Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“ — Робърт Кемписти, 1996

ИК „Бард“ ООД, 1996

История

  1. — Добавяне

15.

Зад рецепцията дремеше един снажен блондин.

— Вернер на работа ли е? — попита Кигън на немски.

— Не — отговори блондинът и обясни, че масажиста нямало да го има още един час.

Кигън се върна в кабинката, съблече се, зави се през кръста с една кърпа и влезе в празната сауна. Изля една кофа вода върху нажежените камъни и седна край тях, та съскащата пара да изкара отровата от тялото му.

Беше задрямал, когато чу вратата да се отваря.

През облаците пара видя дребния мъж от приема в посолството. Беше увит в кърпи в опит да прикрие буцата на гърба си. Усмихваше му се насреща.

— Добро утро — каза дребният мъж на почти перфектен английски.

— Добро да е — отговори Кигън.

Гост на хотела ли беше този човек? И какво правеше тук в седем сутринта? Дали не го следеше? Или махмурлукът му го правеше малко параноичен?

Всъщност изобщо не го бе грижа в момента. Махмурлукът предизвикваше такава буря в главата му, че той се опитваше да избегне всякакво движение или мисъл.

— От дълго време ли сте в Берлин? — попита гърбавият.

— Обикалям насам-натам, но почти половината от времето си прекарвам тук.

— Значи Берлин ви харесва?

— Обичам хаоса. Напомня ми за дома.

— Хаос?

Кигън му хвърли един поглед.

— Не сте ли го забелязали?

— Хаосът свърши — каза гърбавият. — Фюрерът постави страната под контрол.

— О, много успокояващо.

— Да не сте от онези американци, които мислят, че Хитлер е въплъщение на дявола?

— О, не. Говоря изобщо. По принцип.

— Знаете какво имам предвид.

„Този тип иска да разбере политическите ми възгледи — помисли си Кигън. — Що за игра, по дяволите?“

— Е, канцлерът Хитлер изглежда доста радикален за повечето американци, не мислите ли?

Гърбавият се засмя и закима енергично.

— Доста радикален, да, това ми харесва. Наистина е смешно.

Кигън се наведе напред и го огледа, после прекара длан по плоския си корем и обърса локвичките пот, които се събираха около кърпата на кръста му. Усмихна се леко и усмивката остана върху устните му като залепена.

— А вие мислите ли, че е доста радикален? — попита гърбавият.

Този човек търсеше нещо. Е, каквото и да търсеше, щеше да му се наложи да се потруди. Кигън нямаше да се хване на уловката.

— Казах ви, че тези неща не ме интересуват. Аз съм типичен турист. Харча си парите и подпомагам по малко икономиката ви, това е всичко.

— Вие се казвате Кигън, нали? Видях, когато се записахте на рецепцията.

— Точно така, Кигън. А вие сте?

— Фирхаус. Професор Вилхелм Фирхаус.

— Радвам се, че се запознахме.

— Кигън, Кигън… Да не сте ирландец?

— Точно така. Ирландски американец. И двамата ми родители са от Ирландия.

— А от коя част?

„Така значи, той си мисли, че съм ирландски патриот и мразя англичаните. Този човек иска нещо. Може би трябва да играя неговата игра и да обядвам с него. Вземи му акъла, внимателно, разбира се, и прати информацията на Уоли в Щатите, просто за да му покажеш, че усещаш какво става.“

— От Белфаст — каза Кигън. — Те също не се интересуваха от политика.

— А участвахте ли във войната?

— Прекалено много въпроси задавате.

— Моля да ме извините. Просто любопитствам. Нямам възможност да говоря често с американци.

— Да. Участвах във войната. От другата страна.

Професорът се засмя отново. Усмивката на Кигън остана същата — малко арогантна, малко мистериозна. Той хвърли още една кофа върху купчината камъни. Парата изсвистя и се завъртя из стаята. Кигън се облегна назад и затвори очи.

— Случайно да сте пъхнали цигари в някоя от тези кърпи по вас — попита той професора.

