П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (45)

Осемнайсета глава
Краят на пътешествието

Мракът падаше бавно и с нежелание, като че се извиняваше заради неприятното си задължение да сложи край на един прекрасен летен ден. Небето на запад още беше озарено от последните отблясъци на слънцето, а тънкият лунен сърп проблясваше като посребрен над големия хамбар. Сали излезе от къщата и тържествено се поклони три пъти за късмет, както повеляваше обичаят при новолуние. Вдъхна ароматния нощен въздух и си помисли, че животът е прекрасен.

Мракът я обгърна, като че се стараеше да навакса първоначалната си нерешителност. Небето се превърна в тъмносин плащ, осеян с кротко примигващи звезди. Неясните очертания на шосето, водещо към Пачога, Бабилон и други окръжни центрове, се изгубиха в тъмнината. Светлини заблестяха в прозорците на къщите отвъд просторните ливади. Откъм клетките на кучетата се дочу сънен лай, а косматото кученце, което бе изтичало по петите на Сали, се закова на място и предизвикателно изджафка.

Тишината беше толкова пълна, че стъпките на Джинджър, идващ по шосето откъм селото, където бе отишъл да купи провизии, вечерните вестници и прежда за пуловера, който Сали плетеше, се чуха много преди той да стигне до портата. Младата жена не го виждаше, ала машинално погледна в посоката, откъдето идваше звукът и както всяка вечер през последната година, изпита прилив на щастие.

— Джинджър! — извика.

— Аз съм, скъпа.

Рошавото кученце високомерно изджафка и хукна на разузнаване по алеята, където ентусиазмът му беше попарен от студеното отношение на господаря му. Макар да обичаше кучетата, Джинджър така и не успя да се привърже към Тото. Беше се възпротивил, когато Сали го бе помолила да осигури чист въздух и гостоприемство на болния Тото, след като госпожа Мийчър бе изпаднала в паника заради летаргията, обхванала косматия й любимец.

— Направи чудеса с него, миличък — обърна се тя към съпруга си, който следено пренебрежение се отнесе към приветствените подскоци на животинчето. — Толкова се е променил!

— И то в положителен смисъл — промърмори Джинджър.

— Цели три години живях в пансиона на госпожа Мийчър, но никога не съм го виждала да се движи бързо. А сега непрекъснато тича.

— Глупавият пес е преяждал от деня на раждането си. Нищо чудно, че се бе разболял. Оправи се, щом го подложих на разумна диета. — Следващата седмица — тук Джинджър видимо се развесели — ще го върнем на господарката му.

— Ще ми бъде мъчно…

— И на мен ми беше мъчно тази сутрин — добре, че успях да го цапардосам с обувката. Подлецът се беше покатерил върху кухненската маса и нагъваше бекона. Наложи се да предприема решителни мерки.

— Моят първобитен човек! — нежно промълви Сали. — Винаги съм твърдяла, че в теб дреме прикрита жестокост. Скъпи, нека да се насладим на прекрасната вечер.

— Боже мой! — възкликна Джинджър, когато застанаха на светлината, идваща от отворената врата на кухнята.

— Сега пък какво има?

Той спря и напрегнато се втренчи в нея.

— Знаеш ли, че си по-красива, отколкото одеве, когато тръгнах към селото?

Сали нежно докосна рамото му и попита:

— Любими, купи ли пържоли?

Червенокосият се вцепени от ужас.

— Да му се не види! Изхвръкнаха ми от ума.

— Непоправим си, скъпи. Е, волю-неволю тази вечер ще бъдеш на диета като Тото.

— Слушай, страхотно съжалявам. Купил съм прежда.

— Ако смяташ да вечеряме прежда.

— Нямам ли никаква храна?

— Само плодове и зеленчуци.

— Чудесно. Но ако държиш на пържолите.

— Не. Прекалено възвишена съм, за да се занимавам с някаква си храна. Освен това съм чувала, че зеленчуците са полезни за кръвното налягане или за нещо подобно. Сигурно си забравил да вземеш и пощата.

— Не съм. Най-първо свърших тази работа. Получих две писма със заявки за кученца от породата „еърлидейл“.

— Не може да бъде! Скоро ще бъдем богати.

— Ще живеем прилично — скромно се съгласи Джинджър. — Ако нещата продължат да се развиват все така благоприятно, ще си купим двуместния автомобил, за който мечтаем. А, има писмо и за теб. Заповядай.

