Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“ — Робърт Кемписти, 1996

ИК „Бард“ ООД, 1996

История

  1. — Добавяне

ВТОРА КНИГА

„Вярата в свръхестествен източник на злото не е необходима; самите хора са достатъчно податливи на порока.“

 

Джоузеф Конрад

18.

Тя сядаше на високия стол в ъгъла на сцената — малко пастелно петно срещу пианото. Имаше и тенор саксофон и бас за фон, но гласът й едва ли се нуждаеше от това. Всяка песен бе импровизация. Светлините в малкия клуб угасваха, конферансието я представяше, чуваше се тремолото на пианото и меката светлина постепенно се засилваше.

 

„Не съм нищо особено,

не съм хубавица,

просто се радвам, че живея,

и съм щастлива.

Имам си гадже,

луд е по мене,

та чак ми е смешно.“

 

Пееше на английски и акцентът й засилваше очарованието. И още с първите ноти покоряваше залата.

Кигън сядаше винаги на една и съща маса, всяка нощ. Изпращаше й рози всеки ден, без картичка, като предполагаше, че рано или късно тя ще свърже цветята с лудия американец, който идва всяка вечер и слуша всичките й изпълнения. Но тя не му обръщаше внимание. Той дори се опита да си уреди среща с нея, но управителят каза, че тя не харесвала американците. Кигън никога не бе получавал такъв решителен отказ от жена и обезкуражен, спря да ходи в клуба.

Настъпващата зима се превърна в зимата на неговото неудовлетворение. Бе мека и Кигън я прекара почти цялата в Южна Франция, в един малък град на име Греноа. Беше решил да зазими един от състезателните си коне там — всъщност кобила, за да я подготви за летния сезон. Кобилата бе показала много добри възможности на американските трасета още като двегодишна и сега Кигън искаше да види какво ще направи на европейската серия. Тренираше я Алоис Джекет, Ал Джек за по-кратко, от Лароз — делтата на Луизиана. Делтата бе известна с четвърт надбягванията, наречени така, защото конете стартираха и тичаха без ограничения четвърт миля право по трасето. За десет години Ал Джек бе научил всичко за породистите състезателни коне и бе станал отличен треньор. Бе висок, със стойка на курсант от Уест Пойнт. Носеше винаги костюм, жилетка, вратовръзка и панамена шапка, дори когато работеше с конете. Смяташе, че конните надбягвания са джентълменско занимание, и се обличаше по съответния начин.

„Когато говорят за смесена кръв — казваше той гордо, — говорят за мен, за Ал Джек. Аз съм една четвърт индианец чероки, две четвърти френски мелез и още една четвърт негър, и ако има някой, който да разбира повече от коне от Ал Джек, това е самият Господ.“

Когато работеше, не приказваше. Изразяваше одобрението или неодобрението си с тих смях. Дори да съобщаваше, че идва краят на света, се смееше. След известно време Кигън започна да различава кое хихикане изразява добри новини и кое — лоши. Имаше и смях, който изразяваше бедствие, но Кигън го бе чувал само веднъж, когато Ал Джек разбра, че във Франция ги няма любимите му раци. За щастие скоро откри, че охлювите могат да ги заместват приемливо, и се отдаде на мекотелите.

Двамата ставаха всеки ден в зори и се занимаваха с конете до късен следобед, след което ходеха до селото, тъпчеха се с мекотели и ги поливаха с вино.

— Имаме си истински победител, мон ами — казваше Ал Джек. — Тази кобилка ще прави пари всеки път, щом излезе на пистата.

— Ако не печели, ще я направим на туткал — отговаряше Кигън и двамата се смееха и поръчваха още охлюви.

— Знаеш ли за какво си мечтая, Ки? Мечтая да спечеля достатъчно пари, за да й купя породисг жребец, когато престане да се състезава.

— Имаш го, Ал. Разчитай на мене. Щом започне да губи скорост, ще я заплодим.

— Дяволски великодушно от твоя страна, Ки, но мисля, че ще се чувствам по-добре, ако си платя.

— Ще говорим за това по-късно.

Времето минаваше приятно, дните бяха изпълнени с тежка, работа, разговори за коне и добра храна, но Кигън не можеше да спре да мисли за певицата. Не говореше за нея, но тя бе обсебила сърцето и ума му.