— Съжалявам. Оставих ги отвън.

— Извинете ме за минута.

Кигън стана и излезе от банята. Отвори кабинката си, извади един пакет „Кемъл“ и запали една цигара. Двама мъже с шапки стояха в коридора и се опитваха да не му обръщат внимание.

Той се върна и седна.

— Надявам се, че пушекът не ви безпокои.

— Ни най-малко, ни най-малко.

— Имам ужасен махмурлук, професоре. Може да продължи дълго.

— Съчувствам ви.

— Ще се справя. Просто не искам да си мислите, че съм недружелюбен.

— Моля ви се!

Поседяха минута-две мълчаливо. Кигън се бе облегнал назад върху дървените летви със затворени очи и пушеше, а професорът седеше неудобно и гледаше пода.

„Сега какво ли ще направи? Ще продължи играта, или ще си свали картите?“

Не чака дълго, за да разбере.

— Аз отговарям за едно малко бюро. То е подчинено на Министерството на информацията, но имам свобода на действие…

— Аха…

— Главното, поддържам Фюрера информиран за най-новите неща, които стават по света. Обществени и политически настроения, такива неща… Становища, той много се интересува от становища. Но… толкова е зает, че няма време да следи всичко. Разбирате ли?

— Един вид… социално разузнаване.

— Добре казано. Много вярно. Например ние мислим, че американският народ не разбира колко опустошителен е мирният договор за германците. Мислите ли, че мирният договор от Версай е почтен? Почтен мир?

„Какво иска този, по дяволите?“ Тази игра му омръзваше. Кигън се наведе напред и се взрвя в облаците пара. Все още се усмихваше.

„Почтен мир?“

Върнаха се в родината на френски лайнер, целият миришещ на линолеум и полировка, с арогантен екипаж. Бяха богато запасени с храна, която понякога се разваляше. Пътуването продължи прекалено дълго, мнозина боледуваха и наредени покрай парапета в самотна агония, повръщаха над вълните. Освен депресията и морската болест ги измъчваше и някакво опасение, последица от битките и казармения живот. Колкото и да презираха войната, в нея имаше и нещо, което ги освобождаваше от отговорност и направляваше живота им вместо тях: кога да станат, какво да ядат, какво да правят, къде да идат — всичко бе предначертано от всемогъщите „те“, които диктуваха поведението им от сутрешното миене до тръбата за лягане. „Те“ ни изпращат на фронта днес, „те“ ни заповядват да атакуваме; „те“ бяха диктаторите на денонощния им живот.

Никой в действителност не знаеше кои са тези „те“, това бе едно събирателно понятие, което обхващаше безименните, безличните, безгласните архитекти на тяхната победа.

Войниците трябваше само да реагират. Да марширу-ват, да се бият, да умират, да лежат ранени в болниците или, ако имаха късмет, да оцелеят невредими, с изключение на белезите, които всяка война оставя в умовете и душите и които, поне засега, те можеха да пренебрегнат, понеже това бяха рани, които не кървяха, не ослепяваха, не осакатяваха и не обезплодяваха своите жертви. Тези болки щяха да се появят по-късно в кошмарите и спомените им.

И така, те бяха възбудени от победата и депресирани от мира. Сега те отново трябваше да поемат отговорността за собствения си живот, сами да се хранят и обличат, да си намерят работа, да правят запознанства и да търсят любов, която да замени омразата — водещата сила за всички мъже по време на война.

Дълбоко в сърцето си Кигън усещаше, че е бил съблазнен от победните маршове и речи и постерите на разгневения като Бог Чичо Сам, който сочеше с пръст към него и казваше: „Искам те“. Кигън бе отдал младостта си на морската пехота и въпреки че никога не се бе съмнявал в неотложността на войната и необходимостта от победа, той таеше негодувание, че някак си е бил предаден: не от политиците, които го бяха завели в Шато-Тиери и Бело Ууд, колкото от лъжата, че всяка война е слава и всяка победа е сладка. Когато роговете спряха да свирят и вятърът помете конфетите в мръсните канали и музиката замря, той най-накрая възприе победата като тлъста награда, поделена само от политиците и спекулантите, които бързо отбягваха онези, чиято кръв им бе поднесла това жертвено агне.

