Уилям Дийл
27 (14)

14.

Събуди го силно чукане. Кигън си наметна робата и отиде в дневната, като затвори вратата на спалнята зад себе си. Отвори и Бърт Радмън нахлу покрай него, без да чака покана.

— Къде беше, по дяволите? Цяла сутрин ти звъня.

— Бях зает — простена Кигън.

— Сега е почти обяд.

— Легнах си чак в зори.

— Виж какво, приятел, нужна ми е твоята помощ. Дали…

Радмън рязко спря и зяпна над рамото му. Кигън се обърна и видя Ванеса на вратата на спалнята, загърната в чаршаф.

— О… аз… такова…

— Запознай се с Ванеса — каза Кигън. — Ванеса Бромли. Този сладкодумец е Бърт Радмън, Ванеса.

— Приятно ми е — каза тя и повдигна чаршафа по-високо.

— Какво толкова важно е станало, по дяволите?

— Разследвам една гореща новина, но не мога да измъкна нищо. Знам, че Уоли Уолингфорд е твой приятел, и си помислих…

— Стоп — прекъсна го Кигън. — Искаш ли малко кафе?

— Чудесно.

— Аз ще позвъня и ще поръчам — каза Ванеса.

— Какво общо има Уоли с тази твоя сензационна новина?

— Знаеш ли кой е Феликс Райнхард? Кигън се поколеба, после каза:

— Да. Знам кой е.

— Очевидно е бил арестуван по някое време през нощта, въпреки че не мога да го потвърдя. Както чух, бил с един американски офицер, когато са го пипнали, и назрява голям дипломатически скандал. Но никой не иска да разговаря с мен.

— Защо са го арестували?

— Доколкото зная, той е издавал „Берлинска съвест“, а някой си Пробст го е печатал. Вчера следобед нацистите нападнали печатницата на Пробст. Имало голяма престрелка, после пожар. Пробст бил застрелян, а сградата изгоряла до основи. Пуснали целия Sturmabteilung след Райнхард и го хванали около два часа нощес.

— Къде чу това?

— Нацистите дадоха пресконференция и огласиха подробностите около Пробст. Аз съпоставих всичко. Нали знаеш — тук нещо, там нещо, но не мога да потвърдя нищо. Нацистите мълчат като риби за Райнхард.

— Не е било така.

— Какво?

— Тази история с Пробст. Не е било както казваш. Той дори не е бил въоръжен. Щурмоваците нахлули през вратата, хладнокръвно го застреляли и подпалили дома му.

— Откъде знаеш?

— Просто съпоставям всичко.

— Хайде не се прави на глупак. Откъде разбра?

— От един свидетел. Това е всичко, което мога да ти кажа. Просто недей да печаташ тази официална нацистка помия.

— Кога научи за това?

— Не знам, Бърт, по някое време късно снощи.

— И не ми каза?

Кигън не отговори. Радмън никога не бе виждал приятеля си толкова напрегнат.

— Мислиш ли, че този свидетел е надежден?

— По-надежден не можеш да намериш. Радмън присви очи.

— Райнхард, нали? Ти си говорил с Райнхард.

— Казах ти всичко, което мога. Не ме насилвай. — Кигън погледна към Ванеса и й предложи:

— Защо не си сложиш нещо?

— Всичко, което имам, е роклята ми от снощи.

— В банята има поне пет хавлии. Вземи една.

Тя излезе от стаята; чаршафът се повлече след нея. Радмън вдигна одобрително вежди.

— Не си мисли кой знае какво.

— Винаги си мисля за толкова неща, че… о, стига! — Той махна с ръка. — Поне поговори с Уолингфорд, окей? Виж какво може да разбереш вместо мен.

— Точно сега Уоли не ми говори.

— По дяволите, какво си му направил? Уоли говори с всички.

— Не пожелах да свърша работа на един от неговите партньори.

— O, хайде сега. Покани го и го почерпи едно пиене или нещо друго, Франсис. Точно сега ужасно ми трябва информация.

— Повярвай ми, Бърт, той просто няма да ме приеме.

— Опитай.

Последва дълго мълчание. После Кигън тихо каза:

— Добре, ще опитам.

— Благодаря ти, приятел. Ще бъда в офиса на „Хералд Трибюн“ и после в бар „Империал“.

— Не знаех, че в „Империал“ има пресцентър — каза Кигън саркастично.

— Самият бар „Империал“ е пресцентър — каза Радмън. — Всички от медиите висят там. Дори Гьобелс прескача следобед с последните си прокламации.

— Е, поне си почивате, след като не трябва да прескачате до Министерството на пропагандата, за да чуете най-новите лъжи.

— Това е отправната точка — каза Радмън. — Той ни казва лъжите си и ние разчепкваме истината.

Радмън тръгна към вратата и внезапно спря.

— Знаеш ли — каза той, — това е първият път, когато виждам да си промениш мнението за нещо.

— Може би защото и аз искам да разбера истината.

— Е, това също е нещо ново — каза Радмън и си тръгна.

Отвори му Джордж Гейнс. И почти му препречи пътя. По лицето му се изписа възмущение.

— По дяволите, какво правиш тук? — остро попита аташето.

— Дойдох да видя Уоли — каза Кигън спокойно. — Какъв проблем има?

— Ти — отвърна майорът. — Ти си проблемът на всички тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Трейс прекара нощта в затвора Ландсберг. Един Господ знае какво е станало с Райнхард. А бедния Уоли го отзовават.

— Отзовават!?

Гейнс тръгна по стъпалата към офисите и Кигън го последва.

— Онова нацистко копеле му взело паспорта — обясни Гейнс, докато се качваха на втория етаж. — Ако ти не беше отказал…

— Виж какво — отряза го Кигън. — Не ми плащат, за да си сложа главата в торбата, когато Рузвелт щракне с пръсти. Трейс бил прекарал една нощ в затвора. Голяма работа! Нищо му няма, нали?

