Керелин Спаркс
Неочаквана любов (7)

Глава 7

На следващата вечер Жан-Люк шофираше с бясна скорост към градчето Шницълбърг с хладилна чанта, пълна с бутилирана синтетична кръв и прикрепена към пътническата седалка на черното му БМВ. Слънцето беше залязло преди десет минути. Пиеше кръв от бутилката с АБ положителна, все още студена, тъй като не му беше останало време да я стопли.

Проблемът беше, че ако той бе буден, то същото се отнасяше и за Луи. И, ако врагът му бе разбрал коя е Хедър и къде живее, вече можеше да е там. Жан-Люк искаше да се телепортира до къщата й веднага щом се събуди, но Ема го убеди, че трябва да пристигне като нормален смъртен.

Хедър трябва да е добре, успокояваше се той, докато отбиваше от магистралата и влизаше в градчето. Ема се беше телепортирала в задния й двор преди пет минути. Щеше да го предупреди телепатично, ако нещо не беше наред.

И все пак, мразеше факта, че не е там. Ненавиждаше това, че Хедър и дъщеря й бяха въвлечени във враждата му с Луи. Ако нещо им се случеше, как щеше да понесе вината за смъртта на още невинни смъртни?

Историята й от миналата вечер го беше накарала да се вгледа в себе си. Вече осъзнаваше какво се крие зад чувството му за вина и гняв. Страхът.

Беше се издигнал доста в обществото, въпреки скромното си начало като осиротяло конярче. Вече беше рицар, когато Роман го превърна през 1513 г. След това бе станал мускетар, собственик на най-престижната академия по фехтовка в Париж и подполковник във Вампирската армия, а сега беше господар на сборището в Западна Европа и освен дизайнер, беше и преуспял бизнесмен. Бе вложил цялата си енергия в успеха си, в стремежа си да се превърне в господар на собствената си съдба. Но под всичко това, същото старо глождещо чувство продължаваше да го тормози. Страхът, че е безсилен.

Когато беше обикновено конярче, бе безсилен пред капризите и политическите машинации на господарите си. Тогава се закле никога повече да не бъде нечия пионка. И беше успял да го постигне, докато през 1757 година в живота му не се появи Луи.

Трябваше да остави Луи XV да умре през тази година. Но не, Жан-Люк бе изпълнил дълга си на кралска стража и беше успял да спре убиеца Дамиен.

Смъртният беше просто пионка. Луи обожаваше да използва контрол над ума, за да кара смъртните да вършат мръсната му работа. Два пъти преди това беше успял да убие двама крале, с помощта на смъртните изкупителни жертви — Анри III през 1589 и Анри IV през 1610 година.

Жан-Люк осуети третото кралско убийство. На следващата нощ получи бележка.

Заради теб кралят живее. Заради мен твоята кралица ще умре.

Нямаше подпис на бележката, но хартията беше сгъната и подпечатана с восък и буквата „Л“.

Две нощи по-късно откри осакатеното тяло на любовницата си Ивон. Като допълнение към прободните рани от нож и следите от зъби, откри буквата „Л“, прогорена върху плътта й.

Тогава обяви война на врага си, наречен Луи. След като в продължение на двадесет години бе успявал да му се измъкне, мъжът изчезна. Жан-Люк се надяваше, че негодникът е мъртъв, но през 1832 година откри любовницата си Клодин убита, а буквата „Л“, отпечатана върху плътта над сърцето й.

След този случай реши, че единственото почтено нещо, което можеше да направи, е да се въздържа от връзки. Ала разговорът с Хедър го беше накарал да осъзнае истината. Собствената му чест замаскираше страха от факта, че ако завърже нова любовна афера, то няма да е в състояние да спаси живота на жената. Не живееше почтен живот, а в страх.

Това разкритие го накара да изпита срам. И гняв. По дяволите, ако искаше връзка с Хедър, щеше я има. Щеше да сложи край на мъчението на Луи и да убие негодника веднъж завинаги.

Жан-Люк паркира в алеята пред къщата. Докато излизаше от колата, Ема се появи изпод сянката на един огромен дъб. Отпиваше от бутилка със студена кръв, а торбата й с колчетата бе преметната през рамо. Беше скрила присъствието си, за да изглежда, че са пристигнали заедно.

