Нора Робъртс
Преследвана в смъртта (7)

Глава 7

Бяха женени от две години, и като добър наблюдател, Ив знаеше кога Рурк й е ядосан. Изглеждаше глупаво, просто глупаво да се карат и да се ядосват един на друг за нещо толкова нелепо като призраци.

И все пак се замисли се за момент, преди да прекрачи границата, след което изсумтя и въздъхна дълбоко.

— Слушай — започна тя.

След кратка пауза, Рурк се облегна назад.

— Слушам.

— Това, което искам е… по дяволите. Мамка му! — Ив закрачи между прозореца и вратата на кабинета му.

Правила в брака — „И, по дяволите, едно от предимствата му беше — призна си тя, — че би могла да му каже това, което й беше трудно да каже дори пред самата себе си“.

— Аз трябва да живея с толкова много от тях. — В гласа й се долавяше гняв и нещо като тъга, която никога не би могла да обясни напълно. — Те невинаги си отиват, когато случаят приключи, и никога не си отиват, ако остане нещо неизяснено в него. Имам цяла шибана армия от мъртъвци в главата си.

— Които си защитила — напомни й той. — Защитила и възмездила.

— Да, добре, но това не означава, че те са готови да кажат: „Благодаря, приятел!“ и след това да отлетят в отвъдното или каквото е там.

— Нарича се загробен живот — и те вече са там, когато попаднат при теб.

— Точно така. Мъртви. Но те все още имат лица, гласове и болка, поне в моята глава. Не бива да си представям, че кръжат около мен и ми изпращат съобщения от отвъдното. Това е твърде много, разбираш ли? Идва ми твърде много, ако трябва да се чудя, дали някакъв дух кръжи над рамото ми, за да се увери, че си върша работата.

— Добре.

— Това ли е всичко?

— Скъпа Ив — каза Рурк с такова търпение, с което успяваше да я извади от равновесие и да я смае по всяко време. — Не сме ли вече доказали, че невинаги трябва да сме на едно и също мнение по всеки въпрос? И няма ли да е скучно, ако го правим?

— Може би — Напрежението малко по малко започна да я напуска. — Предполагам. Просто, никога не съм очаквала, че ще приемеш тези неща толкова присърце.

— Тогава може би не трябва да ти казвам, че ако аз умра пръв, възнамерявам да се връщам толкова често, колкото е възможно, за да те гледам гола.

Както и бе очаквал, устните й потрепнаха в усмивка.

— Ще бъда стара, с цици увиснали до пъпа.

— Ти нямаш достатъчно големи цици, за да увиснат дотам.

Ив сви устни и погледна надолу, сякаш да провери.

— Точно това намери да кажеш. И така, всичко наред ли е между нас сега?

— Ще бъде, ако дойдеш тук и ме целунеш. Един вид заплащане за обидата.

Тя завъртя очи.

— Няма нищо безплатно, нали? — Но заобиколи бюрото, наведе се и докосна устните му със своите.

В момента, в който го направи, той я придърпа в скута си. Ив знаеше, че ще постъпи точно така — познаваше го твърде добре — сега беше в настроение да му се отдаде.

— Ако си мислиш, че ще играя тъпата секретарка и покорно…

— Всъщност ти ме обиди няколко пъти — прекъсна я Рурк. — И ми напомни, че с течение на времето ще остаряваш. Затова трябва да се възползвам от твоята младост и енергия, и да те видя гола сега.

— Аз не съм гола. Хей! Хей!

— Тогава да те почувствам гола — поправи се той, когато ръцете му вече бяха под блузата, върху гърдите й. — Прекрасни неща, в малки опаковки.

— О, така ли? Трябва ли да кажа същото за твоето оборудване?

— Обида след обида — Смеейки се, Рурк плъзна ръка около кръста й, за да я държи по-здраво върху коленете си. — Ще трябва много да се извиняваш.

— Тогава предполагам, че е по-добре да започвам.