— Нищо — призна Грейнс неохотно.

— Ако аз бях с Райнхард, щях да съм мъртъв и нямаше да се тревожа за проклетия си паспорт. Аз нямам дипломатически имунитет, Джордж.

— Кажи го на Уоли. Неговата кариера се провали. — Гейнс кимна към отворената врата. — Влизай. Въпреки че едва ли гори от нетърпение да говори с теб.

Уолингфорд прибираше багажа си. Помагаше му един сержант от морската пехота, който тъкмо изнасяше поредния кашон.

— Чух, че те уволнили — каза Кигън.

— Дойде да злорадстваш ли?

— Стига, Уоли, не аз съм напъхал Райнхард в колата на Трейс. По дяволите, страшно ще ми липсваш. Даваш най-добрите приеми в Европа.

— Само това е от значение за теб, нали?

— Не, тревожа се за теб. Какво ще правиш сега?

— Ще се върна във Вашингтон. Това е краят на моята кариера.

— Какво се случи все пак?

— Оплесках всичко, това се случи. Почти помогнах да арестуват Трейс за шпионаж. Опитахме се да измъкнем Райнхард от страната със служебна кола, но се натъкнали на Гестапо. Рузвелт се извини на Райхстага, а мене ме отзовават. Ще трябва да напусна. Това е като да те съди военен съд в армията. Дали печелиш, или губиш няма значение, с теб е свършено.

— Не ти ли помогнаха хората от разузнаването? Уолингфорд го погледна за момент, после седна на ъгъла на бюрото си.

— Слушай, Кигън. Ние нямаме разузнавателна система. Всяка друга страна в света има колкото си щеш шпиони, но ние нямаме и един шпионин сред нас. И знаеш ли защо? Защото моят шеф, всемогъщият Кордъл Хал, казва, че не било джентълменски да шпионираш работите на друга държава. Не било джентълменски! Така че ние играем по правилата на маркиз Куинсбъри, а те играят с дебелата тояга. Това се получава, когато държавният секретар е джентълмен.

— Съжалявам, приятелю…

— Щатите са и твоя родина. А аз не съм ти никакъв приятел.

— Хайде, Уоли, много хубави неща сме преживели заедно. Какво ще кажеш за онзи уикенд в Париж? А за пътуването до Монте Карло миналата пролет?…

— Божичко, това ли е за теб животът? Едно дълго проклето парти? Райнхард е мъртъв! Според най-добрите ни източници са го измъчвали с часове и когато той прехапал езика си, за да мълчи, го накарали да изпие киселина от батерия. Разбира се, не можем да го потвърдим, но звучи като истина. Феликс е мъртъв и кариерата ми отиде по дяволите. Какво ли значение има това за теб? Ще намериш друго парти, на което да идеш.

— Съжалявам за Райнхард. И наистина ме интересува какво ще стане с теб. Приятелството ни няма нищо общо с него.

— Помолих те да ми помогнеш, а ти се безпокоеше за проклетия си самолет. Можехме да го измъкнем.

— Може би.

— Колко време ти е необходимо да се събудиш и да видиш какво става тук?

— Виждам какво става…

— Не, не! Не виждаш какво става. Ти просто си караш покрай мръсните щурмоваци, които бият някой собственик на заложна къща или магазин, но не ги виждаш. Мислиш, че това не може да се случи у нас вкъщи, така ли? Нека да ти кажа нещо, приятел: Хитлер се превърна в абсолютен диктатор за по-малко от месец, откакто Хиндербург го назначи, а нацистката партия имаше по-малко от четирийсет процента гласове миналите избори. Хитлер никога не е имал мнозинство никъде и никога не е бил избиран за никакъв. Той просто дойде на власт. Той елиминира конституцията и взе властта. Всеки път, когато това арогантно копеле си отвори устата, почва да обижда американците. И прави расизма приемлив. Дори моден, по дяволите. Не само тук — навсякъде, навсякъде! Завчера чух две от секретарките да се кикотят на последния виц за евреите.

— Такава е човешката природа.

— Наречи го както искаш, аз го наричам предразсъдък. Хитлер събужда този заспал великан във всеки един от нас. Той прави парадирането с омразата приемливо. Той е намерил ключа, Кигън. Гордостта. Той апелира към тяхната гордост. — Уолингфорд млъкна за малко, после попита: — Какво искаш, Франсис? Какво търсиш?

— Не знам, Уоли.

— Е, аз пък знам. Аз съм просто един обикновен глупак от Филаделфия. Бях си запланувал целия живот. Дипломатическият корпус бе всичко за мен. Това исках и се скъсах от работа, за да го постигна. И знаеш ли къде исках да бъда? — Той заби пръст в пода. — Точно тук. В Берлин. От момента, в който започнах дипломатическата си служба, исках да бъда тук. Знаеш ли защо? Понеже знаех, че това ще се превърне в най-горещата точка на света. Знаех го. Знаех, че тук мога да си изградя име, ако постъпвам правилно. И се справях чудесно до снощи. — Той се обърна към лавицата и пъхна последните си лични неща в кашона на бюрото. Задържа за момент една книга и я отвори наслуки.

— Събрани речи на Уудроу Уилсън. Моят идол, мистър Уилсън. Голяма прозорливост. Предаден от собствената си страна. Знаеш ли, че в деня, когато Уудроу Уилсън помолил Конгреса да обяви война на Германия, той също така ги предупредил да не бъдат прекалено сурови към победените, когато спечелим войната, иначе те ще се съвземат и ще отговорят на удара? Голямо прозрение е имал мистър Уилсън. Нарисувай една мишка в ъгъла и веднага ще се появи тигър. Никой не му обърнал внимание. Не оставихме на Германия нищо и сега тигърът е на свобода, а Америка продължава да спи, както винаги.

— Ти си ядосан, Уоли.

