Уилям Дийл
27 (33)

33.

Радмън се разхождаше из руините на Аликанте. Градът беше почти изравнен със земята. Цивилното население си беше заминало. Кучетата бяха изядени. Не беше останало нищо освен плъховете и един дрипав батальон, който владееше града, понеже беше пристанище и контролираше главния крайморски път. Беше непоносима горещина и навсякъде имаше мухи. Много трупове още не бяха събрани и погребани.

Радмън не си беше сменял дрехите от шест дни, откакто хотелът беше бомбардиран. Къпеше се гол в океана всяка нощ, но дрехите му бяха корави от мърсотия. Брадата му беше започнала да посивява и той леко куцаше — едно парче шрапнел се бе забило в прасеца му преди месец. Само един или два ресторанта бяха отворени, работеше и пощата, от която Радмън и другите журналисти, които отразяваха гражданската война, предаваха дописките си. Когато Радмън занесе статията си там, телеграфистът, възрастен мъж с гъста бяла коса и клюмнали мустаци, му се усмихна уморено.

— Какво имате за мен днес, сеньор Радмън?

— Същата история — въздъхна Радмън. — Бил съм тук и преди, и след 1935 година. След три години писане за тази кланица всичко започва да звучи по един същ начин.

Той стоеше до гишето и препрочиташе за последен път написаното, като подчертаваше или променяше по някоя дума.

 

„Аликанте, Испания, 22 юни, 1938 г. Последните останали верни на правителството войски са изправени пред унищожението в това градче на южното крайбрежие. Фашистките сили на генералисимо Франко се придвижват все по-близо до града.

Съвсем малко е останало от този град, който някога е бил рай за богаташите от Европа. Сега той е не по-различен от околните села, които са разрушени в тази тригодишна война, най-ужасния граждански сблъсък след Американската гражданска война.

Тази сутрин нацистките бомбардировачи бяха заменени от лешояди, които кръжаха над унищожения град в търсене на пиршество.

Гледах с ужас тази братоубийствена гибел и си припомних как веднъж в Африка видях една застреляна в корема хиена, най-ефикасното в природата животно, което изяжда мършата, да яде собствените си вътрешности.

В тази война, която е изправила брат срещу брата, съсед срещу съседа, църквата срещу държавата, Испания също се самоизяжда, докато нейните германски и италиански «приятели» седят отстрани и викат «Оле».

Те са доставили на Франко най-съвременните и ефикасни машини за смърт. Какъв циничен жест — да превърнат Испания в свой личен полигон и да използват испанската кръв за своя страховит експеримент. Оръжията, усъвършенствани тук, ще бъдат оръжията, които ще се използват в следващата световна война…“

 

Той остави молива и стисна очи.

— Ох, да върви по дяволите! Просто го изпрати, Пабло.

— Си, сеньор — каза телеграфистът.

Радмън излезе навън. Един войник седеше на купчина тухли и вадеше боб от една консерва с щика си. Беше слаб като палмов лист, а бледите му очи бяха скрити дълбоко в черните кухини. Носеше парцалива бяла риза и скъсани панталони, патрондашът бе преметнат през рамото му. Пръстите му стърчаха от обувките. Пушката му, стара манлихерка, беше подпряна на тухлите до него.

— Американо? — попита Радмън.

— Да. Ти също ли? — отговори войникът.

— Да. Да ти направя ли компания?

— Разбира се, взимай една тухла и сядай. Радмън седна и отпи една глътка от манерката му.

— Как се казваш?

— Какво значение има? Аз съм просто войник. — Гласът му беше дрезгав от праха, който се вдигаше от развалините.

— Комунист ли си? — попита Радмън.

— По дяволите, не. Просто мразя тези фашистки копелета. Ако не ги спрем тук, в следващия момент ще са в Кони Айланд. Поне така си мислех, като дойдох тук.

— Вече не мислиш ли така?

— По дяволите, не знам какво мисля. Знаеш ли, никога не бях виждал убит човек, преди да дойда тук. Бях студент.

— Сега съжаляваш ли, че си дошъл? Войникът се засмя.

