Керелин Спаркс
Неочаквана любов (2)

Глава 2

— Моля? — премигна Хедър. Отне й известно време да възприеме френския акцент на възхитителния мъж пред себе си, но можеше да се закълне, че той я заплаши с арест. Усмихна се ведро и протегна ръка.

— Как сте? Аз съм Хедър Лин Уестфийлд.

— Хедър? — странното му произношение изпрати тръпки надолу по гърба й.

Името й прозвуча като Едхър, меко и сладко като любовно обръщение. Той пое протегнатата й длан с двете си ръце.

— Да?

Тя продължи да се усмихва, докато се молеше някое спаначено листо от соленките със сирене и спанак да не е останало по зъбите й. Той я изучаваше с красивите си сини очи. А лицето му… изсечената му челюст и устни наподобяваха древногръцка статуя.

— Кажете ми истината. Кой ви изпрати тук? — попита той и стисна по-силно ръката й.

— Моля?

Хедър се опита да се освободи, но той я държеше здраво. Прекалено здраво. Тръпка на притеснение се прокрадна по врата й.

Сините му очи се присвиха.

— Видях какво направихте.

О, боже, той знаеше за ордьовъра. Сигурно беше някой от охраната.

— А-аз ще платя.

— Струва двадесет хиляди долара.

— За една рибна хапка? — тя успя да освободи ръката си от хватката му. — Това място е възмутително. — Хедър извади салфетката от чантичката си със сумтене. — Ето, вземете си глупавия ордьовър. Не го искам вече.

Мъжът се втренчи в увитата в салфетка хапка в ръката си.

— Вие сте шпионин и крадла?

— Не съм шпионин — отвърна Хедър и трепна.

Нима току-що си призна, че е крадец?

Той се намръщи.

— Няма нужда да крадете храна. Тя е безплатна, ако сте гладна, яжте.

— Беше сувенир, ясно? Не съм гладна. Приличам ли ви на човек, който е пропуснал хранене?

Погледът му я обходи бавно, с чувственост, която накара сърцето й да запрепуска. Е, каквото повикало. Тя също се впусна в обстоен оглед. Бяха ли черните къдрици на главата му толкова меки, колкото изглеждаха? Дали косата му се заплиташе? За бога, като се имаше предвид колко дълги бяха митите му, вероятно и те се заплитаха.

Хедър прочисти гърло.

— Съмнявам се, че арестувате хора само защото са взели ордьовър. Така че ще си вървя.

Очите му срещнаха нейните, преди да отговори.

— Не съм свършил с вас.

— О — може би щеше да я дръпне настрани и да я съблазни. Не, това се случваше само в книгите. — Какво имате предвид?

— Ще отговорите на въпросите ми — мъжът махна към един от сервитьорите и когато той се приближи, постави смачканата на топка салфетка върху таблата.

— Сега ми кажете истината, за кого работите?

— НОУНШ.

— Това правителствена агенция ли е?

— Това е Независимото Областно Училищно Настоятелство на Шницълбърг.

Той наклони глава. Изглеждаше объркан.

— Вие не сте дизайнер?

— Ще ми се. Сега, ако ме извините — отвърна тя и се обърна, за да си върви.

— Не — мъжът я хвана за ръката. — Видях ви да скицирате бялата рокля. Струва $20 000. След като сте чак толкова заинтересована от нея, трябва да си я купите.

— И мъртва не бих облякла тази рокля — изсумтя Хедър.

— Какво? — веждите му литнаха нагоре. — Моделът е перфектен.

— Шегувате ли се? — тя се измъкна от хватката му. — Какво си е мислел Ешарп? Деколтето се спуска до под пъпа. Цепката на полата стига чак до Северна Дакота. Никоя разумна жена не би носила подобно нещо на публично място.

Челюстта на мъжа трепна и той проскърца със зъби.

— Манекенките са очаровани да я носят.

— Точно това ми беше мисълта. Тези бедни жени са толкова недохранени, че не могат да мислят правилно. Вземете например приятелката ми Саша. Нейната представа за тристепенно меню е стрък целина, чери доматче и разхлабително. Тя се погубва, за да се напъха в тези дрехи. Жените като мен, не могат да се обличат по този начин.

— Мисля, че можете. И ще изглеждате… великолепно — отбеляза той, а погледът му отново се спусна по тялото й.

— Гърдите ми ще изскочат.

— Именно.

Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре.

— Няма да излагам гърдите си на показ — изсумтя тя.

— Бихте ли го направила насаме?

Очите му заблестяха.

По дяволите този мъж и сините му очи. Наложи й се да се замисли за момент, за да си спомни същината на разговора им.

— Ще ме арестувате ли или ще точите лиги по мен?

— Може ли и двете? — усмихна се той.

Какъв объркващ мъж!

— Нищо лошо не съм направила. Като изключим това с ордьовъра, имам предвид. Ала нямаше да го взема, ако реално можех да си позволя нещо от този магазин.

Усмивката му посърна.