— Не съм ядосан, уплашен съм. — Хора като теб ме плашат. Вие сте прекалено изтънчени, за да разберете какво става.

— Ти не си вързан за държавния департамент. Върни се в Щатите и кандидатствай в сената или нещо друго.

— Няма да ме изберат — каза Уолингфорд с отвращение. — Никой не иска да чуе какво имам да им казвам. Когато се събудят, ще бъде прекалено късно.

— На хората им е омръзнало от меланхолия и смърт — каза Кигън. — Те се наситиха на война. Сега се опитват да превъзмогнат депресията. И очакват добри времена, а не заплахи.

— Типичен начин на мислене.

— Казвам го така, както го виждам.

— Признавам, че имаш определен грубиянски чар, Кигън, но ако питаш мен, това е само едно лустро — каза Уолингфорд уморено. — Чувал съм, че майка ти била графиня и още куп романтични глупости, но за мен те си остават само това — глупости. Зад тях ти си едно нищо. Просто още един забогатял мошеник.

Кигън кимна унило и се обърна да си тръгне.

— Имам си такава теория, Кигън — продължи Уолингфорд. — Ако не си против нещо, то ти си за него. Когато обърна гръб на Райнхард, ти целуна Хитлер по задника.

— Успокой се…

— Не! Няма да се успокоя. И ти си прав, това няма нищо общо с Райнхард или моята служба. Аз просто помолих един приятел за услуга и той ми отказа, за това става въпрос.

— Дяволска услуга.

— Щеше да направиш услуга и на себе си. Ти и още много други американци мислят, че Хитлер е кьорфишек, но той ще излапа Европа и единственият начин да го спрем е да започнем война отново. Сега ще ме извиниш, но трябва да напусна страната до шест часа следобед. Депортиран. Каква ирония! Хиляди хора отчаяно мечтаят да напуснат Германия, а мене ме изхвърлят с ритник.

Уолингфорд мина покрай Кигън до вратата и повика сержанта.

— Това е последния кашон, Джери. Няма повече.

— Да, сър — отговори морякът. Уолингфорд огледа офиса още веднъж. Не бяха останали никакви лични вещи. Той тръгна да си ходи и изведнъж се обърна към Кигън.

— Знаеш ли, надявам се да не те видя никога повече, Франсис. — В забележката му прозвуча нотка на тъга. — Това би ми напомняло колко малко разбирам от човешки характери.

Излезе и остави Кигън сам в празната стая.

 

„Империал“ беше най-елегантното заведение в Берлин. Куполообразният му покрив се извисяваше два етажа над ресторанта. Високи френски прозорци отделяха вътрешната градина от бара. По всички маси имаше свежи цветя. Келнери в бели униформи, украсени със злато, стоически обикаляха салона. Тълпата бе странна смесица от репортери в сини костюми и вратовръзки на цветя, туристи, облечени в бяло, офицери от СС с черни униформи и обичайните агенти на Гестапо, биещи на очи със сивите си костюми и безличните си физиономии, подозиращи всичко и всекиго.

Радмън седеше на една маса в ъгъла и си водеше бележки на поредния смачкан лист.

— Защо не си купиш бележник? — попита Кигън, щом седна срещу него. — Сякаш си извадил тази купчина хартийки от някоя кофа за боклук.

— Силата на навика — отговори Радмън. — Освен това бележниците изискват организация. Как е твоята приятелка? Проверих някои неща за нея. Произлиза от хубаво семейство, ако обичаш парите.

— Достатъчно — каза Кигън.

— Видя ли Уоли?

— За достатъчно време, та да ме обиди и да ми каже сбогом.

— Сбогом?

— Отзовават го.

— Какво?

— Забрави откъде си чул това, което ще ти кажа.

— Естествено.

— Уолингфорд организирал бягството на Райнхард. Трейс, военният аташе, го карал към границата и били хванати от Гестапо. Проклетият глупак бил с колата на посолството. За да избегне международен скандал, Рузвелт лично се извинил на Хитлер, а Уоли и Трейс ги депортират.

Появи се един келнер и Кигън поръча двойно мартини.

— Господи! Какво е станало с Райнхард? — настоя нетърпеливо Радмън.

— Доколкото разбрах, в Гестапо са го мъчили няколко часа, после му излели в гърлото киселина от батерия. Той е мъртъв. Сигурно ще пишат, че е било самоубийство.

— Мога ли да използвам тази информация?

— Можеш да правиш каквото поискаш с нея, само не споменавай моето име. Не искам да правя компания на Уоли и Трейс на кораба за Щатите. Както и да е, сигурен съм, че Гьобелс ще дойде да злорадства за това по време на коктейла.

— Горкият Уоли, всички го мислят за паникьор.

— Той наистина е паникьор.

— Той е ясновидец, Франсис. Той вижда нещата така, както ще се случат.

За първи път Кигън не се впусна в спор. Не мислеше, че има право да спори точно сега, когато Феликс Райнхард му тежеше на съвестта.

— Иде банката на Масачузетс — каза Радмън.

Кигън се обърна и видя Ванеса. Тя се обърна към управителя, който я поведе към тяхната маса.

— Утре заминава за Хамбург — каза Кигън. — Връща се в Бремен.

— Какъв срам!

— Дай да не говорим за политика пред нея, окей?

— Трябва да регистрирам тази новина — каза Радмън. — И трябва да разуча още около миналото на този Трейс. Знаеш ли нещо за него?

— Нищо, освен че е майор.

— Е, всички военни, пратени тук, са майори.

— За благозвучност.

— Добър ден — каза Радмън весело, когато Ванеса наближи масата им.

Тя учтиво му кимна, усмихна се сладко на Кигън и попита:

— Как мина в посолството?

— Цялата дипломация се е изправила на задните си крака — засмя се Кигън.

— Чух, че ни напускате — каза Радмън на Ванеса.

— Откакто съм се родила, баща ми всяка година наема една къща в Саратога. Все още мисли, че съм на десет години и умирам да ходя на следобедни танци.

