Керелин Спаркс
Неочаквана любов (15)

Глава 15

Жан-Люк винаги бе обичал да свири дуети. Музиката се носеше от пианото към клавесина и обратно. От време навреме поемаше водачеството и мелодията се лееше изпод пръстите му. Друг път се оттегляше, удряйки по клавишите, за да даде ритъм на другия музикант.

Приличаше малко на фехтовката, размишляваше той. С добър партньор се редуваха стъпки напред и назад… нанасяне на удар, отстъпление, промушване, париране. Или наподобяваше страхотна секс вечер. Поемаше инициативата, а след това отстъпваше. Задаваше ритъма, проникваше отново и отново, понякога нежно, друг път грубо. Използваше пръстите си, за да накара Хедър да запее от удоволствие.

Жан-Люк се усмихна на себе си. Щеше да я спечели по някакъв начин и щеше да бъде великолепно. Докато отекваше финалният акорд, той задържа пръстите си върху клавишите, за да се наслади на последната вибрация. Mon Dieu, как я желаеше. Мислеше, че музиката ще му помогне да се разсее и да не мисли за нея, но го беше накарала да я желае още по-силно.

— Да изсвирим ли още нещо, Жан-Люк? — попита Инга от мястото си зад пианото.

— Да, моля ви — каза Симон, която се забавляваше досега, като танцуваше менует. — Хайде да извикаме Роби, за да танцува с мен. Ще си направим парти, както в доброто старо време.

Жан-Люк сгъна нотните си листове.

— Всъщност има нещо сериозно, за което искам да поговорим.

— В последно време си много сериозен — каза Инга, отпускайки се обратно върху пейката пред пианото.

— И с добра причина — отвърна той. — Луи се върна и заплашва да убие всеки, за когото ме е грижа.

Симон ахна.

— Това сме ние.

Жан-Люк се въздържа да им припомни, че през последните двеста години, в които ги познаваше и двете, Луи никога не ги е заплашвал. Мъжът изглежда се интересуваше единствено от убийството на смъртни.

— И двете говорихте с него в петък вечерта. Беше се маскирал като възрастен мъж с бяла коса и бастун.

— Това е бил Луи? — Инга погледна втрещено и притисна ръка към гърдите си. — Той изглеждаше толкова очарователен и безобиден.

— И богат — допълни Симон, премятайки черната си дълга коса зад раменете. — Предложи ми двадесет хиляди долара в замяна на компанията ми.

Инга изсумтя.

— Той какво си е мислил, че си курва ли?

— Всъщност се замислих. — Симон придоби наранено изражение. — Жан-Люк ни пренебрегва.

Той слушаше това оплакване вече повече от петдесет години.

— Никоя от вас ли не забеляза, че той не е смъртен?

Инга сви рамене.

— Залата беше пълна с миризливи смъртни.

— А сега си поканил няколко да живеят под един покрив с нас — потръпна Симон. — Quelle horreur!

Жан-Люк бутна пейката и стана.

— Те са под моя закрила. Ще се отнасяте към тях с уважение. И имам още една молба. Оставете Алберто на мира.

Симон махна безразлично с ръка.

— Той е нищо.

— Той е ценен служител. Тази вечер прекалихте.

Симон се присмя.

— Беше просто малка драскотина.

— В моя дом има правила. Никакво хапане. Ако не можете да ги спазвате, ще се наложи да си вървите.

Очите на Симон проблеснаха от гняв.

— Ще ни изхвърлиш, така ли?

Инга скочи от пейката зад пианото.

— Хайде сега. Приятели сме от прекалено дълго време, за да спорим за такива глупости.

— Точно така. — Симон хвърли гневен поглед на Жан-Люк. — Не би искал да съм ти враг.

Той я гледаше спокойно.

— Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш, Симон.

— Извинявам се, че ви прекъсвам — обади се Роби от отворената врата.

— Роби, трябва да танцуваш с мен — настоя Симон.

— Друг път, девойче. Трябва да говоря с Жан-Люк.

