П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (27)

Единайсета глава
Сали побягва

Ако накараха Джинджър Кемп да изреди добродетелите си, списъкът едва ли щеше да бъде дълъг. Навярно на първо място щеше да постави своята добронамереност, сетне щеше да задъвче молива и да потъне в дълбок размисъл. Дори да успееше да прибави още два „артикула“ към каталога си, това със сигурност нямаше да бъдат тактичността и деликатността.

И все пак през следващите няколко дни той не припари в апартамента на Сали, което беше висша проява на деликатност. Копнееше да я види, но прояви завидна воля и се въздържа. Съдейки по собствения си опит, беше стигнал до заключението, че когато човек страда, предпочита да остане сам. Навремето и на него му се бяха случвали неприятности, които би нарекъл „гадни перипетии“; тогава единственото му желание беше да му позволят да обмисли положението и сам да се бори за щастието си.

Ала в събота реши, че е крайно време да предприеме нещо. Съботата беше най-подходящият ден да подновиш отношенията си с някого. Не се налагаше да ходи на работа и което беше още по-важно, бе получил седмичната си заплата. Госпожа Мийчър на бърза ръка беше намалила капиталите му, но все пак му бе останала прилична сума, с която да проведе акция за утешаване на Сали. Хрумна му блестящата идея да наеме кола и да заведе младата жена в някое от прочутите заведения по пътя за Бостън. Задълбочено обмисли плана си, който с всяка изминала минута му се струваше все по-гениален.

Решението му беше насърчено от прекрасното време. За пръв път се случваше в Америка по време на циганското лято и беше очарован от времето. В събота, докато стоеше на покрива на пансиона и се наслаждаваше на кадифената топлина на слънчевите лъчи, реши, че ден като този трябва да се ознаменува, като заведе Сали на разходка с автомобил.

Къщата на госпожа Мийчър беше висока сграда, разположена на една от преките в края на булеварда. Ако човек съумееше да си пробие път сред гъсталака от изпрани дрехи, провиснали на въжетата, от покрива на зданието се разкриваше интересен пейзаж. Вляво се простираше Уошингтън Скуеър, пълен с дремещи италианци и с деца, пързалящи се с ролкови кънки; вдясно се наблюдаваше спектакъл, който неизменно очароваше Джинджър: презокеански параход бавно плуваше по реката, а комините му стърчаха над покривите на къщите, сякаш плавателният съд се движеше по Девето Авеню.

Днес забеляза четири димоотвода, което означаваше, че наблюдава преминаването на „Мавритания“. Джинджър изпитваше сантиментални чувства към този параход, тъй като именно с него беше пристигнал в Америка. Проследи с поглед „Мавритания“, която величествено плуваше по реката, а когато параходът се скри зад по-високите сгради, младежът отново си проправи път сред джунглата от мокро пране и слезе в стаята си, за да си вземе шапката. След четвърт час се озова във фоайето на зданието, където Сали беше наела апартамент, и с едва прикрито отвращение се втренчи в гърба на братовчеда Кармайл, който, издокаран с обичайния си костюм от шевиот, разговаряше с човек с работно облекло. Потресът на Джинджър от отблъскващата гледка можеше да се сравни само с ужаса на безгрижен златотърсач, който с песен на уста прекосява Мохавската пустиня и ненадейно настъпва гърмяща змия. Дори когато се сблъскваха на Пикадили, той изпитваше неприятно чувство, но присъствието на Брус в Ню Йорк беше, меко казано, пълно безобразие. Съществуваше една-единствена причина за пристигането му в мегаполиса: очевидно беше дошъл да види Сали. Сърцето на Джинджър отчаяно се сви, защото внезапно си спомни лъскавия и скъп автомобил, който беше видял да чака пред сградата. Осъзна, че и другиму беше хрумнала гениалната идея да заведе Сали на разходка през този прекрасен есенен ден.

Още стоеше като вкаменен посред фоайето, когато братовчед му рязко се извърна. Мрачното му изражение подсказваше, че разговорът с портиера не го е удовлетворил. Щом зърна Джинджър, се намръщи още повече.