— Хубаво място да се усамотиш — засмя се Кигън.

— Никога не съм обичала следобедните танци, дори когато бях на десет години. И не искам да се усамотявам.

— Е, и Берлин няма да е същият без вас — каза Радмън с искрена усмивка.

— Страшно мило е, че го казвате. Чу ли го хубаво, Франки?

— Слушам му глупостите от години.

— Как го търпите? — каза Радмън и бръкна в портмонето си. — Той е ужасен циник.

— Това е блъф — каза тя.

— Не си вади портмонето — каза Кигън. — Аз ще се изръся за бирата ти.

— Много щедро от твоя страна. Сигурен съм, че ще те срещна в близките дни. Ще прескоча до Париж за надбягванията, ако мислиш, че твоето конче наистина има шанс.

— Ще ги накара добре да потичат.

— Имаш състезателен кон? — попита Ванеса. — Не знаех.

— Има поне половин дузина състезателни коне — каза Радмън. — И се басирам, че има още доста неща, които не знаете за мистър Кигън. — Той се усмихна, стана, целуна й ръка и си тръгна.

— От отдавна ли сте приятели? — попита тя.

— От войната — каза Кигън. — Той е добро момче, но ще си има големи неприятности.

— Защо?

— Обсебен е от цялата тази нацистка история. И ако не внимава, ще завърши като Райнхард.

— Човекът, за когото говорихте тази сутрин? Какво стана с него?

— Той е мъртъв — каза Кигън и си извади портфейла.

— Те… те ли го убиха?

Кигън огледа тълпата на бара, без да й отговори, после каза:

— Хайде да си тръгваме. Не ми харесва тази компания.

— Добре — каза тя. Но не стана, а се дръпна леко назад и разгледа лицето му. Изражението му малко я уплаши. А не бяха много нещата, които плашеха Ванеса Бромли. Тя взе една роза с дълга дръжка от високата ваза в средата на масата и бавно и внимателно поглади с нея бузата на Кигън. — Имам чудесна идея. Той я погледна въпросително.

— Вечеря в стаята за сметка на банката. Не ми се преоблича пак тази вечер. Освен това повечето от нещата ми са опаковани.

— Предполагам, че ще поискаш на заем друга хавлия — каза той тихо.

— Влакът заминава чак в един часа утре — каза тя.

— Случайно съм свободен до един часа утре. — Той я хвана за ръката. — Хайде да изчезваме.

Плати и станаха. Когато доближиха до въртящата се врата, която водеше към улицата, един нисък мъж с лице на копой, в есесовска униформа, влезе с куцукане в бара, придружен от няколко офицери. Той погледна Ванеса за момент, после, когато те минаха покрай него, кимна с усмивка.

— Този дребосък май има дървен крак — прошепна тя, когато излязоха навън.

— Този дребосък е Пол Йозеф Гьобелс — каза Кигън. — Най-висшият лъжец на висшата раса.

Тя потръпна.

— Всички ли са така…

— Грозни — довърши Кигън.

— Да, грозни.

— И в сърцето, и в душата си — отговори Кигън и махна за такси.

Тя се сгуши в него и погали бузата му с връхчетата на пръстите си. Той усети, че се отпуска както предишната нощ. И точно преди да заспи, тя промърмори съвсем тихо:

— Надявам се да не съм се влюбила в тебе, Франки Ки. — И след минута бе вече заспала.

Той полежа така няколко минути, за да възстанови дишането си. После нежно я обърна на една страна и я погледна, залюбува се на голото й тяло. Какво откритие се бе оказала тя. Кой би очаквал такава необуздана страст? Тя бе изключителна партньорка в секса. Съвсем неопитна, тя възприемаше всяко сексуално откритие с рядка смесица от учудване и радост. Но защо съвестта го гризеше?

Дали защото познаваше Ванеса още от дете? Или защото баща й му бе приятел? Или защото все още мислеше за нея като за тринаисетгодишна? Или това беше злочеста католическа реакция — чувство за вина, понеже беше толкова хубаво?

Клюки винаги ще има, разбира се. Човек трябва да очаква това. Но на слуховете може да не обръщаш внимание, дори можеш да се възползваш от тях. Най-романтичният слух за Кигън, този, който най-често се повтаряше, бе, че той е единствен син на ирландска графиня и нюйоркски барман, превърнал наследството си в богатство на стоковата борса, като продал всичко внезапно и излязъл на чисто точно преди кризата.

Кигън харесваше тази клюка. В нея имаше живец, имаше романтика, имаше и малко трагедия, и малко мистерия. Имаше и малко истина, така че той никога не я оспори. Но никога и не потвърди слуха. Кигън не говореше за себе си — оставяше другите да говорят.

После, имаше и друга клюка. Че е спечелил богатството си като контрабандист, докато учел в Бостънския колеж, като търгувал само със семействата на богатите си колежански приятели.

Това също не бе лишено от основание.

„Но с какво се занимава той?“ — питаха мнозина и почтените граждани на Бостън винаги отговаряха едно и също: „Той е… богат“.

Напълно достоен отговор…

 

В действителност Роуз Кларк наистина бе графиня, а Кланси Кигън — барман. Когато се оженили, тя закупила бара за него и когато умряла по време на грипната епидемия през 1903 година, Кланси Кигън скоро я последвал в гроба, понеже сърцето му било разбито от мъка, а парченцата плували в море от уиски.

Франсис, само на пет години по това време, бе отгледан от чичо си Нед — ловък предприемач, който се хвана сериозно за работа и превърна бара в класически водопой. Нед Кигън разсъждаваше така: за да преуспее един бар, са необходими големи пиячи. И той концентрира силите си върху най-големите пиячи, които познаваше — журналистите и политиците. За да ги обслужва, осигури допълнителни телефони и няколко хубаво подредени стаи на втория етаж, в случай че клиентите не могат да си отидат до вкъщи или просто искат малко уединение за няколко часа. Неписан закон беше, че вторият етаж е един вид неутрална територия и за политиците, и за репортерите — все едно че бе обявен с папски указ за забранена зона за любопитни уши.