Прекараха заедно с Бърт коледната ваканция в Испания в лов на пъстърва, после Радмън отиде за месец в Етиопия — страна, за която мнозина смятаха, че ще бъде първото завоевание на Мусолини. Дописките на Бърт се появяваха на първите страници на „Хералд Трибюн“ почти всеки ден. От Етиопия той се върна пак в Испания за два месеца, за да пише за гражданската война, която всички усещаха, че е неизбежна. Стилът му ставаше все по-официален, по-обективен, по-твърд. С всяка телеграма той сякаш все по-майсторски интерпретираше за читателите си непостоянната политика в Европа. Неговите определения за Хитлер, нацисткото движение и нашествието на фашизма в Германия, Италия и Испания допринасяха за растящата му популярност като един от най-уважаваните кореспонденти в Европа. Кигън прекара един месец на ски в швейцарските Алпи, после замина за няколко седмици в Берлин, но избягваше „Кит Кет“ и както обикновено обикаляше приемите. Често се сблъскваше с малкия гърбушко Фирхаус, личния клюкар на Хитлер, който бе винаги толкова вежлив, че стигаше чак до раболепие. После се върна във Франция и в началото на март двамата с Ал Джек се преместиха в Дювил и всяка сутрин пътуваха с кола няколко мили до плажа, та кобилата да потича по морския бряг и да заздрави краката си, за да стане по-издръжлива по дългите европейски трасета. Кигън следеше живо кариерата на Бърт и бе доволен, когато най-накрая той пристигна в Париж и се отби да го посети.

— Сега я учим да тича обратно — каза Ал Джек гордо. Повечето от европейските състезания се провеждаха отдясно наляво, обратно на посоката, в която беше тренирал кобилата в Щатите.

— Е, Бърт — каза Кигън на Радмън, докато седяха на дюните и наблюдаваха как Ал Джек направлява вървежа на кобилата. — Как е в Етиопия?

— Горещо, мрачно, мръсно, сухо и пълно с пясък — в косата, в очите, дори в кафето ти.

— Ще има ли война? Радмън кимна утвърдително.

— До една година етиопският лъв ще влезе в италианската клетка.

— Лошо. А Испания? Как са жените там?

— Знаеш ги. Не се обиждат, когато ги каниш вкъщи, и не се сърдят, когато после не ги каниш на закуска. И там е лошо. Гражданската война е въпрос на време. И ще бъде много брутална.

— Всички войни са брутални.

— Не исках да кажа това. Слушай, Ки, видях еднб летище край Мадрид с няколко дузини бомбардировачи „Хайнкел“, в хангари. Всички роялисти използват германско оръжие. Можеш да ми вярваш: Испания ще се превърне в личен тренировъчен полигон на Хитлер.

— От теб ще стане доста добър политически оракул, приятелю.

— Дано.

— Много е добра, шефе — каза Ал Джек. Беше се изкачил по дюната и вдървено стоеше пред тях, облечен с най-хубавите си неделни дрехи и нахлупена до веждите шапка. Кигън и Радмън гледаха как Рейв Он лудува по брега. Тя се изправяше на задните си крака и скачаше в хладката вода, а от разтворените й ноздри излизаше пара.

В средата на април вече бяха готови да се преместят в Париж, за да участват с Рейв Он в Лоншам, може би най-елегантното конно надбягване в света. Повечето от трасетата — Шантийи, Сен Клу дьо Мезон, Еври и Лоншам — бяха на около четиридесет мили от Париж. По план трябваше да я пуснат да бяга първо в „Ла куп дьо Мезон“, после в Шантийи за френското дерби, след това в Лоншам за откриването на сезона през май и да се подготвят за престижната награда „Гран при дьо Пари“ през юни и за най-голямото надбягване през септември.

 

След като настаниха Рейв Он в конюшнята в Париж, Кигън се присъедини към Радмън в Берлин.

— Няма да повярваш — каза ентусиазирано Радмън, когато се срещнаха на вечеря. — Предложиха ми да стана шеф на бюрото на „Ню Йорк Таймс“ тук.

— Шегуваш се! Ще приемеш ли?

— Дали ще приема? По дяволите, та това е най-сладката работа в Европа. Гьобелс беше заплашил, че ще ми вземе визата, но сега ще бъда прекалено важен и нацистите няма да могат да ме изхвърлят.

