Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“ — Робърт Кемписти, 1996

ИК „Бард“ ООД, 1996

История

  1. — Добавяне

20.

Тази година пролетта дойде рано, донесе топлина след зимните снегове, така необходимия дъжд и прерийни ветрове с дъх на мед, които подтикваха първите кълнове на житото и царевицата да се покажат от земята; и обещанието, че 1934 година, както и предишните пет години, ще бъде плодородна. Някога земя на индианците делавари и потаватоми, централните равнини на Индиана бяха изключително плодородни, прочути бяха и с големите си прасета, с които местните хора се гордееха с право. Това бе сладката земя на Бут Таркингтън и Джейми Уитком Райли, земя, населена с шотландски и германски потомци, които с голяма неохота признаваха, че Коул Портър, авторът на „мръсни“ песни за неприличните представления в Бродуей, също е от техния щат.

На шосе номер 36 имаше малка табела, която гласеше: „Дрю Сити, Индиана. Основан 1846 година. Дом на 2162 щастливи хора“. Отдолу бе добавено „и един начумерен старец“. На трийсетина метра след нея имаше пътепоказател със стрелки, насочени на северозапад към Чикаго, отдалечен на сто и четиридесет мили, към Саут Бенд на седемдесет и една миля на север и към Индианаполис на седемдесет и две мили на юг.

Дрю Сити бе типичен средноамерикански град на североизточния бряг на река Уобаш по маршрута на Или-нойската централна железница и бе горд с наследството си — битката за Типекану, състояла се близо до Лафайет, на около двадесет мили оттук. Градът бе заобиколен от плодородни, буйни поля с жълто жито, сочна царевица с човешки бой и градини с най-сладките домати в страната, ако се вярваше на приказките на фермерите в събота пред железарския магазин на Джейсън или в парка на една пресечка от съда, където те се събираха веднъж седмично, за да си разменят лъжи и клюки. В града, който беше една трета католически, а останалите му жители бяха лютерани, протестанти и презвитерианци, имаше четири църкви. Имаше две еврейски семейства и нямаше никакви цветнокожи. На няколко мили източно от града живееше малка общност евангелисти.

Главната улица — всъщност доста тясна, беше самото шосе номер 36. Останалите бяха павирани само покрай нея, а в края на града, на брега на реката, имаше малък парк, колкото бейзболно игрище, с половин дузина огнища и няколко дървени маси. Илинойската централна железница минаваше оттатък реката и влизаше в града чак в западния му край. Нито изолиран, нито до главните пътни артерии, Дрю Сити беше относително благоденстващ град, тъй като допреди да усети жилото на кризата пет-шест години бе имало добра реколта и двете индустриални предприятия, мелницата, разпределителната гара за Илинойската централна железница и фабриката за обувки бяха преживели опустошителното въздействие на кризата почти незасегнати.

В Дрю Сити нямаше нищо необикновено или уникално. Той беше обикновен малък американски град от хоросан, тухли и дърво, клечащ в равнините на северна Индиана. Обикновени бяха и жителите му, които имаха същите болки, проблеми и малки победи, както другите хора от всеки друг град с неговата големина. Центърът бе съвсем малък, с двуетажни тухлени постройки. На първите етажи имаше магазини, а над тях — канцеларии и кабинети. Доктор Кимбърли, градският лекар, беше над млекарницата, а доктор Хендкрафтър, зъболекарят — отсреща над галантерийния магазин на Брофи. Градският адвокат Уилям Хортън, който пиеше много, беше над универсалния магазин на Аарон Мур и на табелката му пишеше: „У.Б.Хортън, адвокат“, и на долния ред: „Завещания — Разводи — Тъжби“. Офисът на Хортън бе идеално разположен, тъй като той винаги започваше деня в магазина отдолу, прегърбен над една от кръглите маси до тезгяха — лекуваше махмурлука си с газирани напитки и черно кафе.