— Имате нужда от пари ли? Планирате да продадете моделите, които копирахте, на друга модна къща?

— Не. Просто исках да направя един за себе си.

— Лъжете. Казахте, че и мъртва не бихте облякла подобна рокля.

Да лъже? Този мъж преливаше от несправедливи обвинения.

— Вижте сега, никога не бих носила една от тези рокли по начина, по който Ешарп ги е създал. Казвам ви, този човек е тотално откъснат от реалността. Познава ли въобще някакви реални хора?

— Не и такива като вас — промърмори той, след което протегна ръка. — Позволете ми да погледна скиците ви.

— Добре, ако ще помогне да изясним нещата — тя му показа бележника си. — Първата е бялата рокля, но я пооправих.

— Пооправила? Та тя е почти неразпознаваема.

— Знам. Сега изглежда много по-добре. Така бих могла да я нося, без да ме арестуват за неприлично поведение.

— Не е чак толкова зле — проскърца със зъби той.

— Ако младо момче ме види с нея, като нищо ще се озова на някоя уеб страница в списъка със сексуални рецидивисти. Но говорим хипотетично, като се има предвид, че така или иначе никога не бих могла да си позволя подобна рокля. Дори не мога да си купя чифт чорапи оттук, без да загубя колата си, заради неплатени вноски.

— Стоката тук е предназначена за отбран елит.

— О, извинете ме. Веднага ще се обадя да ми докарат ролс-ройса, за да се изтегна в него по пътя до летището, откъдето ще взема частен самолет, който да ме върне обратно във вилата ми в Тоскана.

Устните му трепнаха, когато обърна на следващата страница.

— А това е червената рокля?

— Да, но значително подобрена, след като я преправих. Има още четири модела. Хрумнаха ми толкова много идеи наведнъж, че просто трябваше да ги скицирам, преди да ги забравя, ако ме разбирате какво имам предвид.

— Всъщност да, разбирам — отвърна непознатият и я изгледа особено.

Цялата ситуация беше странна. Той не изглеждаше като човек, който би разбрал капризния творчески процес. По-скоро имаше вид на атлет, но с тялото на плувец, а не на щангист.

Можеше ли наистина да накара да я арестуват? Странните му обвинения, в съчетание с красотата му, я бяха смутили до толкова, че бърбореше като някоя притеснена глупачка. Трябваше да се отпусне и да бъде по-мила.

— Наистина съжалявам. Не съм имала намерение да крада каквото и да било. В беда ли съм?

— А искаш ли да бъдеш? — той я погледна с намек за лека усмивка.

Хедър се възпря, преди да отговори утвърдително. Господи, този мъж беше толкова секси. И прекалено красив за собственото си добро. Без съмнение трудно намираше дрехи, които да паснат на широките му рамене и дълги крака. Вероятно имаше и проблем с жените. Достатъчно беше да го погледнат само веднъж и дрехите им случайно се озоваваха на пода.

Аха! Това се очакваше и от нея, ако я арестуваше. Да му се предложи като жертвено агне. Колко благородно! Колко нелепо!

Никога не би дръзнала да го стори.

Той свърши с разглеждането на скиците й.

— Всъщност са много добри. Виждам защо биха били по-подходящи за жени с… по-сочна фигура.

Той наистина харесваше моделите й? Сърцето на Хедър се изпълни с гордост и радост. Освен това й допадаше да я наричат сочна.

— Благодаря ти. И благодаря, че не наричаш жените като мен дебели.

Мъжът се скова.

— Защо ми е да казвам подобно нещо, след като не е вярно?

Уау. Този мъж представляваше сериозен проблем. Не само, че беше разкошен, но знаеше и какво точно да каже на една жена. Двойно по-опасен. Което бе двойно по-забавно! Не, шамароса се тя наум. Току-що се беше отървала от едно мъжко бедствие. За нищо на света нямаше да продължи по същия път.

— По-добре да тръгвам — измърмори Хедър и се обърна да си върви.

— Забрави скиците си.

Младата жена се обърна с лице към него.

— Ще ми позволиш да ги задържа?

— Само при едно условие — той надникна зад нея. — Zut! Трябва да тръгваме.

Тя погледна през рамо. Огромен мъж в шотландски килт конфискуваше телефон с камера от една млада жена.

— Но аз исках да направя снимка за блога си — възрази момичето.

— Ела.

Разкошният охранител хвана Хедър за ръката и я поведе към една двойна врата с надпис „Само за частни лица“.

— Чакай малко — Хедър забави крачка. — Къде ме водиш?

— Някъде, където можем да поговорим.

Да говорим? Не беше ли това кодова дума за нещо друго? Господи, той наистина я отвеждаше в сенките, за да я съблазни.

— Ъм, не говоря с непознати.

— Досега разговаря с мен — отвърна мъжът и я изгледа иронично, докато я дърпаше през вратата към коридора. — Даже беше доста словоохотлива.

— Е, да — тя погледна обратно към изложбената зала. — Просто се надявам, че не очакваш нещо повече.