— Внимавай, приятелю — каза Кигън очевидно загрижен. — Тези копелета ще те убият.

— Няма да посмеят — каза Радмън с усмивка.

Той отиде до Щатите за един месец на обучение и се завърна с най-пресните новини и клюки от родината. Беше изпълнен с ентусиазъм относно Рузвелт и бъдещето на Америка и сподели горещи сведения за сезона в Бродуей, като бърбореше за танцьора Фред Астер, звездата на най-новото шоу на Коул Портър; за новелата на Джеймс Хилтън „Изгубени хоризонти“, която бе чел по пътя за Щатите, и за „Човешката участ“ на Андре Малро, която бе чел на връщане; за един филм, наречен „Кинг Конг“ — за една маймуна, която нападнала Емпайър Стейт Билдинг; и за един пълнометражен анимационен филм на основата на „Трите малки прасенца“. Беше се влюбил лудо в Грета Гарбо, след като я гледал в два филма. За първи път, откакто бе напуснал Щатите, Кигън усети лека носталгия. Но вълнението от откриването на сезона за конни надбягвания и завръщането на Радмън скоро разсея това чувство. Рейв Он изглеждаше добре и се приспособяваше чудесно. Радмън нямаше да започне новата си работа до средата на лятото, така че имаха на разположение два месеца, които да прекарат заедно.

— Никога ли не си мислил, че ще ти е по-добре вкъщи? — попита Кигън.

— Не мога, бъдещето ми е тук — каза Радмън. — Знаеш ли какво каза редакторът на „Таймс“? Каза, че имам по-тънко чувство за политическата динамика в Европа от който и да е жив репортер.

— Добре, това ли ще ми сервираш за вечеря?

— Копеле такова!

— Е, по дяволите, би трябвало да си. Ти закусваш, обядваш и вечеряш с политика. Светският ти живот е отишъл по дяволите.

— Виждам, че нещата тук стават все по-лоши. Сега те бойкотират еврейските магазини — каза Радмън. — Знаеш ли, че на евреите им е забранено да се занимават с бизнес? Дори да ходят на училище?

— Не е тайна. Те всеки ден се хвалят с това в нацистките си парцали.

— Знаеш ли, че днес чух едно нещо, с което не се хвалят?

— Че Хитлер е травестит?

— Вероятно, но не е това. Чух, че направили един затворнически лагер край Мюнхен. За политически затворници. И че строят още двадесет нови — двадесет! — само за евреи. Имам един източник, който казва, че били арестували повече от сто хиляди души и ги изпратили в тези лагери без съд и присъда. И че държат затворниците гладни и ги бият.

— Виж, трябва да си сигурен в това — посъветва го Кигън. — Око да види…

— Те не позволяват посещения на пресата.

— Само казвам, че си на голяма почит. Не давай възможност Гьобелс да те обори.

— Какво съмнително има тук? Ние говорим за цялата държава, която няма нормални устои в колективния си ръководен орган. Това вече не е политика. Те са минали отвъд това. Е, сигурен съм, че ти е дошло до гуша, след като живееш тук. Кажи какво става с теб? Още ли тъгуваш по онази певица?

— Кой казва, че тъгувам по някого?

— Хайде, Ки, цяла година се увърташ около това момиче. По дяволите, тя сигурно вече си е намерила обожател, а може и да се е омъжила досега.

— Не се е омъжила и си няма обожател Кигън.

— А, значи я наблюдаваш?

— Не я наблюдавам.

— Да-да!

— Хайде да оставим певицата, окей?

— Разбира се. Просто никога не съм те виждал да се слагаш така.

— Да се слагам?

— Нали й пращаше цветя цяла седмица, тя те отряза и ти се отказа.

— Не съм се отказал.

— Как ще го наречеш тогава?

— Просто изгубих интерес.

— Франсис, аз съм ти стар приятел, нали помниш? Ти се държиш като страдащ от любов млад каубой.

— По дяволите!

— Добре де, добре. Но ако бях на твое място и припадах по някоя…

— Тя не е „някоя“ и спри вече.

— Спирам! — Поседяха мълчаливо, после Бърт каза: — Но, знаеш ли, ако пак започне да получава цветя и разбере колко си сериозен и упорит…

— Радмън!

