Керелин Спаркс
Неочаквана любов (12)

Глава 12

По дяволите този Луи! Жан-Люк беше сигурен, че негодникът стои зад това. Ужасеното изражение на Хедър го измъчваше през цялото време, докато пътуваше към горящата й къща. Искаше да я закара, но шерифът настоя тя да отиде с неговата кола. Така че Жан-Люк седна на предната седалка, докато Роби шофираше БМВ-то му. Беше ходил в къщата й само два пъти, но усещаше загубата. Хедър вероятно я чувстваше хиляди пъти по-силна.

Болката й го нарани много повече от разрушения му във Франция замък. Беше го купил преди тридесет години, за да може да се преструва, че произлиза от старо и благородно семейство. Но истината беше, че никога не бе имал семейство и студената купчина камъни не можа да създаде чувството за топлина и уют, които бе жадувал.

Докато минаваха през малката индустриална зона на Шницълбърг, Жан-Люк забеляза, че няколко стари сгради бяха запечатани.

— Тези сгради може би имат каменни изби.

— Да — отговори Роби. — Трябва да ги проверим по-късно.

— Мислиш, че Луи може да се укрива в една от тях? — попита Иън от задната седалка. — Ангъс ни разказа малко за него.

— Да, какъв нещастник — добави Финиъс МакКини. — Избил е всичките ти приятелки, а?

Жан-Люк се размърда на мястото си, за да погледне назад. Познаваше Иън от векове.

Вампирът изглеждаше на петнадесет, но беше много по-възрастен. Ангъс го беше трансформирал в битката при Солуей Мос през 1542 година. До Иън седеше висок, чернокож мъж с необичайното фамилно име МакКини.

— Не вярвам, че сме се срещали преди. Аз съм Жан-Люк Ешарп.

— Казвам се Финиъс, но може да ме наричаш д-р Фанг.

— Благодаря ти, че дойде. — Жан-Люк се обърна към третия мъж на седалката. — Ти си един от дневните охранители на Роман?

Фил кимна.

— След като Роман и Конър заминават, няма кого да пазя през деня — усмихна се смъртният. — Но някой трябва да пази вас.

— Готин си, брато — каза Финиъс.

Жан-Люк се съгласи. Беше трудно да се намери надежден смъртен. Бунтовниците гледаха на смъртните като на добитък и се наслаждаваха да се хранят от тях и след това да ги убиват. Останалите вампири също се хранеха от смъртни преди Роман да открие синтетичната кръв, но никога не ги убиваха. Напротив, опитваха се да предпазят смъртните от Бунтовниците. Бяха убили стотици Бунтовници по време на Великата вампирска война през 1710 година.

Но сега лидерът на Бунтовниците, Касимир, превръщаше крадци и убийци, за да увеличи редиците на мръсната си армия. Целта им беше да заличат добрите вампири от лицето на земята и да тероризират света на смъртните.

Ангъс беше генерал през 1710 година, а Жан-Люк втори в командването. Шотландецът винаги търсеше добри вампири, които да наеме. Намирането на надеждни смъртни беше дори още по-трудно. Само неколцина смъртни бяха готови да рискуват живота си, за да защитават вампири. Фил беше един от тях.

— Благодаря ти, че дойде — каза му Жан-Люк.

— Няма проблем. Но ще се върна със самолет — той погледна предпазливо към Иън. — Наистина не ми харесва да се присъединявам, когато се телепортирате. Просто си знам, че един ден ще се материализирам отново с главата наопаки.

Иън се засмя.

— Ангъс винаги проверява под килта си, за да е сигурен, че не е загубил нещо важно.

Роби прочисти гърло, докато завиваше по улицата към къщата на Хедър.

— Мислиш ли, че Луи е запалил пожара?

— Да — Жан-Люк стисна дръжката на бастуна си. — Когато ме нападна преди две нощи, ме чу да наричам Хедър по име. Тя беше в някаква безопасност докато Луи не знаеше фамилията й и къде живее. Огънят е неговият начин да ми съобщи, че вече е научил всичко за нея.

— Защо не я нападна на панаира? — попита Фил.

