Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“ — Робърт Кемписти, 1996

ИК „Бард“ ООД, 1996

История

  1. — Добавяне

34.

Тълпата в „Ирландската роза“ крещеше и танцуваше. Музиката на Каунт Бейси от грамофона едва се чуваше. Беше като посрещане на Нова година. Някакъв тип скочи на бара и почна да брои:

— Едно… две… три… четири… пет…

— Край! — отговори тълпата.

После някой подхвана „Янки Дудъл“ и всички запяха в един глас.

Бирата и Кигън седяха в задната стаичка.

— Какъв сладък момент — каза Кигън. — Знаеш ли, за известно време почувствах… почувствах, че…

Той млъкна, опитвайки се да намери подходящата дума.

— Че си си отмъстил?

— В това ли се състои цялата работа, Нед? Да си отмъстиш?

— Ами да — каза Бирата. — Сега омразата е много модерна. Германците мразят евреите, италианците мразят африканците, японците мразят китайците, фашистите мразят комунистите, а испанците се мразят един друг. Искам да кажа, че съм съгласен. Отмъщението помага. Освобождава те от ненужните неща, после вече си нула на нула с онова, което наистина ти причинява болка. А някой ден ще успееш да превъзмогнеш и него.

— Е, никога не съм мислил по този начин.

— Ами помисли. Ние сме свободна страна. Профашистката американска организация скоро ще бъде поставена извън закона. Луис току-що победи Шмелинг. Имай кураж, приятелю, това се все малки „отмъщения“.

— Не са достатъчни.

— Ти искаш голямата победа, нали така? Но това е фантазия — да пипнеш Хитлер за гушата.

— И откога стана толкова умен?

— Остарях — каза Бирата и се усмихна. Кигън също се усмихна и каза:

— Е, днес е страхотна вечер. Хайде да не я разваляме. Един младеж влезе през вратата, огледа компанията с широко отворени очи, проправи си път към бара и каза нещо на Дребосъка. Барманът кимна към стаичката. Момчето забързано тръгна към тях. Гледаше право напред.

— Го… господин Би… Нед…

Нед го погледна и се усмихна.

— Какво правиш тук, малкият?

— Мистър Макгрегър, нощната смяна, ме помоли да ви предам това. — Момчето му подаде един плик.

— Благодаря. Запознай се с господин Кигън. Той е собственикът на заведението. — Бирата скъса плика и извади един лист.

— Откога работиш във вестника? — попита Кигън.

— Почти година, господине.

— Иди при Дребосъка, оня якия барман, и му кажи да ти даде един хамбургер и една сода за сметка на заведението.

— Благодаря, господине.

— Няма защо.

Момчето тръгна към бара, а Кигън се обърна към Бирата. Лицето на редактора бе станало бяло като платно.

— Какво става, Нед? — каза Кигън. — Изглеждаш така, сякаш току-що е започнала Втората световна война.

— Почти толкова неприятно — каза Бирата и плъзна телеграмата през масата. Кигън разбра преди да я прочете. Знаеше какво ще прочете. Страхуваше се от тази телеграма вече четвърта година. — Дяволски съжалявам, че съм първият, който ти я показва — каза Бирата. Телеграмата беше проста и по същество:

 

„БЪРТ РАДМЪН УБИТ ДНЕС ПО ОБЯД ПРИ БОМБЕНО НАПАДЕНИЕ В АЛИКАНТЕ. ПЕТА ДИВИЗИЯ АТАКУВАНА ОТ ГЕРМАНСКИ БОМБАРДИРОВАЧИ. УБИТ НА МЯСТО. МОЛЯ ИНФОРМИРАЙТЕ ОТНОСНО ТЛЕННИТЕ ОСТАНКИ. МЕНЪРЛИ, ШЕФ НА БЮРОТО. МАДРИД.“

 

Кигън гледаше телеграмата и я препрочиташе с надеждата, че може би нещо не е разбрал. Гърлото му пресъхна, старият гняв отново се надигна в душата му.

— По дяволите — каза той с дрезгав глас. — Бог да ги прости тези нещастни копелета. — И удари с юмрук по масата.

— Страшно много съжалявам, момче — каза Бирата. — Знам колко близки бяхте двамата.

Кигън помълча, после поклати глава.

