Керелин Спаркс
Неочаквана любов (17)

Глава 17

Обратно у дома Жан-Люк крачеше в коридора пред кухнята. Никога повече. Без значение колко го умоляваше Хедър е красивите зелени очи, той нямаше да я вземе на друго подобно търсене. Не и когато Луи оставяше трупове след себе си.

Merde. Имаше прекалено много кръв по стената. Мирисът й беше толкова силен, че не беше усетил мъртвото тяло на пода.

Хедър се втурна надолу по задното стълбище. Лицето й все още бе бледо и погледът й се стрелкаше нервно наоколо.

— Добре ли са? — попита той.

— Да. Бетани спи, а Фиделия чете. Тя разбра, че нещо не е наред, но не пожелах да говоря за случилото се.

Хедър влезе в кухнята и Жан-Люк я последва.

— Дори не искам да мисля за него. — Изми ръцете си в мивката и ги изсуши с кърпата. — Беше ужасно.

— Не биваше да ти позволявам да идваш. — Той й наля чаша вода. — Ето, вземи. Освен ако не искаш нещо по-силно.

— Това е добре — отвърна младата жена и погълна половината вода от чашата. — Фиделия беше права. Луи се е криел там, в мазето.

— Oui, но се е преместил и не знаем къде е.

— Горката г-жа Болтън — потрепери Хедър. — Не разбирам. Защо би позволила на зловещ убиец да се крие в мазето й? Дали я е заплашвал или шантажирал по някакъв начин?

Жан-Люк се намръщи. Трябваше да разкрие някаква информация.

— Сигурно я е контролирал. Той е експерт в манипулирането на ума.

Очите на Хедър се разшириха.

— Тогава Фиделия е познала отново. Той е медиум.

— Да. Използва хората и след това ги отстранява.

Жан-Люк преглътна тежко и осъзна, че е време да й разкаже повече. Ако искаше връзката им да се развие и продължи, а той искаше, трябваше да бъде честен с нея. Сърцето му препусна. Ами, ако го отблъснеше? Налагаше се да бъде много внимателен. Не можеше да й позволи да избяга и попадне в ръцете на Луи сама.

Хедър въздъхна.

— Знам, че Роби вече се е обадил на Били, но се ужасявам от разговора с него. Не искам да преживявам онази ужасна гледка отново.

Тя пусна чешмата и изми ръцете си още веднъж.

— Хедър… — Той спря водата. — Не можеш да го отмиеш.

Очите й се напълниха със сълзи, а ръцете й трепереха, докато ги подсушаваше.

— Опитвам се да съм смела, но продължавам да си спомням мъртвото й тяло. Просто искам споменът да изчезне.

Вратата на кухнята се открехна и Роби надникна вътре.

— Шерифът е отвън.

Хедър чакаше на стълбите отпред, барабанейки с пръсти върху бедрата си. Били все още седеше в полицейската кола, без да бърза особено. Прелистваше някакво тефтерче. След това си взе нова клечка за зъби от пластмасова кутийка.

Тя изстена, затваряйки очи за момент.

— Всичко е наред — прошепна Жан-Люк до нея. — Шерифът си мисли, че контролира ситуацията, като ни кара да чакаме.

Тя стисна ръцете си в юмруци, за да спре да нервничи. Вече не се съмняваше, че Луи е убиец. Той не зачиташе по никакъв начин човешкия живот.

Роби застана от другата й страна.

— Няма да позволим на никой да те нарани, девойче.

Всъщност беше голяма късметлийка. Имаше двама мъжаги, които биха се били до смърт, за да я опазят. Без да ставаше дума за другите охранители и Фиделия. Не беше сама, както бедната г-жа Болтън… Споменът за мъртвото й тяло изпрати нова тръпка по гръбнака й.

Били най-накрая сложи шапката си и слезе от колата.

— Добър вечер, хора. — Той затръшна вратата на патрулната кола и я заобиколи, за да застане в средата на алеята. — И така, кой от вас се обади за мъртвото тяло?