— Ясно де. Спирам.

Няколко минути седяха на масата безмълвно.

— Не е зле да я чуя как пее — каза Радмън. Кигън го погледна.

— Просто да я послушаме, Франсис — разпери ръце Радмън.

— Хайде тогава. Да тръгваме.

 

„Някой ден той ще дойде,

човекът, когото обичам.“

 

Радмън го наблюдаваше.

На следващия ден Радмън й изпрати огромен букет пролетни цветя за сметка на Кигън. Без картичка. Вечерта пак се върнаха в клуба, и следващата вечер, и по-следващата. И всеки ден Радмън изпращаше все повече цветя. В края на седмицата каза на Кигън какво е направил.

— Тя пее като славей и ако не й поискаш среща, ще го направя аз — заплаши той.

И така всичко започна отново, само че този път Джени Гулд усети присъствието му. От чисто любопитство тя поразпита и разбра кой е той. Всеки ден през седмицата получаваше разкошен букет рози и всяка вечер американецът и приятелят му резервираха една и съща маса до сцената на „Кит Кет“, въпреки че не правеха опит да контактуват или говорят с нея. Той просто седеше, гледаше и аплодираше. После един следобед се показа на вратата й.

— Време е за обяд. — Беше напохватен като ученик. — Трябва да ядете. Искам да кажа, че ще ви стане лошо и ще припаднете по средата на песента, ако не ядете. И просто минавах оттук и…

Тя погледна колата му, после него и накрая въздъхна, хвана го под ръка и той я поведе навън в хубавия пролетен ден.

Беше уредил пикник в един малък парк близо до операта — с цветя, шампанско и сандвичи от „Kasseler Rippchen“, пушено и мариновано свинско филе, кренвирши, сварени яйца и кисело зеле, и за десерт няколко вида пасти. Кигън имаше навиващ се грамофон „Виктрола“ и няколко плочи, които му бе изпратил някакъв приятел, и те седяха на едно одеяло и слушаха как Били Холидей пее „Май мен“ и „Сторм манди блус“. Кигън бе изискан и внимателен, смешен и очарователен — неща, които тя най-малко очакваше от този мъж, когото всички описваха като богат, безразсъден американски плейбой. След този ден двамата често бяха заедно и тя скоро се премести в един малък апартамент в покрайнините на Берлин. Прекарваха заедно по цели дни, а вечер той седеше предано на обичайната маса и я слушаше как пее. А когато замина за Париж за откриването на сезона на конните надбягвания, тя успя да издържи без него само три дни. Последваха чести телефонни обаждания и накрая късно една нощ тя му каза:

— Никога не съм се чувствала по-тъжна!

— Ела в Париж, Джени — каза той. — Нека опитаме.

— Но работата ми…

— С глас като твоя никога не би трябвало да се притесняваш за работа.

На следващия ден той изпрати самолета да я вземе.

 

Светлокафявата кобила мина край тях като локомотив, дългите й крака тупкаха равномерно, жокеят беше седнал напред, почти на врата й, и леко я пляскаше с камшика. Кигън натисна копчето на хронометъра си и лицето му просветна.

Очите на Джени блестяха от вълнение.

— Как е? — попита тя. Кигън погледна хронометъра.

— Не е зле, наистина не е зле. Ако не вали, ще заслужи букет рози. — Той погледна към светлото безоблачно небе.

— Тя не обича калта, така че се моли небето да е чисто.

— Много е добра — съгласи се Кигън. — Но не мисля, че има заложбите да стане трикратен победител.

— Толкова е красива с тези дълги крака — каза Джени. Жокеят, французин, скочи от седалката, застана пред Кигън и каза ентусиазирано.

— C’est magnifigue[1].

— Значи ще спечелиш, а? — засмя се Кигън.

— Que sera — отвърна жокеят, вдигна рамене и смигна. Върнаха се до конюшнята и гледаха как Ал Джек в ослепително бял ленен костюм мие и сресва кобилата.

— Имаш късмет с тази малка мадмоазел — смееше се Ал Джек. — Направо да си оближеш пръстите.

— Ти ще си оближеш пръстите, Ал Джек — каза Кигън. — Ще разбереш колко е сладка след третото надбягване.

