Уилям Дийл
27 (22)

22.

Какъв отвратителен късмет, какъв гаден, тъп и отвратителен късмет!

Какво му беше казал веднъж Фирхаус? „Обикновено неочакваните неща те провалят.“ Той беше в опасност, понеже никога не му беше минавало през ума, че може да бъде хванат в капан в този град, определено не и от ФБР. Но точно това ставаше.

Демпси седна на ръба на леглото и се загледа в дъждовните капки, които се стичаха по прозореца. Седя така, без да мърда, около десет минути. Погледна часовника: три и двайсет.

Когато Бен Скоби се свърза с офиса на ФБР в Чикаго, на телефона беше самият Първис. Той щеше да дойде тук лично с екип от агенти на ФБР и беше заповядал на Скоби да заключи банката и да изпрати всички вкъщи, докато те пристигнат. Скоби бе обявил, че в седем часа вечерта всички ще се съберат пред банката.

Демпси трябваше да изчезне преди ФБР да пристигне в Дрю Сити. Не можеше да рискува един разпит от федерални агенти. Нито можеше да рискува да вземе рейса или да тръгне на автостоп: всички в града го познаваха. Имаше само един изход — да се качи на някой товарен влак. И дори това бе рисковано — ако не се покажеше в банката, щеше да започне разследване и можеха да проверят влака, когато пристигне в Лафайет. Но това беше риск, който трябваше да поеме.

Първо щеше да избръсне мустаците си и да измие черната боя от косата си. И да се облече топло — нощем все още беше доста студено.

Следваха вълнени чорапи и обувките с дебели подметки, които Луиз му беше подарила за рождения му ден. Парите не бяха проблем. „Не съм подготвен — помисли си той, — просто ме изненадаха.“

Той взе чифт плътни кадифени панталони и дебело шотландско яке, извади чорапите и обувките. Беше на път за горния етаж, когато входният звънец звънна. Демпси опря гръб на стената. Не можеха да бъдат хората на закона. Трябваше да е Луиз. Стоя неподвижен цяла минута. Звънецът звънна втори път, после трети. В главата му започна да се оформя нов план. Демпси бавно заслиза по стъпалата.

Планът беше идеален. Дори след време да го разгадаеха, това нямаше значение. Добереше ли се до Чикаго, нямаше значение какво щяха да си мислят — той нямаше да е повече Фред Демпси.

Отвори вратата и Луиз се хвърли в ръцете му.

— Ох, Господи, сърцето ми спря, когато чух — възкликна тя и се притисна към него. — Благодаря на Бога, че си добре. Страхувах се, че са застреляли теб.

— Не, беше Тайлър Огълсби.

Знам. Току-що се видях с татко. Сигурен ли си, че си добре?

Разбира се. Трябваше просто да седя пет минути на пода и да слушам как Джон Дплинджър се хвали какво добро момче е.

— Не мога да повярвам! През цялото време се шегувахме как банката ще бъде обрана. И Роджър с неговите картички…

— Спокойно каза той. — Всичко свърши. Дори и за горкия Тайлър. Хайде да се качим горе.

— Горе?

— Имаме три часа преди да дойде ФБР.

— Фред!

Той я целуна по врата.

— Но…

— Цялото това вълнение ме… ме възбужда. — Той пак я целуна по врата и тя се извъртя и потръгна.

— Цялата настръхвам.

— Аз настръхвам.

Той бавно я повлече нагоре, като целуваше и галеше бузите й, докато се качваха по стъпалата. Заведе я в спалнята и я сложи на леглото до панталоните и дебелото яке.

— Какво е това? — попита тя.

Той се беше навел над нея и я галеше.

— Довечера ще е хладно и влажно. Мислех да се преоблека преди да отида до банката. Може да ми съблечеш дрехите, Луиз. Може да ме разсъблечеш.

— О, Демпс! — прошепна тя. — Така те обичам.

Това беше първият път, когато някой от тях споменаваше тази дума. Той бързо се наведе над нея и тихо каза в ухото й:

— И аз те обичам.

Тя му разкопча жилетката, свали му вратовръзката и му разкопча ризата, докато той махаше блузата й. Луиз си поигра с космите по гърдите му, после целуна зърната му, езикът й бавно се завъртя около едното, после се придвижи на другото. Той разкопча роклята й, вдигна я до кръста й и пъхна ръка под пликчетата й.

— О, Господи! — възкликна тя. Той размърда ръка и усети как тя се втвърдява при допира му. Започна да я гали; накрая изхлузи роклята и, а тя разкопча панталоните му. Движенията й бяха обезумели, дишането — учестено. Издърпа панталоните му, после свали ризата му. Лежаха един до друг и се гледаха, после тя се качи върху него, повдш на се на ръце и се вьртеше, докато той влезе в нея. Луиз въздъхна и почна да се движи нагоре-надолу върху него, отначало бавно, после по-бьрзо.

— О! — простена тя. Толкова бързо се получава така… — По спокойно. Ох… по-бързо, по-бързо… Господи, по-бързо…

Страстта й стимулираше и неговата кулминация. Той усети как тя се стяга върху него, посегна и започна да гали рамото й. Движенията й станаха по-бързи, думите й започнаха да се сливат изведнъж тя извика и щом я чу, той се заби дълбоко в нея и също се изпразни, като едновременно бързо премести едната си ръка под брадата й, а другата зад главата й и с едно бързо щракане й счупи врата.