— Те са добре — съобщи тя тихо. — Чух гласовете им вътре. Спокойни и щастливи. И периметърът е чист.

— Добре — въздъхна той с облекчение.

Взе празната бутилка от Ема и я остави в колата, а от задната седалка взе меча и бастуна на Луи, заедно със собствената си шпага. След това заключи автомобила и се насочи към предната веранда.

— Надяваш се Фиделия да открие Луи? — попита Ема.

— Да.

Жан-Люк забеляза малкия чифт ролери пред входната врата и книга с меки корици върху възглавницата на люлката на верандата. Животът си беше продължил тук през деня, а той го беше пропуснал.

— И аз съм медиум — прошепна Ема. — Повече от обикновените вампири. Ослушвах се за някакви признаци на вампирска телепатия в района, но засега е тихо.

Жан-Люк въздъхна, докато позвъняваше на вратата.

— Луи е много добър в криенето. Господ ми е свидетел, че в продължение на векове се опитвах да го намеря. — И винаги се проваляше.

Потискащите му мисли се изпариха, щом вратата се отвори и Хедър се появи с усмивка на уста. Беше облечена в лятна тюркоазна рокля и носеше сандали в същия цвят. Блясъкът в очите й и сияйното й излъчване разпалиха желанието в Жан-Люк. Изглеждаше истински щастлива да го види.

— Влизайте — покани ги тя и отстъпи назад. — Имаме останала от вечерята лазаня, ако сте гладни.

— Много мило, но вече ядохме.

Надяваше се, че дъхът му не мирише на кръв. Затвори и заключи вратата.

Малкото момиченце, Бетани, се доближи до новата си приятелка.

— Здрасти, Ема.

После погледна срамежливо към Жан-Люк.

— Здрасти.

Той се поклони леко.

— Добър вечер, Бетани.

— Здравей, миличка= — Ема коленичи, за да прегърне малкото момиченце. — Хубав ли беше денят ти?

— Да — отвърна Бетани, а после се наведе напред и прошепна високо. — Мама искаше да изглежда красива за г-н Шарп.

— Бетани! — Лицето на Хедър се изчерви. — Защо не заведеш Ема горе да й покажеш… нещо?

— Например новата ми книжка? — весело попита Бетани.

— Да, моля.

Хедър погледна гневно Фиделия, която стоеше до стълбите и се кикотеше.

Жан-Люк също искаше да се засмее, но успя да остане невъзмутим.

— Хайде да вървим.

Ема поведе малкото момиченце нагоре по стълбите. Тя погледна назад към него, а очите й блестяха от веселие.

— Виждам, че си донесъл бастуна и меча на Луи — побърза да смени темата Хедър. — Фиделия е готова да ни помогне да го открием.

Тя посочи към всекидневната.

Жан-Люк я последва.

— Справила си се чудесно.

— С кое? — тя погледна назад към него. — Да остана жива? Днес беше много спокойно.

— Това е добре, но имах предвид казаното от дъщеря ти. Изглеждаш много красива.

Хедър махна нехайно с ръка.

— Бетани обръща всичко на романтика. Дори плюшените й играчки са женени една за друга. Кара ме аз да извършвам церемониите. Днес венчах мъжка чихуахуа за женска горила.

Фиделия се засмя, докато сядаше на дивана с чантата си в ръка.

— Това куче е сбъркало дървото.

Жан-Люк постави меча си до креслото.

— Приятелят ми Роман постоянно повтаря, че с любов всичко се постига.

— Si, като например двойно убийство — каза Фиделия и потупа чантата си.

— Или битка за родителски права — изсумтя Хедър.

Жан-Люк я погледна огорчено.

— Цялата си вяра в любовта ли си изгубила?

Тя извърна поглед и бузите й поаленяха.

— Не. Винаги има надежда. Ще започваме ли?

— Добре тогава.

Той постави меча и бастуна на Луи на масичката пред Фиделия.

Тя взе бастуна в скута си. Затвори очи и прокара пръсти нагоре-надолу по полираното дърво. Хедър седеше кротко до нея.

Жан-Люк се намести в креслото и зачака.