Жан-Люк се поклони леко.

— Лека нощ, дами.

Те се изнизаха през вратата, цупейки се.

— Хайде по леглата, за да се наспите и да сте красиви — каза Роби и се дръпна встрани, за да минат. — Нали знаете, че няма да станете по-млади?!

Симон го изгледа кръвнишки, но той само се засмя.

Жан-Люк се присъедини към него до вратата.

— Голям си чаровник.

— Да — кимна Роби. — Гордея се с това.

Усмивката му помръкна и гласът му се сниши.

— Хванах г-жа Уестфийлд да слуша музиката през вратата на мазето.

— О… — Жан-Люк усети как ритъмът на сърцето му се ускорява само при мисълта за нея. Той тръгна надолу по коридора. — Станала е рано.

— Да. Също и подозрителна, както се опасявахме. Сега е в кухнята. Върнах й чантата.

— Разбирам. — Имаха малко време преди изгрева на слънцето да ги принуди да изпаднат в мъртвешкия си сън. — Ще се опитам да разсея някои от подозренията й.

— Добре — Роби го придружи нагоре по стълбите. — Постигнахме известен напредък тази вечер. Поставихме шест камери отвън.

— Добре.

Но нямаше напредък в търсенето на Луи. Претърсването на изоставените сгради не доведе до никъде. Жан-Люк отвори вратата към коридора на партера.

— Ще огледам още веднъж преди охраната да се смени. — Роби тръгна към офиса на охранителите. — До утре.

— Лека нощ — Жан-Люк влезе в кухнята и се спря до дивана. — Хедър?

Тя се показа от пералното помещение.

— Жан-Люк! Н-не очаквах да те видя — възкликна и забърза към кухнята. — Тъкмо слагах някои неща за пране.

Хедър избягваше погледа му и прибра влажната си къдрава коса зад ушите. После се засуети с един молив и тефтерче до чантата си върху плота. Изглеждаше нервна и му стана неприятно, че вече не се чувства комфортно в негово присъствие.

— Списък ли правиш? — попита той.

— Да. — Тя посочи към килера. — Тази сутрин го намерих зареден с всевъзможни неща и оценявам жеста, но все още има някои, които липсват. Например имаме спагети, но не и доматен сос.

Жан-Люк нямаше идея какво е спагети, но се довери на думите й.

— Пиер или Фил ще ти донесат това, от което се нуждаеш.

— Предполагам. — Тя почука с молива по плота. — Явно ще съм затворена тук, докато проблема с Луи се реши.

— Така е най-добре. Не искам да рискувам безопасността ти.

Хедър се намръщи.

— Ще имам нужда от обезмаслено мляко — допълни тя списъка. — Трябва да следя всяка калория.

— Хедър… — Той постави ръката си върху нейната, за да я накара да спре да нервничи. — Мисля, че си красива такава, каквато си.

Тя затвори очи за кратко с измъчен вид.

— Трябва да знам — погледна го умолително. — Как донесе играчките на Бетани тук?

Въпросът беше нещо повече от молба за обяснение, осъзна Жан-Люк. Искаше той да е честен с нея. Желаеше да възвърне доверието си в него. Въпреки това не можеше да й каже цялата истина. Това щеше да я изплаши повече от всичко друго.

— Роби, Иън и Финиъс работиха заедно — започна той. — Имаше само един полицай, така че не беше трудно за Финиъс да отвлече вниманието му към задната част на къщата, докато другите се промъкнат отпред. — Той не спомена, че промъкването е станало чрез телепортиране.

Хедър прехапа долната си устна.

— Предполагам, че има смисъл. Как донесоха нещата тук?

— Разполагаха с достатъчно време, за да ги докарат, докато ние пазарувахме.

Тя кимна бавно.

— Сигурно са използвали пикапа ми.

Не го бяха сторили, но той не й възрази. Ръката му все още покриваше нейната и тя не се отдръпна. Жан-Люк издърпа молива от пръстите й.

— Напрегната си, усещам го. Прегърбваш раменете си.