И така, през една студена декемврийска утрин той и Джоко Нейлс се гушеха до парапета на кораба, като всеки търсеше своя символ, който най-много му напомняше за дома — някой силует, статуя на пристанището или извивка на мост, който се губеше в мъглата.

 

— Какво ще правиш? — попита Нейлс.

— Не знам. Притежавам част от един бар, нали ти казах — отговори Кигън.

— Вече си се уредил, а?

Той беше на деветнайсет години и не знаеше дали се е уредил, или не. Знаеше само, че да обслужва бар и да слуша как местните политици и търсачите на политически скандали се критикуват взаимно, или как чичо му чете сутрешните заглавия, и да се събужда от миризмата на изветряла бира и смачкани фасове не е това, което иска да прави през останалата част от живота си.

— Може и така да се каже — отговори той. — А ти?

— Работех на пристанището. Предполагам, че пак ще работя там.

— Чувстваш ли се… малко уплашен? Да се завърнеш вкъщи, искам да кажа?

— Да. И ти ли?

— Да.

— Е, с времето всичко ще мине. Трябва да поддържаме връзка… след всичко това.

— Разбира се.

Но след тази сутрин и парада по Пето авеню със скъсаните бричове, дългите кожени гетри, военните шапки и незаредено оръжие, сред хартиените ленти, конфетите и горещата радост на тълпата, те бяха разделени от навалицата и Кигън нямаше да види Джоко Нейлс още две години.

 

— Няма нищо почтено нито във войната, нито в мира — каза Кигън на професора.

— Доста цинично, нали? — отговори Фирхаус.

— О, не мисля, че става въпрос за цинизъм. Още не са измислили дума, която да изрази моите чувства към тази тема.

Кигън лисна още една кофа върху камъните и поредният облак пара изсвистя в стаята.

— Кланица и граници, това е войната — каза той тихо, без гняв или злоба, като все още се усмихваше. — Няма нищо добро или цинично, или почтено в нея. Нищо, с което да се гордееш. Нищо героично или достойно. Войната е религия на богатите и политиците. Тя е тяхната църква. Така е, професоре — войната е едно отвратително начинание, посветено на унищожаването на младежите от една банда отмъстители — импотентни, жалки старци, които завиждат на младостта.

Той спря, за да дръпне от цигарата си. После продължи, като все още се усмихваше.

— Когато една война свърши, това, което трябва да направим, е да покажем на копелетата и от двете страни всички слепи, инвалиди и луди в резултат на войната, която са започнали. И после да ги одерем живи и да ги запалим на стъпалата на банките, където е струпана печалбата им.

Той спря, дръпна отново и внимателно загаси цигарата си върху горещите камъни.

— После трябва да ги закопаем заедно в обща яма, да зачеркнем имената им от всички човешки документи и паметници и да заличим веднъж завинаги тези копелета от историята. И това ще е повече, отколкото заслужават.

Фирхаус бе някак зашеметен от отговора на Кигън — не толкова от суровостта на неговото мнение, колкото от равнодушието му.

— Е — заекна професорът, — виждам, че наистина сте размишлявали за тези неща. Това е една доста страстна позиция.

— Никаква страст няма в нея, хер професоре. Все още не е измислен достатъчно силен сапун, който да измие вонята от смъртта или достатъчно силно уиски да оправи горчивия вкус, който остава в устата ти. Войната е един мръсен, миризлив и отвратителен бизнес. Сега ще ме извините, но махмурлукът ми е толкова лош, че сигурно ще ме вкара в болница до края на деня.

— Съчувствам ви.

— Мерси.

— И искрено се извинявам.

— Не са необходими извинения. Във всеки случай това е политиката.