Ал Джек вдигна глава и се усмихна.

— Моята мадмоазел ще направи всичко, Ки, можеш да си заложиш и главата в банката. Ако не спечели, значи това го няма в картите. Тази кобилка си залага сърцето, щом излезе на пистата.

Джени нежно погали дългата муцуна на кобилата и учудено каза:

— Като кадифе е.

— Ще ти кажа нещо, Ал Джек. Ако спечели днес, твоя е — заяви Кигън.

— Какво?

— Твоя е. Никога не съм виждал човек, който така да обича един кон!

— Не, в никакъв случай — тръсна глава Ал Джек. Вече не се смееше. — Че аз не бих могъл да й платя и храната.

— Ще те снабдя за този сезон, а ти ще ми върнеш, когато спечелиш. Може да я зазимиш в някоя ферма в Кентъки и аз ще й купя първия жребец, когато престане да се надбягва.

Ал Джек опита да се засмее, но очите му бяха пълни със сълзи.

— Просто не знам какво да кажа…

— Вече го каза, приятелю — усмихна се Кигън и потупа треньора по рамото. Ал Джек се обърна към кобилата и й заприказва:

— Чу ли, мадмоазел? Днес трябва да спечелиш. Ако досега не си печелила състезание, днес трябва да го направиш. Чуваш ли какво ти казвам?

— Голям жест, Ки — каза Радмън, когато се отправиха към паркинга.

— Да — каза Джени, — беше красиво.

— Не бих притежавал тази кобила, ако не беше той — каза Кигън, докато разгръщаше сутрешния вестник. — Той я избра. Той я превърна в победител. Трябва да си всеотдаен, ако се занимаваш с конни състезания. За Ал Джек това е животът, за мен — само хоби. Всъщност исках да споделя късмета си.

— Какъв късмет? — попита Джени.

— Да съм тук с теб — каза Кигън с широка усмивка, после видя снимката на Радмън във вестника и възкликна: — Хей, на цяла втора страница пише за тебе! — И им показа статията, която съобщаваше за назначението на Радмън за шеф на бюрото в Берлин — всъщност най-обикновено описание с нормалните биографични данни, повечето от които Кигън вече знаеше. Бърт Радмън, роден в Мидълтън, Охайо. Баща — собственик на магазин за дрехи, майка — домакиня. Никакви братя и сестри. Завършил журналистика в университета в Колумбия и бил в Европа на кратко пътешествие по случай дипломирането си, когато Америка се включила във войната. Но Кигън научи и две нови неща за Радмън: че е написал първия си материал за „Хералд Трибюн“ след като придружил дивизията „Рейнбоу“ от Щатите чак до бойното поле и описал първата й среща с германците, описание достатъчно добро, за да му осигури кореспондентска работа за още двадесет и три години. А също така и че в колежа тренирал борба.

Кигън погледна Радмън и каза:

— Не ми приличаш на борец.

— Така ли? И как трябва да изглежда един борец?

— Знаеш как: як врат, гърди като ковашки мех, рамене като на слон и така нататък…

Радмън бавно кимна.

— Ясно. И с тъпа физиономия.

— Да, и това също. Искам да кажа, че не си кожа и кости, но не изглеждаш чак като борец.

— Доста предубедено мнение — заяви Радмън надменно.

— Какво искаш да кажеш?

— За тебе всички борци са еднакви. Всички имат дебели вратове, яки са като бичета и са тъпи като галоши. Това е предубеждение. Не е фатално, но все пак е предубеждение.

— Ти си невероятен — засмя се Кигън. — Не познавам друг човек, който може да превърне една дискусия на тема борба в лекция по фанатизъм.

— И са изпуснали, че мога да свиря на укулеле[2]!

— Всъщност това е страхотно, Бърт! — каза Кигън. — Помисли си само: ето ни тук на едно голямо светско събитие по случай откриването на парижкия сезон. Почти е задължително човек да се покаже, ако има някакво обществено положение, и ето ни тук с такава известна личност като теб.

— Точно така — каза Радмън. — Но има и по-известни. — Той потупа Джени по рамото. — Виждаш ли онзи джентълмен с двуредния костюм от туид и дебелите мустаци, дето разглежда програмата? Това е Х.Дж.Уелс, много голям писател.