— Обича да си играе на котка и мишка. Ще удължи всичко това, за да ме измъчва.

Чувство на вина изпълни Жан-Люк, когато видя пожарната кола пред къщата на Хедър.

Тълпа от хора се беше събрала на улицата. Колата на шерифа бе паркирана отсреща, осветявайки мястото с мигащите си светлини. Хедър беше толкова потресена от новината, че изобщо не протестира, когато Били я издърпа към колата си.

Ангъс бе поискал ключовете от пикапа й, за да закара дъщеря й и детегледачката до къщата. Замаяна, Хедър беше подала ключовете без излишни въпроси. Ангъс провери внимателно пикапа за експлозиви, преди да позволи на Ема, Бетани и Фиделия да се качат.

Роби намали, докато се приближаваха към тълпата.

— Г-жа Уестфийлд не може да остане в къщата си.

— Знам — кимна Жан-Люк. — Трябва да я убедя да се премести при мен. Сега това е единственото безопасно място за нея.

Роби паркира зад патрулката на шерифа. Докато слизаше, Жан-Люк огледа наоколо. Въздухът беше изпълнен с мирис на изгоряло дърво, но не се виждаха пламъци. Пожарникарите вече бяха потушили огъня.

Той удари с бастуна си по земята, докато оглеждаше хората. Луи можеше все още да дебне наоколо.

— Къщата изглежда добре отпред — изкоментира Роби. — Явно е бил малък пожар.

Жан-Люк кимна.

— Целта му не е била да я разруши, а просто да ми изпрати съобщение.

Ангъс паркира малкия пикал на Хедър зад БМВ-то. Ема, Фиделия и Бетани, които бяха натъпкани вътре, слязоха. Изплашеният поглед върху лицето на четиригодишното момиченце, беше като удар в стомаха на Жан-Люк.

Ангъс тръгна към служителите си — Роби, Иън, Финиъс и Фил.

— Проверете района, ако Луи ви нападне, се обадете за подкрепление.

Охранителите се разпръснаха тихо.

Ангъс пристъпи към Жан-Люк и му подаде ключовете на Хедър.

— Двамата с Ема ще тръгваме. Твърде късно е да се телепортираме до Будапеща, затова тази вече ще се върнем в Ню Йорк и ще тръгнем на изток утре.

— Разбирам. — Жан-Люк прибра ключовете на Хедър. Познаваше опасностите, които съпътстваха пътуването на изток. Един вампир щеше да се изпържи, ако се телепортира докато слънцето грееше. — Надявам се да намерите Касимир.

— Трябва да го убием, преди да избухне нова война.

Гърдите на Жан-Люк се свиха от тревога. Познаваше се с Ангъс от 1513 година, когато Роман ги беше превърнал. Двамата се превърнаха в братята, които никога не бе имал. Ако ги загубеше, наистина щеше да остане сам.

— Бъди внимателен, mon ami.

— Ти също. — Ангъс положи ръка върху рамото на Жан-Люк. — Винаги съм ти се възхищавал по време на битките. Хвърляш се в тях силен и смел — той погледна към къщата на Хедър. — Трябва да живееш по същия начин. Заслужаваш да бъдеш щастлив.

Жан-Люк кимна, разбирайки неизказаното послание. Ангъс одобряваше Хедър. По-важният въпрос беше дали Хедър би одобрила него.

— Нека Бог е с вас!

— И с вас!

Ангъс бързо се извърна. Без съмнение едрият шотландец не желаеше да бъде видян с насълзени очи. Той хвана Ема за ръката и двамата тръгнаха надолу по улицата.

Жан-Люк знаеше, че двамата ще се телепортират веднага щом намерят уединено място. Малка ръчичка се сви около пръстите му. Той погледна надолу и видя Бетани да го държи за ръката. С другата си ръка тя прегръщаше жълтата мечка, която бе спечелил. След като бе счупил три пирамиди с бутилки мляко в бърза последователност, продавачът с удоволствие му даде мечката, с цел да опази останалите налични бутилки здрави.

— Има твърде много хора. Не мога да видя — прошепна малкото момиченце. — Къщата ми все още ли е там?