Градът си имаше своя дял нехранимайковци и ексцентрици, но бе избегнал моралното падение и увеличението на алкохолизма и хазарта, стимулирани от двадесетте години на века и кризата. Когато „Литерари Дайджест“ писа, че седем от всеки десет души, по равно разпределени по пол, били имали контакти преди женитбата, това предизвика шок в нервната система на града и стана обект на дискусии, водени шепнешком в козметичния салон на Милдред Константин и на седмичните игри по бридж, понеже галенето на задната седалка все още се считаше за грях и увертюра към извънбрачно забременяване, и дори по-лошо, аборт — една дума, която никога не се изговаряше на глас публично.

Вярно, на учителите и полицията плащаха с чекове — най-обикновени разписки, всъщност нещо като полици от градските работодатели, едно съобщение, че ще им бъде платено, когато нещата потръгнат, но тези разписки се уважаваха навсякъде в града. Банката беше оцеляла от краха и в града имаше само едно самоубийство: един счетоводител от железницата се бе отнесъл безотговорно със средствата на компанията и кризата го помете. Той бе отишъл край реката, бе изпил бутилка домашен джин, купен от магазина на мис Белинда Алърди, и си бе пръснал черепа.

— Тук никой досега не е скочил от прозореца — похвали се веднъж Бен Скоби, президентът на банката.

— Защото най-високите сгради в града са двуетажни — каза дъщеря му Луиз.

— Е, имаме си и водна кула — противопостави се Бен. — Ако човек наистина е решил, може да се изкачи там и да скочи.

Скитниците все още идваха на задните врати и търсеха някоя случайна работа, за да спечелят някоя монета или парче хляб. Но както в повечето малки градчета в Америка, с тях се държаха прилично, а понякога дори им намираха работа на полето или в железопътните складове. Шефът на полицията не търпеше Хувърлагерите и когато скитниците все пак започнаха да се заселват около гарата, бързо ги прогони. Насилието в Дрю Сити беше фактически непознато, с изключение на някой бой с юмруци, заради някоя напета хубавица по забавите, и шефът на полицията Тайлър Огълсби, който бе едновременно и кмет, често лежеше нощем в леглото, слушаше печалната въздишка на товарния влак в десет часа, който тракаше по релсите на път за Лафайет, и тайно благодареше на щастливата си звезда, че за дванадесет години никога не е вадил пистолета си от кобура, освен да го почисти.

Всичко това обаче скоро щеше да се промени.

 

Когато Фред Демпси се премести в града от една банка в Чикаго, Луиз Скоби беше висока, слаба, кокалеста млада жена с вързана на две опашки сламеноруса коса, което правеше мрачните й черти да изглеждат още по-строги. Криеше разкошната си фигура под широки памучни рокли и никакъв грим не омекотяваше изгорялото й от слънцето и обрулено от вятъра лице. Приличаше на едновре-мешна заселничка — дръзка жена със строго лице и официални обноски; в града я смятаха за надменна.

Но скоро след като Фред дойде в банката, в Луиз започнаха да се долавят промени. Дребни, по една на месец. Тя започна да маже устните си с вазелин, после да се пудри, съвсем леко, започна да си скубе и веждите. Подстрига си косата по-късо, после още по-късо и накрая я накъдри.

При случай, например на танци в събота вечер в Организацията на Младите християни, се появяваше в копринени рокли и спортни пуловери, които подсказваха, че в нея се крие нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Но най-голямата промяна не бе във вазелина, коприната и прическата, а в чертите й. Те станаха по меки — тя все по-често се усмихваше. Фред Демпси бе разпалил в Луиз Скоби огън, очевиден за хората в Дрю Сити. Тя най-накрая бе открила мъж, който да съответства на високомерните й норми.

Демпси бе висок, мускулест, скромен мъж с оплешивяващо чело, започваща да побелява коса и стоманеносиви очи, оградени от тънки очила с телени рамки. Дебелият му посребрен черен мустак подсказваше възрастта му и въпреки че той никога не говореше за годините си, в града се знаеше, че е на четирийсет — почти идеалната възраст за Луиз Скоби, която скоро щеше да стане на двайсет и пет. Демпси бе приятен мъж, добре образован и начетен, и бързо се издигна в банката от помощник-касиер в менажер по заемите, понеже си направи труда да опознае хората от Дрю Сити и да стане банкер-приятел, а не плашещо страшилище за хората, когато трябваше да вземат заем, за да си купят нов плуг, хладилник или автомобил. Демпси беше симпатичен и дори когато връщаше някого, го правеше със съчувствие и му предлагаше да опита отново след няколко месеца.

