Георги Караславов
Танго (3)

3

След късата разходка до клозетите и след проверката дългите коридори на затвора постепенно заглъхваха. Настъпваше дълбока, неспокойна тишина, която често трепваше от удар или вик в някоя от малките килии. Сдържаните разговори стихваха по-лека-лека и само нечии предпазливи стъпки по стълбите около „колелото“ отекваха из всички коридори. Огромното сиво и мрачно здание потъваше в сън. Някъде заспали затворници започваха вече да хъркат и техните нестройни и неприятни звуци се чуваха като стонове на хора, които агонизират, задушени от силна и безмилостна ръка.

В коридора на осмото отделение, или както го наричаха „отделение на смъртниците“, като че ли беше по-тихо и по-тъжно, отколкото в другите отделения. Тук и остърганите дъски върху перилата на коридора придаваха по-мрачен и по-страшен изглед на този етаж от източното крило на затвора. Тези дъски бяха поставени над четириетажната пропаст, за да не се хвърли някой от „смъртниците“. Можеха да се намерят и такива осъдени на смърт, които, като се хвърлеха долу, щяха или да съкратят мъките на страшното чакане, или да нарушат правилата на официалното умъртвяване.

Разбира се, такива отчаяни „смъртници“ можеха да се хвърлят и от „колелото“, дето нямаше как да се сложат дъски. Тук затворническата управа беше взела предпазни мерки долу, над партера. Там беше сложена мрежа от дебело въже, изплетена сякаш от огромен кръвожаден паяк. Ако самоубиецът все пак се хвърлеше от последния етаж, в най-лошия случай той можеше само да се натърти върху мрежата. Но в никой случай не можеше „сам да се лиши от живот“, както в такива случаи казваха канцеларистите от съдебното ведомство.

За живота на „смъртниците“, затворническата управа полагаше и други, нарочни, предварителни грижи. Осъденият на смърт не трябваше да има под ръка нищо, с което би посегнал на живота си. Преди да го въведат в килията, надзирателите му сваляха поясока, вземаха му ножчето, прибираха всичко, което режеше или което можеше да се направи на клуп. В килиите на „смъртниците“ нямаше и кревати. Оставяха им само обикновени прости сламеници на циментения под. Килията трябваше да бъде съвършено гола, тъжна и еднообразна.

В такива голи, еднообразни, студени циментени килии в северната страна на осмото отделение бяха тикнати Юрдан Миланов, Борис Митовски и Иван Тодоров Проев, след като им прочетоха смъртните присъди. Те бяха затворени в три поредни четни номера близо до „колелото“ и поради това и най-леките и предпазливи стъпки около „колелото“ отекваха зловещо в сърцата им и им изглеждаха подозрителни. Прието беше осъдените на смърт да бъдат изолирани в отделни килии. Но през тези дни усилено работеха и военните, и гражданските съдилища и поради това килиите на цялото осмо отделение бяха претъпкани със „смъртници“. „Смъртници“ имаше и в някои килии на седмото отделение, което заемаше противоположното западно крило на същия етаж. През друго време в това отделение обикновено затваряха или изолирваха само по-тежко провинените политически затворници.

Затворниците лежаха не по дължината, а по широчината на килиите, за да има място за всички. Вечер те се нареждаха като сардели, а когато някой станеше, за да иде до вратата, той трябваше да крачи внимателно между своите другари, за да не настъпи някого. Арестантите трудно се обръщаха и някой от тях, за да поизправи снагата си и да отпусне краката си, ставаше, залепяше се за стената и стоеше така час-два. Другите затворници се наместяха несъзнателно върху мястото му.

В отделението на „смъртниците“ се спазваше строг ред. Те имаха по едно свиждане на месец, но понякога, когато прокурорът беше зает или нямаше добро настроение, дори и свижданията се забавяха и отлагаха. Един път на месеца се допущаше внасянето на храна. Но храна, по разпореждането на директора на затвора, и дори често пъти чрез някой от главните надзиратели, се внасяше комай всяка седмица, в най-лошия случай — на две седмици. Дори писма да пишат и да получават „смъртниците“ имаха право само веднъж на месеца. Но писма те пишеха по-често. Имаше затворници, които ги изнасяха скришом. Но скришното изнасяне на писмата беше сложно и рисковано. „Смъртниците“ и изобщо затворниците имаха много свободно време, за да обмислят най-различни начини за свързване с външния свят.

Дори и с другите затворници „смъртниците“ нямаха възможност да се срещат.

„Смъртниците“ излизаха на едночасовата разходка преди и след обед отделно, в „своето“ каре — карето на „смъртниците“. През тези щастливи, мечтани часове от тежкото денонощие Юрдан, Борис и Иван се виждаха, хвърляха си погледи, пълни с дълбок и неизразим смисъл, казваха си по някоя приказка, в която бяха събрани размислите на цели часове.

И на тримата нови „смъртници“ направи впечатление по-особеното държане на надзирателите. Колкото и да бяха се професионализирали в грубостта и безсърдечието, към „смъртниците“ те бяха по-внимателни. На Юрдан се струваше, че те проявяват към тях оная ласкавост, която се проявява към гергьовденското агне, след като вече то е избрано и отделено за жертва. В това отношение на надзирателите имаше и малко страх — страх от неизвестността след екзекуцията, страх и от самите „смъртници“. Защото никой не знаеше на какво биха се решили някои от тях в това безизходно, мъчително и страшно положение. Дори при раздаването на храната в килиите на „смъртниците“ имаше нещо крайно сдържано, мъчително и дори церемониално. Бакарят и надзирателят, които отваряха шумно вратите на килиите, за да разлеят по една лъжица в канчетата на осъдените, като че ли искаха да кажат: „Защо ли хабите храната, когато и без това ще си отивате от този свят…“

Вечерната проверка беше едно малко развлечение. И макар че то се повтаряше с поразително еднообразие, все пак „смъртниците“ го очакваха с нетърпение.

Формалният срок за обжалването на присъдите мина и тримата млади „смъртници“, свити в три отделни килии между своите другари, за пръв път преживяха очакването на екзекуцията. Онези, които бяха осъдени на смърт чрез разстрел, не знаеха кога точно, в кой час на деня ще ги извикат, за да ги отведат пред дулата на пушките. Тях обикновено ги викаха уж на „свиждане“, уж на „справка“ в канцеларията, уж за „местене“ в друг затвор. Но осъдените на смърт чрез разстрел знаеха за какви „справки“ ги викат и тръгваха, като се прощаваха със своите другари. Това бяха страшни и неописуеми часове. В такива моменти целият затвор се раздвижваше. Един вик на протест, на клетва за другарска вярност, един вик на обещание, че живите ще продължат делото на своите разстреляни другари, се изтръгваше от хиляди гърла. По вратите на килиите заиграваха стотици налъми и този зловещ шум разтърсваше огромния сив корпус на окованото с камъни и желязо здание.