— Да, и изглежда добре отпред. Огънят вече го няма.

Долна й устна се разтрепери.

— Искам мама.

Аз също.

— Ще я намерим.

Жан-Люк поведе Бетани през тълпата.

— Кой мислиш, че е запалил пожара? — попита Фиделия докато вървеше до тях. — Онзи лош тип, Луи ли?

— Така мисля.

— Трябваше да си остана вкъщи. Щеше да е пълнен с олово, ако го бях хванала — тя потупа чантата си.

Бетани спря и дръпна ръката на Жан-Люк.

— Не искам куклите ми да пострадат.

Гърлото му се сви при вида на сълзата, която се стече по бузата й. Той клекна пред нея.

— Ако изгубиш нещо, аз ще го възстановя.

Зелените й очи бяха същите като на майка й. Докато очите на Хедър можеха да светят с гняв, да блестят от веселие или да потъмняват с подозрение, то тези на Бетани бяха широко отворени и изпълнени с притеснение и нужда. Дълбоко в себе си той усети, че сърцето му откликва. Така ли се чувстваше един баща? Mon Dieu. Никога не бе очаквал, че ще усети нещо подобно.

Беше толкова… странно.

Винаги бе мислил, че да си родител означава да защитаваш и да бъдеш отговорен. Никога не бе очаквал такъв силен прилив на… нежност. Не беше сигурен дали му харесва. Усещаше се дяволски уязвим. Ако нещо се случеше с това малко момиченце, как би могъл да живее със себе си?

— Всичко ще е наред.

Жан-Люк избърса сълзата с палеца си и се надяваше, че звучи убедително. Изправи се и я поведе през тълпата.

— Мамо!

Бетани се отскубна и побягна наляво. Малкото зелено мече падна от джоба й на улицата.

Хедър стоеше на около петнадесет метра от тях и говореше с шерифа. Обърна се, щом чу гласа на дъщеря си, наведе се и разтвори ръце, за да я прегърне.

— Мамо, играчките ми добре ли са?

Бетани скочи в прегръдките на майка си. Хедър се изправи, държейки дъщеря си.

— Всичко е наред, миличка. Огънят не е стигнал до твоята стая.

Очите й срещнаха тези на Жан-Люк, но после отклони поглед. Той трепна от болката, която видя в тях. Вдигна малкото мече и тръгна към нея.

— Толкова съжалявам.

— Защо? — Били го погледна подозрително. — Имаш ли нещо общо с това?

— Разбира се, че няма — нахвърли му се Хедър. — Той беше с нас на панаира.

— Може да е платил на някого да го направи — измърмори Били. — Крие нещо, сигурен съм.

— И аз крия нещо точно тук — изръмжа Фиделия, притискайки чантата към гърдите си.

— Какви са щетите по къщата? — Жан-Люк подаде малкото зелено мече на Фиделия, за да го пази.

— Извадихме късмет — каза Хедър и остави дъщеря си на земята — Изгубихме само кухнята отзад. Баща ми я уголеми, когато бях малка. Разширението се издаваше от гърба на сградата. Сега почти го няма, но основната част на къщата е наред.

— Щастливка си да имаш толкова любопитна съседка.

Били посочи къщата вдясно.

— Телма каза, че е видяла непознат мъж да се спотайва около дома ти. Вече набирала 911, когато пожарът започнал.

Жан-Люк не се съмняваше, че това е бил Луи.

— Тя описа ли мъжа?

— Защо ви пука, г-н Шарп? — изгледа го Били сърдито. — Да не би да е някой, който познавате?

Жан-Люк стисна зъби.

— Никога не бих причинил нещо лошо на Хедър или семейството й.

— Е, някой друг го е направил — изръмжа шерифът. — Имаш ли някакви врагове, Хедър? Или други гаджета?

— Не.

— Да си ядосвала някой ученик?

— Не.

Били се олюля на пети.

— Предполагам, че може да е бил бившият ти. Коуди се държи доста странно напоследък.

Хедър дръпна дъщеря си по-близо до себе си и погледна гневно Били.

— Сега не е моментът да го обсъждаме.

— Засега къщата остава запечатана. Никой не трябва да влиза.

