Керелин Спаркс
Неочаквана любов (27)

Глава 27

Хедър изчисли, че Били караше от около десет минути преди да свие и да продължи по един стар, черен път. Колата заподскача по сухите бразди по пътя и тя се опитваше да опази Коуди да не падне от седалката. Трепна при мисълта за горкия ранен Фил, подхвърлян отзад в багажника.

Опита се няколко пъти да говори с Били, дори го попита за Саша, но той я игнорираше напълно.

Коуди изстена.

— Какво става? — потърка главата си отзад и погледна Хедър. — Ти ли ме удари?

— Не, Били го направи.

Коуди огледа колата с объркано изражение.

— В затвора ли отиваме?

— Иска ми се.

Затворът се намираше в града, където имаше и хора.

Колата спря насред място, което изглеждаше като стар двор с избуяли бурени, обграден от каменна стена. Част от нея бе изронена и разрушена.

— Това ми изглежда познато.

Хедър засенчи очи срещу светлината на залязващото слънце. В далечината се виждаше стара каменна църква. Тя притаи дъх. Това трябваше да бъде мястото, което Фиделия беше сънувала.

Били слезе от колата, след това отвори вратата и насочи пистолета си към нея.

— Излизай!

Тя слезе много бавно. Шансовете й за оцеляване се увеличаваха значително, ако успееше да оцелее до залез. Веднага щом слънцето се скриеше, Жан-Люк и приятелите му вампири щяха да й се притекат на помощ.

Коуди слезе от колата.

— Какво правиш, по дяволите, Били?

Шерифът посочи към църквата.

— Вървете!

— Адвокатът ми ще ти се обади, да знаеш — изръмжа Коуди.

Били вдигна пистолета и го насочи към лицето му.

— Добре де, вървя!

Коуди тръгна през плевелите.

— По-бавно — прошепна Хедър.

Погледна назад към Били, лицето му бе все още безизразно.

Беше си спомнила мястото. Като малка бе идвала тук на пикник със семейството си. Бяха си тръгнали по-рано, защото майка й се страхуваше, че старата страда ще се срути върху тях.

Ти си във война със страха, напомни си тя. Трябваше да остане спокойна и да държи очите си отворени за възможности.

— Много добри спомени имаме тук, нали, Били? — Коуди погледна назад към шерифа. — Помниш ли когато докарахме двете мажоретки тук?

Шерифът не отговори.

— Това беше любимото ми място, където идвахме да паркираме по време на гимназията — обясни Коуди на Хедър. — Били не те ли е водил тук?

— Не. — Били явно й беше изневерявал по време на гимназията. Не беше изненадващо, след като тогава излизаше с нея само, за да бъде близо до Саша. — Били, къде е Саша, какво си направил с нея?

— Саша? — изсумтя Коуди. — Идваше тук и се натискаше всяка събота вечер, но пък нашият ред с нея никога не дойде, нали, Били?

— Какво правиш? — прошепна Хедър.

— Опитвам се да му припомня, че сме стари приятели — изсъска Коуди.

— Той спря да ти бъде приятел, когато се ожени за мен — подсети Хедър бившия си съпруг.

— Да — озъби й се Коуди. — Вината е изцяло твоя.

Стигнаха до двойните дървени врати на църквата.

Хедър погледна към слънцето. Едва се подаваше над хоризонта, спускайки последните си златни лъчи между клоните на дърветата. Небето беше розово на запад, но вече тъмно на изток, където се издигаше пълната луна.

— Влизайте! — нареди Били.

Коуди натисна дясната част на дървената врата, която се отвори със силно скърцане. Двамата с Хедър влязоха вътре. Тя се отдръпна от пътя на Били, когато той влезе и затръшна вратата.

Въздухът вътре беше хладен и застоял. Таванът се издигаше високо над главите им. Част от него, точно зад олтара, се беше срутила, оставяйки дупка след себе си. Горната половина на изгряващата луна се подаваше пред дупката, обливайки олтара със светлина.

А олтарът не беше нищо повече от дълга дървена маса, белязана от години ползване. Различни посетители бяха издълбали имената си върху нея. Влюбени тийн двойки бяха изрисували сърца с инициалите си. Три свещника бяха събрани в единия ъгъл. По продължение на стените стъклата на прозорците бяха изпочупени. Дългите прозорци, тип арка, сега служеха за входове на птиците, които влизаха и свиваха гнезда високо в гредите.

Близко до входа, в центъра на църквата, старо стълбище водеше до изкривен дървен балкон. Под това място параклисът беше тъмен. Хедър забеляза движение в сенките под стълбите.

Саша пристъпи в слабата светлина.

— Добре дошли!

Очите й бяха нефокусирани и празни, кожата й смъртно бледа и тя изглеждаше по-слаба от всякога. Вълна от гняв заля Хедър. Луи се хранеше от Саша. Той не само я контролираше, убиваше я.