Освен това прекарваше доста време с малкия Роджър Скоби, сякаш момчето бе негово собствено. Роджър вече не беше чувствителното, затворено в себе си дете, което едва промърморваше „Здравей“ и гледаше в краката си, а се бе превърнал в типично палаво седемгодишно момче, като част от заслугата бе на Демпси, понеже Бен Скоби може и да беше приятен мъж, прям и честен, човек, за когото е измислен изразът „солта на земята“, но никога не бе отделял достатъчно време на сина си. Бен боготвореше и двете си деца и въпреки че му трябваше почти година, за да се съвземе след смъртта на жена си, се бе възстановил само за да потъне в скучната еднообразна рутина на банката. Беше тайно доволен, когато Фред и Луиз започнаха да се срещат. Бен Скоби усещаше със сърцето си, че не е честно да обременява младата си дъщеря със задължения, които нормално ангажират майката. Тя беше прекарала доста години под това иго и Фред Демпси, изглежда, бе възпламенил отново нейния младежки дух. За Бен Скоби и за целия Дрю Сити Демпси изглеждаше идеалната партия.

Луиз бе посветила съботите на Роджър, за покупки и да си направи косата. И на Фред Демпси. Въпреки че Скоби живееха на по-малко от миля от центъра, на Роджър му бе разрешено да ходи там само в събота и при специални случаи, понеже според баща му това бе достатъчно изкушение за едно седемгодишно момче. Така че ходенето до центъра винаги беше изключително преживяване. Малкото момче усещаше чувство за сигурност да знае, че седмица след седмица всичко ще си е на същото място, непроменено. Е, почти всичко. От време на време се отваряше нов магазин или някой от старите сменяше собственика си, както новият „Пет и десет цента“ на Улсуърт. Управителят — казваше се Джери — се беше върнал от Изтока миналата есен и беше подарил на Роджър едно хвърчило, което идваше чак от Япония, а после бе поф-лиртувал с Луиз. Роджър бе достатъчно голям, за да разбира какво става. А сестра му беше достатъчно учтива, но даде да се разбере, че нейният избор е Фред Демпси. Все пак Роджър задържа хвърчилото и веднъж в парка Джери му помогна да го вдигнат чак до небето. Роджър харесваше младия управител, но не чак толкова, колкото Фред. След Пол Силвърблат и Томи Нютън Фред беше най-добрият му приятел. Освен това Фред и Луиз ходеха стабилно и Фред работеше в банката на баща му, така че всичко бе идеално. Предаността на Роджър не зависеше от никакви хвърчила.

Всяка събота Луиз и Роджър ходеха в центъра заедно. Той си мушкаше ръката в нейната и винаги успяваше да я преведе покрай бензиностанцията и гаража, на чийто под бе разлят бензин и масло. Бензиностанцията го плашеше, въпреки че не знаеше защо. Не беше заради купчината гуми или шишетата автомобилно масло върху изкривените лавици, или остратата миризма на бензин, натежала във въздуха. Плашеше го работният канал. Имаше някакво лошо знамение, нещо опасно и тайнствено в подобната на гроб дупка в пода. И той тайно се възхищаваше на Франки Балфър, чийто баща бе собственик на бензиностанцията, понеже беше на седемнадесет години и слизаше в страшната дупка само с едно фенерче, и работеше по автомобилите. Роджър стоеше до гаражната врата и наблюдаваше с широко отворени очи, слушаше тракането на гаечните ключове и съскането на въздушния маркуч, докато Франки се ровеше в металните търбу-си на автомобилите, клекнали точно над главата му.