Хедър изглеждаше шокирана.

— Но дрехите ни…

— Никой няма да влиза — повтори Били. — Не може да замърсявате местопрестъплението.

— Това е абсурдно — възрази Хедър — Престъплението се е случило в кухнята. Можем да влезем през главния вход и да се качим до спалните си.

— Искам си играчките — изскимтя Бетани, прегръщайки огромната си жълта мечка.

Били се закани с пръст към Хедър.

— Няма да влизаш вътре и това е окончателно!

Бузите й се зачервиха от гняв.

— Не се притеснявай — успокои я Жан-Люк. — Ще се уверя, че ще получите всичко, от което се нуждаете.

Тя му хвърли изнервен поглед.

— Не мога да ти позволя да поемеш такива разходи. — Обърна се и погледна Били. — Колко скоро ще можем да влезем вътре?

Той сви рамене.

— След няколко седмици или месеци. Ще поставя офицер на улицата, за да сме сигурни, че никой няма да влезе и да вземе нещата ти. Имаш ли къде да останеш?

Тя въздъхна.

— Ще измисля нещо.

— Те ще останат с мен — съобщи Жан-Люк. — Имам стая за гости, която могат да използват.

Били присви очи.

— Ти не си ли собственик на модерния магазин в края на града?

— Да, Бутик Ешарп.

— Както и да е — измърмори мъжът. — Значи магазинът е и твой дом?

— За момента, да.

— Извинете ни за минутка. — Били сграбчи ръката на Хедър и я дръпна на няколко метра от тях.

Жан-Люк постави ръка върху рамото на Бетани, за да я спре да не изтича при майка си. Обърна се и погледна към къщата, но все още можеше да чуе шепота на шерифа.

— Не знам защо, но този тип те преследва, Хедър. Може да е подпалил огъня, за да те принуди да живееш с него.

— Не би го сторил — измърмори тя.

— Откъде знаеш? От колко време го познаваш?

Хедър въздъхна.

— От петък.

— И ще живееш с него? Не мислех, че си толкова глупава.

Жан-Люк стисна месинговата дръжка на бастуна си. Беше чул достатъчно. Той тръгна към тях.

— Имаш ли му доверие? — попита Били.

Жан-Люк спря и затаи дъх, докато очакваше Хедър да отговори.

— Да, имам му — прошепна тя.

Беше точно това, което се надяваше да чуе, но въпреки това премина през него като електрошок. Тя се обърна и срещна погледа му. Колеблива усмивка изви устните й, но очите й запазиха предпазливостта си. Може и да твърдеше, че му се доверява, но той имаше усещането, че не се чувства съвсем удобно с него. Трябваше да действа внимателно. Ако тя разбереше истината прекалено рано, можеше да я изгуби завинаги.

Имаше нещо уникално в Хедър. Не беше сигурен какво точно, може би комбинация от няколко неща. Притежаваше красиво лице и коса, но в неговата работа това се срещаше често. Имаше тяло, което караше лигите му да потичат. Жадуваше да целуне всеки сантиметър от нея.

Въпреки това, чувствата му далеч надхвърляха обикновеното желание. Харесваше начина, по който говореше, как работеше умът й и чувство й за хумор и състрадание. Харесваше я. Беше толкова просто, но го усещаше така силно.

— Ще дойдеш ли вкъщи с мен? — попита той.

Тя изучаваше очите му и изражението й се смекчи.

— Да, дай ми само минутка.

Били посегна към ръката на Хедър и се намръщи, когато тя се отдръпна.

— Ще се отбия утре, за да се уверя, че всичко е наред — каза той и прониза Жан-Люк с предупредителен поглед.

— Тя ще е в безопасност с мен — докосна рамото й той.

За щастие, Хедър не се отдръпна.

Били се обърна и прекоси двора й. Изкрещя на заместника си да донесе лентата за ограждане на местопрестъплението.

— Не мога да повярвам, че това се случва — прошепна Хедър, докато полицаите опъваха лентата около верандата й. — Нямаме никакви дрехи.

— Имаш късмет. Аз създавам дрехи.

Тя го погледна несигурно.