Друга беше процедурата с ония, които бяха осъдени па смърт чрез обесване. Тях ги измъкваха около полунощ, измъкваха ги по възможност по-тихо и по-бързо, със завързани ръце и със запушени уста. Някои от осъдените на смърт чрез обесване понякога посягаха да се защитят и в такива случаи тях ги смъкваха долу отмалели от удари.

Осъдените на смърт чрез обесване обикновено будуваха до късно след полунощ от страх да ги не изненадат. Но уморени от непрекъснатото напрежение, те се унасяха в най-сладкия сън, събуждаха се сутрин и дълго търкаха очи, за да се уверят, че са живи и здрави.

Юрдан, Борис и Иван знаеха този ред при екзекуциите още когато лежаха предварителния арест и поради това през първата нощ след изтичането на формалния срок и потвърждаването на присъдите им, те будуваха до зори. Изтощени, отпаднали, със зачервени очи и плахи погледи, те посрещнаха първото утро, след което идеше втората страшна нощ. Ще осъмнат ли пак живи? Ще дочакат ли пак да се порадват на хубавата светлина през малкото прозорче на затворническата килия?… Техните другари, макар сами да очакваха смъртта всеки момент, се мъчеха да ги ободрят и разсеят. По-старите обитатели на килиите от осмото отделение бяха пообръгнали, бяха добили дори известни навици в чакането на страшния час. Пък и общата участ, веселият нрав на някои от осъдените, смелостта на други, увереността в тържеството на комунизма, за който умираха, всичко това създаваше в килията особена атмосфера. Тук мъчно можеше да се унива, защото унинието беше белег на политическо капитулантство.

В първата килия откъм „колелото“ беше Юрдан. Когато той влезе, в килията имаше седем „смъртници“. След една седмица двама от тях извикаха за „справка“. Юрдан и по-рано беше „изпращал“ с викове и тропане по вратата на килията „смъртници“, които отвеждаха на разстрел, но сега той изживя дълбока душевна криза. Може би утре или други ден в полунощ неговите съкилийници ще изпратят и него с такива викове и с тропане по железните врати на килиите. Но ще му помогнат ли с това? Той се замисляше за страшния миг, съобразяваше с всички частички на тялото си като как би могъл да се откопчи от примката на бесилото, отплесваше се по неосъществими, фантастични проекти, стресваше се, и разтърсен от студени тръпки, като че се свестяваше от някакво необяснимо зашеметяване.

Обикновено той рядко задрямваше до първите часове след полунощ. Със сгънати ръце и с глава, сложена върху дланите, той мижеше, ослушан във всеки шум, долетял до изострения му слух някъде от стълбите. По-тежките стъпки — стъпките от подковани войнишки ботуши, отекваха в тъпанчетата му като удари от чукове. Той гледаше своите другари, които спяха спокойно, като че не бяха „смъртници“ като него, като че не бяха осъдени на доживотен затвор. Може би в началото и те са се тревожили така. Но с времето бяха обръгнали. Неспокоен беше само един бивш учител, който постоянно гледаше портретчето На своето тригодишно момиченце.

В очакване на тежките стъпки в първия час след полунощ, Юрдан прекара няколко нощи, които, струваше му се, няма да забрави, ако ще би да живее още триста години. Той беше уверен, че ще дойдат да го вземат. Отначало го беше страх — не знаеше как ще понесе щракането на ключа, отварянето на вратата, надзирателите, войника с натъкнатия на пушката нож. Като мереше душевните си сили, струваше му се, че няма да издържи, че ще се разхленчи, че ще припадне. И той започна постепенно да преценява всяка секундичка от това опасно и страшно време, да отмерва всяко свое движение, всяка своя стъпка. Най-сетне той стигаше до едно положение, когато смяташе, че ще издържи, че няма да падне духом. А това беше най-важното. Да умре поне като комунист.

След като уточни и установи своето държане при задигането му от килията, Юрдан като че се поуспокои малко. Успокоението идеше и от това, че минаха доста нощи, а никого от тях не закачиха. Тримата излизаха всеки ден по два пъти на разходка в карето на „смъртниците“, разменяха си погледи и мисли, разбираха се по много неща, по които трябваше да се разберат, и се прибираха в килиите потвърди и по-ободрени. Юрдан започна да привиква с този ред, започна да мисли, че вече така ще си върви и че все така ще будува до зори, уверен все пак, че ще дочака здрав и жив новия ден…

И в тези часове на будуване и на сладки дремки той се унасяше в мисли по хиляди неща. Най-много той мислеше за селото и за родителите си. Пренасяше се в оживените привечер улици, когато, привършил работата си, излизаше, за да се поразтъпче и да се види с приятели и другари. Мъчно му беше за празничните дни. След хората и разходките по шосето младите се пръскаха уж да се прибират у дома си. Но вместо да си идат, те се шмугваха с изгорите си в някои глухи кътчета на дворовете и градинките и си бъбреха до късно. Това бъбрене беше предпазливо, лекомислено, но сладко.

Там в Рилкината градинка, зад отрупаните съчки, които бяха докарани от гората още преди година и половина, в сянката на гъстите овошки, той слушаше опиянен гугукането на своята изгора. Но за разлика от много ергени, той разказваше на своята изгора не само как ще се наредят, когато се вземат, но и за хубавото бъдеще, което ще дойде, когато бъде победен и свален фашизмът. Тогава хората ще работят с радост и с радост ще живеят. Обикновено Юрдан започваше да й разказва за бъдещето, а завършваше с настоящето. Разправяше й какво става по фронтовете и я убеждаваше, макар че тя за нищо не му възразяваше, че немците, въпреки своите временни победи ще бъдат бити от Червената армия и че тогава фашизмът в Европа ще бъде разгромен. Макар че Рилка не разбираше твърде от сложната европейска и световна политика, тя се любуваше на неговите познания, слушаше го с облещени очи и се притискаше галено в него. И изведнъж, опомнен сякаш от някой унес, той я хващаше за раменете, прегръщаше я здраво и след това дълго и ненаситно я целуваше. Тя ту се отпущаше в притома, ту пърхаше в ръцете му като пиле и на целувките отвръщаше с целувки. Дори в здрача на вечерта той долавяше как бузите й руменееха и как сетне цялото й кръгличко, миловидно русо личице пламваше като от треска… И в лекия краткотраен сън, и в неспокойната дрямка той преживяваше тези мигове на любовно блаженство, стряскай от всяко пошавване на другарите му в килията иди от някой случаен шум из коридорите на затвора. И тогава той виждаше пак страшната действителност — претъпканата килия, задухата, мъждивата лампичка, решетките зад мъничкото прозорче…

Късно, след раздялата, той не се прибираше у дома си. Беше свикнал да минава към своите другари и да ги пита за новини. Една вечер Борис Илов го повика, каза му, че има да свършат хубава работа, и го изведе над селото. Те вървяха много предпазливо, провираха се като котки през буренясалите градини зад горната махала. От сянката на Ямишевите канадски тополки излезе Иван. Тримата заобиколиха зад тополките, прилепиха се в един синор под някакъв храсталак и събраха глави. Борис съобщи, че е получил нареждане от партията да обмислят въпроса за по-сериозни и по-ефектни саботажи. Да работят внимателно, да пипат ловко, да се пазят от провал. Борис предложи да подпалят сеното, което беше отрупано на купчини зад гарата и което, както им съобщиха, било за германците. Иван носеше бидон, пълен с газ. Този бидон беше откраднат от една немска част, която през април миналата година се беше настанила в селото.

