Нора Робъртс
Преследвана в смъртта (8)

Глава 8

Ив каза на Пийбоди да спре в банката, от която Хопкинс бе взимал кредит за ремонта на „Номер дванайсет“. Но там нямаше сейф, записан на негово име, нито на Брей, нито на някаква комбинация от тези имена.

След като излязоха от банката, за разочарование на Пийбоди, Ив седна зад волана. Тя не посмя да помоли Рурк да проведе търсене на този сейф, макар че подобна мисъл й мина през главата. Без съмнение, той щеше да го намери, ако съществуваше такъв, и щеше да го направи много по-бързо от нея. Дори по-бързо и от Електронния отдел. Но въпросът не беше на живот и смърт.

По-скоро беше един от въпросите, който я дразнеше.

Докато пътуваха към „Минало“, тя отправи искане към Фийни да възложи тази задача на един от неговите асове, и възлюбен на Пийбоди, Йън Макнаб.

— Макнаб ще бъде на седмото небе от щастие. — С усмивка, Пийбоди се облегна в пътническата седалка. Споменаването на името на нейния любим извика унесен поглед на лицето й. — Да търси призрак и всичко останало.

— Той ще търси банков сейф.

— Е, да, но това е свързано с Боби Брей и нейния призрак. С „Номер дванайсет“.

— Престани! — На Ив отчаяно й се прииска да задърпа косата си, но в момента ръцете й бяха заети с волана. И благодарение на това, успя да заобиколи пухтящия максибус, в който едва не се вряза. — Ще напиша заповед, с която ще забраня на всеки, в разстояние на три метра от мен, да казва „Номер дванайсет“ с такъв — какво е това? — благоговеен шепот.

— Трябва да се примириш. Знаеш ли, че има един куп книги и видео филми за клуба, за Боби, и за всичко, което се е случило тогава? Направих някои проучвания. Снощи с Макнаб свалихме един от видеофилмите. Беше доста зле, но все пак. А ние работим по този случай. Може би ще направят видео и за това, нали знаеш, както направиха филм за случая Айкоув. Ще бъде страхотно! Ще бъдем известни и…

Ив спря на светофара, обърна се бавно, и впери укоризнен поглед в своята партньорка.

— Ако още един път чуя нещо подобно, ще те стисна за гърлото и ще те душа, докато очите ти изскочат от орбитите, а след това ще ги натикам в отворената ти уста, за да ги погълнеш целите. И тогава собствените ти очи ще те задушат до смърт.

— О, Господи!

— Така че помисли за това много внимателно, преди отново да произнесеш нещо подобно.

Пийбоди се сви на седалката и се опита да стане почти незабележима.

Когато пристигнаха пред магазина и го намериха заключен, те се отправиха към домашния адрес на Бюканън, посочен в досието.

Мейв отвори вратата на кафяво каменната триетажна къща.

— Лейтенант, детектив.

— Затворили сте магазина, госпожо Бюканън?

— Да, за ден или два. — Тя отметна косата от челото си. Ив не пропусна това движение, наблюдавайки играта на светлината върху поразително червения й цвят. — Бяхме залети вчера, само около час, след като си тръгнахте. О, влезте, моля. Малко съм нервна тази сутрин.

— Залети? — Повтори Ив и влезе в дългия, тесен коридор, осветен от лъчите на зимното слънце, падащи през прозорците от цветно стъкло.

— Клиенти, и повечето от тях търсеха да купят нещо. Или просто да разгледат колекцията, свързана с Боби Брей. — Мейв, облечена в свободни бели панталони, мек бял пуловер и бели полуботушки, ги поведе през широка врата в просторна дневна.

„Подредено — помисли си Ив, — но не претенциозно“. Антики — тя знаеше как да познае истинските, тъй като Рурк имаше влечение към тях. Много възглавници в богати цветове, антични килими, стари черно-бели фотографии, в калаени рамки, украсяваха стените.