— Разбира се, че съм напрегната. Маниакален убиец подпали къщата ми и иска да ме убие.

— Успокой се.

Той мина зад нея.

— Какво правиш? — тя погледна назад.

— Опитвам се да облекча напрежението. — Жан-Люк постави ръце на раменете й и нежно започна да масажира с пръсти мускулите около врата й.

— Искам да знаеш, че твоята и безопасността на дъщеря ти, са по-важни за мен от всичко друго.

— Благодаря ти. — Тя наведе глава напред е въздишка. — Предполагам, че с Роби не сте открили Луи тази вечер.

— Не — Жан-Люк вече масажираше раменете й. — Щях да ти кажа, но мислех, че спиш.

— Не можах да спя. Горката Бетани. Мисля, че случилото й се отрази. Мяташе се в леглото цяла нощ.

— Толкова съжалявам — той я поведе към дивана. — Ела, изглеждаш уморена.

— Изтощена съм, но имам толкова много работа. Трябва да се обадя на застрахователната компания и на детската градина на Бетани.

— Все още не са отворили. Жан-Люк бутна една табуретка до дивана и я настани на нея, а той седна зад гърба й на дивана.

— Ти сигурно също си уморен — тя погледна назад към него. — Все още си със същите дрехи.

— Ще си почина след малко.

Слънцето наближаваше хоризонта. Скоро щеше да усети притеглянето на мъртвешкия сън, но засега можеше да се наслади на компанията на Хедър. Зарови пръсти в раменете й.

Тя изстена високо, но внезапно се спря.

— Съжалявам, не исках да го правя на глас.

Жан-Люк се усмихна.

— Харесва ми да чувам как стенеш. — Той масажираше гърба й с кръгообразни движения. — Още повече ми харесва, че аз съм причината за стоновете ти.

— Усещането е страхотно — въздъхна тя. — Не знам какво да си мисля за теб.

Жан-Люк продължи да масажира кръста й.

— Налага ли се изобщо да мислиш?

— Да, направих някои лоши грешки в миналото си и сега трябва да съм внимателна, защото мога да разруша не само своя живот, а и този на Бетани.

Той докосна косата й, наслаждавайки се на коприненото усещане.

— Ти си моят идеал за добра майка.

Тя се обърна и го погледна.

— Това е най-милото нещо, което съм чувала.

— Хедър… — Той пъхна ръка под краката й, за да я придърпа в скута си. — Ти извикваш добротата в мен. Караш ме да искам да бъда достоен за теб.

Младата жена докосна лицето му.

— Защо да не си достоен за мен?

— Не съм съвършен.

— Никой не е. — Хедър проследи челюстта му с пръсти. — Имаш тайни, относно себе си и Луи.

Тя искаше да знае повече. Жан-Люк подбра думите си внимателно.

— Луи уби някои важни политически фигури във Франция. Аз успях да предотвратя едно от покушенията му и от тогава ме преследва.

— Как е възможно един моден дизайнер да спре убиец?

— Тогава… не бях дизайнер. Работех за правителството.

Очите й светнаха.

— Като Джеймс Бонд ли?

— Нещо такова.

— Знаех си! — усмихна се тя. — Ти си точно толкова секси, колкото Джеймс Бонд и притежаваш същото опасно излъчване.

Той повдигна вежди.

— Мислиш, че съм секси?

Тя се изчерви.

— Така ли казах?

— Да. — Той махна косата от челото й. — Предполагам, че ще трябва да оправдая репутацията си.

— Предполагам… — Погледът й се сведе към устата му.

Това беше покана. Жан-Люк докосна устните й със своите. Ръцете й обгърнаха врата му и го придърпаха по-близо. Тръпка премина през него. Тя го желаеше. Той задълбочи целувката, изливайки цялата си страст в движението на устните си и въртенето на езика си.

Хедър погали неговия език със своя и изстена. Жан-Люк прокара ръка нагоре по ребрата й, за да обгърне гърдата й.