— Този път сигурно ще предприемат арести — предупреди Борис. — Всеки да си измисли предварително къде е бил през времето, когато ще запалим сеното. Помнете — през тази нощ не сме се виждали, не сме се срещали, не сме си приказвали. Никой нищо не е видял, не е чул, никой нищо не знае.

Юрдан слушаше мълчаливо и сърцето му биеше неспокойно. Той виждаше, че тази акция беше сериозна. За пръв път ще стане ясно, че подпалването е извършено от местни комунисти, а не от случайни хора, както се приказваше за другите по-дребни предишни саботажи.

Те се промъкнаха до купните, като направиха широк завой зад гарата, напръскаха внимателно сеното и хвърлиха по една клечка кибрит върху набелязаните купни. Само след няколко минути буйни и високи огнени струи заляха хоризонта и осветиха полето. На гарата настана суматоха. Няколко железничари се въртяха около вагоните и не знаеха какво да правят. Телефонираха в общината, но оттам никой не се обади. Началникът на гарата изпрати човек, за да съобщи на кмета. Борис, който знаеше, че един такъв пожар може лесно да бъде угасен, беше взел десетина пачки гръцки патрони, които не ставаха за никоя тукашна пушка, и ги нареди около огнищата в купните. В най-голямата купа той сложи една бомба-бухалка. Тя можеше и да убие някого от ония, които ще хукнат да гасят, но нека, реши той, да не се навират много, дето не им е работа. И най-важното, друг път да бягат от пожарите, а не да тичат да ги гасят. Няколко пачки изгърмяха безредно, но ясните пронизителни звуци отекнаха тревожно и на гарата, и в селото. „Партизаните нападат!“ — извика някой на гарата. Началникът на гарата притича до градинката и се стули зад кочината, в която грухтеше спокойно неговият шопар. Кметът, поляците, полицаите от участъка начело със старшията тичаха към гарата. Но когато наближиха семафора, откъм пожарището се чу необикновено силен гърмеж. Какво ставаше там? Полицаите залегнаха готови за стрелба, а поляците се хвърлиха в канавката и бързо започнаха да излазват нагоре към селото. Ставаше някакво нападение, но какво, къде, от кого — не можеше да се разбере.

Юрдан, Борис и Иван се промъкнаха незабелязано по домовете си и след малко излязоха на улицата, за да зяпат наивно и да питат другите селяни — какви са тези пламъци и откъде идат тези гърмежи?…

На сутринта от града дойдоха агенти, обикаляха около гарата, душиха изгорелите купни, шушукаха с кмета в общината и си заминаха. Не арестуваха никого. Кметът уверяваше наляво и надясно, че подпалването е майсторска работа и че от селото такива майстори няма.

След десетина дни Юрдан, Борис и Иван слязоха на дванадесет километра под селото, отсякоха няколко дръвчета край шосето, върху които беше закачен телефонен кабел, разрязаха кабела на стотина метра, прибраха внимателно отрязания къс, натъпкаха го в тресавището над малкото блато, там дето започваха камъшите, и се прибраха. От полицейския участък пак се разшетаха, от града пак дойдоха разузнавачи, обиколиха и по съседните села, и пак всичко се спотаи. На два пъти Юрдан, Борис и Иван се мъчиха да подпалят вагони, които заминаваха за Германия, но не успяха.

Окуражен от успешните акции, Борис организира разпръскването на позиви против предаването на храните, защото, казваше се в позивите, производителите ще ядат клисав кукурузник, а пшеницата ще бъде изнесена, за да бъдат хранени немските пълчища, които тъпчат свещената земя на нашите братя — руските освободители…

Тези позиви бяха написани на общинска пишеща машина от един писар, който наскоро беше приет за член на партията. Няколко дни пак никой нищо не потърси. И един ден арестуваха писаря. Никой не разбра кога го прибраха. Пък и никой не очакваше, че тъкмо него ще арестуват. И защо са го арестували?… Едва при следствието се разбра всичко. Вещи лица от дирекцията на полицията сравнили буквите от двете пишещи машини в общината с буквите от позивите. Установено било, че позивите са писани на „Адлера“. Един от пазачите на общинските бици съобщил, че е виждал няколко пъти писаря да се върти вечер из общината. Още при първите удари в дирекцията на полицията писарят признал всичко. Полицията задържа веднага всички партийци и конспиратори, които писарят познавал. В дирекцията на полицията започнаха разпити и инквизиции. Сандо Кумов, един от най-добрите партийци, на когото от глупост бяха казали за подпалването на купните, не издържа и издаде този саботаж. Иван пък призна за скъсването на телефонния кабел. Бяха задържани всичко девет партийци. Само трима, с които Борис и Юрдан още работеха отделно, се запазиха.

В затвора, докато чакаха насрочването на делото, младите конспиратори се запознаха с по-стари и по-опитни свои другари и разбраха колко простовато, наивно и непредпазливо са работили. Особено поразен беше Борис, който се смяташе за умен и ловък конспиратор. Той беше поразен от това, че по шрифта на пишещите машини можело да се установи кой позив на коя машина е писан. Дотогава той мислеше, че буквите на различните пишещи машини си приличат като песъчинките в морето и като песъчинките в морето са безброй. В затвора младите конспиратори си дадоха сметка за своите саботажни акции и разбраха какво голямо значение имат саботажите в борбата срещу фашизма и немските окупатори. И тъй като властта преследваше безмилостно саботьорите, те се досещаха като какви присъди ще им бъдат издадени. Юрдан, Борис и Иван се готвеха за най-страшната присъда. Те често мислеха за близкия и страшен край, който ги очаква, но освен през редки часове на видимо униние, те се мъчеха да скрият от другарите си дори своята съвсем естествена тревога. А и затворническата среда, в която попаднаха, беше здрава и силна. Тя ги грабна, въодушеви ги. Сега вече те знаеха как трябва да се работи. Само да имаха късмет да се измъкнат отново на свобода! В средата на политическите затворници те бързо укрепнаха и заякнаха духом, възмъжаха и узряха не за годините си. Те живееха трескаво, те гълтаха всекидневните, всекичасните политически уроци на по-възрастните и по-опитни партийци. За тях това не беше затвор, а някаква нова, интересна и неподозирана по-рано академия. При тежките условия на затвора те оцениха свободата навън и се научиха как трябва да се работи за в бъдеще. След присъдите Юрдан, Борис и Иван мечтаеха само да ги оставят на доживотен затвор…