Ив задълбочи целувката и се обърна, за да го възседне. Щяха да са необходими известна ловкост и издръжливост при поднасянето на това сериозно извинение върху стола му, но тя беше сигурна, че ще се справи с тази задача.

Караше я да чувства толкова много неща, всичките толкова силни и обикновени. Копнежът, удоволствието, любовта, страстта. Можеше да вкуси желанието му, ненаситността му за нея, когато устата му я плени. Собственото й тяло бе изпълнено със същите желание и глад, докато бързо събличаше дрехите й.

Ето тук беше животът му — в тази сложна жена. Не само в стройното й съблазнително тяло, но и в ума и духа, въплътени в тази страхотна форма. Тя можеше да го възбужда и сразява, да го очарова и ядосва — и всичко това по някакъв удивителен начин го допълваше и го правеше завършен.

Сега тя напълно го обгърна, намествайки тялото си, и използвайки бързите си ръце, после го прие в себе си с дълго, гърлено мъркане на задоволство. Те се превърнаха в едно цяло, свършиха едновременно, а след доволното мъркане последва смях.

— Мисля, че сега нещата между нас са наред — заяви Ив.

— Дори имаш няколко кредита в повече.

За момент тя се сгуши в съпруга си и отпусна глава на рамото му.

— Призраците вероятно не могат да правят секс върху стол?

— Едва ли.

— Гадно е да бъдеш мъртъв.

 

 

В 8:15 сутринта, Ив седеше в своя кабинет в Централата и намръщено четеше последните доклади на чистачите и Електронния отдел.

— Нищо. Не са могли да намерят нищо. Никакви следи от електронно наблюдение, холографска апаратура, аудио, видео. Пълна нула.

— Това трябва да означава, че снощи си имала среща с паранормално явление.

— Как ли пък не, паранормално!

— Подобни случаи са документирани, Далас.

— Случаите на лудост също са документирани. Това трябва да е член от семейството. В тази посока ще търсим. Както и какво Хопкинс може да притежава или не, което убиецът е искал да получи. Ще започнем с членовете на семейството. Да елиминираме всички, които имат солидно алиби. Оттам ще тръгнем.

Ив сведе поглед към бюрото си, когато настолният й линк иззвъня — отново — и, виждайки номерът, който я търси, се засмя криво.

— Поредният репортер. Няма да дадем нищо на тези хрътки, докато не ни бъде наредено. Преглеждай всичките си входящи съобщения. Ако те притиснат в ъгъла, отговаряй „без коментар, разследването продължава“. Точка!

— Разбрано! Далас, какво беше това снощи? Ужас или изумление?

Ив стисна челюсти, след това шумно въздъхна.

— Ужас, след това раздразнение, че някакъв идиот си играе с мен и накара кожата ми да настръхне за минута.

— Но там наистина беше много студено, нали? Призракът на Боби Брей ти изнесе серенада.

— Ако вярвах, че това е призрака на някого, бих казала, че се чувствах по-скоро ядосана, отколкото да се забавлявам. Защото някой иска ние да си мислим, че не сме добре дошли на „Номер дванайсет“. Някой се опитва да ни изплаши. В доклада на Електронния отдел имаше бележки на Фийни. Той пише, че няколко от момчетата му са чули пеене. Друг се кълне, че е усетил нещо като потупване по задника. Същото го има и в доклада на чистачите. Масова истерия.

— Порових се из архивите, и научих, че двама от предишните собственици са опитвали екзорсизъм. Наели са свещеници, медиуми, парапсихолози, и прочее в същия дух. Нищо не е излязло от това.

— Брей, врели-некипели! Защо ли това не ме изненадва?! Заемай се с линка и започвай проверка на алибитата.

Ив взе свята част, елиминира двама, и накрая се свърза с дъщерята на Серенити Мейси, в дома й в Скотсдейл.

— Няма дори още седем часа.

— Съжалявам, госпожо Сойер.