Следваше млечният бар, съвсем нов, свърталище на по-големите ученици, защото само там даваха кока-кола. После идваше бакалницата на Отис Карнаби, месарницата на мистър Хобарт и читалнята „Християнско учение“. По-нататък бе закусвалнята на Барни Морън с мазните покривки и пейките със скъсан линолеум, която миришеше вкусно на силно кафе, палачинки и препечен хляб, а върху почернялата скара цвърчаха наденици и сланина. И най-накрая идваше банката на баща му, точно на ъгъла.

И точно срещу нея беше най-любимото място на Роджър, кино „Тиволи“, между книжарницата на старата мома госпожица Ейми Уинтрон и малкия универсален магазин на Лукас Бейли — дупка, пълна с памучно кадифе, сатен, копчета върху малки картончета, галоши, кройки на дрехи, престилки и целулоидни яки за ризи. Имаше и безвкусни играчки — червени вагони, картинни мозайки, марки за колекционерите, дървени свирки, но истинската съблазън за Роджър бе пълната с бонбони стъклена вит-ринка. Роджър обикновено харчеше там по една петцен-това монета — половината от седмичната си дажба. Гледаше съсредоточено подносите с ментолки и карамели, купчинките дропс, смукалките, спиралите от червен и черен небет-шекер, скъпите шоколадови бонбони и вафлите „Неко“ и с болка правеше избора си. Другата монета спестяваше за дневното представление в „Тиволи“.

Най-интересното място на главната улица беше салонът на Джошуа Халем, съседен на универсалния магазин. Той бе забранен за момчета под четиринадесет години, понеже тук се събираха мъжете да си разкажат последните неприлични истории и всяка втора дума беше псувня. Роджър и другите момчета се събираха под предния прозорец, напластен от годините с прах и мазнина, и надзъртаха вътре, към забранените зелени билярдни маси. Старият Халем, който бе загубил единия си крак във войната и имаше истински, ама съвсем истински дървен крак, винаги седеше на високия си стол — дървеният му крак стърчеше право напред, и надзираваше масите; а когато се мръщеше на момчетата и дяволски им намигваше, те се пръскаха като врабчета.

После идваше мебелният магазин на Исак Коен, мрачно и тясно помещение, пълно с маси, легла, матраци, люлеещи се столове, детски креватчета, всичките наблъскани наедно, а до него беше бръснарницата на Ник Константин, която миришеше на талк, прах и боя за обувки там Роджър се беше подстригал за първи път и оттогава ходеше веднъж месечно. Над нея, на втория етаж, беше градският фризьорски салон на Милдред, съпругата на Ник, а диагонално срещу банката беше „При Захария“ — занемарен хотел, където пътниците и търговските агенти можеха да пренощуват за два долара в кревати с провис-нали пружини. Единственият законен бар в града беше зад фоайето на хотела и там бе забранено за деца и жени.

Едно от любимите места на Роджър беше месарският магазин на Джеси Хобърт, понеже там беше видял първото „чудо“ в живота си. Мистър Хобърт донесе пилето някъде изотзад, където държеше в кафези кокошките и пилетата, и го вдигна, да го огледа Луиз. Пилето пляскаше с крила.

— Хубаво пиле — каза Хобърт. — Тлъсто. Като го оскубете, ще е поне две кила.

— Добро е — отговори тя и обърна глава, за да не гледа, а той завъртя пилето във въздуха, за да го омае, после го положи на дъската и — чоп! — отряза му главата с голямата лъскава секира. Обикновено след този момент Хобърт натикваше пилето с врата надолу в една кофа, докато спре да мърда, но в този ден то скочи — наистина скочи от ръката му и затича лудо край тезгяха, докато не падна в дървените стърготини на пода и Хобърт не го хвана. Луиз пребледня и излезе навън, и после разправяше, че й се гадело, докато го готвела. Роджър обаче бе на седмото небе. Това бе един от най-вълнуващите му спомени.

Момчето си умираше да описва случката с обезглавеното пиле на татко Скоби и по-късно на Фред. Навеждаше глава към гърдите си, пъхаше ръце под мишниците си, тичаше из кухнята и се блъскаше в мебелите, както бе правило пилето. После махаше с ръце като с крила и хъркаше, сякаш се задавяше с кръв, а накрая падаше на пода на кухнята и риташе на умряло. Татко му му беше обяснил, че това били рефлекторни действия и че пилето всъщност вече било мъртво, но от това историята ставаше още по-интригуваща.