— Да — въздъхна тя до бузата му.

Той разпери пръсти, за да обхване гръдта й и нежно я стисна.

— Толкова си красива.

Жан-Люк зарови лице до ухото й. Сънната й артерия пулсираше наблизо, изпращайки импулси с аромата на кръвната й група АБ.

Тя наклони глава, за да улесни достъпа му за целувки, без да осъзнава колко силно еротично беше това движение за един вампир. Слабините му запулсираха в синхрон с разливането на кръвта й.

— Хедър.

Той целуваше нежно бузата й. Zut! Какъв неподходящ момент. Тя трябваше да разбере какво е да я любят подобаващо, а той щеше да бъде мъртъв, буквално, след десет минути.

Тя прокара ръце през косата му.

— Целуни ме!

Как би могъл да й устои? Притисна устни към нейните и отново изследва устата й с езика си. С палеца си търкаше зърното на гърдата й и усети как то се втвърдява. Набъбналата му мъжественост бързо се превръщаше в мъчение.

— Искам да остана с теб. Искам да те любя, но трябва да вървя.

— Защо? — Тя целуна бузата му. — Къде отиваш?

— Имам бизнес среща в Сан Антонио — излъга Жан-Люк. — Но ще се върна довечера. През това време искам да си починеш.

— Ще ми липсваш.

Той погали косата й.

— И ти на мен.

Жан-Люк проникна в ума й с лекота и я усети да потреперва от студеното присъствие на съзнанието му. Спи, моя любов!

Хедър въздъхна бавно и очите й се затвориха.

— Спи ми се — прошепна тя.

— Знам. — Той я положи нежно на дивана. Сложи възглавници под главата й, след това грабна едно плетено одеяло от близкия фотьойл и я зави. Целуна челото й. — Сладки сънища, cherie.

Устата й се изви в усмивка и след това потъна в дълбок сън.

Жан-Люк изгаси лампите и се оттегли към самотното си легло в мазето.

 

 

Понеделник премина спокойно и Хедър беше благодарна за това. Спа до късно сутринта, когато Фиделия и Бетани слязоха в кухнята и я откриха на дивана. След кратка закуска, тя се зае с обажданията, касаещи къщата й. Информира детската градина, че Бетани няма да я посещава поне една седмица. Надяваше се, че тази бъркотия с Луи няма да продължи по-дълго. Макар че нямаше нищо против връзката й с Жан-Люк да продължи повече, дори месеци. Или година. Той беше прекрасна комбинация от сексапил и нежност. Нямаше търпение да го види отново тази вечер.

Свали няколко играчки долу и когато Бетани вече си играеше доволно, тя помоли Пиер да я пусне в дизайнерското студио. Попита за кода на алармата, обяснявайки, че постоянно ще влиза и излиза. Охранителят само се усмихна и свали надолу стопера на вратата, за да я придържа леко отворена.

Скоро Хедър забрави за мистериозния алармен код, погълната от работа. Реши да преправи бялата рокля от изложбената зала. Домъкна манекена в студиото и го постави до работната маса. След това откри друг, който можеше да се използва за по-голям размер дрехи и го постави до първия. Преди и след. Размер нула и размер дванадесети.

Прегледа рафтовете покрай стената, търсейки подходящия плат. Имаше толкова много възхитителни материи, че скоро напълни масата с десетина топа.

Под спираловидното стълбище откри рафтове с офис консумативи. Избра си един голям скицник и няколко молива на Prismacolor. Прекара следващите няколко часа в скициране. След това се върна обратно в кухнята за обяд.

Фил и Пиер се присъединиха към тях за по хотдог. Пиер ги разсмя, като настоя да наричат обяда му „ле хотдог“. Най-накрая се появи и Алберто. Явно беше стоял буден до късно вечерта и после си беше отспал. Погледна подозрително към обяда им.

Хедър забеляза как пуловерът му с висока яка скрива белезите по врата му. Тя се спогледа с Фиделия.

Бавачката се ухили.