Нямаше възглавници, пълни с гел, нито екрани на настроението или развлекателни центрове. „Неща от стария свят — реши Ив, — много прилича на магазина им.“

— Моля, седнете. Чай или кафе да донеса?

— Не се тревожете за това — отвърна Ив. — Баща ви тук ли е?

— Да, в кабинета си е. Работим от тук, поне днес. Засипани сме със запитвания за нашата колекция на Брей, а ние можем да се справим с това и от къщи. — Тя обиколи стаята и запали светлини в разноцветни нюанси. — Обикновено се радваме, когато в магазина е пълно с посетители, но сега това прилича повече на цирк. Само двамата, просто не можем да се справим. В момента имаме много стока, която може да се открадне лесно.

— Какво ще кажете за писма?

— Писма?

— Имате ли такива неща? Писма, дневници, бележници?

— Разбира се, имаме. На Боби, нали? — Мейв приближи и седна на ръба на едно кресло, кръстоса крака. — Имаме ръкопис, който е бил определен като писмо, което тя е написала на свой приятел в Сан Франциско, ъъ… 1968. Две тетрадки, съдържащи оригинали текстове на песни, които е написала. Може да имаме и повече, но засега това ми идва наум.

— А какво ще кажете за писма, писани до семейството, от годините й в Ню Йорк?

— Не мисля, че имаме нещо подобно, но мога да проверя в инвентарния списък. Или просто да попитам баща ми — добави тя с бърза усмивка. — Той го помни целия, кълна се. Не знам как го прави.

— Може би бихте могли да го попитате, дали ще ни отдели няколко минути?

— Разбира се.

Когато тя се поколеба, Ив я побутна:

— Има ли нещо друго, нещо, което си спомняте?

— Всъщност, не съм сигурна, че е важно. Не мисля, че може да помогне. Не искам да го казвам пред баща ми. — Тя погледна към вратата, след което леко подръпна една от лъскавите сребърни халки, които носеше на ушите си. „Нервна е“ — помисли си Ив. — Но… е, добре, господин Хопкинс — Рад — той май си падаше по мен. Флиртуваше… е, вие разбирате. Покани ме на вечеря, или просто да пийнем по нещо. Каза, че мога да бъда модел, и той може да ме свърже с един фотограф, който да ми направи портфолио с отстъпка. — Тя се изчерви, прочисти гърлото си. — Е, такива неща.

— А вие направихте ли го? Съгласихте ли се на вечеря, напитки, фотосесия?

— Не. — Тя се изчерви още повече. — Знам границите на благоприличието. Той е достатъчно възрастен, за да ми бъде баща, а и, всъщност не е мой тип. Не мога да кажа, че не е привлекателен. Наистина, той може да бъде много очарователен. И това не бе никак неприятно, ако разбирате какво имам предвид. Не искам да си мислите… — Тя махна с ръка. — Всичко това беше по приятелски и глупаво. Може би бих била изкушена, просто за забавление. Но в момента се срещам с един мъж и връзката ни обещава да се превърне в сериозна. Не искам да я провалям. И честно казано, на баща ми няма да му хареса.

— Защо?

— Първо, заради разликата във възрастта, и второ, заради това, що за човек е Рад. Използвач, множество бракове. Плюс това, той е наш клиент, и да се срещам с него не би било съвсем правилно. Както и да е. — Мейв въздъхна с облекчение. — Бях много притеснена, че не ви го споменах преди, страхувах се, че може да го разберете и да си помислите, че крия нещо.

— Оценявам това.

— Ще отида да извикам баща ми — каза тя и стана. — Сигурни ли сте, че не искате кафе? Чай? Днес е много студено навън.

— Аз не бих имала нищо против — обади се Пийбоди. — По ваш избор. За лейтенанта кафе — черно.

— Чудесно. Сега ще донеса. Настанете се удобно.

— Беше малко смутена, докато говореше за Хопкинс. Искаше да ни помогне — каза Пийбоди, когато Мейв излезе от стаята. — Така нещата са по-лесни за нея.