Много непочтени политически планове бяха тайно подготвяни в дъбовите сепарета на „Ирландската роза“ и много от тях бяха разкривани от подслушващите журналисти, и въпреки това двете секти се спогаждаха. Слуховете и новините бяха вторият търговски артикул на заведението и се разменяха, продаваха или търгуваха между питиетата, и „Розата“, както бе известна на постоянната клиентела, просперираше. И въпреки че Нед Кигън се опитваше да държи младия си повереник далеч от покварата, под наблюдателния поглед на сестрите-монахини, усилията му бяха напразни. Когато стана на петнайсет години, Франсис обслужваше масите. На шестнайсет вече бе издържал изпита за барман.

Както всички добри бармани, Кигън усъвършенства изкуството да води един разговор и едновременно да слуша останалите. Никога не записваше нищо, но имаше силна памет. В „Розата“ той научи най-ценните си уроци: никога да не повтаря нещо, което е чул и видял; най-прекият път към сърцето на политика е през портмонето му; подкупването е незаконно само ако те хванат; всички грехове са относителни. И бързо му стана ясно, че всеки си има свой собствен вкус.

На осемнайсет години Франсис вече се сражаваше в окопите на Европа. Когато през 1918 година се върна като герой от войната, Нед му предложи да купи „Розата“.

За половин милион долара.

Не беше лошо за момче на двайсет години с два медала за храброст, Сребърна звезда и две години стаж като барман.

— Сега какво ще правиш? — попита Нед.

— Ще ставам богат, но първо ще ида в колеж — отговори Кигън. — В Бостън. Там има финес и няма такова нещо като богат безделник.

Бе прекарал в колежа по-малко от година, когато извика Джоко Нейлс и го покани на обяд в „Розата“. Бяха минали две години, откакто не бе виждал приятеля си от войната. Дрехите на Нейлс бяха спретнати, но износени, и тенът му беше като на човек, който прекарва дълги и трудни часове в работа на слънце.

— Как я караш — попита го Кигън.

— Знаеш, момче. Докер съм.

— Харесва ли ти?

— На никого не му харесва, това е препитание.

— Имам по-добра идея, Джоко. Имам идея как да правим по няколко милиона долара на година.

— А, ясно. И какво ще правим, ще даваме под наем Белия дом?

— Джоко, имам половин милион долара. Ще купим няколко бързи яхти. Ще пътуваме до Шотландия. Ще направим сделка за хиляда каси скоч на месец…

— Това е контрабанда!

— Разбтара се, че е контрабанда.

— Искаш да лежиш в затвора?

— Послушай ме. Всички пият. Имам приятели, които купуват пиячка при случай. Богати момчета. С връзки. Ще държим отбрана клиентела. Ще правим по един курс на месец. Аз уреждам сделките, ти си по транспорта. Делим по равно.

Нейлс го гледа доста дълго, докато се убеди, че хлапето говори сериозно.

— Нека бъдат шестдесет процента за теб, четирийсет за мен — каза той накрая. — Нали ще водиш сметките.

Кигън се усмихна и каза:

— Напускай работа. Почваме наш бизнес.

 

През следващите няколко години Франсис Скот Кигън, студент от колежа в Бостън, се раздвояваше между бизнеса и изкуството. Четеше ненаситно и непрекъснато слушаше музика. В същото време бе известен като Франк К., Франк Скоч и Франки Ки — прякор, чийто патриотичен оттенък се губеше на повечето от конкурентите му. Кигън бе проучил как са разпределени териториите между по-известните гангстерски банди на деня: Алфонс в Чикаго, Луис дъ Леп в Бруклин, Шули Датчанина и Франки С. в Манхатън, Уили Накс във Филаделфия, Легс в горната част на Ню Йорк, Наки Джинсън в Джърси и, разбира се, Лучано, Чарли Лъки, който контролираше всичко. Бостън бе свободен, там имаше само дребни търговци. Никой от гангстерите не му обръщаше голямо внимание. За разлика от конкурентите си, които купуваха скоч от превозвачи на брега за четири долара и продаваха за седемнайсет долара, Кигън плащаше по три и петдесет за кварта и продаваше на купувачите си по петнайсет долара бутилката.

Всъщност Кигън се мислеше за познавач на добрите спиртни напитки и доставчик на пиене за много богатите. И никога не мислеше за себе си като за контрабандист. Просто не обичаше тази дума. По дяволите, всички, които познаваше, пиеха. Освен това той не правеше мръсен бизнес. Никакъв фалшив джин, никаква домашна отрова. Неговата специалност бе скоч уиски, внесено направо от Единбург, идеално отлежало и леко като мъгла.

Всичките му приятели от колежа в Бостън бяха богати или почти богати — една снобска компания, която идеално му пасваше. Всички до един бяха потенциални клиенти и всички имаха приятели, които също бяха потенциални клиенти.

— Познавам един чудесен контрабандист, но е много срамежлив — казваше Кигън на приятелите си. — Ще му дам поръчка за вас.

И стоката се доставяше като мляко през задната врата. Клиентелата му определено бе отбрана — двама губернатори, половин дузина сенатори, една известна комедийна звезда от Бродуей, неколцина католически епископи, разпръснати от Джърси до Кънектикът и от Ню Йорк до Масачузетс, а също и един бъдещ президент на Съединените щати. Той вършеше услуги, трупаше пари и всички бяха щастливи. Е, почти всички.

Когато историята се разчу, Артур Флагенхаймер, който бе приел името Шулц Датчанина, за да подхожда на заглавията във вестниците, не издържа и отиде при най-големия бос.

