Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“ — Робърт Кемписти, 1996

ИК „Бард“ ООД, 1996

История

  1. — Добавяне

41.

Архивата на ФБР беше чиста като операционна. Нямаше нито прашинка по лампата или масата, подът беше излъскан до опасен гланц. Редиците шкафове се простираха покрай стените: безкрайни сиви метални чекмеджета.

Кирбо беше висок любезен мъж с оредяваща руса коса и кротки очи. Носеше бяла престилка, бяла риза и вратовръзка на райета и беше безукорен като архивата. Той стана от бюрото си и закуца да посрещне Кигън и Драймън.

— Очаквах ви — вежливо каза той, щом се запознаха. — Наистина много бързо се добрахте до тук.

— Нямаме време за губене — отговори Кигън. — Благодаря ви за отзивчивостта.

Кирбо ги поведе към дървеното бюро — старо, но чисто, както и всичко в помещението. Покани ги да седнат и попита:

— Какво търсите? Може би ще успея да ви помогна. Вече пета година съм в архивата. — Той потупа крака си. — Един крадец на коли ме прегази. Можете ли да повярвате? Осемнадесетгодишно хлапе. Паникьосал се и натиснал газта. Не успях да отскоча достатъчно бързо.

— Лоша работа — каза Кигън. — Много неприятно.

— Знаете ли, жена ми май смята, че е за добро. Сега съм си вкъщи всяка нощ, трябваше да се откажа само от тениса. И така… какво ще търсим?

— Търся един човек, който е бил или свидетел — или може би просто е трябвало да бъде разпитан във връзка с федерално престъпление. Не мисля, че е бил пряко замесен в инцидента, въпреки че не съм сигурен.

— Какво е било нарушението?

— Не знам.

— Как се казва?

— И това не знам?

— Описание?

— Нямам представа.

— Но тогава какво знаем? — попита Кирбо.

— Не знаем нищо, мистър Кирбо. Не зная нищо за този човек, освен че е опитен скиор, майстор на дегизацията и е германец по рождение, въпреки че съм сигурен, че е имал документи за американска самоличност. Знам, че е дошъл тук някъде през трийсет и трета и е изчезнал през пролетта на трийсет и четвърта година, понеже е бил замесен по някакъв начин с разследване на ФБР и не е издържал на напрежението. Появил се е отново след година, вероятно с нова самоличност, и оттогава си е тук.

Кирбо помисли минута, после каза:

— Това ли е всичко?

— Това. Освен огромното желание да го намерим.

— И как мислите да го направите?

— Говорим само за три месеца. Март, април и май трийсет и четвърта. Мислех заедно с Бепи да прегледаме архивите за тези три месеца и се надявах нещо да изскочи.

Агентът на ФБР се засмя, стана и закуцука към една редица шкафове. Издърпа няколко чекмеджета и се обърна към Кигън.

— Имаме архиви за откраднато правителствено имущество, за изнудване, за откраднати коли, отвличания, банкови обири, незаконни бягства, за да се избегне съдебно преследване. Имаме углавни престъпления за присвояване на правителствено имущество — с изключение на индианските резервати, националните паркове и корабите в морето, търговия с бели робини, междущатски транспорт на откраднато имущество, фалшификации… — Той махна към шкафовете. Бих казал, че ще трябва да прегледате, ох… поне двеста и петдесет-триста случая на месец.

— На месец! — ахна Драймън.

— Така предполагам. Вероятно седемстотин случая плюс-минус няколко. Но погледнете и от добрата страна: може да изключите фалшификациите и контрабандата със спиртни напитки, това е към финансовия отдел.

— O! — възкликна Драймън. — Голям късмет.

— Трийсет и четвърта сме имали тридесет областни служби с по двадесет, двадесет и пет агента към всяка, и всички са били заети до гуша.

Кигън чак подсвирна.

— Мистър Кирбо — каза той. — При оскъдната информация, която ви дадох, какво ви подсказва вашият инстинкт?

Кирбо затвори чекмеджетата и отново седна.

— Преди всичко, че обектът очевидно е бил замесен в някоя криминална дейност, иначе не би избягал.

— Може би. Но не мисля, че ФБР е знаело за това. Мисля, че се е безпокоял да не открият, че използва фалшива самоличност.