— Здравей — промърмори.

— Здрасти.

Размяната на любезности беше последвана от неловко мълчание.

— Да не би да си дошъл при госпожица Николас?

— Да речем.

— Няма я — заяви Кармайл и като че се поразвесели, задето беше намерил човек, на когото лошата новина също щеше да причини тревога.

— Моля?

— Няма я. Очевидно. — Мрачното изражение на Брус Кармайл издаваше презрението, което уравновесеният човек неминуемо изпитва към детинските постъпки на други хора. — … по неизвестна причина й е хрумнало ненадейно да замине за Англия.

Джинджър залитна, сякаш неочаквано му бяха нанесли силен удар. Машинално последва братовчед си на улицата, струваше му се, че сънува кошмар. Брус се обърна към шофьора на скъпия автомобил:

— Установих, че колата няма да ми е необходима. Върнете я в гаража.

Шофьорът, доста намръщен тип, повдигна притворения си клепач и предпазливо се изплю на тротоара. По същия начин би се изплюл и Рокфелер, предусещайки, че му предстоят деликатни финансови преговори.

— Необходима или не, ще трябва да платите — заяви той и отвори и другото си око, за да подчертае казаното.

— Разбира се — раздразнено се сопна Брус. — Колко ви дължа?

Шофьорът получи желаната сума и колата потегли.

— Заминала е за Англия, — като замаян повтори Джинджър.

— Точно така.

— Но защо?

— Откъде да знам защо? — В този момент Брус Кармайл не би могъл да понесе дори присъствието на най-добрия си приятел. При вида на Джинджър, който се взираше в него със зяпнала уста, изпита почти физическа болка. — Единственото, което научих от портиера, е, че тази сутрин е отплувала с „Мавритания“.

Джинджър беше потресен от промяната на съдбата. Преспокойно беше наблюдавал как параходът се движи по реката и дори не беше допускал, че…

Разсеяно кимна на братовчеда си и се отдалечи. Нямате желание да разговаря с когото и да било. Яркото есенно слънце като че беше помръкнало, а животът му беше загубил смисъла си. Обзе го безсилие, почувства се някак празен. Не го утеши дори мисълта, че Кармайл, който не обичаше да хвърля парите си на вятъра, трябваше нахалост да плати наема за колата. След като дълго и безцелно броди по улиците, отиде в Сентрал Парк, но бързо го напусна. Паркът го отегчаваше. Улиците го отегчаваха. Дори целият Ню Йорк го отегчаваше. Без Сали градът му се струваше грозен и скучен, и дори ярките лъчи на есенното слънце не бяха в състояние да го направят по-привлекателен.

Най-сетне дойде вечерта, а с нея пристигна писмо. Това беше единственото горе-долу приятно преживяване за Джинджър през този безкраен и кошмарен ден, тъй като на плика беше изобразен знакът на добрата стара Мавритания. Младежът с благоговение взе писмото от полицата, където беше подредена пощата, и побърза да се усамоти в покоите си.

Само няколко от стаите в пансиона се отличаваха с наченки на разкош. Госпожа Мийчър не признаваше теориите на модерните жилищни декоратори. Смяташе, че когато към най-необходимите мебели за една спалня прибави и кресло с подвижна облегалка, това е най-големият лукс, който наемателят може да очаква срещу своите седем и половина долара седмично. По принцип спартанската обстановка потискаше Джинджър, но благодарение на писмото тази вечер беше въодушевен и почти весел. В определени моменти дори поучителните текстове, извезани на ковьорчето над умивалника, не ни донасят пълно успокоение.

Джинджър не побърза да прочете писмото, а устрои истинска церемония. Държеше се като момченце, на което неочаквано са поднесли сладолед и което известно време не докосва леденото удоволствие, после го изяжда толкова бавно, сякаш му се иска никога да не свърши. Първо извади от горния джоб на сакото си снимката на Сали, която най-безочливо беше задигнал от апартамента й. Гледа я дълго и с любов, после я постави на нощното шкафче, та да му е под ръка, ако му се наложи да направи справка. После свали сакото, яката и обувките си, напълни и запали лулата си, постави кесията с тютюн и кибрита на страничната облегалка на креслото и се настани на него, като опъна крака на леглото си. След като се настани удобно, отново запали лулата си и взе писмото. Огледа знака, написания на ръка адрес и пощенската марка. Претегли плика на дланта си, очевидно съдържаше поне два листа. Взе фотографията на Сали и отново я разгледа. За трети път запали лулата си, настани се още по-удобно и скъса плика.