— Ще се свариш в този пуловер, muchacho. Днес температурата ще достигне тридесет и шест градуса.

— Искаш ли нещо за обяд? — попита Хедър.

Той потръпна.

— Ще отида в града, за да хапна. Немската пекарна на улица Мейн е доста добра.

— О, да. — Хедър знаеше мястото, за което говореше, тъй като беше единствената немска фурна там. — Финкел правят най-добрият ябълков щрудел в Тексас.

— Vraimenf! — Пиер подаде на Алберто ключовете за колата и двадесет доларова банкнота. — Непременно да донесеш по един щрудел за всички, d’accord^[1]!

— Не съм момче за всичко — изръмжа Алберто. — Но добре. Ciao.

Той грабна ключовете и парите, и тръгна.

— Благодаря ти — усмихна се Хедър на Пиер.

Той сви рамене.

— Изпитвам носталгия. В Париж имаме сладкарници навсякъде. Там правят най-вкусния хляб и сладкиши. Липсват ми.

— Звучи чудесно — въздъхна Хедър. — Винаги съм искала да видя Париж. Чух, че плъховете там са много специални.

Пиер я погледна ужасено и изломоти:

— Париж е най-красивият град в света. Ще кажа на Жан-Люк да те доведе. Майка ми ще ти сготви най-доброто coq au vin, което си яла някога.

— Навита.

Тя се върна към работата си с повдигнат дух. След час скициране, чу Алберто да влиза в студиото.

— Щруделът е в кухнята — той погледна плата на масата й. — Харесваш цветовете.

— Да.

Той заобиколи масата, оглеждайки работата й.

— Аз предпочитам черните и неутрални цветове, по-изискани са.

— Аха.

Това явно означаваше, че тя не е толкова изискана.

Той сбърчи нос, когато видя манекена, който Хедър бе преправила до дванадесети размер.

— Това е твърде голямо за висша мода.

— Не се стремя към нещо чак толкова изискано. Искам да създам нещо, което ще изглежда добре върху някой като мен.

Очите му се разшириха.

— Защо?

— Защо не? Аз също нося дрехи.

— Е, да. — Изпълненият му с досада поглед се спусна по потника и дънките й. — Но няма как да не разбираш, че има огромна разлика между простите дрехи и модата.

— Знам това. Искам да създам мода за жените като мен. Искам те да се наслаждават на дрехите и да са горди от това как изглеждат в тях.

Алберто я гледаше сякаш му говори на чужд език.

— Да са горди, че носят дванадесети размер? Жан-Люк знае ли какво правиш?

— Да, той ме помоли да го сторя.

Веждите на италианеца се вдигнаха още по-нагоре.

— Сигурно се шегуваш.

Тя стисна зъби.

— Не, напълно сериозна съм. Модата трябва да бъде достъпна за всекиго.

Той изсумтя.

— Това непременно е някоя странна американска идея за равенство.

— Ще го приема за комплимент.

— Същинска фантазия. Светът на модата принадлежи на красивите хора. — Алберто я изгледа отгоре до долу. — Жан-Люк просто ти угажда. Ясно е какво иска всъщност.

Топлина заля лицето й.

— Обиждаш не само мен, но и Жан-Люк. Той има достатъчно добри бизнес познания, за да разбере, че изпуска голям пазар. Много от жените никога не биха могли да носят странните дрехи, които виждаме по подиумите в днешно време. Жан-Люк има смелостта и визията да даде на тези жени дрехи, които действително могат да носят.

Усмивката на Алберто бе самодоволна.

— Виждам, че той е твоят герой. Чудя се колко време ще продължи всичко това. Особено, когато го опознаеш по-добре. — Той се запъти към вратата. — Имам работа в офиса си. Ще създавам истинска мода.

Хедър се опита да се върне обратно към работата си, но не можеше да се съсредоточи. Наистина ли Жан-Люк просто й угаждаше, само защото го привлича? Тя отново разгледа скиците си. Намираше ги за наистина добри, но създаването на една хубава картинка не беше гаранция за красива рокля. А и какво искаше да каже Алберто с остроумната си забележка за нея и Жан-Люк. Трябваше ли да харесва Жан-Люк по-малко, след като разбере повече за него?