— Глупости, има ли някой доволен, че е дошъл? Има нещо, което си мислиш, че трябва да направиш. Не можеш да се оплачеш, когато не се получава, нали?

— Откъде си?

— Бостън. Бостън, Масачузетс. Земята на свободата. Ти не си от бригадата, нали?

— Не, аз съм кореспондент.

— Нали не се шегуваш? Чий кореспондент?

— На „Ню Йорк Таймс“.

— Ама ти си бил голяма клечка!

— Тук няма големи клечки.

— Е, това вече е факт — каза войникът. — Дяволски сигурно е, че е факт.

— От колко време си тук?

— Забъркан съм в това почти от началото — каза войникът прегракнало… — Мисля, че от ноември трийсет и пета. Дяволски дълго време. Предполагам, че съм видял всичко. Бях в Тортоза в деня, когато тия копелета унищожиха бригадата „Линкълн“. Измъкнахме се само неколцина, а и от тях шестима се удавиха в Ебро, вместо да се предадат. Господи, какъв ден беше! Танковете просто ни сдъвкаха. Тогава разбрах, че всичко е свършено. Тази армия от паплач не можеше да издържи по-дълго. Цялата работа е, че не знаем как да спрем. Предполагам, че ще продължим да се бием, докато умрем всички.

— Защо просто не напуснете? Да си тръгнете?

— И къде да отида? — отговори войникът. Очите му блуждаеха. — Не мога да се върна вкъщи. Съединените щати казват, че сме нарушили закона, като сме дошли да се бием тук. Някакъв вид акт за неутралитет или нещо подобно. — Той погледна към пристанището, където се поклащаше някакъв британски кораб. — Не искам и да изгния в някой испански затвор. По-добре да продължавам да убивам тия копелета, докато ме довършат. — Той отново погледна Радмън. — Откъде си?

— От Охайо.

— Наистина ли? Не познавам никого от Охайо. Бил ли си скоро у дома?

Радмън дълго време гледа британския кораб, после каза:

— Не съм бил в Щатите от трийсет и трета.

— Господи! Защо?

— Работа. Доста жалко извинение всъщност.

— От колко време си в Испания?

— Идвам и заминавам от началото. От време на време се връщам в Германия да правя нещо.

— Тук си за края, нали така?

— По дяволите, надявам се, че не.

— Но знаеш, че е вярно. Италиански танкове, немски бомбардировачи… ако погледнеш нещата реално, изобщо не сме имали шанс. — Той спря и смени темата. — Не ти ли липсват? Щатите, искам да кажа?

— Разбира се.

— Не ти ли липсват приятелите?

— Имам само един приятел в Америка — каза Радмън. — По дяволите, дори не знам къде е. Вече… изминаха почти четири години, откакто говорихме за последен път.

— Никога ли не сте си писали?

— Не. Той не си пада по писането.

— И така, кога ще се върнеш?

— Когато свършат войните.

— Войните?

— Нима мислиш, че ще спрат дотук? По дяволите, това е просто загрявка. Това е само репетиция, приятелю.

— Имаш доста мрачни възгледи.

— Предполагам. — Радмън се засмя. — Работата ми е такава.

— Не е ли вярно, че… — Войникът изведнъж спря, погледна към небето с присвити очи и наведе глава на една страна.

— Чу ли нещо? — попита Радмън, вдигна ръка над очите си и се вгледа в небето.

— Май да. Да. Ето го…

Той спря и Радмън също го чу. Отчетливия тътен на бомбардировачите, чиито мотори ревяха в унисон.

— Господи, какво още е останало за бомбардиране? — горчиво попита войникът.

— Може би просто преминават. Може би са тръгнали за друго място.

— Едва ли. По-добре да идем в скривалището.

Станаха и тръгнаха през изпочупените тухли и отломъци от сградите, провираха се между дъски със стърчащи ръждиви пирони. Скривалището беше през две преки. Бученето на самолетите стана оглушително. Те погледнаха нагоре и видяха половин дузина германски „Юнкерси“ да се отделят от строя и да пикират към земята. Моторите ревяха оглушително.