— Виж сега, Лъки — каза Шулц на Лучано, — има едно ирландско копеле, Франки Ки. Продава, без да дели, и то по-евтино, отколкото ние. Без да дели. Това се разчува и не е добре за бизнеса. Това е нечестна конкуренция, ще ти кажа, и предлагам да пречукам това лайно и да приключим. Един нагледен урок.

— Добре де, пречукай го — каза Лучано с уста, пълна със спагети. — Защо, по дяволите, ме питаш? Това не е като да видиш сметката на Калвин Кулидж.

Кигън харесваше шизофреничния живот, който бе почнал да води. Четеше по шест вестника на ден — от „Ню Йорк Таймс“ до „Бостън Глоуб“ и от „Ню Йорк Нюз“ и „Милър“ до „Рейсинг Форм“. Разучаваше всичко като се почне от стоковата борса и се стигне до програмите на кината.

А също така се оправяше и с езика. Можеше по желание да използва ирландския си акцент, когато си поискаше, и имаше силен усет към разликите в говора на двата свята, които бе избрал — обществото на Бостън и подземния свят на Източния бряг.

Чувстваше се еднакво удобно и като Франсис Кигън, когато дискутираше колебанията на стоковата борса с някой банкер от Бостън, и когато беше Франки Ки, разисквайки някое убийство с някой сицилиански гангстер. Това бе един от многото уроци, които бе научил като барман в салона на „Ирландската роза“. Когато си в Рим, говори като римлянин, когато си в Бостън, говори като почетен гражданин на Бостън.

Бостънската засада, както щяха да я нарекат по-късно, бе определено страхлива постъпка — първият опит на Шулц. Кигън бе тръгнал на театър. Когато слезе от колата си, един черен форд изсвистя иззад ъгъла и той чу някой да вика: „Стреляй! Стреляй!“ Снижи се зад колата и в същия миг изтрещяха няколко изстрела. Усети удар, после парене дълбоко в гърба и разбра, че е улучен. Стрелецът, един филаделфийски наемен убиец на име Харви Фуско, така и не успя да се завърне във Филаделфия и да похарчи десетте хиляди долара, които бе получил за работата си. Когато метрото „Манхатън лимитид“ спря на спирката „Броуд Стрийт“, Фуско бе намерен седнал във вагона с „Ню Йорк Дейли Мирър“ в скута и с кръстосани очи, втренчени в основата на носа му, където се мъдреше четирийсет и пет калиброва дупка.

Франки Ки изобщо не бе заподозрян. Той се намираше в интензивното отделение на болницата в Бостън, когато това се бе случило. Властите не знаеха, че тъкмо куршумът на Фуско го бе пратил там, и не бе направена никаква връзка. В архивите нападението срещу Франсис Скот Кигън бе записано като опит за обир. Колкото до Кигън, той все още не знаеше със сигурност кой е премахнал Фуско. Това бе една от онези непоискани услуги, които човек приема като подарък, радва се и ги забравя.

И така, Шулц продължи безуспешно да се опитва да дари Кигън с големия подарък — циментова заливка или безкрайно плуване под водата. Но Кигън, белязан с късмета на ирландците, винаги се оказваше равностоен на предизвикателството. Всеки път, когато Датчанина не успяваше, неговите убийци усещаха жилото на ирландското отмъщение по странен, понякога почти свръхестествен начин. Единият от неуспелите убийци бе ритнат смъртоносно от състезателен кон в една конюшня в парка Белмонт. Друг се бе задушил до смърт с кост от пиле при празнуването на рожден ден в ресторанта „Рубенс“ в Манхатън.

— Слушай, приятел, никога не съм си мръднал пръста срещу никого — каза веднъж Кигън на Албърт А. на една среща в Провидънс, Род Айланд. Албърт Анастасия бе изпратен да пречука Кигън и да избави Шулц Датчанина от нещастията му. — Изглежда, тези неща се случват на хора, които определено не харесвам. Виж, Албърт, аз определено не те харесвам, дори много повече от хората, за които говориш.

Анастасия, вероятно най-добрият убиец на Нюйоркската банда и човек, несвикнал на обиди, бе така поразен, че не каза нищо. Отначало дори не спомена на никого, че тази умна и ловка скумрия от Бостън го е обидила. После яростта му взе връх, но когато реши да организира едно „парти“ в Бостън, се намеси Арнолд Ротщайн.

Няколко дни след срещата с Анастасия Кигън отиде на вечеря в „Розата“, понеже неговият чичо предлагаше най-хубавото говеждо филе в целия град, и Нед се вмъкна в сепарето и седна срещу него.

— Разправят, че си обидил Алберт А. — прошепна той с ирландския си акцент. — Кажи ми, че е лъжа. Кажи ми, че не си мешам капата с големите асове. Господи, Франсис, ще те изкормят и ще те изядат на закуска.

— Защо ще правя такова нещо, чичо?

— Но си разговарял с него, нали? Имал си разговор с Албърт А.

— Искаше да купи моя ролс.

— И ти какво му каза?

— Казах му, че тая няма да я бъде. Казах му, че няма да му подхожда.

— Казал си на Албърт А. това? Че няма да му подхожда?

— Да, казах му, че е прекалено дребен за такава кола. Той се смали с още три пръста, когато осъзна какво му казвам.

— Защо правиш такива неща, Франки? Внимавай. На тоя тип бързо му се пали фитилът.

— Опитал съм го вече, чичо. — Той избърса устата си със салфетката. — Прощавай, но имам важна среща.

— Какво ще правиш пак, ще продаваш уиски на кмета ли? — изкикоти се Нед.

— Отивам до Централния парк.

— Централния парк ли?

— Имам среща с А.Р.

— С Ротщайн! Ти си луд! — Нед поклати глава. — Едно ще ти кажа, момче: когато умра, ще има да плащам доста грехове. Когато ида на небето, баща ти ще ме рита по задника до Балтимор и обратно, че съм те оставил да кривнеш от правия път.