До насрочването на процеса, дори до момента, в който прокурорът произнесе своята дълга обвинителна реч, Юрдан си мислеше, че на тях, като на прости и неуки селянчета, няма да наложат най-тежкото наказание. Но като чу обвиненията на прокурора, той се стъписа. Съдиите, които отначало му изглеждаха на обикновени хора, тъй като измерваха и подсъдимите, и публиката с някакво добродушно пренебрежение и от време на време се навеждаха един към друг, подмятаха си по някоя приказка и се усмихваха кротко, същите тези съдии, особено след прочитането на присъдата, изведнъж се преобразиха на сурови, жестоки, неумолими същества, безсърдечни и глухи за молби и жалби. Задавеният плач на майка му, изуменото лице на баща му, резкият вик на голямата му сестра — всичко това го смаза за момент. Той се окопити едва когато влезе в малката, тясна, набита килия на „смъртниците“. Запознанството с новите „съквартиранти“, въпросите, отговорите, коментариите около политическите процеси през последно време го посвестиха. Но после, когато си легна и вдаден в мислите си, възобнови в съзнанието си картината на присъдата, той изпъшка глухо: „Свърши се!“ Струваше му се, че изпъшка, че изрече тези две съдбоносни думички с глас и се огледа. Но другарите му не се помръдваха. Наистина той само си помисли, че за него всичко вече е свършено, но помисли така, като че цялото му тяло нададе неповторим прощален вик. И тутакси след това нейде във въображението му се мярна съвсем бегло мигът на обесването. Но той не можа да изживее докрай тази ужасна представа. Само се потресе цял и извърна глава. По-хубаво е, отплесна се той веднага, ако ще се мре, да се мре в открит бой. Човек върви или се притичва, или се хвърля зад някакво прикритие… Юрдан си представяше боя така, както го беше изживял на маневрите като войник. Неприятелят бие с картечници и артилерия. Чува се команда за атака. Сивите редици се надигат от окопа и се спущат стремително напред. Край ушите им, като разсърдени оси, бръмчат куршумите, При една такава атака той се хвърля, прави няколко крачки напред, един куршум го парва в гърдите, той се спира за миг, поглежда с разширени очи, захлупва се по лице и… край… Юрдан си помисли като как би загинал така, в открит бой. Но дори и в представата си той не искаше да умре. Миг след това мисълта му се подхлъзва настрана, той си представя как се свестява и как с радост установява, че не е убит, а е само тежко ранен. Той мечтае как ще лежи в болниците, как лекари и милосърдни сестри ще се грижат денонощно за него, как най-сетне той оздравява и се прибира у дома си…

Някой лакът го смушваше в тясната килия и Юрдан се опомваше от своя унес. Другарите в килията, циментените стени, мъничкото решетесто прозорче, тръбата на парното отопление, която приличаше на колец, забит зад желязната врата с шпионката, раираните затворнически дрехи, всичко това му напомняше къде и какво го очаква. Когато ги пущаха в коридора, той хвърляше жадни погледи ту към двора и помещенията на телеграфната дружина, дето свободни хора свободно и безгрижно се разхождаха, ту към седмото отделение, дето повечето от затворниците не бяха осъдени на смърт. Той чуваше шума в по-долните етажи, дето хиляди щастливци излежаваха присъди за криминални или политически деяния, но не трепкаха всяка нощ от подозрителните стъпки на палачите и не чакаха да ги измъкнат навън и да ги закачат на въжето…

Най-голямата радост за политическите затворници и особено за „смъртниците“ бяха новините, че Червената армия настъпва. Секнаха вече угнетителните известия за завземането на съветските градове от хитлеристите. Колелото се обърна. Новините от ден на ден ставаха все по-радостни и по-ободрителни. Как идваха тези новини и в циментените килии на изолираните „смъртници“? По какви тайнствени пътища минаваха, през какви невидими пролуки се провираха? Като мравки, които се, навеждаха една към друга в пътя си и се разбираха с чудноватия си език, така и затворниците си предаваха един на друг новините отвън. Срещи с адвокатите, думи, прехвърлени през решетката зад гърба на надзирателите, криминални затворници, които излизаха из затвора и носеха новини, арестанти, които току-що бяха докарани отвън и които предаваха последните сведения на нелегалните радиостанции, много и неуловими бяха пътищата, по които се пренасяха всички новини. Така в килиите на „смъртниците“ долетя радостната новина за заграждането на германските войски при Сталинград. Вярно ли беше това? Писъмца, оставени на определени места в клозетите, потвърдиха най-радостната от всички досегашни новини в затвора. Червената армия разкъсала всички фронтове, сломила всяка съпротива, на-тикала ги в миша дупка и пипнала като в клещи триста хиляди хитлеристи… Юрдан слушаше и подскачаше от радост. Той знаеше, че тази мила славна любима армия ще спаси света. Но ще доживее ли и той да влезе в този свят на щастливите свободни народи?

В съседната килия беше затворен Иван. Нито инквизициите в дирекцията на полицията, нито предварителният затвор, нито напрежението през дните на съдебния процес можаха да сломят този млад и здрав организъм. В неговата жизненост имаше нещо детско. Той кипеше от сили, от пориви, от възторзи. Той искаше да живее, да диша, да се движи, да се радва. Имаше моменти, когато забравяше, че се намира в най-страшното отделение и че над главата му виси клупът на бесилката, смееше се и пееше полугласно, но с дълбоко радостно чувство. Но имаше и моменти, когато Иван изпадаше в дълбоко, мрачно настроение. Наистина това отчаяние, като у децата, беше краткотрайно, но на Иван се струваше, че всичко е пропаднало, че е безсмислено да се борят, да търпят и да се мъчат, че животът е глупав и празен. В такъв един момент на униние и безверие той призна, че са скъсали и телефонния кабел. Имаше ли смисъл, мислеше си той тогава, да мълчи, когато те бяха предадени от един мизерник, от една долна твар… Малко след това той се разкая за своето малодушие, укори се с всички сили и се кълнеше в душата си, че ако втори път му се случи да изживее такова, пък и дори много по-страшно изпитание, ще го понесе мъжествено… Иван често мислеше за изпълнението на смъртната присъда. Но мисълта му не се задържаше продължително върху това. Защото той усещаше как сърцето му биеше силно и правилно и му се струваше невероятно този така хубаво нагласен организъм да спре… Той дишаше с наслада дори спарения мръсен въздух на малката претъпкана килия, изтягаше се от стена до стена с такова удоволствие, като че беше полегнал на някоя поляна, хранеше се с вълчи апетит. Той ядеше с такова доволство, че дори клисавият хляб, който им даваха, в неговите ръце изглеждаше на козунак. И броеше дните, когато от селото ще му донесат за ядене. Денем, напращял от сили, той чакаше с нетърпение часовете на разходката, а после, затворен в тясната клетка, прескачаше предпазливо през краката на своите другари, поглеждаше през шпионката и пак се връщаше на мястото си.

След проверката той се ошупваше. Идеше нощта. Какво щеше да се случи? Щяха ли да дойдат?… Струваше му се, ако не е осъден на смърт и ако не ляга със съмнение, че след полунощ могат да го измъкнат, той дори би бил щастлив, макар и на такова неудобно място.