— Може би има някакъв документ за него. Разбира се, това е било… преди пет години. Не знам. Зависи доколко е държало Бюрото да разговаря с него. Заслужава си да се опита. Ще видим къде има нещо висящо от този период. — Той записа нещо, остави молива и поклати глава. — Това може да включва всичко. Може да е работил в някое правителствено учреждение, в обрана банка или нещо такова… искам да кажа… — Той безпомощно повдигна рамене. — Ние, разбира се, бихме разпитали седемдесет и пет до сто души при подобна ситуация.

— Аз смятам така — каза Кигън. — Каквото и да е било, той е разполагал с малко време, за да избяга, преди полицията да се добере дотам. Искам да кажа, че този човек е изчезнал от някое място, където вероятно е бил познат на местните хора. Трябвало е да се придвижи бързо, преди федералните агенти да пристигнат, и все пак това да не изглежда подозрително. И така, аз предполагам, че това вероятно е бил малък град някъде в Средния Запад, място, до което вашите хора биха се добрали за час или два.

— Това все още не стеснява категориите — отговори Кирбо. — Знаете ли какво ще ви кажа? Защо не започнем отначало? Всички тези папки имат опис — агентът, който отговаря за случая, винаги прави доклад, нещо като резюме на случая, вярно, доста сбито, защото директорът не обича многословието. Към описите обаче се прилагат всички показания при разследването. Ако нашият човек е бил толкова нервен, че да избяга, предполагам, че или е бил свидетел на нещо, или е познавал лице, замесено в някаква криминална дейност. Съмнявам се, че би избягал просто така, освен ако не е бил сигурен, че Бюрото ще открие някои трудности при установяването на неговата самоличност. И така, като първи етап, нека стесним нещата. Ние търсим липсващ свидетел или човек, забъркан във федерално престъпление в малък град в Средния Запад, нали така? Предлагам да започнем от първата седмица на март и да проверим първо описите. — Кирбо погледна Кигън, после Драймън. — Наслука, господа.

 

Работеха по цял ден и рядко напускаха архивата преди десет или единадесет часа вечерта. През първата седмица прегледаха повече от триста папки и десетки стари документи и отделиха двайсетина случая с липсващи свидетели, заподозрени или бегълци. Повечето папки с тези случаи включваха криминални престъпници, които бяха „духнали“, както се изразяваше Кирбо, понеже или бяха замесени, или ги търсеха за нещо друго. Все пак трябваше да ги проверят. Кигън отделяше всяка папка, в която по някаква причина липсваха хора. Купчината, която трябваше да бъде прегледана повторно, растеше с всеки ден.

Случаите бяха и прости — като открадната кола, и сложни — опити за незаконно присвояване на стотици хиляди долари от регионалните служби на Вътрешното министерство. Имаше изчезнали съпрузи и съпруги, синове и дъщери. Мнозина от избягалите бяха замесени и в други престъпления и повечето бяха бързо отхвърлени заради възрастта, пола или просто защото лесно можеха да бъдат проследени десет или петнадесет години в миналото чрез приятели или членове на семейството.

Летяха със самолета до Акрън, Охайо и до Бъфало, но и на двете места не откриха нищо.

Докато едната купчина намаляваше, другата растеше. Започнаха да проверяват по телефона случаите, които наричаха „вероятни“. Хората не можеха да си спомнят почти нищо.

Летяха и до Питсбърг, но пак напразно. Драймън обичаше пътуванията. От време на време пикираше към земята, „за да огледаме плажа“, или правеше внезапни лупинги, за да разнообрази дългите пътувания. Непрекъснато пееше каубойски песни. Изобщо, с него не беше скучно.

— Шефе, ще ми кажеш ли защо, по дяволите, обикаляме като луди? — попита Драймън, когато се връщаха от поредното безплодно пътуване до Илинойс.

— Едва ли.

— Защо?

— Случаят е класифициран като „тайна“.

— Шегуваш се! Аз съм посветен в най-големите тайни. Проверен съм в Северната военновъздушна база. Няма по-голяма тайна от това.

— Има, ако е моя — засмя се Кигън.

Бепи направи такъв лупинг, че почти му счупи врата.