— Имаш ли нещо, което ще стане на мен или на Бетани и Фиделия?

Той погледна към възрастната жена. Тя бе почти толкова широка, колкото и висока.

— Имам някои дизайнерски чаршафи.

Хедър извъртя очи.

— Тогата ще омръзне след няколко дена. Просто ще мина покрай магазина с намаления и ще купя някои неща. Слава богу, отворен е денонощно.

Той трепна.

— Бих предпочел да носиш нещо хубаво.

— Това е всичко, което мога да си позволя в момента.

— Няма да плащаш за случилото се — посочи той към къщата й. — Вината е моя.

— Не ти запали пожара.

— Знам кой го е направил.

Очите й се разшириха.

— Сигурен ли си, че е бил той?

— Да, това е извратеният начин на Луи да обяви, че знае коя си.

Мимолетен израз на страх премина през лицето й, преди тя да успее да го овладее.

— Опасявах се от това.

— Тогава напълно осъзнаваш опасността, в която си. Луи ще опита нещо по-лошо следващия път.

— Затова съм достатъчно отчаяна, че да се преместя при теб.

— Мислех, че ми имаш доверие.

Тя го погледна раздразнено.

— Имам ли някакъв избор в момента?

Това заболя.

— Можеш да ми се довериш, Хедър, обещавам, че ще пазя теб и дъщеря ти.

Тя потърси очите му.

— Искам да ти вярвам. Мисля, че ти се доверявам, но всичко се случва толкова бързо. Мечето, което спечели за дъщеря ми… беше толкова мило. Най-сладкото нещо, което съм виждала да прави един мъж.

— Благодаря ти — той се приближи към нея. — Целувката също не беше лоша.

Бузите й се оцветиха в розово и тя извърна поглед.

— Обикновено не… не знам какво.

Той повдигна брадичката й с пръст, за да я накара да го погледне в очите. Погледът й стигна до брадичката му и спря.

— Имам нужда да ми обещаеш нещо.

Очите й се взряха в неговите.

— Какво?

— Никога не трябва да напускаш студиото без охранител. Същото важи за Фиделия и Бетани. Трябва да сте защитени през цялото време.

— Можем да направим това.

— И трябва да следваш напътствията ми, без да се колебаеш.

Тя се отдръпна.

— Няма да позволя на никой да ме контролира.

— Нямам никакво желание да те контролирам, искам да те опазя жива.

Хедър захапа долната си устна.

— Е, няма да споря с това.

— Добре. Когато Луи нападне, няма да има никакво време за спорове. Трябва да правиш каквото ти казвам.

— Планираш да го убиеш, нали? — тя стисна устни в тънка линия.

— Нямам избор. Или той или ние.

Хедър потръпна.

— За пръв път съм доволна, че Фиделия разполага с всички онези оръжия.

— Сега ще те заведа на пазар. Колата ми е ето там — той посочи към БМВ-то си.

Тя се намръщи.

— Просто ще купим някои неща. Малко дрехи и няколко книжки за оцветяване, за да има с какво да се занимава Бетани. Тя може да полудее без играчките си.

— Наистина ли?

— Виждал ли си някога четиригодишно, което няма какво да прави. Не е приятна гледка.

— О!

Той погледна към къщата, сега напълно отцепена от жълтата лента. Един полицай седеше на стълбите отпред.

— Не се тревожи, аз ще се погрижа за това.

— Как?

— Довери ми се. — Той посочи към БМВ-то си. — Чакайте ме в колата, не е заключена. Ще дойда след малко.

— Ами моята? Чантата ми е вътре.

— Ключовете са у мен, Роби ще я докара по-късно до студиото.

— Добре. — Тя отиде до Бетани и я прегърна.

Докато Хедър говореше с Фиделия, Жан-Люк изпрати телепатично съобщение до Роби, Иън, Финиъс и Фил.

Да се срещнем пред пикапа на Хедър. Ако видите Фил, доведете и него.

Не беше сигурен доколко е привикнал смъртният охранител да прихваща телепатични съобщения.