И точно тая събота, когато отидоха на пазар и след като бе мислил две години върху случката, Роджър събра кураж да поиска повторно представление и извика:

— Пусни го на пода, та да потича!

Хобърт спря да върти пилето, а Луиз веднага го смъмри:

— Роджи! Как може такова нещо! Да не сте посмели, мистър Хобърт! Роджи, излез навън и чакай там.

— Ама, Луизи…

— Веднага вън!

Фред седеше на пейката пред железарския магазин, както всяка събота сутрин, и си говореше с кмета Огълсби. Роджър изтича при него по напечения тротоар и се оплака:

— Уизи не дава на мистър Хобърт да направи фокуса с мъртвото пиле.

— Лошо — каза Фред съвсем сериозно. — Само гледа да ти развали удоволствието.

— Фред! — Луиза вече бе дошла при тях. — Не говори така на детето.

— Виж сега, Роджи, предлагам ти да идем в магазина за млечни продукти и да си вземем по една сода, докато Уизи си направи косата — пак така сериозно продължи Фред, уж без да й обръща внимание. — И щом свърши, ще идем при Барни и ще си вземем хот-дог и ще те оставя за дневното представление в „Тиволи“.

— Ура! — викна Роджър и дори подскочи, въпреки че съботната програма бе все същата през последните шест месеца, и погледна към афиша на „Тиволи“. Джони Вайсмюлер в „Тарзан — Човекът-маймуна“ и четвъртата част на „Експрес «Ураган»“ плюс добавка, което означаваше и анимационен филм.

— О, Господи — прошепна той. — Тарзан! Луиз завъртя очи.

— Това е история за джунглата — каза Фред уверено. — С много диви животни.

— Гледала съм го, Фред — каза Луиз престорено сърдита. — Добре. Ще свърша с покупките и ще вземем пилето след представлението.

— Ура — викна пак Роджър, после се надигна на пръсти и прошепна в ухото на Фред. — Може ли да идем и до мистър Бейли?

Фред му намигна и кимна.

Съботните следобеди бяха времето на Фред и Луиз. Те оставяха Роджър на дневното представление и разбираха точно кога ще излезе, после отиваха до къщата й, взимаха нейния буик и караха до къщата на Фред. Тя беше една от малкото, които имаха гараж, при това залепен за нея, и можеха да влизат и излизат, без съседите да ги видят. Фред често вземаше на заем буика на Луиз и го миеше на алеята, така че никой не му обръщаше особено внимание, когато се прибираше с него. В събота Луиз сядаше на пода до предната седалка и се кикотеше на криеницата, която играеха, за да надхитрят местните клюкари.

Съботните „партита“ бяха негова идея. Роджър обикновено срещаше в киното Пол и Томи и се бавеха, а това им осигуряваше два часа заедно. Щом стигаха в къщата, те се любеха буйно и жадно. Тази събота не бе по-различна. Свита на пода на колата, Луиз пъхна ръка между бедрата му и започна да го гали.

— Какво стана със срамежливата госпожица, която срещнах преди девет месеца? — подсмихна се Фред.

— Тя откри какво значи думата любов — каза Луиз и потърка глава в крака му.

— И какво означава тази дума?

— Да си правиш удоволствието. Да ти е хубаво. Демпси бе отбягвал близостта на Луиз няколко месеца, но накрая се предаде. Роджър бързо го прие, дори станаха приятели, понеже момчето нямаше нищо против връзката на Демпси и Луиз. В такъв малък град обаче имаше опасност женитбата да стане неизбежна, така че Демпси се застрахова още отначало — никакъв брак.

Мисълта за женитба не го привличаше. Щеше да мисли за това, когато му дойдеше времето. От друга страна, Луиз се беше оказала буйна и страстна любовница.