По затихването на глъчката в голямото здание, по шума отвън, по движението на някои влакове, той съдеше за приближаването на полунощ. Само когато наближаваха тези съдбоносни часове около полунощ, Иван се замисляше. Може би това е последната му вечер. Може би за последен път лежи на неудобното затворническо легло. Може би за последен път гледа малката електрическа лампичка, която светеше само с една мъничка жичка и изпущаше жалка, скъперническа светлина. До късно след полунощ Иван будуваше. Но в дъното на душата си той беше уверен, че все пак няма да изпълнят присъдата. Тази присъда, според него, беше издадена, за да се сплашат комунистите от съседните села. Ето, искаха да кажат съдиите, властта не се шегува, мирувайте, защото и на вас ще нахлузим торбите. Но всъщност няма да им нахлузят торбите, тъй като това още повече би наежило против властта всички близки и познати, всички другари от цялата околност… До късно след полунощ Иван мислеше как Червената армия ще разбие на пух и прах хитлеристката сбирщина и как всички фашисти у нас ще си глътнат езика…

В такова напрежение и в такъв размисъл, в такива полунощни тревоги, представи и мечти се нижеха дните. Изминаха няколко седмици. Иван започна да си се успокоява. Всичко, според него, ставаше точно така, както предвиждаше. И той започна да си заспива спокойно, уверен, че на сутринта ще се събуди здрав и читав. Много рядко, при някакъв силен и подозрителен шум след полунощ, той се събуждаше, приповдигаше се на лакът, наперен като заек, ослушваше се полуразтревожен и щом шумът заглъхнеше, лягаше пак, доволен, че всичко е минало благополучно. Но обикновено той спеше дълбоко и се събуждаше призори, когато коридорите на затвора започваха да кънтят от стъпките на надзиратели и арестанти-прислужници.

Много често той мислеше за селото, за дома си, за родителите си. Интересуваше се за брат си, мъчеше се да си представи как живее в концлагера, изпращаше при случай много здраве на сестра си и я молеше да изпрати снимка на детето, за да му се порадва. Но най-много мислеше той за старите. Беше му мъка за бабата и за дядото, които толкова много го обичаха, за баща му и особено за майка му, която трепереше над него като над дете и която сега сигурно се съсипва от страхове и плач. Той ги жалеше, искаше да им помогне по някакъв начин, но как? При последното свиждане той забеляза колко много е отпаднал баща му. Бузите му бяха хлътнали и кожата на лицето му беше станала сивопепелява. Иван се помъчи да го ободри с няколко думи през решетката, но бащата само заклати печално глава. По-рано Иван се страхуваше от баща си, макар и да знаеше, че е мек и добродушен човек. Той чувствуваше, че баща му стои високо над него и му се струваше, че няма никога да го достигне. И едва сега, зад решетката, като го видя отпаднал и омърлушен, Иван почувствува, че е израснал вече над него и че го гледа от високо, че го жали и обича още повече. „Така е, когато старите не знаят какво вършат младите!“ — рече бащата на раздяла. Иван се усмихна снизходително. „Е, има време старите да се поучат от младите“, отговори Иван и впил поглед в родителите си, той ги следи, докато да излязат от мрачната стаичка с двойната решетка по средата…

При всяка среща Иван питаше за баба си Дара и й изпращаше много здраве. Тази неуморима старица го учудваше. По цял ден тя не подгъваше крак, не скръстваше ръце, не сядаше. Той не помнеше да е ставал преди нея дори по жътва, не беше се случвало да я намери заспала. По конспирации ли се губеше нощем, по тайни събрания ли закъсняваше, от седенки ли се завръщаше през късните часове на нощта, тя беше будна, усещаше го, обаждаше му се. Само веднъж, уверена, че скита По моми, тя го упрекна: „На наше време ергените не ходеха толкова много. Ще си съсипеш здравето, баби!“ И едва когато го арестуваха, тя разбра защо се е връщал толкова късно. Но дори и след като й стана ясно къде се е губел през толкова нощи, тя никому думица не продума… Една нощ той я сънува. Тя дойде в килията му, която уж бе станала негов дом, и той я посрещна на прага, разперил ръце, за да я прегърне. Той се ядосваше, че не я усети, за да я посрещне вън. Но тя и тук влезе така неусетно, както неусетно влизаше от една стая в друга у дома си, и му се усмихна. Килията беше празна, той живееше в нея самичък. Нямаше стол, за да я покани да седне. Но тя като че ли знаеше, че няма стол, погледна го накриво, но миловидно, и рече троснато: „А ти докога ще живееш като кукувица? Кога ще си намериш невеста?“ И тя пак се усмихна. Снопове от познатите бръчици се разсипаха по цялото й мъничко, но добродушно личице. Тя седна на пода, разтвори бохчата, нагласи му да си похапне и го загледа с умиление. И едва сега той се досети, че не е вече в затвора, а че е на нивата във Вълчовото и че баба му седи на синора до люляковата горичка… Той се загледа над зеления и весел кър и се надсмя на своята залисия. Виж го ти! Да е на свобода, а да не разбере това и още да смята, че е в килията… Този сън беше изсънуван така продължително и спокойно, че след като се събуди, Иван дълго време мига учуден и полузамаян, като че баба му наистина е била при него и като че той още усеща нейния топъл старчески дъх…

Едно нещо започна да го смущава напоследък: режимът в затвора се затягаше. Особено строго започнаха да държат в отделението на „смъртниците“. В изпълнението на смъртните присъди имаше малко затишие, но нови „смъртници“ идеха постоянно. Вече работеха само военните „съдилища“. А военните съдилища издаваха много тежки присъди. Нямаше процес без „смъртници“. В килиите ставаше все по-тясно и по-задушно. Онези, които бяха осъдени отдавна и отдавна бяха претръпнали от чакане да ги помилват на доживотен затвор, се смущаваха. Може би искат да „разчистят“ килиите, питаха се те. Но много от осъдените дори не се връщаха в затвора — от съдебната зала те бяха отвеждани направо на стрелбището. Все по-често военните съдилища започнаха да издават такива присъди — окончателни присъди, които не подлежаха на обжалване и които поради особеното вътрешно положение следваше да бъдат изпълнени незабавно. Иван знаеше, че съдилищата не вършат всичко това на своя глава. Те получаваха нареждания отгоре. Явно беше, че напредването на Червената армия плаши и озлобява фашистките управници в България. В това озлобление те можеха да екзекутират и всички ония „смъртници“, които отдавна чакат реда си и които вече претръпнаха от дългото чакане. Всичко все пак ще зависи от бързината, с която настъпва Червената армия, заключаваше Иван.