— И наистина би трябвало да го направи — каза Кигън с наперената си усмивка.

Арнолд Ротщайн, още от младежките си години известен като А.Р., бе демократ в истинския смисъл на думата. Всеки ден той бе заобиколен от почитатели на една и съща пейка в югозападната част на Централния парк, точно до Петдесет и девета улица, и изслушваше предложения за сделки, искания за заеми, услуги и така нататък. Искате да преспите с някоя танцьорка? Обърнете се към А.Р. Искате да наемете ченге, да подкупите съдия, да се отървете от свидетел, да подкупите бейзболния шампионат за 1919 година? Обърнете се към А.Р. Искате да загубите пачка на покер? Седнете на масата срещу А.Р.

Кигън стоеше облегнат на каменната стена в южната част на Централния парк и вече десет минути го наблюдаваше. А.Р. не бе толкова стегнат, колкото изглеждаше на снимките. Беше започнал да оплешивява. Но човек можеше да усети силата на този застаряващ мъж, седнал с изправен гръб в сивия си костюм на райета и папийонка на точки. „Голям мозък“ — помисли си Кигън. На няколко метра от него седеше най-силният гангстер на света. По-силен от Капоне, Лучано, Костели и всеки друг. Просто си седеше на слънце и хранеше гълъбите. Луд свят.

Накрая Франсис тръгна по пътеката и застана пред прочутия гангстер. Ротщайн го поизгледа с присвити очи, после протегна ръка и каза:

— Ти сигурно си Франки Ки.

„Малко е кривоглед“ — помисли си Кигън и стисна ръката му.

— Франсис Кигън, мистър Ротщайн — отговори той.

— Наричай ме А.Р. Всички ме наричат А.Р. Седни, почини си. — Той потупа с ръка пейката. Кигън седна.

— Къде е Джими Ноланд? — попита Кигън, използвайки истинското име на Легс Диаманта.

— Познаваш Легс, така ли?

— Никога не съм го виждал. Винаги съм чувал, че ако искаш да срещнеш Легс Диаманта, трябва да намериш Арнолд Ротщайн.

Ротщайн се засмя.

— Голям майтап. Аз съм го чувал така: искаш ли да видиш А.Р., трябва да намериш Легс Диаманта. Той е отсреща на площада, пие кафе. Казах ти, че това ще бъде среща само между мен и теб. Аз не съм от хората, които го усукват.

— Това също съм го чувал.

— Добре. Ще се споразумеем.

— За какво ще се споразумяваме, мис… А.Р.?

— Чух за свадата ви с Албърт А. в провинцията.

— Беше в Провидънс.

— Всичко извън 125-а улица за мен е провинция, синко. Както и да е, разбрах, че си го обидил. Нещо свързано с някаква кола.

— Всъщност Анастасия предложи обединение. Предложи да се откажа от малкия си бизнес и да се присъединя към Лъки Чарли, Костелано, Капоне и цялата тази сицилианска сган, разбирате ли? И те изпращат Албърт А. да уреди сделката. Така си беше. Както и да е, той видя колата ми, разгорещи се и поиска да я има.

— И ти си му казал, че е прекалено голяма за него.

— Нещо подобно.

— Това наистина е чудесно. Харесва ми твоят хъс, момче. Това копеле наистина доста се пали. Имаш късмет, че не е започнал Втората световна война още веднага. Сигурен съм знаеш, че специалността на Албърт А. са големите убийства.

— Обстоятелствата не му позволиха. Ротщайн се разсмя отново.

— Е, познавам Албърт А. и трябва да се съглася с тебе. Той не е от тези, които застават лице срещу лице с някого.

— Е, той се държа много нахакано, разбирате ли, а след като е дошъл да ми иска нещо, смятам, че такава нахаканост не беше най-правилното отношение.

— Ти си падаш по отношенията, така ли?

— Не, аз си падам по това, ако искаш нещо, да кажеш „моля“ или „какво би казал за това“, а не „дай ми го“.

— Доста разумно. За нещастие Албърт А. не е разумен човек. Той определено е от типа „дай ми го“.

— Това копеле стреля само в гръб. Убива за пари. Мирише на смърт. И диша като хиена.

— Диша като хиена! — засмя се Ротщайн. — Страхотно. Има ги много такива.

— Както и да е, той определено не е от този тип хора, които човек изпраща да преговарят за бизнес. Не и ако все пак си сериозен. Пращаш за посредник човек, който знае само „дай“. Така че ние го поразкарахме малко, преди да седнем да говорим, и се отървахме от опашката му. Анастасия е по плановете. Не можа да се оправи с мен, защото му липсваше точно това — нямаше готов план. И ги нямаше неговите стрелци.

— Много хитро. Значи ти мислиш, че ще дойде да те убие?

Кигън погледна Ротщайн и повдигна вежда.

— Не. Мисля, че ще дойде да ми поиска огънче.

— Трябва да призная, че да изпратят него за посредник е лош избор. Не мой, между другото. Аз съм тук просто да изгладя някои различия.

— Точно затова не му повярвах, А.Р. Точно затова мисля, че това не беше искрено предложение. Те си мислят, че си имат работа с нафукано колежанче.

— Какво точно искаш, Франсис?

— Какво искам? Нищо. Абсолютно нищо. Стига. Просто ме оставете на мира. Имам си свой малък бизнес. По дяволите, това за вас е нищо, момчета. Просто някой го сърби нещо… Аз продавам по хиляда каси на месец, вашите хора правят по двайсет хиляди. Ако искат да правят по двайсет и една хиляди, не е проблем. Разбирате какво искам да кажа: каква е разликата? Няколко пъти се опитаха да ме пречукат, и защо? За хиляда каси на месец?

— Е, три пъти почти успяха — каза Ротщайн с бащинска нотка в гласа.

— Но като цяло не успяха — отговори Кигън. — И така, защо сме тук, мистър Ротщайн? Имате ли нещо против мен?