— Много тъмно място е — прошепна Фиделия.

Това не беше голяма изненада. Всички вампири се нуждаеха от тъмнина за дневния си мъртвешки сън.

— Изба — продължи Фиделия. — Изградена от камъни. Без прозорци — тя поклати глава. — Прекалено е тъмно. Нищо не мога да видя.

— Можеш ли да ни кажеш колко е далеч? — попита Жан-Люк.

— Не е много далеч, но не е и много близо. Не мисля, че е в града — Фиделия си пое рязко дъх. — Той ме усети.

Очите й се отвориха широко и тя остави бастуна на масичката.

— Това беше грешка. М-мисля, че той… може би е медиум.

Луи притежаваше телепатични вампирски способности, но това не беше нещо, което Жан-Люк можеше да признае.

Фиделия го погледна притеснено.

— Той ме усети. Почувствах го. Беше студен, толкова студен — потрепери тя.

— Всичко е наред — Хедър потърка гърба на възрастната жена. — Всичко свърши.

Фиделия поклати глава.

— Опитах се да проследя местонахождението му. И мисля, че той правеше същото с мен.

Жан-Люк трепна. Трябваше да заведе Фиделия някъде другаде за този сеанс.

Лицето на Хедър пребледня.

— Той ни преследва.

— Хедър, отново трябва да те помоля да се преместите при мен — каза Жан-Люк. — Само въпрос на време е докато Луи разбере коя си и къде живееш.

— Просто трябва да го открием преди той нас. Би ни било от помощ, ако знаехме повече за него. — Тя присви очи. — Кой е той всъщност?

Жан-Люк се облегна назад.

— Иска ми се да знаех. Ако знаех истинското му име, щях да го проследя и убия преди много години.

— Би извършиш убийство?

— Бих направил всичко, за да защитя тези, които обичам.

Фиделия кимна в знак на одобрение.

— Ти си добър мъж, Хуан.

Жан-Люк погледна към Хедър, питайки се дали тя е на същото мнение. Изглеждаше объркана.

— Ти каза „преди много години“ — прошепна тя. — На колко години си?

Merde. Нямаше начин да отговори на този въпрос.

— Аз съм на двадесет и шест — обяви младата жена. — А ти?

Той се размърда в креслото си.

— По-възрастен съм от теб.

— С колко?

— Бях на двадесет и осем, когато… — Той разтри слепоочието си. — Бях на три, когато майка ми почина.

— Съжалявам. Не знаех, че… — Очите й се изпълниха със симпатия. — Емоционалните рани се лекуват най-дълго.

— Да — отвърна и в същия момент дочу кола да паркира пред къщата. Изправи се, грабвайки сабята си. — Имаме си компания.

Хедър скочи на крака.

— Не може да е Луи, нали? Не и толкова бързо.

— Аз ще съм готова за него.

Фиделия бръкна в чантата си.

— Не мисля, че е Луи.

Жан-Люк се съмняваше, че най-големият му враг използва често коли. Въпреки това пристъпи във фоайето с шпага в ръка. Чу вратата на колата да се затваря отвън, след което тежки стъпки отекнаха по стълбите към верандата.

Хедър достигна до входната врата, точно когато се почука с юмрук, толкова силно, че се разклати прозорчето на вратата. Жан-Люк стоеше плътно до нея.

— Мога да го видя — извика мъжки глас. — Гаджето ти пак ще прекара нощта тук, нали?

— О, не. Това е Коуди — изстена Хедър. — Телма трябва да те е видяла да пристигаш и се е обадила на майка му.

Жан-Люк погледна през прозореца на вратата. Мъжът на верандата беше едър и кръвта му вонеше на алкохол.

— Мога да те видя, задник такъв — изкрещя Коуди. — Искаш да чукаш бившата ми, нямаш грижи, но ако докоснеш дори с пръст дъщеря ми, ще те…

— Престани! — изсъска Хедър, докато отключваше вратата.

— Не трябва да го пускаш вътре — прошепна Жан-Люк.

— О, моля те, пусни го — провлече Фиделия. Тя стоеше до стълбите размахвайки Глока си във въздуха.

— Ще ми оправиш деня.