— Саша. — Хедър тръгна към нея. — Трябва да се бориш с това. Той ще те убие.

— Той ме обича — премигна тя.

— Не, събуди се.

Хедър протегна ръка към нея, с намерението да я разтърси.

— Отдръпни се назад!

Били насочи пистолета си към нея.

— Той контролира и двама ви.

Хедър отстъпи назад.

— Какво, по дяволите? — Коуди се обърна към Хедър — Кой ги контролира?

— Луи — отговори тя.

— Анри? — въздъхна Саша с удоволствие.

— Анри? — попита Хедър.

— Анри? — повтори Били като робот.

— Кой е Анри? — попита Коуди.

— Той е Луи — обясни Хедър.

— Мамка му — тръсна глава Коуди. — Всички сте луди.

— Анри дойде да ме освободи снощи от затвора — прошепна Саша. — Той спаси и Били.

— Кой, по дяволите, е Анри? — попита Коуди ядосано.

— Той е убиец — прошепна Хедър.

— Отидете до стената! — нареди Били.

Хедър се премести само със сантиметър и то много бавно.

— Защо този Анри иска да ни убие? — изкрещя Коуди. — Не му дължа никакви пари.

Били му хвърли едно въже.

— Завържи я!

— Защо, за да ни убиеш ли? — извика Коуди. — Защо трябва да правя каквото казваш?

Били стреля с пистолета. Куршумът уцели камък точно до крака на Коуди, и го разби на парчета.

— Добре де! — съгласи се той и тръгна към Хедър.

— Сядай!

Били насочи пистолета си към нея.

Тя седна и облегна гърба си на твърдата каменна стена. Сърцето й биеше, отеквайки в ушите й.

Коуди клекна пред нея и й завърза глезените.

— Какво, по дяволите, има този Анри против нас?

— Той иска да ме убие.

— По дяволите, трябваше да се досетя, че всичко това е по твоя вина. — Коуди завърза другото въже около китките й и се изправи. — Глупава кучка, ще ме убият заради теб, проклета да си!

Той внезапно се скова и падна на пода. Тялото му започна да се гърчи, след което се повдигна на четири крака.

— Аз съм хлебарка.

Изпълзя в сенките близо до стълбите.

— Спри го! — извика Саша.

Били стреля с пистолета.

— Не! — изкрещя Хедър, дърпайки въжетата.

— Аз съм хлебарка — изписка Коуди от сянката.

Били стреля отново. Чу се шумолящ звук откъм стълбището.

Той се катереше нагоре към старият балкон. Хедър трепна. Надали беше безопасно там горе. Разбира се, не беше и по-безопасно тук долу.

Едва успя да различи тъмната фигура на Коуди, когато той се стрелна пред балкона. Били се прицели и стреля. Коуди подскочи и избяга в противоположната посока. Шерифът стреля отново.

Хедър гледаше ужасено. Цялата случка наподобяваше стреляне по патица в павилионите в увеселителния парк.

Точно тогава ужасно виене изпълни въздуха. Били спря да стреля и се заслуша.

Хедър притаи дъх. Никога не бе чувала куче или койот да вият толкова силно. Звукът беше оглушаващ и сигурно идваше от огромно същество.

— Какво беше това? — прошепна Саша.

— Не знам — отговори Били, — но звучеше много близо.

Хедър подскочи, когато чу силния шум откъм двора. Звучеше сякаш нещо метално беше разкъсано на две.

Църквата стана още по-тъмна. Слънцето явно беше залязло. Единствената светлина беше от звездите и пълната луна, които светеха през дупката в покрива.

Били и Саша се сковаха и се обърнаха с лице към олтара.

— Господарят се събужда — прошепна Саша.

Тя забърза към олтара, взе кибрита от масата и запали трите свещи.

Били остави пистолета на масата. На няколко стъпки зад нея се наведе и прокара пръстите си през голяма метална халка на пода. Дръпна я и дървена врата се отвори със скърцане.

Фигура в черно излезе, носейки се във въздуха през отвора на пода. Той продължи да се рее нагоре към дупката в тавана. Лунната светлина го обгърна като сребърен ореол.

Хедър не можеше да види лицето му, но усещаше, че той я гледа.

Подскочи, когато Били блъсна вратата на мазето.

Вампирът Луи се спусна към пода. Косата му вече не беше бяла, а черна, като палтото му. Изглеждаше като тридесет и пет годишен прецени Хедър, но знаеше, че вероятно е на поне петстотин години.

Били и Саша се поклониха.

— Господарю!

— Виждам, че сте ми довели последната курва на Жан-Люк — каза Луи тихо. — Добре сте се справили. — Той погледна към балкона. — Довели сте и още един смъртен.

Коуди побърза да се скрие в сенките.

— Ще ме позабавлява, преди да умре.

Луи се обърна, за да погледне Хедър.