— Знам кой е Х.Дж.Уелс, глупчо. Ние в Германия също четем. Погледни тези двамата есесовци с униформите. Направо ми се повръща!

Двама германски офицери от СС в официални черни униформи минаха гордо през тълпата и спряха да говорят с една добре облечена двойка.

— Онзи високият — каза Радмън горчиво — е Райнхард фон Майстер. Ако искате, вярвайте, но е учил в университета в Род Айланд.

Той кимна към по-високия от двамата — слаб, дори мършав капитан със свирепо лице и бледосини очи.

— Той е военен аташе на германския посланик тук. Всъщност е най-обикновен мръсен шпионин и всички го знаят.

— А кой е онзи важен стар глупак с младата съпруга, който говори с него? — попита Кигън.

— Тя не му е съпруга, а дъщеря. Това е Колин Уилоуби, сър Колин Уилоуби, който списваше клюкарската колона на „Манчестър Гардиан“.

Сър Колин Уилоуби бе типичен превзет британец: средна хубост, докаран, с подстригани завити мустаци и маникюр. Стоеше мъчително изправен във военна стойка, а повдигнатите му вежди изразяваха високомерие. Беше елегантно облечен в сив двуреден костюм и червена вратовръзка, което, изглежда, тази пролет се бе превърнало в характерна униформа за англичаните; побелялата му коса бе идеално подстригана.

Дъщеря му, лейди Пенелоп Трейнър, вдовица, бе също олицетворение на английската превзетост. Изправен гръбнак, класически черти — от идеално правия нос и бледо-сините очи до сприхавата уста: огледално отражение на баща си. И също като него изглеждаше студена и недостъпна.

Само червената й коса, по-дълга от модната за сезона и завързана отзад с червена панделка, загатваше за женствеността й.

— Охо, значи това е старият клюкар — каза Кигън. — Чел съм глупостите му доста години.

— Вече не се занимава с клюки. Станал е политически оракул. Отказа се от клюкарството, откакто жена му умря преди две години. А и зет му загина миналата година.

— Помня — каза Кигън. — По време на самолетните демонстрации в Кливланд.

— Точно така. Томи Трейнър беше ас от войната, свалил над десет самолета. Сега жена му е помощник на баща си и ходи с него навсякъде.

— И се занимават с политика тук, на конните надбягвания?

Радмън вдигна рамене.

— Може да са във ваканция като мен.

— Май е твоят тип — каза Кигън. — Защо не й скочиш?

— Не и на тази. Тя е истински айсберг — каза Радмън.

— Е, знаеш как е: само катурването показва. — Кигън намигна. — Осемдесет процента се крие под повърхността.

— Повярвай ми, тази е лед до мозъка на костите — каза Радмън. — Истински английски сноб. Хайде, елате да ви запозная. Нека видим дали знаят за моето назначение.

Радмън поведе Кигън и Джени към двамата англичани, спря пред тях и учтиво се поклони.

— Радвам се да ви видя отново, сър Колин.

— А, Радмън, здравей. Съвсем се загуби — каза Уилоуби със снизходителна усмивка.

— Това са мои приятели, Дженифър Гулд и Франсис Кигън — каза Радмън. — Джени, Франсис, запознайте се със сър Колин Уилоуби и дъщеря му лейди Пенелоп Трейнър.

— Приятно ми е — каза Кигън и стисна ръката на Уилоуби. Лейди Трейнър го гледаше с надменно презрение, както би гледала кондуктор във влака или сервитьор в ресторанта. Може би при друг случай Кигън щеше да бъде привлечен от нейната недостъпност, но сега това не го интересуваше. Любопитно бе друго. Както и при Радмън, събитията бяха променили кариерата на Уилоуби и го бяха издигнали от светски клюкар в политически наблюдател. Но докато Радмън се занимаваше с действителността в Хитлеровата държава, Уилоуби говореше надуто и повечето му уводни статии бяха лишени дори и от подобие на обективност.

— Разбрах, че си бил в Африка и Испания — каза Уилоуби. — Много амбициозно. Вярно ли е, че ще поемеш бюрото на „Таймс“ в Берлин?

— Да.