— Господи, проклетите „Юнкерси“! Бягай! — извика войникът и двамата хукнаха напред. Моторите изреваха за последно, когато бомбардировачите се снижиха към земята, после, когато започнаха да набират височина, почти болезнено завиха. И веднага след това се чу най-смразяващият звук, звук, който и двамата добре познаваха, пронизителният писък, който ставаше все по-силен. Бомбите! Земята се разтресе. Първите бомби прокопаха дълбок ров в близките развалини. Вторите… Двамата тичаха с всички сили. Радмън вече виждаше входа на скривалището… но тъкмо затваряха вратата.

— Чакайте! — изкрещя той. — Ча…

Викът му бе заглушен от ужасното свирене на падащата бомба…

 

— Даа-ми и господа, внимание, моо-ля. Това е главното събитие на вечерта. Петнадесет рунда бокс тежка категория за световната титла. В този ъгъл с черни гащета, тежък над сто килограма е Рейнският улан от Берлин, Германия, претендентът Маа-кс Шмелинг!

Последва хор от дюдюкания и подигравателни викове.

Намръщеният небръснат боксьор стана и изгледа публиката сърдито.

— Изглежда като нацист — каза Бирата.

— Главата му е като скала — отговори Кигън. — Но Джо си има чук да я счупи.

Той се огледа. Почти сто хиляди души бяха дошли да наблюдават борбата между Гордостта на арийската раса и Негъра от Детройт. Най-голямата тълпа, която се бе събирала на шампионски двубой.

Всички отдавна си бяха свалили саката и вратовръзките. Беше горещо и задушно, но никой не обръщаше внимание на това. Все пак това беше мач, заради който си струваше да се изпоти човек.

— А в този ъгъл, с тегло деветдесет и шест килограма и с бели гащета е Кафявия бомбардировач от Детройт, Мичиган, световният шампион тежка категория… Джо Луис!

Тълпата полудя и Бирата и Кигън зареваха заедно с нея. Всички станаха, когато високият, на пръв поглед мършав американец отпуснато пристъпи към центъра на ринга с вдигната ръка. Ревът не спря и когато реферът в смокинг извика играчите в средата и почна да ги инструктира.

Въздухът беше наелектризиран. Преди две години на Олимпиадата в Германия Хитлер беше обидил гордостта на Америка, бегача Джеси Оуенс, като беше отказал да присъства на церемонията по награждаването му със златен медал, понеже бил „американски негър“. Същото това лято Шмелинг и Луис се бяха срещнали за първи път. В дванадесетия рунд Шмелинг беше завършил една серия с поразяващ десен удар и Луис за пръв път в спортната си кариера беше нокаутиран.

Сега, две години по-късно, беше време за реванш и тълпата го знаеше. Борба за реванш? По дяволите, помисли си Кигън, та това е най-голямата борба за реванш на всички времена. По-голяма от битката между Давид и Голиат.

Луис изглеждаше страхотно. Луис изглеждаше готов. Очите му гледаха на смърт.

— Няма да продължи и пет рудна — каза Кигън.

— Не знам, момчето ми. Шмелинг да не е свинска пържола?

— Искаш да си говорим или да се обзаложим? — каза Кигън. Седяха на втория ред, почти до съперниците.

— Залагам двайсет долара, че Шмелинг ще е на ринга в шестия рунд.

— Да ги видя — каза Кигън и измъкна една двайсетач-ка. Бирата извади две по десет.

Кигън ги грабна от ръката му, уви ги със своята двайсетачка и ги пъхна в джоба на ризата си.

— Как така се получи, че ти ще пазиш парите? — попита Бирата с шеговито подозрение.

— Понеже съм богат, Нед. Няма да се измъкна с някакви си жалки четирийсет долара. От друга страна, ти си, как да го кажем…

— Беден — каза Бирата.

— Да — кимна Кигън. — Беден е добре. Добре изразява нещата.