Той спря пред още една двойна врата и й подаде бележника. Докато Хедър го напъхваше обратно в чантата си, непознатият набра кода на охранителната система.

— Това, което ще ти покажа, е много лично.

О, боже, от това се опасяваше.

— Виждано само от отбрани членове на елита ли?

— Точно така. Знам, че си строг критик, но мисля, че ще бъдеш впечатлена.

— Сигурна съм, че ще бъда — отвърна младата жена и погледът й се спусна на юг.

— Хедър.

Нежният начин, по който той произнесе името й, я накара да се разтопи цялата отвътре. Тя вдигна поглед и очите им се срещнаха.

— За едно и също нещо ли говорим? — усмихна се той.

— Не знам.

Сърцето й биеше силно. Беше й трудно да мисли, когато я гледаше по този начин.

— Ще ти покажа останалата част от есенната колекция.

— Оу — премигна тя. — Ясно. Така си и помислих.

— Но, разбира се.

Блясъкът в очите му излъчваше подозрение. Той отвори вратата и я въведе в помещението.

— Тъмно е — прошепна Хедър и в същия миг светлините се включиха.

Един бърз поглед към високия таван й показа, че той е включил само половината от осветлението. Погледът й се спусна надолу. Помещението беше огромно, много по-голямо от изложбената зала. Рафтовете покрай стените бяха препълнени с топове от красиви платове. Ръцете я засърбяха да ги докосне всичките. В дъното забеляза две шевни машини, които се отразяваха в стъклените френски врати на задната стена. От лявата й страна имаше две огромни маси за кроене, а отляво — множество стойки с великолепни дрехи. В центъра мъжки и женски манекени бяха поставени в кръг като Стоунхендж на висшата мода.

Боже мой, какво ли не би дала да има подобно ателие. Това беше същински рай.

— Тук се случва магията.

— Магия? — попита той и затвори вратата. — Бих го нарекъл по-скоро упорит труд.

— Да, но е вълшебно — каза тя, отправяйки се към първата стойка с дрехи, докато токчетата й отекваха по дървения под — Тук идеите раждат красоти.

Той я последва.

— Значи ти хареса дизайнерското студио?

— О, да — Хедър започна да разглежда вещо скроените сака и поли, закачени на стойката. — Възхитително! — прокара плата между пръстите си и се намръщи.

— Какво не е наред?

— Вълнено е.

— Сакото е зимно.

— А това е Тексас. Може и да го продадеш в Пенхендъл, но тук трябва да включиш климатик, за да го носиш, дори и през зимата.

— Не се бях сетил — отбеляза той, кръстоса ръце и се намръщи.

— Кройката обаче е забележителна — възхити се тя на едно от саката. — Този човек е гений.

— Мислех, че е откъснат от реалността.

— И това също — засмя се Хедър, преминавайки на следващата стоика.

— Сама ли си шила роклята си?

— Толкова ли е очевидно? — трепна тя.

— Всъщност е добре направена, платът е боклук, но материята в наши дни често е такава — обясни той, свивайки рамене.

— О, знам. Купувала съм си неща, които буквално са се разпадали след две пранета.

Хедър се закова пред едно украсено с мъниста болеро, когато внезапно я осени една мисъл. От кога охранителите разбираха от платове?

— Твой модел ли е? — попита той.

— Горе-долу. Харесва ми да комбинирам парчета от различни шарки, за да се получи нещо уникално.

— Наистина е уникален — кимна непознатият.

— Благодаря ти. — Кой беше този мъж? — Ти… като дизайнер за Ешарп ли работиш?

— А ти би ли искала?

Ченето й увисна.

— Ъ?

— Ти ме убеди, че пренебрегвам част от пазара и че жените, като теб, заслужават да изглеждат добре.

— О!

— Вярвам, че повечето от тези модели могат да бъдат преправени за по-пищни фигури и може би точно ти си човекът, който да го направи.

— О!

— Ела в понеделник вечер, ако искаш да започнеш.

— О! — Боже, звучеше като идиотка. — Мога да работя тук? На това вълшебно място?

— Да.

— О, боже! — явно този човек не беше охранител. — Ти ли си управителят? Н-надявам се, че не съм те обидила с някои от нещата, които казах. Все пак споменах, че Ешарп е гений.

— И че е напълно откъснат от реалността и се е наложило да преправиш моделите му.

Хедър трепна.

— Е, малко се увлякох, но само защото съм дълбоко убедена, че жените като мен заслужават да изглеждат също толкова добре, колкото по-слабите ни посестрими.

— Ти имаш страст — каза той и посочи роклята й. — И талант. Иначе не бих те наел.

— О, благодаря ти! Това е като сбъдната мечта! — Хедър притисна ръка към гърдите си. — Толкова съм развълнувана г-н ъ-ъ-ъ… как да те наричам?

Той се поклони леко.

— Позволи ми да се представя — очите му блестяха, докато се усмихваше лениво. — Аз съм Жан-Люк Ешарп.