— Напоследък Хитлер се е надул като пуяк — каза Уилоуби строго. — Опива се от успехите си. Но след няколко месеца ще разбере, че трябва повече да се съобразява със световното мнение. Мисля, че този човек жадува за признание и одобрение. Срещал съм се с него, знаеш ли. Направих едно от първите английски интервюта с него.

— И се надяваме, че ще интервюираме и мистър Рузвелт тази есен, когато идем в Щатите — каза лейди Пенелоп.

— Е, знаете какво казват — отбеляза Уилоуби. — В Америка избираш някой за президент и после сядаш и чакаш да изпълни всички лъжи, които е обещал. Ние в Европа сме по-различни: избираме един човек, сядаме и го чакаме да сгреши.

— Наистина ми е дошло до гуша от политика, всички говорят само за това — каза Джени. — Тук е Париж, а не Берлин. Защо не сменим темата? Конят на Франсис ще участва в голямото състезание днес.

— Добре — съгласи се Франсис. — Някой да иска да говорим за коне?

Лейди Пенелоп го погледна с открито презрение.

— Чувала съм, че интересите ви са ограничени. Джени настръхна, после рязко каза:

— Това е невъзпитано и невярно. И мисля, че хора с вашето положение би трябвало да знаят по-добре как се говори.

Англичанката почти зяпна. Самата Джени също бе изненадана от избухването си и бузите й поруменяха.

— Конете са благородни създания — каза Кигън с крива усмивка, като се опитваше да заглади нещата. — Нали за това сме тук всички. — Той се обърна към лейди Пенелоп. — Как ви наричат? Пени?

— Можете да ме наричате лейди Пенелоп — остро отговори тя и се отдалечи.

Уилоуби вдигна рамене.

— Ще трябва да извините дъщеря ми — каза той примирено. — След смъртта на съпруга й чувството за хумор й изневерява.

— Може би се държах малко фамилиарно — отговори Кигън. — Приемете извиненията ми.

— Разбира се. Между другото, Кигън, да заложа ли на вашия кон?

— Аз лично ще заложа — каза Кигън, докато превзетият британец си тръгваше.

— Това се казва невъзпитано дете — засмя се Радмън.

— Съжалявам — каза Джени, — просто избухнах.

— Ти просто й сви сърмите — засмя се Кигън. — Изглеждаше като цапардосана с мокър парцал.

— Предлагам да си направим една солидна закуска в „Максим“ за моя сметка и да се върнем за приема след откриването — каза Радмън.

— Ние трябва да тръгваме. — Кигън сложи ръка на кръста на Джени. — Имаме си други планове.

— О? — каза Джени. — Не може ли Бърт да ни придружи?

— Не — каза Кигън и я поведе към пакарда. — Ще се видим след два часа на приема.

Радмън ги гледаше, докато вървяха към колата. Никога не бе виждал Кигън така развълнуван и щастлив. Тук, на откриването на сезона, най-голямото светско събитие в Париж, те бяха така великодушни да прекарат дните си с него, че сега, когато бяха решили да се усамотят за няколко часа преди надбягванията, той не се обиди.

Бе така погълнат от мислите си, че не видя фон Майстер, който пресече паркинга и дойде при него.

— Хер Радмън — каза нацистът. — Радвам се да ви видя. Радмън го погледна и каза грубо:

— Тази униформа изглежда съвсем не на място тук.

— Ще свикнете с нея.

Радмън понечи да заобиколи високия нацист, но той му препречи пътя.

— Между другото — каза фон Майстер, — имате един служител във вашия офис, един фотограф, Марвин Клайн.

— Точно така.

— Може би „Ню Йорк Таймс“ не е получил заповедта на райхсминистъра Гьобелс. Повече не може да наемате на работа евреи.

— Не сме го наели в Германия. Той е американец.

— Е… — усмихна се германецът, — няма голяма разлика.

Радмън понечи да си тръгне, но фон Майстер продължи:

— Вашият приятел, този със състезателния кон, как се казва?

— Кигън.

— О, да, Кигън. Неговата приятелка — или може би съпруга — нали е германка?

— Е, и?

— Просто съм любопитен. Винаги се интересувам от германските момичета. — Немецът се засмя. — Така че… кажете му, че се надявам кобилата му да спечели. Ще заложа на нея.

Бележки

[1] Тя е чудесна (фр.) — Б.пр.

[2] Хавайска китара — Б.пр.