Тя преглътна трудно. Никога не бе виждала толкова студени, черни очи. В този ужасен момент осъзна, че в него не бе останало нищо човешко. Той се беше превърнал в едно същество, хранещо се с хора.

Луи пристъпи към нея.

— Позволи ми да ти се представя. Аз съм Анри Леноар. — Устните му се извиха в усмивка. — Но ти няма да живееш достатъчно дълго, за да кажеш на Жан-Люк. Това ще бъде нашата малка тайна.

Тя сви колене, за да прикрие ръцете в скута си. Коуди не ги беше стегнал достатъчно добре и може би имаше шанс да се освободи, но засега бе най-добре да накара Луи да говори. Това щеше да даде на Жан-Люк и приятелите му повече време да я намерят. Щеше да даде и на нея възможност да освободи ръцете си.

— Защо мразиш толкова силно Жан-Люк?

Луи свали черните си кожени ръкавици и ги пъхна в джоба на сакото си. Ръцете му бяха бледи, ноктите дълги и боядисани в черно.

— Касимир ми предложи малко богатство, за да убия Жан-Люк, а и ще получа мястото му като господар на сборището в Западна Европа, след като Касимир поеме властта. Наградата е страхотна за толкова дребна задача, но първо искам да накарам Жан-Люк да страда. Тук идва и твоята роля. Теб ще убия безплатно.

— А ако ти платя, за да не ме убиваш?

Ъгълчето на устните му се изви нагоре.

— Забавляваш ме, но силно се съмнявам, че можеш да си ме позволиш. — Черните му очи я огледаха. — Освен това изпитвам наслада да убивам жени.

Стомахът й се сви.

— Планирам да те убия бавно. — Той пристъпи към нея. — Не ми изглеждаш много уплашена.

Това ли искаше той? Да я види как плаче и се моли? Естествено, че бе ужасена, но нямаше да му достави удоволствието да я види такава. Тя повдигна брадичка и го погледна.

— Естествено, преди това ще те изнасиля докато се храня от теб. По този начин е по-обидно за Жан-Люк.

Стомахът й се преобърна и тя преглътна с усилие горчилката, надигаща се в гърлото й. Изнасилването беше много по-обидно за нея, но явно на Луи не му пукаше. Тя беше просто начин да нарани Жан-Люк. Нямаше никаква стойност. Нищо, с което да се пазари.

— Сега съм много гладен. — Луи се върна към олтара. — Първо трябва да утоля малко апетита си. Ще ми е неприятно да те убия твърде бързо, по погрешка.

Обзе я тежко чувство на безизходица. Нямаше да успее да се измъкне оттук с приказки. Продължи да дърпа въжетата.

— Ела, скъпа моя. — Луи вдигна ръка и подкани Саша.

— Да, господарю — тя изтича към него.

Той я заведе до олтара и вдигна ръкава на блузата й. Хедър трепна при вида на раните от зъбите му.

Саша легна на масата с глава близо до свещите. Луи се наведе, за да оближе вътрешната част на китката й.

Хедър извърна глава, защото не искаше да гледа. Ала когато чу съскащ звук, хвърли бърз поглед и ахна. Зъбите му се бяха показали — дълги и остри, и той ги заби в китката на Саша.

Хедър се разтрепери. Не можеше да го допусне до себе си. Задърпа въжетата, трепвайки всеки път, когато протриваха кожата й. Беше сега или никога. Луи бе зает да се храни, а Били стоеше там неподвижно, като зомби. Пронизително виене изпълни стаята.

Луи вдигна глава, за да чуе. Кръв капеше от зъбите му върху бледата кожа на Саша.

Чу се ново виене, продължително и жалостиво, което отекна в каменните стени. Птиците се изплашиха в гнездата си сред гредите и се стрелнаха към прозорците.

— Имаме си компания. — Луи взе пистолета от масата и го даде на Били. — Приготви се!

— Да, господарю!

Луи се върна при Саша, вдигна ръката й и я захапа.

Хедър освободи едната си ръка.

— О, да!

Махна въжетата и от другата. Може би щеше успее да избяга. Точно тогава едно огромно, черно петно се изстреля през един от счупените прозорци и се приземи се на каменния под само на няколко крачки от Хедър. Тя замръзна. Не можеше да диша.

Беше огромен, тъмен вълк с дълга и рошава козина.

Ръмжене завибрира в гърлото му.

Били отстъпи назад. Лицето му беше пребледняло.

Луи се изправи. Зъбите му се прибраха и той освободи ръката на Саша, която падна безжизнена на масата. Изглеждаше сякаш е в безсъзнание.

Вълкът обърна огромната си глава и погледна Хедър. Показа зъбите си и изръмжа.

Тя ахна. Червени, светещи очи. Остри бели зъби. О, боже, това беше опасността в съня на Фиделия.

Щеше да бъде бавно убита от вампир или бързо премазана до смърт от огромен вълк.

И в двата случая изглежда времето й бе свършило.