Щом прочете обръщението, което гласеше „Скъпи Джинджър“, изпита необходимостта отново да грабне снимката и да се втренчи в нея още по-напрегнато. Дълго я съзерцава, сетне отново я остави и се зае да запали лулата си. Едва тогава продължи да чете.

„Скъпи Джинджър,

Страхувам се, че писмото ми неприятно ще те изненада и се чувствам ужасно виновна. Побягнах, без дори да се сбогувам с теб. Не мога да постъпя по друг начин. Знам, че е проява на слабост и че ще ме помислиш за страхливка, но за мен това е единственият изход. Цели два дни се опитвах да преодолея мъката си, но усилията ми бяха напразни. Между другото, благодаря, задето ме остави на спокойствие. Никой не би постъпил така. Но на света не е имало и няма да има съобразителен човек като теб.“

След това откровение младежът се почувства задължен отново да погледне към снимката.

„Всичко в Ню Йорк ми напомня за загубата. Неизменно се случва, когато свързваш щастието си с определено място. Щом нещата се объркат, навсякъде започваш да виждаш призраци. Не можах да го понеса. Опитах се, но не успях. Заминавам с надеждата да излекувам нараненото си сърце, стига да е възможно. Когато отидох в пансиона за пощата ми, намерих писмо от господин Фосит, който в момента е в Англия. След смъртта на брат си е наследил знаеш ли какво? Моден салон на Риджън Стрийт. Брат му притежавал фирмата «Лорет и Сие». Навярно след време милият старец ще продаде салона, но в момента е толкова объркан, че подобна мисъл явно не му е хрумвало. В писмото си повтаряше колко искал да съм до него и да му помагам, а пък аз се съблазних от предложението му и избягах. Бях готова на всичко, за да избягам от призраците и да имам някакво занимание. Едва ли ще се почувствам по-добре в Англия, но поне всяка сграда няма да ми напомня за изгубеното щастие. Препоръчвам ти никъде да не бъдеш щастлив, Джинджър. Рискуваш много.

Елза Доланд също ми беше писала. Посланието й преливаше от приятелски чувства към мен. С нея бяхме много близки, но тя изобщо не подозираше за годежа ми с Джералд. Именно аз заех на Филмор парите да постави пиесата, благодарение на която Елза внезапно се прочу. Тя ми пишеше, че ще ми бъде признателна до гроб и че ако някога има възможност, ще ми се отплати. Каква жестока ирония, нали?

Третото писмо беше от Джералд. Очаквах го, разбира се, но как би постъпил ти, Джинджър? Щеше ли да го прочетеш? Около час седях с писмото в скута си и се взирах в плика, после. Нали разбираш, нямаше смисъл да го чета. Сигурна бях какво е съдържанието му и че само ще ми причини още по-голяма болка. Нищо не можеше да промени факта, че Джералд ме е изоставил, следователно обясненията бяха напълно излишни. Обясненията не помагат, не могат да променят нищо. Изгорих го, Джинджър. Изгорих последното писмо на Джералд. Подпалих го на пода на банята, хартията затлея, стана кафява, после припламна, а аз драсках клечка след клечка, за да поддържам огъня, докато върху плочките останаха само пепел и черно петно. Само мръсотия.

Джинджър, моля те да изгориш и моето писмо. Изливам мъката си пред теб с надеждата да се почувствам по-добре. Не ми се сърдиш, нали? Знам го. Ти си единственият ми истински приятел.