— Аз, Роби МакКей.

Били го изгледа.

— И ти ли си чужденец?

— Да, от Шотландия съм. Видяхте ли вече тялото?

— Аз ще задавам въпросите тук. — Били извади тефтера и молива от джоба си. — Къде точно е трупът? — Той погледна към Жан-Люк. — Не е още една катерица, нали?

— Г-жа Болтън е. — Хедър го изгледа гневно. — Тя е куратор на Чикън Ранч. Ще я намериш в мазето. — Очите й се насълзиха, когато отвратителната картина изскочи отново в съзнанието й.

— Какво правеше в Чикън Ранч, Хедър? — настоя Били.

Тя си пое дълбоко дъх и се насили да отпъди сълзите и спомена.

— Фиделия ни изпрати там. Имаше видение.

— Търсихме мъжа, който подпали къщата на Хедър — обясни Жан-Люк. — Фиделия мислеше, че той се укрива там, така че…

— Отишли сте там? — прекъсна го Били, с разширени от гняв ноздри. — Трябваше да ми се обадите!

— Нямаше как да знаем, че видението на Фиделия е истина — обясни Хедър.

— Това няма никакво значение. — Били пристъпи към нея, размахвайки пръст във въздуха. — Не може сами да си правите разследване. Обаждате се на мен. — Той погледна към двамата мъже, които я обграждаха. — Ако нещо се беше случило с Хедър, щях да държа двама ви отговорни.

— Ние я защитаваме — каза Жан-Люк през стиснати зъби.

— Това не е ваша работа. — Били хвърли клечката си за зъби на земята. — Значи казвате, че същият мъж, който подпали къщата на Хедър, е убил и г-жа Болтън?

— Да — отговори Роби.

Шерифът добави няколко бележки в тефтера си.

— Някаква идея кой е той?

— Не знам името му, но е убивал и преди — отвърна Жан-Люк. — Във Франция.

— Мамка му. Още един чужденец. — Били му се намръщи. — Как така Френската полиция го е оставила да избяга?

Жан-Люк въздъхна.

— Никой не знае кой е той. Заплаши Хедър и ние се заклехме да я за…

— Уоу! — Били вдигна ръка. — Хедър, ако си в списъка на този убиец, трябва незабавно да минеш под полицейска закрила.

— И къде ще ни настаниш с Бетани? — попита младата жена. — Не си подготвен за такова нещо.

— Ще измисля нещо — отвърна шерифът. — Затворът винаги е на разположение.

— Не! — намръщи се Хедър. — Няма да заведа Бетани в затвора! Тук сме в безопасност.

Били присви очи.

— Сигурна ли си? Изглежда ми, че проблемите ти са започнали, когато си се запознала с г-н Шарп.

— Разполагам с петима охранители, включително Роби и отлична алармена система — съобщи Жан-Люк. — Мога да опазя Хедър и семейството й в безопасност.

Били го изгледа намръщено и се обърна към нея.

— Това ли искаш? Готова си да повериш живота си на този чужденец?

— Да.

Хедър се изненада от лекотата, с която отговори на този въпрос. Въпреки че не знаеше някои неща за Жан-Люк, тя наистина му имаше доверие. Погледна към него и видя облекчението, изписано върху лицето му.

— Трябва да говоря с теб насаме.

Били се оттегли до колата си и изчака тя да се присъедини към него.

Хедър слезе по стълбите и прекоси алеята.

— Какво има?

Той погледна към Роби и Жан-Люк и сниши глас.

— Познаваш ги само от няколко дни. Сигурна ли си, че можеш да им се довериш?

— Да.

Шерифът я погледна със съмнение.

— Не съм сигурен, че разсъждаваш трезво. По своя воля ли си тук? Никой не те е принудил по някакъв начин, нали?

— Не. Наистина вярвам, че това е най-безопасното място за мен и Бетани.