 

Ванеса въздъхна удовлетворено, смъкна се от Кигън, легна до него и почна да разтрива гърдите му с дланта си; левият й крак все още беше преметнат през кръста му.

Той се обърна към нея, притегли я и загали гърба й. Единственото бягство от монотонността на всекидневната неприятна работа за Кигън и Драймън бяха съботите и неделите в Ню Йорк: Драймън изчезваше да се забавлява, а Кигън прекарваше времето си с Ванеса.

— Господи, толкова ми е хубаво с теб — прошепна той.

— Благодаря.

— Не — каза той. — Аз ти благодаря.

— Нямам предвид само правенето на любов.

— За какво тогава?

— Че ми позволи да се върна отново в твоя живот. Онази вечер, преди шест месеца, бях направо ужасена. Просто знаех, че ще ме изгониш.

— Никога нямаше да те изгоня, Вани. По дяволите, ние бяхме приятели дълго преди да станем любовници.

Кигън беше нов човек, запален от две страсти: Ванеса и търсенето на нацисткия призрак, в чието съществуване никой друг не вярваше истински. Преди смъртта на Джени той беше човек, обладан от всепоглъщаща любов, една любов, която се беше превърнала в отворена рана. Чувствата му за виновност и разкаяние бяха примесени с гняв и злоба. Но нейната смърт го беше освободила от крепостничеството на вината, която си беше самоналожил, и гневът му сега беше насочен към 27. За първи път от години той се усещаше целеустремен.

— Ти ми спаси живота, Вани. Боже Господи, аз дори бях спрял да се смея преди да се завърнеш отново в живота ми.

Тя долепи глава до неговата и прошепна:

— O, как те обожавам, Ки.

Пет месеца бяха изминали, откакто Кигън беше научил за смъртта на Джени в Дахау. Ванеса почти веднага беше усетила неуловимите промени в него: чувството на облекчение, което дойде с края на очакването; постепенното изчезване на вината, която му пречеше да разкрие чувствата си към нея. Освободена след развода, тя също беше станала една емоционална бомба, която чакаше да експлодира. Заедно те бавно се лекуваха един друг и с течение на месеците тяхната любов стана толкова пламенна, както преди години, по време на краткотрайния им флирт в Берлин.

Снощи бяха отпразнували тридесетия й рожден ден с вечеря в един италиански ресторант в Бронкс, после бяха отишли в „Кафе Руж“, където свиреше Глен Милър. Беше чудесна нощ.

Кигън стана, тихо отиде до кухнята и извади бутилка шампанско.

— Ки — повика го тя.

— Да?

— Татко пита дали искаш да прекараш Деня на благодарността с нас тази година.

— По дяволите, изобщо не знам къде ще бъда на Деня на благодарността — отвърна той като търсеше отварачка. — Наистина ли искаш да отидеш в Бостън за този ден?

— Няма да бъдат в Бостън, ще идат на острова.

— Какъв остров?

— В Джорджия.

— Искаш да кажеш там, дето висят богаташите? — отговори той и взе две чаши за шампанско от шкафа. — Искаш да прекараш Деня на благодарността като играеш крикет с тайфа сноби и капризни стари милионери?

— Ще му кажа какво си казал — пошегува се тя.

— Той знае за чувствата ми към тази тълпа. Кигън се върна в спалнята.

— Ние ходим там от години, но вече не е същото. Повечето от старата тайфа ги няма. Аз също не искам да отида, но обещах да попитам.

— Какви са чувствата му към нас? — попита Кигън като седна на ръба на леглото и извади тапата от бутилката.

— Никога няма да каже. Всъщност той те харесва доста, иначе не би ни поканил да идем с тях.

— Давай, кажи му какво съм казал — каза Кигън и се засмя. — Ще ядем тук. Аз ще приготвя вечерята.

— Окей — каза тя. — А аз ще сложа масата.

Той й подаде чаша шампанско, после бръкна в чекмеджето на нощното шкафче и извади малко пакетче, увито в сребърна хартия и завързано с черна панделка.

— Честит рожден ден.

— O, Ки, благодаря! — радостно извика тя. На картичката пишеше:

„На Ванеса, която възвърна вярата ми в късмета на ирландците. Нека го сподели — с цялата ми любов…

 

Ки.