Роби беше първият, който се появи. Жан-Люк му даде ключовете от пикапа на Хедър и го инструктира да откара колата до студиото. Иън, Финиъс и Фил се присъединиха към тях.

— Някаква следа от Луи? — попита Жан-Люк.

— Не — отговори Иън. — Би било от полза, ако знаехме как изглежда той.

— Никога не съм го виждал в един и същи облик. Разпознавам го по гласа и очите. Черни със странен блясък. Можеш да усетиш омразата му, но има и още нещо. Нещо… откачено.

— Значи пича е психопат — отбеляза Финиъс.

— И много опасен — добави Роби и посочи към тълпата. — Тези хора са смъртни. Можете да подушите разликата.

Фил се засмя.

— Искаш да кажеш, че смърдим?

Роби се ухили.

— Някой го твърдят, но не и аз. Мисля, че смъртните миришат… сладко.

Фил поклати глава.

— Не съм особено поласкан.

Финиъс го подуши и погледна смъртният с любопитство.

— Ти също миришеш различно, брато.

Усмивката на Фил изчезна и той размени притеснен поглед с Роби. Жан-Люк се намръщи, усетил подводно течение, за което не бе уведомен, но не беше моментът да го дискутират. Помоли Фил да се присъедини към тях за пазаруването, а след това обясни мисията под прикритие на останалите трима.

— Можете ли да се справите?

— Да, лесна работа — отговори Роби. — Ще се видим по-късно.

Жан-Люк с облекчение видя, че Хедър и семейството й са се настанили на задната седалка в БМВ-то. Той седна на шофьорското място, а Фил на мястото до него и се обърна към дамите.

— Аз съм Фил Джоунс, ще ви пазя през деня.

— Приятно ми е да се запознаем — промълви Хедър.

— Hola, Фелипе — поздрави Фиделия с дрезгав глас.

Фил бързо се обърна напред.

В магазина с намаления смъртният придружи Фиделия, докато Жан-Люк наблюдаваше Хедър и Бетани. В детския сектор Хедър избра няколко фланелки и шорти от щанда с петдесет процента намаление. Колкото повече се опитваше да му спести пари, толкова повече се дразнеше Жан-Люк. Видя най-хубавата рокля в магазина и я хвърли в количката.

— Тя има хубави рокли вкъщи — протестира Хедър.

— Ти каза, че няма да спориш.

Тя изсумтя.

— Това се отнася само когато сме в голяма опасност.

— Което може и да е сега. Възможно е Луи да се спотайва в сектора за играчки докато си говорим.

— Ще видим.

Тя бутна количката към играчките. Едно от колелата скърцаше при всяко завъртане. Жан-Люк вървеше след нея. Бастунът му отекваше по пода. Погледът му беше бдителен. Магазинът изглеждаше почти безлюден.

Бетани подскачаше покрай майка си, прегръщайки мечката си. Тя спря внезапно. Очите й се разшириха.

— Мамо, виж, тази Барби върви с крокодил.

Хедър се обърна и избра няколко книжки за оцветяване.

— Имаш предостатъчно Барбита вкъщи.

— Но нямам такава с крокодил.

Жан-Люк хвърли куклата в количката.

— Супер! — Бетани започна да подскача нагоре-надолу.

Хедър се обърна и го изгледа кръвнишки.

— Това беше мое решение.

Тя беше права, но Жан-Люк се изненада колко радост му достави да накара момиченцето да затанцува от удоволствие. Пристъпи от крак на крак и се намръщи.

— Ще се опитам да се въздържам.

Устните на Хедър трепнаха.

— Толкова ли е трудно? Кълна се, че ако някога имаш деца, то те ще са безумно разглезени.

Сърцето му застина за секунда, след което падна в стомаха му. Той не можеше да има деца. В момента между смъртта и превръщането спермата на вампира умираше. Всяка вечер по залез-слънце сърцето му оживяваше отново. Кръвта започваше да тече във вените му и умът му се връщаше към съзнание, но спермата оставаше мъртва.

