Нора Робъртс
Преследвана в смъртта (11)

Епилог

Ив излезе от залата за разпити и прокара ръка по лицето си, Майра се измъкна от стаята за наблюдение и пристъпи към нея.

— Не ми казвай — започна Ив. — Луда за връзване.

— Това може да не е точната диагноза, но вярвам, че след като излязат резултатите от теста, Мейв Бюканън ще бъде обявена за невменяема и ще се нуждае от лечение.

— Важното е да го получи в килия. Без капка разкаяние. Без капка страх. Без увъртане.

— Тя вярва, че всичко, което е направила, е било оправдано, дори необходимо. Моето впечатление, поне от това, което видях по време на разпита е, че тя казва истината такава, каквато я познава. Случаи на психично заболяване има и от двете страни в семейството. Може да е по наследство. След като е разбрала коя е прабаба й, това може би я е тласнало отвъд някакъв ръб, върху който преди това е успявала много добре да балансира.

— Но как го е разбрала? — добави Ив. — Това е въпросът. Най-вероятно баща й се раздрънкал нещо.

— Възможно е. Нима не си имала моменти, когато просто знаеш нещо? Или го усетиш? Разбира се, че си имала. И от това, което чух, че се е случило тази вечер, ти си имала среща с него.

Намръщена, Ив прокара пръсти по наранената си буза.

— Няма да стоя тук и да твърдя, че съм била нападната от призрак. И със сигурност, няма да го напиша в доклада си.

— Независимо от това, в крайна сметка ще разбереш, че единственият разумен начин Мейв да научи за своя произход, е от самата Боби Брей. От същия източник е научила и местоположението на останките.

— Но това е извън границата на разумното.

— Но, въпреки това, може да е вярно. Научаването на тези неща е отключило нещо вътре в нея. И начинът й да се справи с това, е като направи от себе си Боби. Вярата, че е превъплъщение на една жена, която е била убита преди пълният й потенциал да се реализира. Ако Боби бе живяла — ако се бе върнала у дома и признала детето си — всичко щеше да бъде съвсем различно.

— Твърде много вяра в наркоман — коментира Ив. — Ако питаш мен, Мейв е използвала една жена, с която са злоупотребявали, която са експлоатирали и убили, за да направи собствения си живот малко по-важен. — Сега тя разтърка очите си. — Отивам да си взема кафе. След това ще се заема отново с бащата. Благодаря ти, че дойде.

— Беше впечатляващо. Бих искала аз да направя тестовете с нея, ако не възразяваш.

— Когато приключа, тя е изцяло твоя.

Тъй като, от цялата Централа, само в нейния автоготвач имаше истинско кафе, Ив отиде право в кабинета си.

Там намери Рурк, седнал зад бюрото й, да играе на джобния си компютър.

— Върви си у дома — каза му Ив. — Този случай ще ми отнеме цялата нощ.

— Ще си ида, но първо исках да те видя. — Той се изправи и докосна с ръка бузата й. — Сложи нещо на това, става ли? — И преди да успее да му отвърне, той сложи устните си там. — Тя призна ли си?

— Пее — ха-ха. И го прави много добре. Майра каза, че е луда, но това няма да я предпази от затвора.

— Тъжно, наистина, че манията по една жена може да предизвика толкова много мъка, от толкова дълго време.

— Част от това приключва тази вечер.

Този път той положи устни върху нейните.

— Върни се при мен, когато можеш.

— Разчитай на това.

Останала сама, Ив седна зад бюрото си. И в самота, написа доклада и документите, които обвиняваха Радклиф С. Хопкинс в убийство първа степен, с жертва Боби Брей. Приключила с това, Ив се замисли за момент и извади друг формуляр.

Поиска останките на Боби Брей да бъдат освободени и предадени на нея — ако никой от близките й не ги потърсеше — за да може да организира погребението им. Без никакъв шум.

— Някой трябва да го направи — заяви тя на глас.

Стана и си наля още кафе, разкърши рамене, за да прогони болката от там. После се върна отново към работата си.

В „Номер дванайсет“ цареше тишина и тъмнина. Никой не пееше, не плачеше, не се смееше. Никой не обикаляше там.

За първи път от осемдесет и пет години „Номер дванайсет“ беше пуст.