— Винаги ще изплува нещо. — Ив стана, и тръгна да обикаля из всекидневната. Това беше тиха, семейна стая, в която се усещаше изискания стил. Художествени черно-бели снимки на града напомняха за старите времена. Ив намръщено се взираше в една, когато влезе Бюканън. Също като дъщеря си и той беше облечен в домашни дрехи. И все пак му се удаваше да изглежда достойно в синия пуловер и сивите панталони.

— Дами. Какво мога да направя за вас?

— Имате красив дом, господин Бюканън — започна Пийбоди. — Виждам тук някои прекрасни стари неща. Лейтенант, това ме кара да се чудя, дали някога Рурк не е купувал нещо от господин Бюканън?

— Рурк? — Възрастният мъж погледна Пийбоди озадачено. — Той е купувал някои неща от нас. Да не искате да кажете, че той е заподозрян в този случай?

— Не. Той е съпруг на лейтенант Далас.

— Разбира се, съвсем забравих. — Той погледна към Ив и се усмихна. — С моя бизнес, миналото така дълбоко ме поглъща, че понякога пропускам текущите събития.

— Обзалагам се, че е така. И говорейки за миналото — продължи Ив, — ние се интересуваме от някакви писма, дневници, бележници, които бихте могли да имате, принадлежащи на Боби Брей.

— Това име го чух безброй много пъти днес. Мейв вероятно ви е казала, че точно заради това работим в дома си. Боби и тук не ни дава мира.

Мейв влезе, тикайки количка за сервиране, с порцеланов сервиз за чай.

— Точно това, от което имаме нужда. Включих линка на телефонен секретар — каза баща й. — Можем да си позволим кратка почивка. Писма. — Той седна, докато Мейв наливаше кафе и чай. — Имаме няколко, които е написала до приятели в Сан Франциско през 1968 и 1969 година. И един от нашите трофеи — работна тетрадка, съдържаща проекти за текстове на песните й. Тя може да се счита за един вид дневник, тъй като вътре е записала някои свои мисли и бележки към себе си. Малки напомняния. Тази сутрин получих безброй запитвания за тях. Включително и от някой си Клиф Джил.

— Синът на Хопкинс?

— Така каза. Беше много разстроен, говореше почти несвързано. — Бюканън погали дъщеря си по ръката, когато тя му подаде чашата. — Разбираемо е при тези обстоятелства.

— И той се е интересувал специално от писма? — попита Ив.

— Каза, че баща му споменавал някакви писма — бомба, както се изрази той. Господин Джил знаеше, че двамата с баща му сме имали бизнес и се надяваше, че вероятно зная за какво става въпрос. Мисля, че той се надява да изчисти името на семейството си.

— Вие ще му помогнете ли?

— Не виждам как. — Бюканън разпери ръце. — Нищо от това, което имам не отговаря на описанието.

— Ако има нещо съответстващо, или някакъв вид кореспонденция в близост до датата на изчезването, ще узнаете ли за това?

Той сви замислено устни.

— Разбира се, мога да се опитам да науча нещо. Слухове винаги има, естествено. Преди няколко години някой се опита да продаде на търг нещо, което било определено като писмо, написано от Боби две години след изчезването й. Но то се оказа фалшиво и всичко завърши със скандал.

— Имаше и снимки — добави Мейв. — Предполагаше се, че на тях е Боби, след нейното изчезване. Но това никога не беше потвърдено.

— Точно така — кимна Бюканън. Едно са слуховете и твърденията, да се докаже тяхната истинност е съвсем друг въпрос. Знаете ли за някаква кореспонденция от онова време, лейтенант?

— Имам източник, който твърди, че е имало такава.

— Наистина ли? — Очите му светнаха. — Ако се докаже автентичността й, то придобиването й ще бъде голям успех.

 

 

— Искаше да се похвалиш, че познаваш Рурк ли, Пийбоди? — Ив погледна снизходително партньорката си, докато се настаняваше зад волана.