Викът на удоволствие се превърна в пъшкане. Устата й се отвори и за момент тя погледна към него с ужас и недоверие, после изцъклените й очи угаснаха. Луиз падна върху него.

Той я смькна от себе си и полежа две-три минути, като си поемаше дълбоко въздух. Сърцето му биеше така, сякаш щеше да му пръсне ребрата. Накрая той се обърна на една страна, с гръб към нея, повдигна се на лакът и посегна кьм тютюна и цигарените книжки.

Телефонът иззвъня. Апаратът беше в кухнята. Той се зави около кръста с една кърпа и взе стъпалата по две наведнъж.

— Фред, аз съм, Бен. Дойде ли Уизи?

— Тук е. Много е разстроена, Бен.

— Всички в града също. Бедната Лиз Огълсби е в шок. Докторът е с нея сега. Звъня ти, защото ФБР се обадиха пак. Времето ги е забавило. По-добре да се съберем в седем и половина. Ще се обадя и на другите.

— Чудесно. Слушай, мога да закарам Луиз до ресторанта на Шорти в Делфи, да я разсея малко. Имаме достатъчно време.

— Добра идея — каза банкерът. — Ти, изглежда, винаги знаеш какво да направиш, Фред. Не знам какво бих правил без теб.

— Времената са ужасни, Бен, наистина ужасни.

— Разбира се. Ще извикам мисис Рамзи да дойде при момчето, докато свърши срещата.

— Добре. Ще се видим в седем и половина.

Той се върна на горния етаж, довърши свиването на цигарата, легна по гръб до тялото на Луиз Скоби и я запали. После посегна с палец и показалец и й затвори очите.

Когато довърши цигарата си, влезе в банята, избръсна си мустаците и взе един душ. Използваше силен катранен сапун да измие черната боя от косата си. Върна се в спалнята, извади долното чекмедже на шкафа, бръкна отзад, извади ножа, отиде пак в банята и закрепи нацисткото оръжие към прасеца си с лейкопласт. После се качи на тавана, измъкна от вехториите една заключена кутия и я изпразни от съдържанието й: пари, нов паспорт и акт за раждане, влогови книжки от банкова сметка в Ню Йорк. Раздели си косата по средата и я пусна напред върху челото си. Сложи парите в един плик и ги завърза пред корема си. После методично провери всеки сантиметър от къщата. Нямаше нищо друго, което да му потрябва, нищо, което да издаде неговата самоличност.

Облече дълги гащи, стегнати панталони, дебел потник и вълнена риза над него и си взе дъждобрана. Облече и тялото на Луиз, занесе го в колата и го сложи в багажника заедно с празната кутия.

Тежките облаци и дъждът бяха причина да се стъмни рано този петък. Демпси паркира между дърветата близо до парка. Тялото на Луиз беше подпряло волана, вдървените пръсти на едната й ръка го стискаха, другата й ръка бе отпусната на седалката. Той я разтвори и сгъна пръстите й около сакото, което носеше по време на обира. Беше разпрал единия ръкав под мишницата така, че да изглежда сякаш с последни усилия се е откъснал от хватката на Луиз. Увери се, че никой не гледа, и изхвърли тежката кутия и очилата в реката. Погледна си часовника: пет и четирийсет и пет.

Време беше. Запали колата и като седеше близо до трупа, превключи на бавна скорост, излезе на шосе 25 и подкара към моста. Не се виждаха никакви коли. Точно преди моста имаше стръмен насип, който слизаше направо към буйната река. Той набра скорост, докато стигна на десетина метра от насипа, после удари силно спирачките и завъртя кормилото. Колата се завъртя и остави дълги черни хлъзгави следи, а той я насочи към насипа, намали на десет мили в час, отвори вратата си и щом колата забоботи към реката, натисна с крак газта и изскочи.

Падна на калния банкет, усети как якето се скъса на лакътя му и острото дращене на камъчетата. Превъртя се по гръб и заби пети в калта, за да спре плъзгането си. Натискането на газта беше достатъчно да прехвърли буика през насипа. След миг колата се плъзна надолу, подскачайки като тапа за въдица, после пльосна в реката и изчезна в буйната кална вода.

Демпси скочи, бързо заличи следите си в калта и затича към железопътната линия. Товарният влак в шест часа щеше да намали, докато пресече западната част на града, и тук бе идеалното място да скочи в него. Мъжът стигна моста, сниши се до една купчина и зачака. Влакът закъсня с пет минути, намали както винаги и се насочи към моста. Докато трополеше отгоре, машината Изсвири веднъж, силно и печално. Демпси се покатери на насипа и затича край влака. Трябваше да си премери стъпките така, че краката му да стъпват по гредите. Секундите минаваха. Най-сетне един закрит фургон изтрополи от тъмнината до него с наполовина отворена врата и когато мина покрай него, той се пресегна навътре, като отчаяно търсеше да се хване за нещо. Кракът му се подхлъзна по мократа греда. Демиси отчаяно се оттласна с другия крак, сграбчи края на отворената врата и се прехвърли във вагона.