Били се намръщи.

— Този жабар те наблюдава като ястреб.

Хедър погледна назад. Жан-Люк ги гледаше напрегнато.

— Грижа го е за мен.

— Има нещо в него, което не ми вдъхва доверие.

— Били, ти не вярваш на чужденците. Нещо повече, не харесваш хората, които не са родени в Тексас.

— Е, да, това е истина. — Той отвори на една празна страница в тефтера си. — Ще ти дам личния си мобилен номер. Може да ми се обадиш по всяко време, ден или нощ, и аз ще дотичам.

— Добре — отвърна тя и прие листчето, което й подаде.

— Сериозен съм, Хедър. Веднъж те предадох. Няма да го направя отново.

Очите й пак се наляха със сълзи.

— Благодаря ти.

— Трябва да вървя, за да проверя трупа, но ще се върна по-късно с още въпроси.

— Разбирам — кимна тя.

Той постави ръка на рамото й.

— По-спокойно.

— Благодаря.

Хедър тръгна обратно към къщата, докато Били се качваше в автомобила си. Когато достигна до верандата, колата вече се отдалечаваше.

— Добре ли си?

Жан-Люк докосна лакътя й, докато я придружаваше до фоайето.

— Изморена съм. — Хедър потърка очи. — Но съм прекалено нервна, за да заспя. А и Били може да се върне с още въпроси.

— Искаш ли да видиш офиса ми? Там може да поговорим насаме.

Разговор? Който щеше да завърши отново с размяна на целувки и колкото и привлекателно да звучеше, не желаеше да му се нахвърля само за да разсее ума си от спомена за мъртвото тяло.

— Не, не тази вечер. Аз… предпочитам да остана сама за известно време. Мисля да поработя малко.

Тя се отправи към дизайнерското студио.

— Ще те пусна вътре — той тръгна до нея. — Хедър, не искам да се чувстваш… като в капан тук. Знам, че това е най-безопасното място за теб, но ако желаеш да си тръгнеш…

Тя докосна ръката му.

— Оставам тук.

— Добре.

Запита се дали беше подслушал разговора й с Били. Ако беше така, то той имаше перфектен слух.

Жан-Люк набра кода на алармата и отвори вратата.

— Ще съм в кабинета си, ако имаш нужда от мен. А и Роби е в офиса на охраната.

— Ще се оправя, благодаря ти.

С тъжен поглед, той докосна бузата й и след това си тръгна.

Хедър се приближи към работната си маса и погледна скиците си. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и се опита да прогони лошите спомени. Трябваше да се откъсне за кратко от реалността. Имаше нужда да създаде нещо красиво.

Избра модела, който искаше да направи първо и плата — копринен шифон в кралско синьо. После започна да изработва кройката. След няколко часа беше готова с нея и доволна от резултата, затова изряза материята.

— Г-жо Уестфийлд? — Роби се подаде от вратата. — Току-що дъщеря ви слезе долу. Жан-Люк я заведе в кухнята. Реших, че бихте искала да знаете.

— Да. Благодаря ти.

Хедър се втурна по коридора и придружи Роби през магазина.

— Видях я да минава покрай камерата пред офиса на Жан-Люк — обясни Роби. — Обадих му се и той й помогна да слезе по стълбите и да отиде в кухнята. Надявам се, че нямате нищо против.

— Не, разбира се. Радвам се, че някой е бил буден, за да се погрижи за нея.

— Ако имате нужда от мен, аз ще бъда тук.

Шотландецът влезе в офиса на охраната.

— Лека нощ.

Хедър продължи към кухнята и отвори безшумно вратата. Чу гласа на Бетани.

— Аз ще съм Барби, а ти можеш да бъдеш крокодила.

— Много добре — отговори Жан-Люк тихо.

— Какво прави той? — попита Бетани.

— Покланя се. „Добър ден, милейди.“

Бетани се изкиска.

— Крокодилите не се кланят.