Щом влезеха в къщата, в нея сякаш се освобождаваше някакъв демон. Вярно, тя беше потискала желанието си години наред като бе играла ролята на майка и сестра на Роджър и на добра дъщеря и прилежна домакиня за баща си, при това никой от мъжете в града не я привличаше, защото тя познаваше повечето още от дете. После в живота й се появи Фред Демпси. Беше съвсем естествено баща й да покани новия си служител на вечеря вкъщи и Роджър не бе единственият, който се бе привързал към него още от първото му идване. Но той беше срамежлив самотен мъж, не излизаше никъде, само веднъж месечно ходеше с автобуса в Чикаго да посети болната си майка и рядко говореше за себе си. Говореше предпазливо и уклончиво, но когато ставаше дума за изкуство, книги, театър или музика, се разпалваше и тя веднага го хареса, защото усещаше в него същите потиснати чувства, които таеше още от пубертета.

За пръв път се бяха любили на задната седалка на буика зад гарата. Седмици наред се въздържаха, но галенето им ставаше все по-страстно всеки път, когато бяха сами — пипаха се, изучаваха се и се забравяха в екстаза на опознаването. И най-накрая тя предложи да смъкнат седалките и щом той затвори вратата, си разкопча блузата, оголвайки едрите си гърди за жадните му целувки. А той я опипа, свали пликчетата й и насочи ръката й към себе си. Всичко стана толкова устремно, че тя все още си спомняше само отделни моменти. Помнеше само, че той беше много внимателен и нежен, че й беше хубаво и че почти беше припаднала, когато получи първия си оргазъм.

В момента в който влязоха в къщата, тя си свали блузата и каза:

— Хайде да се изкъпем заедно! Цяла седмица мисля за това. И го поведе към банята на горния етаж.

В банята той започна да я съблича, да гали плоския й корем и да дразни гърдите й, а тя нетърпеливо му свали панталоните. Той я привлече към себе си.

— Тук, тук, искам тук — задъхано каза тя и той я повдигна на ръба на мивката и я гали, докато тя запъшка и се стегна, и когато извика, влезе в нея.

 

Демпси лежеше по гръб със затворени очи. И двамата бяха голи. Луиз седеше с кръстосани крака на леглото и свиваше две цигари — Фред предпочиташе тютюна „Принц Албърт“, купешките му бяха силни.

— Чудесно — каза той. — Ставаш експерт по всичките ми пороци.

Тя запали цигарите, задържа едната и сложи другата между устните му. Той дръпна дълбоко и издуха дима към тавана.

Нелош начин за прекарване на съботните следобеди.

— С колко време разполагаме?

— Четиридесет минути — каза тя.

— Има време за още веднъж набързо.

Тя го възседна, отърка зърната на гърдите си в неговите и прошепна:

— Не обичам набързо. После винаги искам още. Защо не идем на танци след вечеря и да си тръгнем по-рано? Можеш да помислиш за това по време на вечерята.

— Тази сутрин се забавих петнайсет минути в козметичния салон, защото всички искаха да чуят за „Антъни“ — каза Луиз, докато вечеряха. Тя беше първата в списъка за бестселъра, пристигнал преди няколко дни в градската библиотека. — И всички искаха да чуят за… — тя погледна към Роджър — … пикантните пасажи.

— Какво е пикатни пасажи? — попита брат й.

— Любовни истории — бързо отговори тя и той веднага изгуби интерес към темата, наведе се над тестето картинки от дъвка от поредицата „Полицаи и гангстери“ до чинията си и се оплака:

— Томи си има две картинки на Джон Дилинджър. Две! И една на Мелвин Първис. И иска пет мои картинки за единия Джон Дилинджър. Не е гот.

— Не е честно — поправи го Луиз.

— Така е в бизнеса, момчето ми — каза Бен Скоби. — Казват му закон за търсенето и предлагането. Той предлага, ти търсиш. И си мунти.

— И губиш — поправи го Луиз.

— И губиш — каза баща й намръщено.

— Ама той ми е приятел — възрази Роджър. — Нали и вие с Фред сте приятели с клиентите на банката.