Любовта е нещо ужасно, друже мой. Сграбчва те и те прави безпомощен. Лесно е да разсъждаваш трезво и да даваш съвети на влюбените, когато самият ти не изпитваш силни чувства. Докато работех в салона за танци, една от колежките ми си загуби главата по абсолютен гадняр. Речта му беше изпъстрена с цинизми, приглаждаше косата си с брилянтин — беше повече от ясно, че не е цвете за мирисане. Но колежката не искаше да чуе лоша дума за него. Убеждавах я непрекъснато. Чак ми става смешно, като си спомня колко трезвомислеща съм била. Ала усилията ми бяха напразни. Бог знае защо тя желаеше именно този мъж и естествено се случи точно онова, от което се страхувах.

Ех, ако можеше човек да управлява живота си така добре, както управлява живота на други хора! Ако моето нещастие беше сполетяло друго момиче, щях най-убедително да докажа, че това е най-доброто, което би могло да се случи и че човек, способен да извърши стореното от Джералд, не заслужава да скърбиш за него. Сякаш чувам думите си. Ала каквото и да е направил, Джералд си остава Джералд, а аз съм си същата Сали и дори да споря до посиняване, не мога да променя този факт. Единственият изход е да излея мъката си пред моя червенокос приятел, макар и двамата с него да знаем, че всяка девойка с характер е длъжна да запази самообладание, да не споделя неприятностите си и с гордо вдигната глава да не позволи на никого да узнае за душевните й терзания.

Споменах думата «гордост» и мисля, че с нея се обясняват страданията ми. Гордостта ми беше засегната и прекършена, както ти си прекършил бастуна на господин Скримджър. Какви жалки същества сме. Не, не се засягай, имам предвид само момичетата. Навярно много момичета разсъждават като мен. Сигурна съм, че ако Джералд беше умрял, нямаше да бъда толкова опечалена. Сърцето ми щеше да бъде разбито, но нямаше да се чувствам така зле. Самолюбието ми е засегнато. През целия си живот съм обичала да налагам волята си, бях самоуверена и мислех, че целият свят е в краката ми, а сега си плащам. О, Джинджър, плащам скъпо и прескъпо! Питам се дали бягството ще ми помогне. Може би, стига господин Фосит да ми осигури толкова работа, че да нямам време за размишления.

Разбира се, знам как се е случило всичко. Безсъмнено Елза е много привлекателна. Но най-важен е успехът й. Джералд обича успеха… не, обожава го. Пред нея се очертава бляскава кариера и тя ще поведе съпруга си по пътя към славата. Джералд ще пише пиеси, в които Елза ще изпълнява главната роля. А аз не мога да му предложа нищо подобно. Осъзнавам, че е много подло и низко да го казвам. Трябва да се издигна над дребнавата ревност и да приема, че с Елза просто сме участвали в някакво състезание и че съм загубила наградата, нали? Ала не ми е останала капчица гордост.

А сега е време да престана с плачливите си словоизлияния. Излях мъката си и в момента се чувствам малко по-добре. Естествено доброто ми настроение няма да трае дълго, но дори и минута облекчение все пак е нещо. Скъпи Джинджър, няма да се видим много време, а може би никога повече няма да се срещнем, но запомни, че непрекъснато ще бъдеш в мислите ми. Чувствам се отговорна за теб, сякаш си мое дете. Сега имаш работа, гледай да я задържиш. Моля те от все сърце този път да не се «оплескаш». Сбогом. Така и не намерих снимката, която търсех онзи ден, иначе щях да ти я изпратя. Щеше да я поставиш върху полицата над камината и всеки път, когато почувстваше желание да оплескаш нещо, щеше да виждаш строгия ми поглед и да се отказваш от щуротиите.

Сбогом, Джинджър. Трябва да приключвам. След малко ще съберат писмата.

Оставам твоя приятелка, където и да се намирам:

Сали.“

Джинджър остави писмото и издаде звук, едновременно напомнящ на въздишка и на ругатня. Питаше се дали ще допринесе за благополучното разрешаване на проблема, ако замине за Чикаго и счупи врата на Джералд Фостър. След като реши, че планът му е неприложим и не успя да измисли друго, отново запали лулата си и се зае да препрочита писмото.