Тя си пое дълбоко дъх и издиша бавно. Нямаше да се самонавива. Нямаше да позволи на страха и неувереността й в себе си да надделеят. Тя беше във война със страха.

Господ й беше свидетел, че имаше защо да се бои. Беше се сдобила с нова кариера, нова връзка с Жан-Люк и психопат убиец, който искаше да я види мъртва. Провалът не беше опция за нея.

Можеше да се справи с кариерата. Щеше да бъде трудно, но нищо, което си заслужаваше, не бе лесно. А и връзката й с Жан-Люк изглеждаше по-добре от всякога. Беше толкова мил сутринта. И секси. Сърцето й препускаше всеки път, когато си спомнеше целувките му и начина, по който масажираше гърба й и галеше гърдите й. Кожата й настръхна. Беше нетърпелива отново да усети докосването му.

Той каза, че я желае и тя знаеше, че е истина. Издутината в панталоните му се бе притиснала в дупето й и господ да й е на помощ, но тя копнееше да го докосне. Искаше да прави секс с мъж, който бе срещнала само преди няколко дни. Слава богу, че беше заспала.

Какво ставаше с нея? Любов, отговори й тих вътрешен глас. Не, не можеше да бъде. Но защо тогава Жан-Люк постоянно бе в мислите й? Защо желаеше времето да лети по-бързо, за да го види по-скоро?

Любов.

Неспособна да се концентрира, Хедър остави скиците на масата и отиде в кухнята. Фиделия гледаше телевизия, докато Бетани си играеше в кухнята. Плюшеният крокодил преследваше Барбито около кухненската маса, докато куклата се опитваше да опази кутията с щрудели от атаката на влечугото. Хедър си взе едно парче щрудел и се заигра с дъщеря си. Скоро двете чуха възрастната жена да похърква откъм фотьойла — звук, който винаги караше Бетани да се кикоти.

Хедър приготвяше вечерята, когато Фиделия се събуди с вик.

— Какво има?

Тя пристъпи по-близо до приятелката си, за да не ги чуе Бетани.

— Отново имах същия сън — прошепна Фиделия. — Червени очи, светещи в тъмното. Опасност.

Хедър се намръщи.

— Все още не са открили Луи.

Фиделия разтри чело.

— Видях още нещо. Картина с маслени бои. Мисля, че съм я виждала и преди.

След вечеря Хедър заведе Бетани горе, за да я изкъпе. После се върнаха в кухнята около осем часа, за да може дъщеря й да хапне преди лягане. Хедър се чудеше дали Жан-Люк се е върнал от бизнес пътуването си.

Фиделия зареждаше миялната машина.

— Спомних си къде съм виждала тази картина. Обадих се и говорих с кураторката, г-жа Болтън.

Тя подаде на Хедър едно листче.

Очите на младата жена се разшириха, докато четеше информацията.

— Чувала съм за това място, сега е музей, нали?

— Si, госпожа Болтън каза, че ще го задържат отворен до девет тази вечер за теб.

— Добре.

Хедър сгъна листчето и го прибра в джоба на дънките си. Какво странно място, на което да заведе Жан-Люк. Отново се запита дали се е върнал. Погледна нагоре към новата инсталирана камера, която мигаше в червено.

— Знам — измърмори Фиделия. — Не ми харесва да ме наблюдават.

Хедър се чудеше кой ли ги наблюдава всъщност? Който и да беше, надяваше се да харесва сагата за Барби и крокодила. Вратата на кухнята се отвори и Роби влезе, облечен в обичайния си килт на сини и зелени райета.

— Добър вечер. Жан-Люк е в студиото и иска да те види — усмихна се той на Хедър.

Сърцето й заби бързо. Тя прегърна дъщеря си.

— Трябва да вървя, дългът ме зове.

Дългът и безнадеждното привличане.