10 август 1939 г.“

 

Тя бавно го разопакова. Подаръкът беше малка елегантна брошка с формата на ирландска детелина; четирите й листчета бяха от смарагди, очертани с диаманти, и с един грозд диаманти за дръжка.

— O, Господи, Ки, великолепна е.

— Жалко, че в момента няма на какво да си я сложиш — засмя се той и я повали на леглото. Телефонът звънна.

— Не му обръщай внимание — прошепна той.

Но телефонът продължи да звъни. Накрая Ванеса се пресегна, вдигна слушалката и я сложи на ухото му.

— Мистър Кигън?

— Да?

— Тук е Смит.

— Познах по гласа — каза Кигън.

— Слушаш ли радиото?

— Сега е полунощ, Смит. Не, не слушам радио.

— Може би е по-добре да слушаш — каза Смит. — Германците трупат войски около границата с Полша. Ако нахлуят в Полша, Англия и Франция ще обявят война веднага. Ако мислиш да намериш този Двадесет и седем, по-добре да побързаш. Не мисля, че ще можем повече да крием случая от ФБР…

— Прегледали сме почти всичките архивни документи — каза Кигън отчаяно. — Дай ми още няколко дни. Ако не стане, и без това не знам какво да правя.

И затвори.

— Кой е този Смит — попита тя.

— Момче за всичко — каза той.

— Какво?

— Просто се шегувам — каза той, но гласът му изобщо не беше весел. — Трябва да се върна във Вашингтон утре. Но този път няма да е за дълго.

— Не изглеждаш много щастлив — каза тя.

— Дадох обещание на един човек — каза Кигън. — Сега изглежда, че няма да мога да го спазя.

— Опита ли?

— Направих всичко, което можах.

— Тогава Господ ще ти прости — тихо каза тя.

 

— Не знаех, че по света има толкова много мошеници — изстена Драймън един ден.

Обикновено работеха само двамата. Кирбо помагаше, когато можеше: този методичен човек работеше бавно, но не пропускаше нищо. Вече не бяха толкова запалени. Кигън започна да се чуди дали проверката на архивите е изобщо добра идея. Но нямаха алтернатива. Шегуваха се, за да намалят убийствената скука, понякога се затрудняваха с някой случай и с часове се ровеха в помощните доклади.

— Какво ще кажеш за мъртъв свидетел? — каза Драймън една вечер, докато лениво прелистваше един от докладите.

— Имаме си достатъчно живи, Бепи — отговори Кигън.

— Господи, това момче наистина е имало лош късмет! Първо банката му е обрана от Дилинджър и сякаш това не било достатъчно лошо, ами умира и при катастрофа с колата същия ден.

— Уверявам те, че човекът, когото търсим, не си е счупил врата при пътна катастрофа. Ако търсиш истинска драма, има един доклад за банковия обир, който направил Флойд Хубавеца в Уисконсин.

— Този се е удавил.

— Моля?

— Не си е счупил врата, а се е удавил.

— Продължавай, капитане. Искам живи свидетели.

Драймън затвори папката и се зае със следващата. Часове по-късно, когато се приготвяха да си тръгват, той взе отново папката и започна да се рови в докладите, прикрепени към описа. Не знаеше защо, това просто беше импулс.

— Просто ми изглежда странно — каза си той.

— За какво си мърмориш? — попита Кигън.

— Изглежда ми малко странно. Онзи служител по заемите в банката, която била ограбена, тръгва с кола на вечеря с приятелката си и пада в реката.

— Лош късмет. Просто лош късмет — отговори Кигън и започна да слага настрани папките, с които бяха приключили. Драймън продължаваше да разлиства докладите.

— Убили са шефа на полицията — каза той.

— Кой?

— Бандата на Дилинджър. Убили шефа на полицията в това градче… Дрю Сити, Индиана.

— Аха — каза Кигън и започна да прибира папките в чекмеджетата.

После, точно преди да остави папката, Драймън спря и извади един лист.

— Шефе — обади се той.

— Да?

— Това момче от случая с Дилинджър, дето се удавило.

— Да?

— Изобщо не са намерили тялото му.