— Рурк е имал бизнес с този магазин преди, а и вие бяхте там двамата заедно. Но той не спомена Рурк изобщо. Мислех си, че Бюканън трябва да помни по-заможните си клиенти, разбираш ли, и трябваше да направи незабавно връзката.

— Да, като се замислиш. Поради някаква причина не го направи.

— И ти също се питаш, нали?

— Аз се питам за много неща. Хайде, докато си задаваме въпроси, да отидем да поговорим с Клиф Джил.

 

 

Подобно на „Минало“, танцовата школа беше заключена. Но тъй като Фани Джил живееше в апартамента над нея, пътуването им бе съвсем кратко.

Вратата отвори Клиф. Изглеждаше притеснен.

— Слава богу! Канех се да се свържа с вас.

— Какво се е случило?

— Наложи се да затворим школата. — Той хвърли бърз поглед нагоре и надолу по тесния коридор, след което им махна да влязат вътре. — Трябваше дори да дам успокоително на майка ми.

— Защо?

— О, това е ужасна каша! Аз съм на „Блъди Мери“.

За разлика от кафяво каменната къща на Бюканън, апартаментът на Фани беше пълен с ярки, противоречащи си цветове, много прозрачни тъкани и хром. „Фънк арт“, предположи Ив. Жилището изглеждаше обитавано, но доста разхвърляно.

И Клиф изглеждаше доста мърляв, отбеляза Ив. Не беше обръснат и очевидно бе спал в същите дрехи, които сега носеше. Под очите му имаше тъмни сенки.

— Останах тук за през нощта — започна той, докато си наливаше водка в малката кухня. — Вчера следобед в студиото дойдоха много хора, някои от тях казваха ужасни неща. Или звъняха и оставяха ужасни, гадни съобщения на телефонния секретар. Аз изключих всичките й линкове. Тя просто не можеше да понесе повече. — Той добави достатъчно доматен сок и табаско, за да стане водката мътно червена, след това бързо отпи голяма глътка. — Очевидно ни заклеймяват по същия начин, както моя дядо. Изчадия на Сатаната. — Отпи още една голяма глътка, после се изчерви. — Съжалявам. Съжалявам, да ви предложа нещо?

— Не, благодаря — отвърна Ив. — Господин Джил, заплашваха ли ви?

— Да, с всичко — от вечно проклятие до публично бичуване. Майка ми не заслужава това, лейтенант. Тя не е направила нищо лошо, освен, че е избрала грешния съпруг, което после е поправила. В края на краищата, аз съм този, в чийто вени тече кръвта на Хопкинс. — Устата му се изкриви в болезнена гримаса. — Не мислите ли?

— А вие?

— Не знам какво да мисля вече. — Той се върна в хола и се тръсна в бонбоненорозовия диван, отрупан с пухкави възглавници. — Но знам какво чувствам в момента. Ярост и малко страх.

— Вие съобщихте ли за тези заплахи?

— Тя ме помоли да не го правя. — Той затвори очи, сякаш да събере останките от самообладанието си. — Беше разстроена и ядосана. Или поне в началото беше така. Не искаше да се вдига голям шум по този въпрос. Но натискът само нарасна. Майка ми умее да се справя с такива неща, не е от тези, които веднага рухват. Но това просто изневиделица й се стовари на главата. Тя се страхува, че заради всичката тази шумотевица, заради този скандал, ще изгубим школата. Тя толкова усилено работи, а сега това.

— Искам да направите копие на всеки един от запис на телефонния секретар. Ние ще се погрижим за тях.

— Добре, добре. — Той прокара пръсти през разрошената си коса. — Това е най-правилното, нали? Просто в момента не съобразих. Не знаех какво трябва да направя.

— Вие сте се свързали със собственика на магазин, наречен „Минало“. Може ли да ми кажете защо?