Имаше спокойни следобедни часове — часовете след жадуваната краткотрайна разходка, когато Иван мечтаеше за своето освобождение. Обикновено той си представяше как това ще стане по особен, неочакван начин. То ще бъде такава тревога, такова смущение, такава паника и същевременно такава радост, че докато свят светува, за него ще се пее и разказва. Иван предполагаше, че Съветският съюз е приготвил многомилионна парашутна армия. Съветският съюз е приготвил сто хиляди самолета. И ето, една нощ небето почернява и земята почва да тътне от рева на моторите. Милионната армия се стоварва зад гърба на германците. Започват удари от всички страни. Цялата хитлеристка армия попада в един грамаден чувал. Тя се съпротивява, но ударите на Червената армия са съкрушителни… Тук в България кацат четиристотин хиляди червеноармейци. Защо тъкмо четиристотин хиляди, Иван не можеше да каже. Но той си представяше дъжд от хора. Те капят навсякъде — над градове и села, над полета и планини, по пътища и гари… Иван се помъчи да си представи тоз народ, който плъзва навсякъде. И изведнъж се усмихва на себе си — защо са толкова много хора! Ще стигнат и двеста хиляди души. Не, и двеста хиляди са много — защо ще хабят войската си. Народът само да види, че братушките правят въздушен десант, ще се дигне като един да им помага. Ще може и с по-малко — със сто хиляди парашутисти. Като съобрази, че целият народ ще се хвърли да помага на наглите освободители и че войниците веднага ще минат на страната на народа, Иван намери, че ще стигнат и петдесет, та дори и тридесет хиляди души. Не е необходимо да ръсят хората си по пустите полета и планини, по затънтените паланки и села. Достатъчно е да ударят София, Пловдив, Варна, Бургас, Плевен… Достатъчно е дори да ударят само София, да смажат главата и другото ще дигне ръце без бой. Разбира се, добре би било, ако ударят още Варна и Бургас, за да могат веднага и свободно да стоварят войски. Само да дадат отдушник на народа, да пипне той оръжието, че да видят как знае да се бие той срещу фашизма…

Иван си представяше как ще бъдат освободени затворниците. Струваше му се, че ако парашутистите нападнат София, най-напред ще ударят казармите и затвора. Ще ударят казармите, за да сломят съпротивата на фашистите. А едновременно с това ще превземат затвора, защото тук са затворени такива прекрасни мъже. Ако затворът не бъде освободен едновременно с удара върху въоръжената сила на фашистите, то в своето озлобление и отчаяние фашистите могат да избият всички политически затворници. И Иван се унасяше в мечти за това фантастично нападение. Той си представяше как ще види първия червеноармеец и как те само ще се погледнал другарски и братски — няма да има време за ръкувания и целувки, ще трябва да се бърза, за да бъде обезоръжена стражата, да бъдат арестувани надзирателите, след това да се организира нападението и завземането на участъците, на учрежденията… И едва след като врагът бъде смазан навсякъде, едва тогава той ще се хвърли върху първия червеноармеец, който ще се изпречи пред него, ще го прегърне и ще му каже само: „Благодарим“. Така, с една-едничка думичка, излязла от дъното на сърцето му, той ще благодари на целия руски народ, на всички съветски народи.

Понякога Иван мечтаеше за революция, за нападение отвън, за надигане на целия народ. Но освобождение с вътрешни сили засега му се виждаше невъзможно. Защото освен въоръжените сили на правителството имаше много германски части, разпръснати навсякъде из България. При това германците бяха в Сърбия, в Гърция, в Румъния. Ако тук стане нещо, те веднага ще се нахвърлят върху нас. И ще може ли в такъв случай Съветският съюз да ни даде незабавна помощ? Иван не знаеше. Струваше му се, че германците още са силни. А и нашите фашисти още се държат. И Иван се връщаше към мечтите за парашутно нападение, за внезапния удар, за свободата и за битките по софийските улици.

Сутрин и след обед, когато се срещаше с Бо-риса на „карето“, Иван потръпваше леко, като че ли по гърба му полазваха мравки. Борис го гледаше някак си недружелюбно, изкосо. С него той дори много рядко разменяше по някоя дума. Иван знаеше, че му се сърди, задето обади за кабела. Иван признаваше, че е сгрешил, признаваше, че прояви малодушие и дълбоко съжаляваше за това. Наистина признанието за прерязването на кабела много отегчи положението им, защото този кабел беше германски военен кабел. Но и без това, само заради подпалването на сеното, тях щяха да ги осъдят на смърт. Иван постоянно дебнеше случай да се разговори с Борис за своето признание, да поиска прошка и да даде обещание, че ако остане жив и здрав, Никога нищичко вече няма да издаде на врага, ако ще би и жив на огън да го пекат. Но нямаше как…

Но Борис и без това си беше строг, мълчалив и суров. През време на процеса той се държа твърдо и безстрашно. И когато адвокатът му на два пъти се увлече и започна да кори партията, той го прекъсна и каза, че се отказва от такава защита. Той разказа как са го инквизирали в дирекцията на полицията и така назова органите на държавна сигурност, че председателят му отне думата. „Момче, събирай си езика, отегчаваш си положението!“ — гълчеше го адвокатът. „Нали пред съда се казва истината?“ — отвръщаше спокойно и като че наивно Борис. При четенето на присъдата неговото скулесто, мускулесто, грубовато лице не трепна. Само побледня малко. Борис мръдна леко с раменете, като че искаше да каже — гледат си работата, бранят се, няма защо да им се сърдим, отпусна ръце и въздъхна дълбоко. Стана му много мъчно само за детето. Беше още много мъничко, щеше да расте сираче и нямаше да запомни баща си. Жена му е млада, ще поплаче, ще пожали, па ще махне с ръка и както му е ред, ще повтори. Нека. Борбата си е борба, жертвите са си жертви, а животът си иска своето. На баща му ще е мъчно, но той е корав, ще преглътне всичко и никому няма да издаде мъката си. Майката ще плаче. Ще плаче до припадане, ще си скубе косите и няма никога да го прежали, но ще се утешава с другите си синове и ще се залъгва с внучетата.

Като прочетоха присъдите, близките на осъдените на смърт се разплакаха. Борис се смръщи от лека досада. Защо плачеха? Или с плачовете си те щяха да омилостивят съдиите и щяха да смекчат присъдите? Детективите, които и в съда следваха по петите своите жертви, започнаха да изтласкват близките на осъдените. „Е, нека си вървят, стига са циврили“, мислеше си Борис.

Молба за помилване до царя той не подписа. И когато при първото свиждане баща му загатна сухо да опита и тъй, може би пък ще хване място, Борис отвърна със спокойна решителност: „Да подам молба за милост, значи да се откажа от дейността си. Пък аз не се отказвам.“ А на адвоката заяви: „Хиляди молби за пара, ако са решили да ни обесят.“

Него го поставиха в килия, дето имаше само трима „смъртници“. Тези мъже бяха осъдени за саботажи и конспиративни действия против реда и сигурността на държавата. Двамата от смъртниците бяха умни и начетени мъже, знаеха за какво се бият и за какво ще умрат. Третият беше капитулант. Той беше себелюбив амбициозен мъж, оплетен още преди да избухне войната от чужда шпионска мрежа. Той се хвалеше, че някога бил социалист, но сетне разбрал, че социализмът не отговарял на нашите условия и на характера на нашия земеделски народ. И поради това еволюирал към по-реални политически разбирания. На Борис се струваше, пък и другите двама „смъртници“ бяха на това мнение, че този човек прави всичко възможно да спаси кожата си. Те се пазеха от него. Той все гледаше да бъде на по-удобно място, да лежи и да се обръща по-спокойно и по-свободно, да си похапва по-хубавичко, да получава пръв от баката и да се прибира последен в Килията… По-късно него го преместиха й седмото отделение. Дойдоха други двама добри мъже, но наскоро след това единият от тях също беше преместен и в килията пак останаха четирма „смъртници“.