И двамата се засмяха. Кигън се чувстваше добре тази вечер, просто за разнообразие…

 

Една година след като Кигън се завърна от Европа чичо му Хари умря внезапно от сърдечен удар и му остави в завещанието си „Ирландската роза“. Покрусеният Кигън хвърли цялата си останала енергия да реконструира горния етаж на сградата и да го превърне в луксозно жилище. Джени Гулд не напускаше съзнанието му нито за миг. Това беше рана, която нямаше да заздравее. Тя беше с него, когато се събуждаше сутрин, и си оставаше с него, докато сънят временно облекчаваше болката. Страданието му бе причинено отчасти и от несигурността — беше ли тя жива, или мъртва? — но той не можеше и не искаше да се отърве от него. Времето също не притъпяваше болката. Той постепенно се затваряше в себе си, избягваше старите си познати, почти не говореше и по телефона. Отиде до Хонконг по работа, прекара и няколко месеца във фермата си за коне в Кентъки, но повечето време седеше в задната стая на кръчмата, която използваше като служебен офис.

Бирата идваше в „Ирландската роза“ всеки ден, от вторник до събота, почти по едно и също време — 4:10. Сядаше все на същия стол в края на бара, изпиваше по два коктейла — уиски с наливна бира — и винаги напускаше в 5:40 да хване експресния влак в 5:50 за Джамейка, където живееше сам в апартамент с две спални. Нямаше причина да бърза за вкъщи, освен че първо на първо, беше човек с навици — да хване влака в 5:50 беше част от дневния му ритуал, и второ, беше потенциален алкохолик. Два коктейла и точка. Това му беше мярката, защото след тези две питиета дори само пет грама уиски го превръщаха в лигав, пропаднал пияница.

Кигън познаваше Нед Бирата от двадесет години, още откогато беше на петнадесет и работеше на бара, а Бирата беше млад репортер. Нед беше изминал обикновения път — репортер, водещ рубрика, пияница. После се беше лекувал и отново почна да пише, като пак се изкачи доста високо — стана редактор на новините. Но все още имаше блуждаещия поглед и слабата фигура на алкохолик. Бирата беше един от малкото хора, с които Кигън не беше споделил трагичната си история. Защо да си дава труд — Нед беше ходеща енциклопедия на последните новини, така че сигурно беше чул всичко. Нед обикновено беше в смачкан син или сив костюм, вратовръзката му беше разхлабена и усукана, новият брой стърчеше от джоба на сакото му, сивата му мека шапка беше кацнала чак на тила му. Бирата беше винаги първият клиент. Следваха го репортерите и редакторите от „Мирър“, „Нюз“, „Трибюн“ и „Джърнал Америкън“. През годините „Розата“ беше удържала позициите си на любима кръчма за градската новинарска общност.

Диалогът беше нещо като традиция.

— Пфу — казваше Бирата и се тръшваше на вечния си стол. — Проклет ден.

— Всеки ден го казваш — отговаряше Кигън. Дребосъка носеше на Бирата халбата му и порцията уиски, а Нед хвърляше на Кигън вестника през вратата на задната стая и чакаше да го поканят.

— Тягостно — казваше Бирата. — Всяка статия е апокалиптична.

— Светът е апокалиптичен, Нед — отговаряше Кигън, без да вдига глава.

Бирата клатеше глава, вдигаше чашата с уискито над халбата с бира и внимателно го наливаше вътре. Наблюдаваше го как потъва до дъното на халбата, как за момент сякаш се утаява, а после се просмуква нагоре като кехлибарен дим. Вдигаше халбата и я изгълтваше на един дъх, после въздишаше и я подаваше на Дребосъка — сто и десет килограмовия бивш боксьор, който обслужваше бара на „Розата“.

Ритуал, пет дни в седмицата. Съвсем сигурен, като изгрева на слънцето. От време на време, много рядко, ходеха да гледат бокс. Както и сега…

 

Боксьорите се върнаха в ъглите си. Никой от двамата не си седна. Тълпата ревеше. Въздухът пращеше от напрежение.

Луис се беше привел напред, очите му бяха студени. Гледаше през ринга към Шмелинг. Вземаше му мярката. Германецът отбягваше погледа му и говореше със секунданта си.

Гонгът удари.

