П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (13)

Четвърта глава
Джинджър става опасен

След няколко дни Брус Кармайл срещна на Пикадили братовчед си Ланселот, който тъй дълбоко бе потънал в мислите си, че за малко щеше да го отмине. Двамата бяха избрали различни маршрути за завръщането си от Ровил и Джинджър не изгаряше от желание да поднови роднинските си връзки. Щом забеляза братовчед си, му кимна и понечи да го отмине, но Кармайл го спря, като заяви:

— Какъв късмет, точно теб исках да срещна.

— О, здравей — без капчица ентусиазъм промърмори Джинджър.

— Бях решил да те потърся в клуба ти.

— Така ли?

— Така. Искаш ли цигара?

Червенокосият младеж огледа табакерата недоверчиво като човек, който е позволил да го примамят на сцената и посяга към карта, подавана му от илюзиониста. Тук имаше нещо гнило. С братовчед му се познаваха от деца, но никога досега Кармайл не беше проявявал подобна любезност. Изненадващо бе, че изобщо го е заговорил, защото раната от случката със Скримджър още не беше зараснала и Джинджър знаеше, че роднините все още обсъждат безобразното му поведение.

— Кога се върна?

— Преди ден-два.

— Случайно научих, че си в Лондон и че си отседнал в клуба си. Между другото много съм ти задължен, че ме запозна с госпожица Николас.

Джинджър подскочи от изненада.

— Какво?!

— Когато влакът потегли от гарата в Ровил, ти хвърли симпатичната госпожица право в скута ми. С нея решихме, че това е нещо като запознанство. Тя е доста привлекателна.

Брус Кармайл още не беше наясно с чувствата си към Сали, но поне за едно беше сигурен — не биваше да допусне младата жена да изчезне от живота му. След като внезапно го беше изоставила във вагон-ресторанта, той бе изпитал едновременно объркване и раздразнение — чувства, които нямат нищо общо с влюбването от пръв поглед, но често оказват същото въздействие. Принуден беше да признае, че Сали се бе държала по-достойно от него; искаше му се отново да се срещнат и да й покаже, че не е безсърдечен сухар, за какъвто го беше помислила.

Накратко казано, Брус Кармайл беше заинтригуван и макар да не можеше да прецени дали харесва или не младата жена, беше сигурен, че бъдещето без нея изглеждаше скучновато.

— Изключително привлекателно момиче. Проведохме много интересен разговор.

— Сигурен съм — завистливо промълви Джинджър.

— Между другото, случайно да ти е съобщила адреса си?

— Защо питаш? — Червенокосият недоверчиво изгледа братовчед си. По отношение на адреса на Сали се държеше като колекционер, който се е добрал до безценно творение на изкуството. Искаше да го запази само за себе си и тайно да му се наслаждава.

— Ами… всъщност обещах да й изпратя едни книги, които я интересуваха…

— Струва ми се, че едва ли й остава много време за четене — отбеляза Джинджър.

— … и които не са публикувани в Америка.

— Мисля, че в Америка се издава почти всичко. Поне би трябвало.

— Въпросните книги не са издавани там — кисело заяви господин Кармайл, който започваше да се изнервя от потайността на братовчеда си и горчиво съжаляваше, че не е измислил по-правдоподобен предлог.

— Дай ги на мен и ще й ги изпратя — предложи Джинджър.

— Ама че си досаден! — сопна се господин Кармайл. — Мисля, че съм способен сам да се справя с тази задача. Къде живее госпожица Николас?

Волю-неволю Джинджър разкри заветния номер на святата улица, на която се помещаваше главната квартира на Сали. Направи го с неудоволствие, но знаеше, че намислил ли е нещо братовчед му, непременно ще го постигне.

— Благодаря. — Брус Кармайл записа адреса в бележника си с кожена подвързия, използвайки златния си молив. Беше от хората, които винаги си носеха молив и никога не използваха за записки обратната страна на стари пощенски пликове.

Двамата замълчаха, сетне Брус Кармайл се изкашля и измърмори:

— Тази сутрин се видях с чичо Доналд.

Поведението му беше претърпяло рязка промяна. След като беше постигнал целта си, не беше необходимо да е любезен, а той беше от хората, които мразят разсипничеството. Говореше студено, а в гласа му се промъкваха укоризнени нотки.