— Не, не знаеш. — От всяка сричка лъхаше скръб. — Изобщо не бяхме близки след като напуснах Европа.

— Просто си помислих, че… — почна Бирата.

— Че е бил най-добрият ми приятел? Да, беше. Той беше един от онези хора, които правят живота ти по-приятен, които се тревожат за теб и…

Спря и пое дълбоко дъх, после започна да разказва за Радмън и Джени, и за онова лято в Париж. За фон Майстер и Конрад Вайл и за малкия гнусен гърбушко Фирхаус. За приятелството и предателството и за глупавите неща, които някога правим и никога не ги оправяме.

— Не съм сигурен дали изобщо съм му казвал за колко добър наистина го мислех. През цялото време го майтапех… факт е, че той беше по-смел от всички, които познавах. Просто продължаваше да се връща за още. Това трябваше да се случи, рано или късно. Ирония, нали? Той вероятно е написал повече от всеки за това, което става в Германия, а някакъв проклет германски самолет да го убие в Испания…

Той млъкна и няколко пъти пое дълбоко въздух, после попита:

— Мога ли да задържа телеграмата?

Бирата кимна.

— Не ми се говори, извинявай — каза Кигън.

Остана сам, загледан в бара. Гърдите го боляха, болеше го и гърлото. Изправен пред внезапната смърт на своя приятел, той отчаяно желаеше само пет минути, за да каже на Бърт около много наистина значеше приятелството му за него. Колко много му липсваше той през тези последни години. Колко много се възхищаваше от неговия талант и смелост, и проницателност. Колко много беше научил за любовта и предаността от него и от Джейн.

Прекалено късно. Прекалено късно за каквото и да е. Той сгъна телеграмата и я пъхна в джоба си.

— Съжалявам, приятелю — каза Кигън в нищото. — Много съжалявам.

После стана и тръгна по Пето авеню, стигна до Трето и се върна обратно. Мислеше за двамата си най-добри приятели. Бирата беше прав — той искаше да се сбие с някого, да си отмъсти. Но на кого? Взе си „Нюз“ от щанда на ъгъла и зачете статията на Боб Консидайн на първа страница.

 

„Хей, приятели — започваше тя, — чуйте какво ще ви кажа! Дланите ми са все още мокри, гърлото ми е пресъхнало и все още не мога да повярвам, че видях с очите си как Луис нокаутира Макс Шмелинг…“

 

„Господи — помисли си Кигън, — защо чета този боклук?“ И хвърли вестника в едно кошче и тръгна обратно към „Розата“, за да намери спокойствие в задната стаичка. Но радостта на тълпата беше повече, отколкото можеше да издържи, така че се качи в апартамента си. Извади бутилка шампанско от големия хладилник, взе три високи чаши, влезе в хола и извади албума с изрезки от библиотеката. Седна на дивана, отвори шампанското и наля три чаши. Чукна се и каза:

— Salud.

Беше започнал албума, когато Радмън замина за Етиопия, и внимателно залепваше на страниците му всички негови съобщения. Планираше да го даде на Бърт като подарък за сдобряване, когато най-накрая се завърне от войните. Започна да прелиства страниците, като от време на време се спираше да препрочете някоя статия.

 

МУСОЛИНИ НАХЛУВА В ЕТИОПИЯ;
БОМБАРДИРОВАЧИ НАПАДАТ ЦИВИЛНОТО НАСЕЛЕНИЕ

от Бърт Радмън

 

Адуа, Етиопия, 3 октомври 1935 г. Босонигите племена на Хайле Селасие, Лъвът на пустинята, император на Етиопия, пряк потомък на древните племена от Нил, бяха нападнати днес от танкове, бомбардировачи и обутите в ботуши легиони на Бенито Мусолини, бръснаря, превърнал се в диктатор на Италия.

В апокалиптична картина на съвременната война бомби и запалителни смеси се изсипаха от нощното небе върху беззащитните граждани. В хаоса, който последва, градът бе обхванат от пожари и объркани и ранени граждани тичаха из горящите улици като мишки в лабиринт…

 

И след по-малко от шест месеца…

ЕТИОПИЯ ПАДА СЛЕД ИТАЛИАНСКОТО КЛАНЕ НА НЕВИННИ

от Бърт Радмън

 

Адис Абеба, Етиопия, 28 февруари 1936 г. Лъвът на пустинята е хванат в клетка и укротен от римските легиони на диктатора Мусолини. Но спечелвайки тази победа, Италия омърси лицето си…

През лятото на 1936 година гражданската война в Испания се бе превърнала в реалност и Радмън бе във водовъртежа на събитията и щеше да остане, там до смъртта си.