— Няма още седем — повтори жената раздразнено, — а аз имах вече три обаждания от репортери, и едно от старшата сестра на дома за стари хора, където е майка ми. Знаете ли, че един репортер се е опитал да стигне до нея? Тя има тежка деменция — почти не може да ме познае, когато отида да я видя, а някакъв идиот репортер се опитва да се добере до нея, за да я интервюира за Боби Брей. Майка ми дори не я познава.

— Майка ви знае ли, че е дъщеря на Боби Брей?

Слабото, уморено лице на жената стана безизразно. Но то беше там в очите й, прозрачни като стъкло.

— Какво казахте?

— Тя знае това, следователно и вие също.

— Няма да позволя майка ми да бъде тормозена, нито от репортерите, нито от полицията.

— Нямам намерение да тормозя майка ви. Защо не ми кажете кога и как е разбрала, че е дъщеря на Боби Брей, а не нейна сестра?

— Не знам. — Госпожа Сойер потри лицето си с ръка. — Тя не е добре от дълго време, от много дълго време. Дори когато бях дете… — Жената отпусна ръка, сега вече изглеждаше повече от уморена. Изглеждаше болна. — Лейтенант, необходимо ли е това?

— Имам две убийства. И двете жертви са ваши роднини. Вие ми кажете.

— Не считам семейство Хопкинс за мои роднини. Защо да го правя? Съжалявам, че този човек е бил убит, защото сега трябва да си припомням всичко това. Аз винаги съм била много внимателна и съм отделяла себе си и семейството ми от феномена Боби. Можете да проверите. Никога не съм давала интервю, никога не съм се съгласявала да го направя и не съм задавала въпроси.

— Защо? Това е златна мина, доколкото мога да преценя.

— Защото исках да бъде нормално. Имам право на това, както и моите деца. Майка ми винаги е била крехка. Много крехка — както тялом така и духом. Аз не съм, и направих всичко възможно, за да държа себе си и моето семейство далече от този водовъртеж. Ако се разбере, че аз съм внучка на Боби, а не правнучка, хрътките ще се нахвърлят върху мен.

— Не мога да обещая, че това ще остане в тайна, но мога да ви уверя, че няма да давам интервюта, докато се води разследването. Няма да споменавам вашето име, нито имената на членовете на семейството ви.

— Браво на вас! — каза глухо Сойер. — Те вече са известни.

— В такъв случай няма проблем да ми отговорите на няколко въпроса? Как майка ви е разбрала кои са родителите й?

— Каза — на брат ми и на мен — че е намерила писма, писани от Боби. Майката на Боби ги е съхранявала. В писмата тя пита как е нейното бебе и назовава майка ми по име. Нарича я „моята Серенити“, сякаш е умствено недоразвита, а не дете, което се нуждае от майка си.

Горчивината в думите на жената подсказа на Ив, че не разговаря с една от почитателките на Боби Брей.

— Пише, че съжалява, че отново е оплескала нещата. Майка ми твърди, че Боби е обещала да се върне отново в рехабилитационната клиника, да напусне Хоп и да изостави сцената. Да се очисти и да се върне за дъщеря си. Разбира се, това не се е случило. Майка ми беше убедена, че Хоп я е убил, или е наел някой да го направи.

— А вие какво мислите?

— Разбира се, може би. — Думите бяха равносилни на свиване на рамене. — Или може би е излетяла за Бимини да продава миди на брега на морето. Може би се е върнала в Сан Франциско и е скочила от Голдън Гейт. Не знам, и честно казано, не ме интересува. — Сойер изпусна дълга въздишка и притисна очите си с пръсти. Тя не е част от моя свят и никога не е била. Но тя е целият свят за моята майка. Мама се кълне, че духът на Боби я посещава и говори с нея. Мисля, че тази натрапчива идея е една от причините, поради която тя страда от емоционални и психически проблеми, откакто я помня. Когато брат ми беше убит по време на Градските войни, тя напълно рухна. Той беше нейният любимец.