— Така ли? — намръщи се Джинджър. Това беше чичото, при когото беше направил дебюта си като оплесквач; старецът беше достопочтен джентълмен, ползващ се с голям авторитет в националния клуб на либералите, но не и в очите на племенника си Джинджър. В състава на ужасяващия роднински съвет влизаха още неколцина незначителни чичовци и спомагателни лели, но чичо Доналд безспорно беше негов председател и според Джинджър в това си качество почти се равняваше на болезнена пришка.

— Каза ми, че искал още днес да вечеряте в „Блек“.

Настроението на червенокосия младеж се помрачи още повече. Вечерята с чичо Доналд щеше да бъде потискаща дори да се намираха сред разкошните покои на халиф от „Хиляда и една нощ“. В личността на чичото имаше нещо, което би накарало дори император Тиберий да прекрати прочутите си оргии на Капри. Да вечеряш с чичо Доналд в ресторанта на Блек — истинска реликва от едновремешния Лондон, досущ приличащ на морга и обслужваш клиенти, които от половин век насам не пропускаха вечер да бъдат тук — означаваше, че си стигнал до дъното. Джинджър се питаше дали си струва да се подлага на подобно изтезание заради един изкуфял старчок.

— Днес ли? — промърмори. — Искаш да кажеш довечера… Ами…

— Не ставай глупав. И двамата знаем, че трябва да отидеш. — Поканите от страна на чичо Доналд бяха равнозначни на кралски заповеди. — Ако имаш друга среща, отложи я.

— Добре.

— Точно в седем и половина.

— Добре — унило повтори Джинджър.

Двамата се разделиха и тръгнаха в различни посоки. Брус Кармайл се отправи към кантората си в Темпъл — прочутото адвокатско сдружение, а Джинджър пое на запад само защото братовчедът му бе тръгнал на изток. Помежду им липсваше симпатия, но колкото и да беше странно, докато крачеха по лондонските улици, мислите и на двамата бяха съсредоточени върху един и същ обект. Брус Кармайл си пробиваше път през тълпата на Пикадили и мислеше за Салц същото правеше и Джинджър, който като в просъница тътреше крака към Хайд Парк и се блъскаше в минувачите.

Откакто се бе завърнал в Лондон, сякаш не беше на себе си. Пропиляваше дните си в неосъществими мечти, нощем се мяташе в леглото като риба на сухо.

На този и без това отвратителен свят най-отвратителното нещо е несподелената любов, която кара човека да се чувства като парцал и го превръща в пълна откачалка. Несподелената любов бе оказала особено въздействие върху Джинджър. Допреди да се запознае със Сали той беше олицетворение на спокойствието. Дори финансовата катастрофа, която коренно бе променила живота му, не го беше засегнала особено. Темпераментът му позволяваше да посреща ударите на съдбата с философско примирение. Сега всичко му се струваше различно. Дразнеха го неща, които доскоро беше приемал като неизбежни — например мустаците на чичо Доналд и начина, по който старецът ги използваше като земни насипи, за да спре щурма на супата.

„Ей, Богу! — помисли си Джинджър, и внезапно спря пред Девъншир Хаус. — Ако довечера използва проклетите си рунтави мустаци като цедка за супата, ще го намушкам с вилицата!“

Безмилостни, сурови мисли, които ставаха все по-брутални, защото нищо не пламва бързо като желанието за бунт. Бунтът е като горски пожар в душата. Искрата бе проблеснала в гърдите на Джинджър и дълго преди да стигне до Хайд Парк, огънят вече буйно пламтеше. Когато се върна в клуба си, той беше истинска заплаха за обществото — поне за онази част, включваща чичо Доналд, по-маловажните чичовци Джордж и Уилям, както и лелите Мери, Джералдин и Луиз.

Опасното му настроение не беше преминало, когато започна да се облича за кошмарната вечеря в „Блек“. Заскърца със зъби, когато от първия път не успя да се справи с възела на вратовръзката си. По всичко личеше, че вече загрява за решителната битка. Точно в този миг съдбата, която сякаш беше изчаквала подходящ от психологическа гледна точка момент, нанесе решаващия удар. На вратата се почука и служител на клуба подаде на младежа телеграма.

Джинджър разгледа плика. Телеграмата му беше препратена от хотел „Нормандия“, а всъщност бе отправена от борда на презокеанския параход „Олимпик“. Текстът гласеше:

„Запомни! Смърт на роднините. С.“

Младежът се тръсна на леглото.

Таксиметровият шофьор, който в седем и двайсет и пет спря возилото си пред неугледната врата на „Блек“, беше поразен от маниерите и изражението на пътника си. „Какъв решителен млад човек“ — заключи шофьорът.