— „Минало“? О, да, точно така. Господин Бюканън. Баща ми му продал някои паметни вещи. Мислих си, че може би господин Бюканън е бил един от спонсорите на „Номер дванайсет“. Баща ми спомена името му, когато му дадох петстотинте. Каза нещо от сорта, че „Минало“ си е „Минало“, но повече няма да ги моли за трохи. И, че ще ми изплати тези петстотин десетократно, защото бил на път да удари джакпота.

— Някой специален джакпот?

— Баща ми говореше много. Той обичаше да се хвали, но неговите приказки не бяха нищо друго, освен въздух под налягане. Каза, че имал скрит коз и чакал подходящия момент. И този момент скоро щял да настъпи.

— Какъв коз?

— Не мога да кажа дали действително е имал такъв. — Клиф въздъхна. — Честно казано, дори не го слушах, защото тази история е стара, колкото мен. А и исках да се разкара бързо, преди майка ми да надуши за кредита. Но той каза нещо за писма, които Боби Брей била написала. Една бомба, заяви той, която щяла да даде на „Номер дванайсет“ тласъкът, който му бил необходим. В онзи момент не му обърнах голямо внимание, защото в повечето случаи говореше пълни глупости.

Той потръпна и отпи отново.

— Само лоши неща говорите за мъртвия си баща, а?

— Това, че е мъртъв, не го прави по-добър баща за вас, господин Джил — каза меко Пийбоди.

За миг в очите на Клиф се появиха сълзи.

— Предполагам, че не. Когато всичко това започна, аз си спомних как той говореше за тези писма и си помислих, че вероятно ги е продал на „Минало“. Може би в тях има нещо, което ще изчисти името на дядо ми. Нещо, и аз не знам какво. Може би тя се е самоубила и той е изпаднал в паника. — Младият мъж наведе глава и разтърка с длан челото си, сякаш се опитваше да прогони болка от там. — Дори не ме вълнува, и не би ме развълнувало, с изключение на факта, че всичко това се стовари върху майка ми. Не знам, какво очаквах да направи господин Бюканън. Бях отчаян.

— Баща ви не каза ли някакви подробности за съдържанието на писмата? — попита Ив. — Времето, когато са били писани?

— Всъщност не, не. Тогава си мислех, че това е само, за да запази достойнството си, защото му давах пари назаем. Може би така и беше. Бюканън каза, че не е купувал никакви писма от баща ми, но мога да отида и да видя това, което има. Загуба на време, предполагам. Но беше любезен — Бюканън имам предвид. Отзивчив.

— Обсъждали ли сте това с вашата майка? — попита Пийбоди.

— Не, и няма да го направя. — Скръбта изчезна от лицето му, и то се изкриви от гняв. — Може би е ужасно да говоря така, но със смъртта си, баща ми й донесе повече неприятности, отколкото по време на развода. Не искам да добавям още проблеми. Всичко това е безсмислено, така или иначе. — Той се загледа намръщен в чашата си. — Трябва да организирам някои неща за… за тялото. Кремация, предполагам. Знам, че звучи равнодушно, но нямам намерение да правя прощална церемония или помен. Не искам да протакам нещата. Просто трябва да минем през това.

— Господин Джил…

— Клиф — поправи той Ив с вяла усмивка. — Казвайте ми Клиф, след като споделих всичките си проблеми с вас.

— Клиф, мислите ли, че баща ви е държал сейф?

— Той не би ми казал. Ние не се виждахме толкова често. Дори не знам какво би могъл да съхранява в него. Тази сутрин ми се обади някакъв адвокат. Каза, че баща ми написал завещание и аз съм единственият му наследник. Помолих го да направи приблизителна оценка на нещата и същността беше, че след като всичко приключи, ще бъда късметлия, ако имам достатъчно кредити да си купя соев хотдог от някоя подвижна сергия.

— Предполагам, че сте се надявали на повече — изкоментира Пийбоди.

Клиф се засмя нерадостно.

— Да се надяваш на повече от Рад Хопкинс е чиста загуба на време.