— От Филмор е — обясни Сали, когато влязоха в кухнята и разгледа плика. — Крайно време беше. Не ми е писал от месеци.

Седна до масата и разпечата плика. Джинджър удобно се настани срещу нея и зачете вечерния вестник. Ала след като набързо прегледа спортната страница, четивото престана да го занимава и той се загледа в съпругата си, чувствайки се на седмото небе.

Макар да имаше почти едногодишен брачен стаж, още живееше във вълшебен свят и не можеше да повярва, че подобно щастие е възможно. Виждал бе много неща, които от разстояние изглеждаха съблазнителни, но от близо разочароваха… но бракът му със Сали правеше изключение. Беше едно от малкото неща на света, в които не се криеше уловка. Честното му лице сияеше, докато наблюдаваше съпругата си.

Сали избухна в смях и възкликна:

— Погледни.

Джинджър взе листчето, което му подаде. Погледът му беше привлечен от рекламен надпис, отпечатан с големи букви.

БАНИЧКИ „ПОП“

ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН ВКУС

ПРЕСНИ АПЕТИТНИ ПИТАТЕЛНИ

(САМО КАЖЕТЕ „ПОП“ И ЩЕ ГИ ПОЛУЧИТЕ)

Той озадачено смръщи чело, препрочете текста и попита:

— Това пък какво е?

— Филмор.

— Да пукна, ако те разбирам.

Сали отново се изкиска, сетне обясни:

— Филмор и Гладис са отворили малък ресторант в Питсбърг.

— Ресторант ли? — шокирано ахна съпругът й. Макар да знаеше, че режисьорската кариера на неговия шурей — този съвременен Наполеон — е завършил с пълен провал, не беше изгубил страхопочитанието си към човека, когото смяташе за гений. Ето защо беше потресен от новината, че Филмор Николас, галеникът на съдбата, се е принизил до професията на собственик на ресторант, и то на малък ресторант.

За разлика от него Сали беше зарадвана от новината — сестрите никога не оценяват истинското величие на братята си.

— Прекрасна идея! — ентусиазирано възкликна тя. — По всичко личи, че Филмор най-сетне е открил истинското си амплоа. Пише ми, че започнали с разносна търговия на банички с месо…

— Кой е този Поп? — прекъсна я Джинджър, търсейки отговор на въпроса, над който напразно си беше блъскал главата.

— Никой, глупчо. Това е търговско название. Гладис е страхотна готвачка. Захванала се е да пече банички, а Филмор обикалял насам-натам и ги продавал. Работата им потръгнала, отворили ресторант, който се посещавал от много клиенти. Чуй какво пише скъпият ми брат. — Тя отново се изкиска и обърна листа. — Къде беше… Ето го!… солидна финансова основа. Всъщност успехът ни беше толкова светкавичен, че реших да разширя бизнеса. Великите идеи водят до велики дела. Замислил съм разкриване на нови обекти; скоро ще имаме заведения в Ню Йорк, Чикаго, Детройт, във всички големи градове. Всяко ще се ръководи от управител и освен традиционната кухня ще предлага „изключително вкусните банички с месо «Тон». След като тези предприятия прераснат в концерни, ще замина за Англия и ще наложа на местния пазар нашите банички.“ Какво ще кажеш?

— Че брат ти е гений. Винаги съм била на това мнение.

— Честно да си призная, тръпки ме побиха, докато четях посланието му. До гуша ми дойде от неговите велики идеи. Винаги се случва така — щом нещата потръгнат, той се изсилва и проваля всичко. Слава Богу, че сега Гладис бди над него. Добавила е лаконичен послепис, който успокои тревогите ми. „Друг път!“ — пише тя и тези две думички ми доставиха неописуема радост. Добре, че държи изкъсо клетия Филмор.

— Банички с месо… — замечтано промълви Джинджър, почувствал, че стомахът му стърже от глад. — Съжалявам, че не ни е изпратил от тези изключително вкусни артикули. Добре щяха да ми дойдат.

Сали се изправи и закачливо разроши червеникавата му коса.

— Бедничкият Джинджър. Знаех си, че няма да издържиш. Нощта е прекрасна. Предлагам да се разходим до селото и да си устроим пиршество в ресторанта на странноприемницата. Докато се усетим, ще сме станали милионери, следователно можем да си го позволим.