— Виждам. Трябва ли да приема тогава, че имате същото крайно становище към политиката, както към войната?

— Изобщо нямам становище за нея.

— Но евреинът Рузенфелт, изглежда, е достоен за уважение в родината ви.

Кигън се засмя, въпреки че дори смехът бе болезнен за цепещата го глава.

— Казва се Рузвелт. И не е евреин.

— Наистина ли? Чувал съм обратното.

— Е, или не сте чули добре, или някой ви е прекарал.

— Моля?

— Метнал ви е. Направил си е шега за ваша сметка. Лично на мен не ми пука какво говорят за него, но мразя да слушам глупави лъжи, и то от интелигентен човек като вас.

— Благодаря. Предполагам, че трябва да приема това като комплимент.

— С такава цел го казах.

— Съжалявам, че не сте разположен. Обичам да дискутирам с американци. Може би като се почувствате по-добре, ще обядваме някъде заедно.

— Ще се радвам да обядвам с вас някой ден, но вие вече чухте мнението ми за всичко — отговори Кигън.

— О, съмнявам се. Човек с вашето образование и опит…

— Какво знаете за моето образование и опит, професоре? Срещнахме се едва преди пет минути.

— О, да, вярно… Може ли да бъда откровен с вас, хер Кигън?

— Ще бъде ободрително.

— Знам някои неща за вас: военното ви досие, вашия успех в бизнеса. Аз наистина съм ви разучил. Нищо мистериозно няма в това, наистина. Мислех, че може да поговорим за нещо, което ще бъде от взаимен интерес.

— Това ми харесва, професоре. Нали знаете поговорката: „Ти на мене, аз на тебе“.

— Хубаво казано. Няма да съм в града за няколко дни. Може би като се върна, ще може… как го казвате вие, американците… да ви завъртя един телефон?

Кигън изгледа за момент професора с тежък поглед, после бавно кимна.

— Защо не? Когато се върнете, завъртете ми един телефон.

 

Ванеса за малко щеше да изпусне влака си.

— Хайде още веднъж — предложи тя, когато той се върна от сауната. — Струва ми се, че ще минат години, преди да се видим отново.

Бяха загубили чувство за време.

Тя отвори прозореца на купето си и го целуна.

— За тях може да си контрабандист — каза тя със смях, — но за мен си принцът от приказките.

Когато влакът потегли, тя изведнъж се пресегна, свали си шапката, хвърли му я и каза весело:

— Това е моето покровителство. Носи я гордо в битките. Кигън наблюдаваше как големият парен локомотив тромаво изтегля вагоните от сводестата гара. После повървя няколко пресечки до хотела. Учудено осъзна, че тя ще му липсва; не точно компанията й, а по-скоро нейният потенциал. „Всичко бе напразно — помисли си той. — Ванеса ще се върне у дома, ще завърши колеж, ще се омъжи по сметка, ще си има две-три деца и ще умре от скука, докато стане на петдесет.“ Когато се върна в хотела, внезапно промени намерението си и нае такси до „Der Stier Verein“.

Клубът бе празен, ако не се смятаха чистачите. Миришеше на изветряла бира и цигарен дим. Кигън мина отзад и се изкачи по стъпалата на втория етаж. Конрад Вайл живееше в един апартамент, който заемаше предната страна на сградата в съседство с клуба „Златната врата“. На почукването отвори прислужникът му, възрастен мъж, който гледаше на всеки и на всичко с мрачно подозрение.

— Ще проверя дали хер Вайл си е тук — съгласи се той без желание.

Апартаментът бе боядисан в безброй тонове на синьо и зелено и нямаше нито един остър ъгъл. Декоративни лампи хвърляха снопове светлина към тавана и цялата стая бе меко осветена; барчето в ъгъла бе от тъмно стъкло и се осветяваше отдолу. Голям широк прозорец гледаше към центъра на Берлин.

След няколко минути Вайл влезе в стаята, облечен в тъмни панталони и червен копринен домашен жакет. „Вайл може да изглежда елегантен дори под душа“ — помисли си Кигън.