— А би трябвало, когато срещат принцеса.

Бетани се засмя отново.

— Ти се покланяш така, когато ме видиш.

— Защото си принцеса. В тази къща нямаше такива докато ти не дойде.

Сърцето на Хедър се разтопи. Колко мили думи.

— Сетих се! — Бетани звучеше развълнувана. — Хайде да се престорим, че аз съм принцесата, а крокодилът е жаба.

— Квак — изквака Жан-Люк.

Бетани се заля от смях. Хедър се усмихна на себе си.

— И тогава принцесата целунала жабата. — Дъщеря й издаде силен звук, сякаш се целува. — И тя се превърнала в принц. И вече са влюбени завинаги.

Последва тишина и Хедър очакваше да чуе какво ще каже Жан-Люк.

Гласът му звучеше тихо и напрегнато.

— Може ли прекрасната девойка да го обича, след като той е… грозно същество?

Хедър почти извика „да“, но несъмнено Жан-Люк не говореше за себе си. Той не беше грозно същество. Беше прекрасен и мил. Най-съвършеният мъж, когото бе срещала. Вече нямаше никакъв смисъл да го отрича. Влюбваше се в него.

— Мисля, че да — отговори Бетани сериозно. — Принцеса Фиона се влюби в Шрек, а той е зелено чудовище.

Хедър засия от гордост с брилянтната си дъщеря.

— Не съм чувал за този Шрек — отвърна Жан-Люк.

— Не знаеш кой е Шрек? — Бетани изглеждаше изумена. — Имам го вкъщи, можеш да го гледаш с мен.

— Това би ми харесало — отговори Жан-Люк.

Хедър затвори силно вратата.

— Ехо?

Тя заобиколи местата за сядане и ги видя да стоят на кухненската маса.

— Мамо! — Бетани скочи към нея. — Събудих се и теб те нямаше до мен в леглото.

— Съжалявам. — Тя се наведе, за да прегърне дъщеря си. — Работих до късно.

Жан-Люк се изправи.

— Дадох й малко мляко и бисквитки, надявам се, че нямаш нищо против.

— Не — усмихна му се тя. — Толкова си мил.

Ъгълчето на устните му се повдигна и очите му заблестяха от емоции. Въпреки това, изглежда не му достигаха думи. Сърцето на Хедър се изпълни с любов и желание.

Вратата зад тях се отвори и Роби каза:

— Шерифът се върна и иска да ни разпита по отделно, един по един.

— Ще отида първи — отвърна Жан-Люк и тръгна към вратата.

— Ела, миличка. — Хедър също побутна дъщеря си към вратата. — Хайде да те сложим да си легнеш.

Тя заведе Бетани в спалнята и започна да й чете приказка докато детето не заспа. Погледна към часовника — беше малко след три сутринта. Боже мой, тази нощ беше безкрайна. Прозявайки се, тя слезе по стълбите и откри Били, който я чакаше. След тридесетминутен разпит той приключи и Роби го придружи до изхода.

Хедър тръгна обратно към стълбите с въздишка. Най-накрая щеше да си легне и поспи. Чу музика и спря, за да послуша. Класическа. Приближи се към вратата на мазето и притисна ухо до нея. Пиано и клавесин.

— Мога ли да помогна с нещо?

Роби се запъти към нея.

— Тъкмо щях да си лягам. Лека нощ.

Тя се втурна нагоре по задното стълбище към спалнята си.

Защо имаше толкова много хора в мазето, а на нея и семейството й не позволяваха да влизат? Какво криеше Жан-Люк? Заля я вълна от гняв. Тя му се доверяваше с живота си и този на Бетани и Фиделия. Защо не можеше и той да й се довери?

Знаеше, че се влюбва в него, но ако искаха да имат успешна връзка, не можеше да крият тайни един от друг. И ако той не споделеше своите, тя сама щеше да ги разкрие.

Нищо нямаше да я спре. Още по-малко страхът.