Като брилянтен учен, Роман беше намерил начин да се справи с това. Беше взел човешки сперматозоиди и беше заличил ДНК-то, за да вкара своето собствено. Шана вече беше бременна, когато приятелят му откри проблем. ДНК-то на вампира не беше съвсем същото като на смъртен. Роман живееше в страх какво беше причинил на Шана, но след девет месеца тя роди здраво момченце без остри зъби и голям апетит към млякото на майка си.

Жан-Люк осъзна, разтърсен, че може да има деца. С процедурата на Роман, в действителност можеше да стане баща. Погледна към Хедър и си я представи наедряла с неговото дете.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Не. Всичко е наред.

Но не беше. Сега, когато тази мисъл се беше появила в съзнанието му, не можеше да я пренебрегне. Завиждаше на Роман за любящата му съпруга и прекрасния му син. Никога не си беше представял, че и той също може да има семейство. Луи винаги му пречеше, спотайвайки се в сенките. Но скорошната поява на убиеца, можеше да е скрита благословия. Най-накрая Жан-Люк щеше да има възможност да се отърве от врага си. А това разкриваше всевъзможни нови перспективи пред него.

— Имаш странно изражение на лицето си. — Хедър остави кутия с пастели в количката. — Помислих, че може да си ядосан.

— Ядосан съм на Луи и решен да се отърва от него.

Хедър се запъти с количката към женския сектор.

— Ще съм толкова доволна, когато всичко се върне към нормалното.

Нормално. Това ли искаше тя? Представите му за бъдещето се разклатиха.

Как би могъл да убеди Хедър да се омъжи за вампир и да роди дете с мутирало ДНК? Не беше точно американската мечта.

Това ли искаше наистина? Беше много привлечен от Хедър, но бяха ли чувствата му истински или просто реакция към опасността, в която се намираха? Можеше ли да я обича вечно? Щеше ли да се справи с брака с нея? Можеше ли да се справи с брак, с която и да е смъртна?

Беше ли честно към Хедър да бъде с мъж, който е мъртъв през деня? Това даваше ново значение на термина баща безделник. Можеше да я издържа финансово, но щеше да е недостижим всеки ден от живота на семейството си.

Въпреки това Роман и Шана изглеждаха много щастливи. Жан-Люк искаше същото за себе си. Дали Хедър беше подходящата?

Той се намръщи, докато наблюдаваше как избира най-евтините неща от дамския сектор. Е, със сигурност не трябваше да се тревожи, че ще го вкара в преразход. Но тя заслужаваше много повече. Когато се върнеха в студиото, щеше да направи своя собствен избор за нея.

— Трябва ли да се обличам официално за работа? — попита Хедър.

— Не, ще бъдеш сама през деня, с изключение на Алберто и охранителите.

— А ти кога ще работиш? — погледна го тя с любопитство.

— През нощта. Часова разлика. Все още не съм я преодолял. — Той се сви вътрешно, докато изричаше лъжите. — Чувствам се по-креативен нощем.

Това поне беше вярно. Дори не можеше да накара сърцето си да забие през деня.

Тя се намръщи, явно объркана от работния график или липсата на такъв.

— Колко часа искаш да работя през седмицата?

Той сви рамене.

— Нека не се тревожим за това. Ако не желаеш да работиш, напълно ще те разбера. Ако предпочиташ, можеш да си починеш една седмица.

— Това е много мило от твоя страна, но предпочитам да съм заета.

Той кимна.

— Първият ни приоритет е твоята безопасност. Вторият да спрем Луи. Модният свят може да оцелее и без нас за известно време.

— Разбирам.

Когато тя се обърна да огледа щанда с дънки, той взе евтиния сутиен, който бе хвърлила в количката и бързо погледна размера. Чашка С. Това го накара да се усмихне. Кикотът на Бетани го издаде, Хедър се обърна и го видя да държи сутиена й.

Тя повдигна вежди.

— Проблем ли има?

Той остави сутиена.

— Non, това е прекрасен размер.

Червенина покри бузите й.

— Трябва да отслабна с пет килограма… всъщност десет.

— Хедър.

— Не можах да сваля последните пет килограма, които качих, когато бях бременна.

— Хедър, мисля…

— А после по време на развода си напълнях с още пет, вследствие на шоколадова терапия.

— Хедър, мисля, че си съвършена такава, каквато си.