— Е, добре, най-накрая се реши да ме посетиш — каза Вайл с усмивка.

— Извини ме, че първо не позвъних — каза Кигън. — Това бе моментно хрумване.

— Каквато и да е причината, радвам се. Какво ще кажеш за едно бренди? Марката е „Наполеон“ и даже има още прах по бутилката.

— Защо не?

— И така, това светско посещение ли е, или бизнес? — попита Вайл, докато наливаше и на двамата по една великодушна глътка. Соколовите му черти изглеждаха зловещи в отражението на светлината от бара.

— Необходим ми е адресът на певицата Джени Гулд.

— За какво?

— За какво мислиш, че ми трябва? Ще я съдя, че не приема молби.

Вайл цъкна с език.

— Никога няма да свикна с американския ти сарказъм. Лапнал ли си по нея, Франсис?

— Не знам, Конрад, може би точно това очаквам да разбера. Помислих си, че може да е тук някъде на репетиция.

— Тя вече не работи тук.

— Какво?

— Клиентите ми се оплакаха.

— От какво?

— Не им харесва как пее. Или по-точно, не харесват песните, които пее.

— Искаш да кажеш — тези копелета с кафявите ризи и пречупените кръстове по ръкавите?

— За съжаление тези главорези от СД са ми клиенти. Снощи имаше скандал. Тя пееше една американска песен от времето на кризата, мисля, че се казва „Братко, може ли да ми дадеш една монета“. Тълпата стана много неспокойна, после започнаха да викат по нея да изпее някоя германска песен. Тя обаче продължи. Тогава някой извика: „Чифутка!“ Присъедини се и друг. После един от щурмоваците стана и извика: „Хайл Хитлер“, друг го последва, после още един, докато целият салон стана на крака. Аз изгасих светлината и я изведох от сцената, а тълпата почна да пее „Hors Wessel“ и изведнъж цялата ми бирария се превърна в нацистки митинг. Въпросът е в това, приятелю, че Джени Гулд дори не е еврейка.

— И въпреки това си я уволнил, независимо че е добра?

— Погрешна преценка. Помислих си, че може да принесе на заведението малко финес. Но ако бе продължила да пее тук, щях да се занимавам със скандали всяка вечер. Достатъчно е някой от тълпата да извика „Чифутка“ и да стане метеж.

— Независимо дали е истина, или не?

— Истината е нематериална, драги Франсис. В Германия това се е превърнало в най-голямата обида. И за да не те смутя напълно, ирландецо, намерих й друга работа със същото заплащане.

— Къде?

— На няколко пресечки оттук, в клуба „Кит Кет“. Все пак е по-подходящ за песните й. Много изискана публика ходи там да слуша американски джаз. Има и много американски туристи. В „Кит Кет“ няма да си има проблеми. Нацистите не го посещават често.

— Но това е вертеп — каза Кигън кисело.

— Да, но много хубав вертеп. Да не си мислиш, че „Stier“ е симфонична зала?

— И всичко това, защото я обвиняват, че е еврейка — поклати глава Кигън.

— Хайде, хайде, Франсис, знаеш, че днес в Германия е провинение да си евреин. Или комунист, или социалдемократ, или циганин, или пък артист. Всякакво малцинство, всеки, който не е съгласен. Няма такова нещо като разногласие. Може да ме арестуват само защото говоря за тези неща. Как не си го забелязал досега?

— Забелязал съм го, но това не бе моя работа преди.

— Ах, и сега изведнъж стана твоя работа, а?

— Интересувам се от това момиче.

Конрад поклати глава. Седеше на дивана кръстосал крака и закрепил чашата върху коляното си. Наведе се към Кигън и почти му прошепна:

— Ти си един чаровен мошеник, Франсис. Сега изведнъж те загриза съвестта заради тази млада жена. И внезапно се почувства възмутен, така ли?

— Точно така, внезапно се почувствах възмутен.