— Фиделия, прибери пистолета — нареди Хедър и отвори вратата. — Как смееш…

Коуди нахълта във фоайето и изгледа кръвнишки Жан-Люк.

— Кой си ти, по дяволите?

Жан-Люк му отвърна със същия поглед.

— Не съм длъжен да ти отговарям.

— Жан… — започна Хедър, но бившият й я прекъсна.

— Джон? Значи си водиш Джоновци вкъщи? — Коуди се обърна към Ешарп. — Продължаваш да си оставяш колата паркирана отпред. Сега всички в града знаят, че чукаш жена ми.

— Бивша жена — присви очи Жан-Люк. — Ти си глупакът, който я е оставил да си тръгне.

— Достатъчно — Хедър застана между двамата. — Коуди, сниши глас преди Бетани да те е чула. Пиян си. И нямаш никакво право да ме шпионираш или да ме съдиш.

Той й се изсмя презрително.

— Имам. Дъщеря ми живее тук и мога да те съдя за пълно попечителство, след като вече всички знаят, че си уличница.

— Не съм. И никога няма да ти позволя да ми я отнемеш.

— Само гледай — изсумтя той.

Преди двеста години Жан-Люк щеше просто да прониже копелето и да изхвърли тялото му в реката, но съвременният свят не би погледнал с добро око на подобно решение. Вместо това нападна мъжа с психическите си способности. Ти си просто една хлебарка.

В своето пияно състояние Коуди не можеше да окаже никаква съпротива срещу вампирския контрол над ума. Падна на пода и залази из фоайето на четири крака.

Хедър отскочи назад с писък.

— Коуди, какъв ти е проблемът?

— Аз съм хлебарка — измърмори той с писклив глас.

— Хмм. Време беше да го осъзнаеш — изкоментира Фиделия и отстъпи назад, когато той закачи дългата й пола.

Коуди се опита да се изкачи по стълбите, но се спъна и падна по гръб, при което започна да се гърчи, мятайки ръце и крака.

— Престани, Коуди — нареди Хедър. — Махай се оттук, преди да изплашиш Бетани.

— Какво става? — Ема се спусна по стълбите, поглеждайки подозрително извиващото се тяло на Коуди.

— Хайде да вземем препарат за насекоми — предложи Фиделия, заливайки се от смях.

— Райд!

Коуди успя да се обърне на четири крака и изхвърча през входната врата.

Ще се върнеш към нормалното по изгрев-слънце, нареди Жан-Люк.

— Да, господарю.

Мъжът се спусна надолу по стълбите на верандата.

— Боже мой, този човек е полудял — възкликна Хедър, след което затвори вратата и я заключи.

— Това беше интересно — промърмори Ема и погледна многозначително Жан-Люк. Вероятно беше чула телепатичните му заповеди.

Зачуди се дали и Луи го беше чул, но се съмняваше да е казал достатъчно, за да може да ги проследи.

— Бетани добре ли е?

Хедър се втурна нагоре по стълбите.

— Леле, имам нужда от едно питие. — Фиделия се заклатушка към кухнята все още с Глока в ръка. — Трябва ми една бира, това е то. Искате ли бира, Хуан, Ема?

— Не, благодаря ти.

Той се върна обратно във всекидневната и подпря сабята си на креслото.

Ема се облегна на вратата, усмихвайки се.

— Хлебарка, а?

Той отвърна на усмивката й.

— Човекът си го заслужаваше.

Тя кимна.

— Качвам се обратно горе. — Спря за секунда и добави. — Мисля, че си впечатлил доста Бетани. Майката играчка, която живее в къщата за кукли, има ново гадже на име Джон. Той е G.I.Joe^[1] кукла, която е лекота би смазала от бой Кен, който живее в гардероба.

— Наистина ли?

Сърцето на Жан-Люк се сви в гърдите му. Възможно ли беше да бъде приет в това семейство? Винаги бе искал да е част от такова. Баща му беше умрял, когато беше на шест години, три години след като майка му бе починала по време на раждане. Роман и Ангъс бяха най-близкото подобие на братя, което някога бе имал.