Те тръгнаха един към друг: Шмелинг бавно, провлечено — пристъпваше с единия крак, после местеше другия към него; Луис стъпваше леко, като котка, тялото му беше стегнато. Очите му бяха като на кобра — наблюдаваха жертвата и очакваха подходящия момент. После изведнъж Шмелинг пусна своя десен — същият десен, с който беше победил Луис преди две години.

Беше як удар, в челюстта — чу се тъп звук, но Луис само тръсна глава и го забрави. Все едно Шмелинг го беше погалил. За момент очите на Шмелинг се разшириха от страх. После яростната атака на американеца започна — Луис нападна с вихрушка десни и леви удари и наблъска германеца във въжетата. И пусна късия си ляв. Шмелинг така и не го водя. Ударът го вдигна във въздуха, залепи го за въжетата и той се заклати като пиян с една ръка провесена над горното въже, зашеметен, объркан, изненадан.

На лицето му беше изписан страх. Луис се нахвърли върху него, смазваше с леви и десни поразения германец. Накрая реферът го отблъсна назад. Шмелинг се клатеше. Изчака броенето и тръгна мудно напред.

— Ще го довърши още в първия рунд — каза Кигън. — Кажи сбогом на двайсетачката.

При всеки бърз удар на юмруците на Луис Кигън изпитваше луда радост, сякаш самият той нанасяше ударите. Всеки изблик на кръв от разнебитеното лице на Шмелинг му доставяше нова радост. Той стоеше в ревящата потна тълпа със свити юмруци и пламтящи очи и викаше: „Убий го! Убий го! Убий това нацистко копеле“ с такава необуздана страст, че дори Бирата се учуди.

Шмелинг погледна умоляващо към своя ъгъл и получи яростен десен в челюстта. През врявата на тълпата Кигън чу как костта изхрущя. Шмелинг рухна.

Очите му лудо блуждаеха в опит да се фокусират. Беше получил вече три удара и сякаш се бореше с въздуха, сякаш плуваше в него с бавни движения. С разперени ръце, наранен и беззащитен, той ужасен гледаше как следващият десен разбива вече отеклата му челюст. Падна отново, ръкавиците му обърсаха пода, краката му заритаха, главата му се люшна. Но стана. Залиташе безчувствен от бой, коленете му се огъваха като гумени. Бомбардировача пристъпи към него и го удари още веднъж.

— Господи! — извика Бирата.

— Давай! — изрева Кигън. — Удари го пак. Прати го с един прав в Германия това копеле, там му е мястото.

Накратко, докато наблюдаваше унизения повален ариец, Кигън почувства поне малко облекчение за четирите години на болка и гняв. За момент омразата му изглеждаше удовлетворена, за момент той почти забрави Джени Гулд и Дахау. Той беше използвал политическите си връзки, но не беше научил нищо, не беше постигнал нищо. Беше се провалил в единственото начинание, в което истински беше искал да успее. Така че това беше моментът на възмездие — да гледа яростта на негърския боксьор. Луис удари отново, като една убийствена навита пружина, разби увисналата челюст на Шмелинг и изпари и последните му надежди. Арийската гордост падна по лице върху твърдия тепих.

Кигън виждаше задоволството в очите на Луис. С крайчеца на окото си видя и как бялата кърпа полетя от ъгъла на Шмелинг и падна в краката на рефера. Той я грабна и я хвърли през рамо. Тя се заклати върху въжетата, а той започна да брои:

— Едно… две… три… четири… пет…

Тълпата беше полудяла от възторг. Секундантите на Шмелинг гледаха със страхопочитание.

Реферът погледна надолу към поваления нацист, спря да брои и рязко разтвори ръце с дланите надолу.

— Край!

В първия рунд!

И така в тази юнска нощ на 1938 година Джо Луис най-накрая си отмъсти.

Колкото до Кигън, сърцето му хвърчеше, докато секундантите влачеха отпуснатото тяло на Шмелинг в неговия ъгъл. Горчиво-сладък момент, нещо като отмъщение. Но не беше достатъчно.

Не беше достатъчно, за да навакса за четирите години. Четири години без писмо или поне някакво съобщение от Дахау. Беше ли тя жива или мъртва?

Как можеше това да е достатъчно?

Никога нямаше да е достатъчно.