— Искаш ли да знаеш истината?

— Хубаво би било.

— Исках да видя човека, който е казал на Албърт Анастасия, че е прекалено дребен, за да се вози на ролс-ройс.

— Това ли е цялата истина?

— Виж, Франсис… нали така предпочиташ да те наричат?

— Това е името ми. Никога не съм си падал по прякорите.

— Или рекламата.

— Или рекламата. По бих предпочел да видя снимката си върху някой некролог, отколкото на първата страница на „Дейли Нюз“.

— Умно. Е, ще ти кажа цялата истина. Ти правиш бизнес с някои много видни личности. Хора, с които бих желал да имам контакт. Като губернатори например. И така, помислих си, че двамата може да поработим заедно. Ти ми правиш услуга, аз ти правя услуга. Знаеш как стават тези работи. Ще укротя Албърт и ще кажа на сицилианците да те оставят на мира. Няма да имаш повече главоболия. По дяволите, синко, нека видим: хиляда кашона на месец при твоята цена, това прави… два и половина милиона на година. Поправи ме, ако греша. Остават още две-три години, докато отменят този глупав закон. Значи говорим за доста пари, седем-осем милиона долара, и никой няма да те безпокои повече.

— И срещу това?

— Срещу това може би ще ме свържеш с някои от твоите хора.

— Никога не съм се срещал с губернатора.

— Да, но имаш достъп.

— Страхувам се, че няма да мога да направя това, А.Р.

— О?

— Виж, нека бъдем откровени докрай. Аз познавам тези хора в почтеното общество. Те знаят, че аз си имам един дяволски добър контрабандист. Те ми дават поръчката, а аз се грижа за нещата вместо тях. Не им взимам нито цент за това. И така, виждаш ли, ако им предложа такова нещо, някой да разговаря с теб, ще се получи много лошо и за мен, и за теб. Ти държиш организацията на Демократическата партия в Ню Йорк в джоба си, но тези неща не стават по този начин в Олбъни. Няма да видим нищо хубаво, тамошната полиция ще започне да ни търси с фенер. И това, което ти казвам, е просто един съвет. Това е лош ход, А.Р. Ти не искаш това. Ще ти създадат такива главоболия, че и аспиринът няма да ти помогне.

Ротщайн погледна Кигън и сви устни. Бе впечатлен. Имаше разум в приказките на това момче. Кигън познаваше положението в този щат, бе работил в него три-четири години. От друга страна, корупцията на Ротщайн не стигаше толкова надалеко.

— Това са солидни доводи, Кигън. Ти си стъпил здраво на краката си.

— Казвам го така, както го виждам. Защо да дразним лъва?

— Трябва да ти кажа, че бих използвал човек с глава като твоята. Повечето от моите хора мислят с пистолетите и куршумите си. Кажеш им две и две и чак в края на седмицата ще ти кажат четири. Дай им само мускули. Мозък? Глупости! Те си мислят, че ако мръднат на двайсет мили от Йонкърс, ще паднат от планетата. Виж, интересува ли те малка промяна в бизнеса ти?

— Много мило предложение, но предпочитам нещата такива, каквито са.

— Ще ти кажа какво ще направя, Франсис. Ще се върна и ще кажа на Франк и Лъки — да те оставят на мира. Това ти го дължа. Оценявам съвета ти. Аз самият раздавам доста съвети, но не получавам много. Разбирам защо Албърт А. се е отказал. Просто не е знаел какво да прави с теб. С колко пистолета го държеше на прицел, след като го откъсна от групата?

Кигън широко се усмихна.

— Това никога няма да разбереш.

— Предполагам, че няма. — Ротщайн също се усмихна.

— Радвам се, че се запознахме, Франсис Кигън. Желая ти здраве.

— Аз също. Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

— Давай.

— Колко си спечелил от бейзболния шампионат?

— Това никога няма да разбереш — засмя се Ротщайн.

След по-малко от две седмици Арнолд Ротщайн, големият ум, човекът, който изработваше подробните планове на мафията, планове, които всички следваха буквално, седна да играе с Томсън Титаника и Реймънд Негъра — двама картоиграчи от Западния бряг. Загуби 320 000 долара и излезе, без да си плати, под предлог, че играта е нагласена. Един час по-късно го намериха с четири дупки от куршуми в гърба. Никой не бе задържан за убийството му. Но думата на Ротщайн тежеше, дори и от гроба.

Никой от гангстерите не обезпокои Кигън отново.

 

Франсис Скот Кигън, Кралският контрабандист. Той се разсмя.

Защо, по дяволите, да затваря прозореца към миналото? Харесваше му гледката в ретроспекция. Кой от хората, които познаваше, бе изиграл Албърт Анастасия, най-опасния човек в Америка, и Арнолд Ротщайн, най-големия комисионер, и двамата само за една седмица? Кой бе предизвикал гангстерите и бе останал жив, за да разкаже за това, и кой бе продал внезапно на борсата през септември, преди да започне кризата, и бе направил страхотен удар?

Както и да е, всичките тези спомени бяха само защото Ванеса го бе нарекла Франки Ки. Така че, ако съвестта му се занимаваше с нея, по-добре да забрави. Малките момиченца порастват. И тя наистина бе пораснала. По дяволите, беше прекалено късно да се тревожи, а освен това главата го цепеше от безсъние и от многото шампанско. Не беше във форма да се занимава със съвестта и спомените си и ето — отново бе утро и всеки мускул по тялото го болеше.

Той й написа бележка и я сложи на възглавницата до нея, после я зави и се отправи към сауната в сутерена.

Беше я чувал да му шепне, решила, че е заспал. Надяваше се да не се е влюбила в него.

Тя бе хубаво дете, тази Ванеса. Красива, очарователна. Но за двата дена, които прекара с нея, нещо странно се бе случило с него. Той не бе престанал да мисли за певицата Джени Гулд.

Надяваше се, че не се е влюбил в нея.