Огледа всекидневната и осъзна колко истински самотен е бил през вековете. Хедър му харесваше в много отношения, но нейното семейство, Бетани и Фиделия, също докосваха сърцето му. Колко различен би бил животът му, ако имаше истинска жена и любов, която да изпълват нощите му. Такъв живот караше всички предишни векове, през които бе живял, да изглеждат пусти и безсмислени.

Но можеха ли те да го приемат такъв, какъвто беше? Можеше ли Хедър да го обича?

— Толкова съжалявам, че се наложи да станеш свидетел на тази сцена с бившия ми — каза Хедър, когато влезе в стаята.

Той се обърна с лице към нея. Zut! Така беше потънал в мислите си, че не беше осъзнал кога Ема си е тръгнала и Хедър се е върнала. Трябваше да бъде по-бдителен.

— Не беше проблем.

Тя въздъхна.

— Не знам какво му стана на Коуди.

— Бетани добре ли е?

— Да. Слава богу — Хедър се отпусна на дивана. — Гледаше DVD с увеличен звук и нищо не е чула.

— Това е добре.

Жан-Люк седна до нея. Веднага чу как ритъмът на сърцето й се ускори. Добър знак.

Тя погледна срамежливо към него.

— Къде отиде Фиделия?

— До кухнята, за бира.

— Иска ми се да не пие и борави с оръжията едновременно.

Той постави ръката си зад нея върху облегалката на дивана.

— Пистолетите са с вдигнат предпазител.

— Можеш да се обзаложиш. Това беше единственото условие, което й поставих, преди да се премести тук.

— Живяла си в този район през целия си живот, нали?

— Да, винаги съм искала да пътувам, но така и не се случи — въздъхна тя.

Той си отбеляза наум, че трябва да я заведе на всички места, които тя искаше да посети.

— Можеш ли да се сетиш за някое място, което съвпада с описаното от Фиделия? В покрайнините на града. Най-вероятно изоставено.

— С каменна изба? — тя наклони глава и се замисли. — В Щатския парк има стара каменна сграда, построена по време на Голямата депресия^[2].

— Ще я проверя. — Можеше да остави Ема тук с жените и да вземе Роби със себе си.

— Ще дойда с теб.

Той премигна.

— Не. В никакъв случай. Прекалено е опасно.

— Аз вече съм в опасност. Бих се с Луи преди и се справих добре. И знам къде е паркът.

— Мога да проверя къде се намира в интернет. — Тя вирна брадичка. — Идвам. Няма да стоя тук като някаква страхливка. Обявила съм война на страха, забрави ли?

— Има разлика между смелостта и лошата преце… — Той спря, когато свръхестественият му слух долови шум отвън. — Някой се приближава към верандата. — Скочи тихо на крака и грабна сабята си.

Хедър се изправи и прошепна:

— Да си взема ли пушката?

— Не.

Надяваше се, че отвън е Луи. Щеше да унищожи този негодник и… Но какво щеше да стане, ако направеше фатална грешка и загубеше? Луи просто щеше да влезе в къщата и да заколи Хедър.

— Да, вземи си пушката. Кажи на Ема и чакайте вътре. Ако влезе, се цели в гърдите му.

— Ако той влезе вътре, значи ти ще си… — Тя стисна ръката му. — Бъди внимателен. Загрижеността в очите й беше искрена. Mon Dieu, беше я грижа за него.

Той докосна бузата й.

— Върви.

Замечтан поглед изпълни очите й, след което тя бързо премигна.

— Ясно. — Тя се затича към стълбите. Килимът заглуши звука от сандалите й, докато се изкачваше нагоре.

— Какво става? — Фиделия излезе от кухнята, държейки полуизпита бутилка бира в ръка. Тя погледна след изчезващата фигура на Хедър. — Пак ли успя да я прогониш?

Жан-Люк вдигна пръст към устните си, после посочи навън. Кафявите очи на Фиделия се ококориха.

— Оставих немският си muchacho в кухнята. Веднага се връщам.

— Не искам да излизаш навън. Може да е опасно. — Жан-Люк изстена, когато Фиделия забърза към кухнята. Най-добре беше да действа бързо, преди жените в къщата да му се притекат на помощ. Усмихна се на себе си. Нищо чудно, че ги харесваше толкова много. Безшумно отключи вратата и рязко я отвори.