— Различно е — каза Скоби и започна да обяснява за допълнителната гаранция, за лихвите и плащанията, но момчето бързо го отклони от темата и се върна на въпроса как да вземе картинката на Дилинджър от Томи Нютън, без да накърни собствената си колекция.

— Коя картинка е най-ценна? — попита Фред.

— Джон Дилинджър — каза Роджър. — Флойд Хубавеца е втора. Но не може да се мери с Джон Дилинджър.

— Лоша работа! — въздъхна Скоби. — Да си банкер, а синът ти да търси картинка с лика на най-големия банков крадец в историята. — Той поклати глава. — Накъде отива светът?

— Всичко е търсене и предлагане — отговори Роджър и всички се засмяха.

Вечерите у Скоби бяха от скучни по-скучни. Разговорите се въртяха около Рузвелт и как той щял да оправи икономиката, около беизболния сезон и местния панаир след две седмици, около това какво ли е замислила бандата на Дилинджър и дали Джек Шарки има сили да победи германеца Макс Шмелинг в шампионата по бокс в най-тежката категория — най-близката тема до Германия. В края на краищата Европа беше от другата страна на земното кълбо.

— Виж сега, Роджър — каза Демпси. — Тази събота и неделя ще ида до Чикаго да видя майка си. И може би ще мога да намеря един Джон Дилинджър.

— Ама наистина ли?

— Казах „може би“. Не ти обещавам, но ще проверя.

— Защо не вземеш буика? — предложи Луиз. — Няма да ми трябва утре. И ще можеш да се върнеш по-рано.

Демпси бръкна в джоба си и извади цигарените книжки. Роджър го гледаше с огромно внимание. Фред издърпа една тънка хартийка от пакета, сви я с показалец, изтърси малко тютюн, загъна го, облиза крайчеца на хартията и я залепи.

Когато Демпси извади запалката, Луиз протегна ръка и той я сложи в шепата й. Тя обичаше гладките й позлатени страни и я потърка с палеца си, прекара го и по уникалната вълча глава на върха, после я отвори и му запали цигара.

— Ще взема автобуса както винаги — каза Демпси.

 

Той си тръгна пеша за вкъщи в хладния пролетен дъжд и когато стигна Трета улица, спря срещу една стара викторианска къща, малко отделена от околните сгради. Сгушен под дъжда, с ръце, пъхнати в джобовете, той гледаше към салона на мис Бевърли Алърди. Пердетата както винаги бяха дръпнати и се чуваше силна музика — негърски блусове и много смях. Женски смях. Той се чудеше доколко ли далече стигат жените в този малък град. Не можеше да рискува да посети къщата. Докато стоеше, отново почувства познатия импулс, познатото напрежение в слабините си и започна да го обхваща гняв.

Бе измислил историята с болната си майка в Чикаго, когато познатото желание го обхвана за първи път, и оттогава вземаше автобуса за Чикаго в четири часа почти всеки месец, регистрираше се в хотел „Ендустър Бийч“ и наемаше услугите на най-скъпите компаньонки в Средния запад, момичета, които се съгласяваха да понасят садистичните му игри срещу добро заплащане. От няколко дни пак мислеше да предприеме това пътуване — изпитваше все по-голяма нужда да го направи.

Реши да повдигне отново темата за пътуването до Чикаго и да приеме предложението на Луиз за колата — разбира се, след разумен протест. Щеше да бъде интересно да обикаля улиците на Чикаго в търсене на нещо различно.

Докато вървеше към къщи в дъжда, Демпси си помисли какво бе научил за американците през деветте месеца, откакто бе дошъл в Дрю Сити. Те бяха великодушни. Добри приятели, когато те опознаят. И луди по капризите и прищевките. Обичаха спорта и развлеченията и превъзнасяха баскетболните играчи и филмовите актьори, дори богатите, и бяха напълно независими. Във всеки град говореха различно и беше невъзможно да си в крак. Всички ходеха на църква в неделя. Всички, изглежда, проявяваха необикновен интерес към времето. И цялата нация се събираше около радиоприемниците си всяка вечер.

„Но най-окуражаващото — помисли си 27 със задоволство — е, че са самодоволни.“