Вечерта след прочитането на смъртната присъда Борис легна след проверката и до зори мисли. Какво можеше да се направи, за да отърве въжето? Този въпрос човъркаше упорито и дълбоко мозъка му. На царска милост не се надяваше, нито я искаше. Да моли за милост, значи да признае сам, че е бил престъпник и че е вършил лоши работи. А работата, която свършиха, е добра работа. Само че е много мъничко. Трябва да се продължи. Другите, които останаха на свобода, ще подхванат нататък. Как ще заработят те, как ще продължат хубавото дело, ако той започне да хленчи за милост пред своите врагове? А все пак не трябва да се остави да го закачат на въжето като някаква чучула. Ще избяга. Как? Борис мислеше за това. И ще има време още да помисли. Да му падне и най-малката сгода, няма да се двоуми нито секунда — ще бяга. Най-много да го застрелят. Какво ще загуби той при най-лошия случай? Ще загуби бесилото, ще спечели куршума. Толкова.

Но ако сгодата не дойде сама? Трябва ли човек да скръсти ръце и да я чака, докато го измъкнат някоя нощ? Борис съобразяваше като какво може да се направи, за да се откопчи от ръцете на тези палачи. Най-лесно ще може да избяга, ако го изкарат вън от затвора. Или да го препратят в някой друг затвор, или да го изведат като свидетел по някое дело. Но на какво дело?… И той започна да обмисля. Можеха да излъжат, можеха да го впишат, без да знае нещо. Ей тъй, само да излезе от затвора. Струваше му се, че нататък вече всичко ще се нареди. Той ще вземе мерки да се справи и с вериги, ако му ги закачат, и с белезници, ако му ги сложат на ръцете, и с охраната, па ако ще би тази охрана да се състои от трима души.

На няколко пъти Борис се подемаше нагоре по стената и гледаше внимателно през решетката на малкото прозорче. Долу беше задният двор с „каретата“, със зеленчуковата градина, с пътечките и с примамливия простор до каменната ограда. По ъглите на оградата стърчаха зловещите кулички с прозорчетата, от които всеки момент часовите можеха да се прицелят. Една човешка глава в рамката на малкото прозорче е прекрасна мишенка. Едно натискане на спусъка и — всичко ще свърши. Борис гледаше навън и тръпнеше. Наистина войничетата в куличките бяха добри момчета и се преструваха, че нищо не виждат. Но се случваха и глупави, несъзнателни часови, които изпълняваха заповедта — стреляха във всеки, който дръзне да се мерне на прозорчетата… Зад оградата оттатък е артилерийска казарма. Виждат се няколко оръдия, камиони, на едно място е изоставен лафет, на друго място е разпрегната ракла. Пред помещението прибягват войници, една лека кола завива през вратата и влиза в просторния двор… Като слезе, Борис дълго време мисли за обстановката, за пречките, за опасностите Човек не трябва да се хвърля слепешката, напосока, само защото е намислил нещо полезно. Той трябва да рискува при известна вероятност за успех. Инак няма смисъл. А оттук наистина беше трудно да се избяга. Да слезе комай от четири етажа, Да мине през толкова надзиратели, да се промъкне край стражата от куличките, да прескочи толкова препятствия и да се отърве невредим, не, това беше комай невъзможно. И Борис пак се връщаше на хрумването да го пишат свидетел, за да излезе от затвора законно, придружен от някой глупав стражар.

Често пъти Борис заставаше на шпионката и дълго и жадно наблюдаваше малкото пространство от мрачния коридор на осмото отделение. От срещните шпионки също горяха разширени, светли зеници.

В джоба на затворническия си халат той намери голяма безопасна игла. Кой знай защо, но на тази карфица той се зарадва като на интересна и едва ли не спасителна находка. За какво можеше да му послужи тази дреболия? Дълго и грижливо я оглежда той, но нищо особено не му хрумна. Най-сетне, подпрян на вратата и загледан от време на време през шпионката, той започна да чегърта върху сивата кора на желязната врата. Два дни той драска с иглата и написа името си, откъде е родом, каква присъда има и за какво му е дадена присъдата. На друго място той изчегърта петолъчна звезда, а под звездата написа със ситнички букви: „Да живее РП! Да живее българският народ!“ След това изряза грижливо и любимите четири букви СССР. Звездата, СССР и възгласа на партията той написа на такова място и по такъв начин, че да не се забелязват при отварянето на вратата. Само когато легнеше на дясната си страна, той ги гледаше и им се радваше.

Борис беше упорит и страстен пушач, но след присъдата размисли и реши, че трябва да остави тютюна. Тази проклета отрова притъпяваше волята му и подкопаваше силите му. Постоянната грижа за цигари не го оставяше да си помисли по-спокойно като как ще може да се отърве от примката. Няколко дни след като влезе в затвора, една сутрин той свъси вежди, както правеше, когато вземаше важни решения: „Няма да пуша!“ Много мъки и много усилия му струваше това решение. Три дни и три нощи той не можа да си събере мисълта както трябва. Упорит, непоносим гъдел лудуваше в кръвта му. Пръстите на дясната му ръка се свиваха конвулсивно, като търсеха да притиснат жадуваната цигара. В гърдите усещаше особен сърбеж, сякаш белите дробове тъгуваха за сладкия успокоителен дим. В дрямката си и в съня си той се натъкваше само на цигари и на пушачи, но тъй се нагаждаше всичко, че да не може да смукне нито веднъж от ароматния дим. Отначало по един два часа след обеда и вечерята той не можеше да мисли комай за нищо друго освен за тютюн. Но Борис побеждаваше всички пристъпи и изкушения на могъщия навик. И той се радваше, като усещаше как всеки ден въздухът, който поемаше, ставаше все по-сладък, дробовете му се пълнеха леко и леко изхвърляха навън нечистата, струя… Някаква преснота, забравена комай още от юношеските му години, проникваше в целия му организъм. И той усещаше прилива на ония сили, които щяха непременно да му потрябват, ако му се отдадеше щастливият случай да излезе по някаква работа извън затвора… Може да му се случи да скача, да бяга, да се бори, да се бие, да кърти, да хвърля… След като мъката и грижата по тютюна понамаляха, Борис започна да прави гимнастически упражнения. Като гледаше да не пречи на своите другари, той с часове клякаше ту на един, ту на друг крак, махаше ритмично с ръце, извиваше се назад и се привеждаше надолу встрани. Неговите другари го гледаха с насмешливо любопитство. Защо се упражняваше той? И веднъж те му подхвърлиха с оная примирителност, която е характерна за хора с еднаква най-тежка и комай неизбежна участ: „Ние толкова изтеглихме в дирекцията на полицията, че свети Петър ще ни пусне доброволно в рая.“ Борис не отвърна, а все така усърдно и неуморно продължи да си прави гимнастическите упражнения.