— У вас ли са писмата?

— Не. Човек на Хопкинс проследил майка ми. Аз бях в колеж, брат ми — в чужбина, това беше преди около, Боже, трийсет години. Той измъкнал от майка ми почти всичко, което имаше — принадлежащо на Боби или отнасящо се до нея. Оригинални записи, писма, дневници, фотографии. Обяснил, че ще отваря някакъв музей в Калифорния. Нищо не излезе от това. Когато брат ми се върна и разбра, какво се е случило, беше бесен. Той и майка ми се скараха жестоко, но така и не получиха шанса да се помирят. Сега него го няма, а тя може би скоро ще напусне този свят. Аз не искам да бъда наследница на Боби Брей. Искам да живея живота си спокойно.

Ив приключи разговора и се облегна назад в стола. Беше готова да се обзаложи, че писмата бяха това, което убиецът е искал да получи.

Заедно с Пийбоди отиде отново в апартамента на Хопкинс, за още едно щателно претърсване.

— В написаните от Боби писма се потвърждава, че е имала дете от Хоп. Писма, или някакъв документ, или някакъв запис от Хоп, които в последствие са довели внука му до Серенити Мейси. Нещо, което е скандално и следователно ценно — каза Ив на партньорката си. — Обзалагам се, че той е имал тайник. Сейф, трезор. Ще започнем да търсим банков сейф с неговото име или възможен псевдоним.

— Може би той ги е взел със себе си и вече са у убиеца.

— Не мисля така. Портиерът каза, че той е излязъл с празни ръце. Подобно нещо, със значителна стойност, изисква куфарче или папка. Този тип е харесвал аксесоарите — хубави костюми, обувки, старинни часовници — защо да рискува с нещо, от което ще спечели. Но… той се е нуждаел от пари. Може би ги е продал, или най-малкото заложил.

— В „Минало“?

— Заслужава си да се провери.

На вратата, Ив се спря, обърна се и огледа отново апартамента. „Няма призраци тук“, помисли си тя. „Няма нищо, освен застоял въздух и разбити мечти“.

„Наследство“, помисли си Ив, затваряйки вратата. Хопкинс не е оставил нищо, освен неосъществени амбиции, което, според нея, не се различаваше от онова, което бе получил от баща си.

Внучката на Боби Брей упорито се трудеше да се освободи от своето наследство и да живее нормален живот. Не искам да бъда наследница на Боби Брей, припомни си Ив.

Кой може да я вини? Или някой друг заради това?

— Ако получиш само мръсотия и разочарование в наследство — поинтересува се Ив, — какво правиш?

— Зависи. — Пийбоди се намръщи, обмисляйки отговора си, докато слизаха надолу. — Може да се валяш в тази мръсотия и да проклинаш своите предци или може да се опиташ да се измъкнеш от това наследство.

— Да. Може да се опиташ да го превърнеш в злато и да живееш богато, като Хопкинс. Да си преследван от него, като дъщерята на Брей. Или пък да затвориш вратата към него и да се отдалечиш. Като внучката на Брей.

— Добре. И?

— Има повече от един начин да се затвори една врата. Ти караш — каза Ив, когато бяха вече на улицата.

— Шофирам? Аз? Днес дори не е рожденият ми ден!

— Хайде, Пийбоди! — Настанила се в седалката на пътника, Ив извади джобния си компютър и отвори военното досие на Джон Мейси. Наклони глава, разглеждайки снимката му. Беше млад, с румено лице. „Меки черти около устните“, помисли си тя, „и малко наивен поглед“. Не видя в него нито един от неговите предци, но забеляза нещо друго.

„Наследствени черти“, помисли си Ив. „Наследство“.

Използвайки линка в колата си, тя се свърза с полицейския художник детектив Янси.

— Имам нещо спешно за теб — каза Ив. — Ще ти изпратя една снимка от карта за самоличност. Искам да го състариш.