Тя се изчерви още повече.

— Просто така си говориш.

— Да, защото го вярвам.

— Но ти създаваш дрехи за кльощави модели.

Той сви рамене.

— Хората очакват да ги видят на подиума. Това не означава, че ги предпочитам по някакъв начин. Харесвам те, Хедър. Мислех, че съм ти го показал по-рано тази вечер.

Тя хвърли чифт дънки в количката и се обърна. Той осъзна, че й бе трудно да приеме комплимента.

— Не произнасяш правилно името ми. Също и на Бетани.

Жан-Люк се усмихна. Това предизвикателство ли беше?

— И ти не произнасяш моето правилно.

— Напротив — тя пусна изчистена зелена тениска в количката. — Но ми харесва повече Жан-Люк, отколкото просто Жан. Жан е толкова обикновено, а Жан-Люк е силно и секси, и… капитанско.

Хареса му частта със силно и секси.

— Какво е капитанско?

— Като капитан на космически кораб. Ти си капитан Жан-Люк. — Тя му се усмихна иронично. — Свикнал си да се разпореждаш.

— Произнасяш го като Джон-Лиук.

— Ами да, това ти е името.

— Не и на френски. Трябва да го изричаш както французите.

— О, наистина ли? — Хедър постави едната си ръка на кръста и премести тежестта си върху другия крак. — Просветли ме!

— Както желаеш — той пристъпи по-близо. — Първо, ние не произнасяме „дж“-то в Жан.

— Колко мързеливо от ваша страна.

Той повдигна вежда.

— „Дж“-то е носово „ж“. Жан. Опитай.

Тя сбръчка носа си и издаде най-носовия звук, който някога бе чувал.

— Това достатъчно френско ли беше за теб? — усмихна се сладко Хедър.

Той потисна усмивката си.

— Не още, сега идва ред на Люк.

— Лиук.

— Не. Люк с френско „ю“.

— Това гласна ли беше или току-що засмука лимон?

Той се засмя.

— Хайде, опитай!

— Не знам как да произведа такъв странен звук.

Жан-Люк се приближи.

— Лесно е, cherie. — Той повдигна брадичката й с пръста си — Нацупи устните си!

Тя се изчерви.

— Няма да се цупя в средата на магазина или пред дъщеря си.

— От какво те е страх? — Той прокара палеца си по устните й. — Мислех, че ми се доверявай!

Бетани се закиска.

— Давай, мамо!

Хедър отстъпи назад с пуфтене.

— Това е заговор!

Жан-Люк намигна на дъщеря й.

— Бетани е много умно момиченце.

— Така е! — Тя подскачаше наоколо, усмихвайки се.

Хедър го изгледа гневно.

— Все още не произнасяш имената ни правилно.

Той знаеше: „дж“-то му звучи грешно. Беше типичен проблем, тъй като този звук не съществуваше във френския. Въпреки това, не можа да устои да не я подразни и повтори думите й от по-рано:

— Просветли ме.

— Много е лесно, всъщност, гледай как го правя аз. Виждаш ли как, езикът ми се допира в горните ми зъби — демонстрира му тя.

Той се приближи и се наведе, за да изучава устата й.

— Аха, виждам.

— Сега опитай ти. Езикът срещу горните зъби.

Той извади език и с бързо движение я придърпа към себе си, докосвайки зъбите й с него.

— Ааа. — Тя се дръпна. — Твоите зъби, не моите.

Бетани избухна в смях.

Жан-Люк отстъпи назад с невинен поглед.

— Явно не съм те разбрал.

— Да бе, сигурно — изгледа го тя сърдито, но след това устните й трепнаха. Отмести поглед и се усмихна. — Невъзможен си.

Той се ухили.

— Но все още ме харесваш, нали?

Хедър го погледна раздразнено.

— Да, сигурно съм полудяла.

Бетани прегърна жълтата си мечка.

— И аз те харесвам!

Жан-Люк усети топлина в сърцето си. Тук, в този забравен от бога магазин за намаления, далеч от бляскавия свят на модата, той изживяваше една от най-възхитителните нощи в дългия си живот.