СМЪРТТА СЕ ИЗСИПВА ВЪРХУ ИСПАНСКАТА СТОЛИЦА
ФАШИСТИТЕ ОБЯВЯВАТ ВОЙНА

от Бърт Радмън

 

Мадрид, Испания, 22 юли 1936 година. Снощи, след като фашистките бунтовници на генерал Франсиско Франко атакуваха Мадрид, в Испания най-накрая избухна гражданска война…

НЕВИННИ УМИРАТ С ХИЛЯДИ В БРУТАЛНА ФАШИСТКА НАКАЗАТЕЛНА АКЦИЯ

от Бърт Радмън

 

„Гуерника, Испания, 27 април 1937 г. Германски пикиращи бомбардировачи и бойни самолети без предун-реждение се изсипаха днес от небето над този град на баските, обстрелвайки и бобмардирайки училища, болници и пазарища, и убиха хиляди невинни хора…“

 

Дописките на Радмън се сливаха в ужасна мозайка, показваща как светът полудява. Сякаш огромен черен плащ беше загърнал Европа и част от Африка и Дахау се губеше в падналия мрак, просто една точица в центъра на растящата фашистка империя.

 

ХИТЛЕР ТРИУМФАЛНО ВЛИЗА В АВСТРИЯ
ТЪЛПИТЕ ГО ПРИВЕТСТВАТ

от Бърт Радмън

 

„Виена, Австрия, 14 март 1938 г. Адолф Хитлер, който напусна този австрийски град като младеж без пукната стотинка, се завърна днес триумфално и предяви претенции, че народът и страната са негови.

Сред викове «Хайл Хитлер» и «Зиг Хайл» той премина с кола по улиците на града, тълпите го приветстваха и хвърляха цветя…“

 

И дори още по зловещо…

 

ГЕРМАНИЯ ПОДГОТВЯ НОВИ КОНЦЕНТРАЦИОННИ ЛАГЕРИ

от Бърт Радмън

 

„Берлин, 7 август 1938 г. Нацистите откриха три нови концентрационни лагера и според поверителни източници строят още няколко…“

 

От години Кигън се впечатляваше от факта, че приятелят му сякаш предвиждаще собственото му отчаяние. С всяка статия положението на Джени изглеждаше все по-безнадеждно. Беше ли тя все още жива? Дали я измъчваха в тази позорна нацистка помийна яма?

Една от последните статии особено развълнува Кигън. От нея сякаш струеше чувство на обреченост. Сякаш Радмън бе видял бъдещето и знаеше, че краят му наближава.

 

СКРОМНА НОВОГОДИШНА ВЕЧЕРЯ В БАРСЕЛОНА

от Бърт Радмън

 

Барселона, Испания, 1 януари 1938 г. Няколко души американски кореспонденти се събрахме снощи в нашето любимо бистро за Нова година.

Сега бистрото е само една дупка от бомба сред развалините и около тази дупка в обсадения град витае мирисът на смърт.

Но ние донесохме един фенер, малко сирене и една бутилка вино и седнахме на изпочупените столове, и в полунощ запяхме. Оплакахме падналите приятели и от двете страни на тази жестока борба и поговорихме за дома, за семейството и приятелите, които не сме виждали от толкова време.

Но докато седяхме там, забравили за момент ужасната война, аз не можех да се отърва от мисълта, че ако Франко и неговите орди спечелят тази гражданска война, Франция ще се озове в капан между Германия и една нова фашистка твърдина. И че войната в Испания може да стане генерална репетиция за една втора световна война…

 

Франсис Кигън гледаше налепените изрезки и не мислеше за нищо. Звънецът на вратата звънна. Той се помъчи да не му обръща внимание — надяваше се, че който и да звъни, ще се откаже и ще си отиде. Но звънецът звънеше настойчиво и накрая той стана и отвори.

На прага стоеше Ванеса Бромли.