— Не разбираш ли, приятелю, че тяхното възмущение е по-голямо от твоето? Тяхното е втълпена омраза. Приемлива омраза. Расизмът е в реда на нещата тук. В Германия не е популярно да не мразиш. Да не мразиш е неподчинение. Ние сме затворено общество и се изисква подчинение. Нашите лидери повтарят едни и същи лъжи отново и отново, докато се превърнат в един вид национална истина.

Конрад стана и започна да се разхожда из стаята.

— Знаеш ли какъв бях, преди да стана… — той махна с ръка към стаята — … съдържател на салон? Хм? Бях преподавател. Да, преподавател по история в университета в Хайделберг. Напуснах, понеже преподавателят по натура си е свободомислещ, буйно същество, което не обича да се съгласява просто за да стимулира разсъжденията. Войната направи това невъзможно.

— Какво общо има войната с това?

— „Страхувам се, че истинската опасност при войната е превръщането на подчинението в единствена добродетел и тези, които отказват да се подчинят, биват наказвани.“ — Знаеш ли кой е казал това?

— Не.

— Вашият собствен Уудроу Уилсън в същия ден, в който поискал от вашия парламент да обяви война на Германия. Той е разбирал, че подчинението е много важно по време на война, понеже патриотизмът изисква подчинение, и че след като консерваторите обикновено са конформисти, следва, че трябва да бъдеш консервативен, за да си патриот. Казвай нещо достатъчно пъти и то ще се превърне в истина.

— Не мога да повярвам, че цялата страна приема това. Хитлер няма да се задържи дълго.

— Грешиш, Франсис, ще се задържи, понеже той вече е във война. Хитлер изгаря книги, ако идеите не съответстват на неговите, закрива вестници, ако те не са съгласни с него, напада хората на изкуството, защото не може да разчита на тях — те мислят. И иронията е, че всичко това се прави в името на свободата и патриотизма. Разбери едно: за да си германец днес, трябва да си фашист, иначе си предател. За да си фашист, трябва да мразиш евреите. Какво правиш, когато мразиш нещо? Е? Премахваш го.

— И ти поддържаш това? — каза Кигън.

— Хайде, хайде, приятелю, защо си толкова учуден? — каза Вайл и разпери ръце. — Да съм бил неискрен с теб през тази година и нещо, откакто сме приятели? Аз не съм герой или революционер. Аз съм един искрен страхливец. Управлявам най-пропадналия салон в Европа. Станах богат, поощрявайки най-ниските човешки страсти. Дали мисля, че това, което Хитлер прави, е редно? Не. Дали се опълчвам срещу това? Не. Дали поддържам тази нацистка партия? — Той сви рамене. — Аз съм като стрък трева — поклащам се според вятъра на времето. Поради тази причина ти казвам, че ще си спестиш доста неприятности, ако забравиш това момиче. Рано или късно тя ще си има неприятности отново. Натам вървят нещата.

— Не мисля, че искам да правя точно това.

— Но ти си я чувал да пее само веднъж, срещнал си се с нея за около трийсет секунди и дори не знаеш къде живее. И вече не можеш да се откъснеш от нея.

— Много смешно!

— Но е вярно.

— Не искам никой да ми казва какво мога и какво не мога да правя.

Конрад сви рамене.

— Чудесно кредо. За съжаление не много практично в Германия точно сега.

— Какъв е адресът й, Конрад? Вайл въздъхна дълбоко.

— Тя живее на Албертщрасе 236 и тази вечер ще пее в клуба „Кит Кет“. Две представления, в девет и единайсет.

— Благодаря — каза Кигън, допи брендито си и стана.

— Ти си човек, който винаги е избягвал неприятностите, Франсис. Поне откакто аз те познавам. Защо да си ги навличаш тепърва?

— Може би не ме познаваш от достатъчно дълго време, приятелю.

Когато се върна в хотела, Кигън влезе в магазина за цветя и изпрати на Джени Гулд огромен букет рози. Без картичка.