Веднъж Борис има свиждане с брат си, което свиждане брат му беше изкопчил случайно. Присъствуваше надзирател-добряк, който се преструваше, че нищо не вижда и гледаше да стои по-далечко от решетката. Пламнал, уверен, че това свиждане е съдбоносно и спасително, Борис залепи устни върху решетката и рече внушително:

— Наредете да изляза като свидетел… Намерете някой да ме пише… има такива… нека да ми хвърлят някоя вина… Все ми е едно… Ще поема всичко, само да мога да се измъкна оттук…

Брат му слушаше удивен.

— Защо? — попита тихичко гой.

— Не е важно… После ще видиш! — отговори повелително Борис. — Непременно…

Дълго, напрегнато чака той да го пишат и да го извикат за свидетел. При едно свиждане той загатна на баща си, но баща му само сви рамене. Той дори не можа да разбере за какво става дума. Види се, братът не беше му казал нищо. Може би сам уреждаше тази работа. Борис смяташе, че това може да стане много лесно и се надяваше, че само да го изведат из вратите на затвора, ще избяга, непременно ще избяга, па ако ще би да е посред бял ден…

По цели дни и нощи той кроеше и съобразяваше като какво ще прави, ако го придружава един полицай, как би се справил, ако полицаите са двама, и по какъв начин ще действува, ако — в най-лошия случай — полицаите са трима и вървят след него с натъкнати ножове. Борис не мислеше общо за бягството, без да пресметне всички възможности. Той беше измерил всяка крачка, всяко движение, всеки удар… Ако успее да избяга, ако смогне да се откопчи от охраната, тогава вече ще мисли за по-нататък. Все пак той вече беше си премислил къде ще се укрие, с кого ще се свърже, за да може да се включи отново в партийна работа. До пролетес. А тогава сигурно ще хване гората.

Много му беше мъчно, че го арестуваха. Той се укоряваше, ругаеше си се сам, че не беше предвидил най-лошото, че не беше и помислил за провал. Осъждаше се с всички сили, задето така наивно беше се отнесъл към такава опасна работа. Той се излъга, дето полицията не направи никакви арести още от началото. Тя изчакваше и това го заблуди. Тя е търсила най-слабото място и го напипа. А тъкмо това той не можеше да предположи… Ах, ако беше с този ум, с който е сега, с този опит тук, в малката, тясната килийка! Сега би пипал другояче, но сега е окован и безпомощен, със смъртна присъда над главата…

Какви умни и интересни неща му хрумваха, като лежеше и мислеше на смачкания мръсен сламеник! А тогава като че е пипал слепешката… Трябвало да бъде постоянно нащрек, да внимава, да бди… Да, с право са казали хората — човек се учи, докато е жив… Но докога ще бъде жив и той, за да използува всичко, което научи в дирекцията на полицията, в предварителния арест, през напрегнатите дни на процеса и сега в отделението на „смъртниците“?… Не. Той няма да им се даде, той ще избяга, само да го изведат вън от затвора!…

 

 

През нощта, когато празнуваха рождения ден на госпожица Льоли Каева и грамофонът свиреше любимото танго на главния прокурор, тримата осъдени на смърт комунисти спяха в своите килии. Нервите като пружините от дългото и прекомерно опъване се разпущат. Дълго чакаха осъдените на смърт да ги събудят някоя нощ и да ги изведат зад картонажната работилница на затвора. Но постепенно-постепенно те започнаха да се успокояват и да заспиват спокойно както всички други затворници. Рядко те се стряскаха в късните полунощи — те бяха свикнали да посрещат утрините здрави и читави и да се отдават на своите всекидневни грижи и надежди. И тази нощ те спяха дълбоко и като че по-дълбоко от всяка друга нощ. Те вече се гушеха, защото нощите ставаха студени.

Завивките на Юрдан бяха къси, та поради това той беше се свил и коленете му опираха в кръста на дребничкия негов съсед. Понякога, по стар навик, той измучаваше мъчително на сън, мляскаше провлечено и пак се успокояваше. Той сънуваше, че е на баня, че водата е малко хладничка и че мръсният под, по който стотици налъми бяха довлекли разни боклуци, е студен и студът минава дори през мокрите налъми… Но когато се огледа, за да види дали дрехите му са на място, той разбра, че не е в банята, а е в реката над селото. Той гази като щъркел, крачолите му са мокри и водата е студена, защото това е снежна вода от баирите насреща, дето пролетният сняг вече се топи…

Иван беше легнал на дясната си страна и спеше оня обикновен за него лек и здрав сън, който не оставя никакви следи в съзнанието. Той дишаше равно, дълбоко, спокойно като човек, когото очаква хубав, щастлив и лек ден. Кръвта във вените на мускулестата му и силна шия, изпъната леко, играеше със силата на здравата цветуща младост.

Борис спеше откъм стената. Той беше се изпружил на гръб и единият му крак, сух и жилав, стърчеше навън от завивката. Виждаха се дълги, черни, отдавна нерязани нокти, стеснени и малко извити като на орел. Младото му лице, по което още не бяха изчезнали следите на бронзовия загар от слънцето и ветровете, беше спокойно и мило. Характерната гънка на устните му, която като че бе свързана с неговата твърда воля, сега беше изчезнала. В полуотворената му уста на меката мъждива светлинка бляскаха двата предни горни зъба. В съня си Борис като че се усмихваше на нещо радостно и красиво. Това бяха часовете на най-дълбокия и на най-сладкия сън. Той сънуваше, че пътува с влака, че слиза на някаква непозната гара и че едва когато вижда стария стрелочник, се досеща, че това е тяхната гара. Струва му се, че е ходил, някъде далече, че е бил мобилизиран към Дервишката могила на турската граница. Той бърза да си иде у дома, но в това време насреща му се показа каруца, а в каруцата — те, неговите близки: жената, детето, майката, бащата. Бащата посегна да се ръкува, но старата тютюнджийска кашлица раздра гърдите му. Борис отвори очи и се извърна като ужилен на десния си лакът. И му се стори, че по-вече той разбра с цялото си тяло, отколкото с ума си онова, което от толкова месеци очакваха и часът за което беше ударил. Той се опита да млясне, но като по чудо в устата му сякаш не бе останала нито капчица слюнка. Той мигна плътно, скочи изведнъж и се дръпна към северната стена. Дежурният старши надзирател, придружен от няколко други надзиратели, се изкашля още веднъж и кимна назад с глава, като че ли нищо не беше се случило и като че нищо нямаше да се случи.

— Сбирай си багажа, местят те в Сливен — рече той.

В това време в желязната рамка на вратата се мярнаха двама войника с натъкнати ножове. Борис, който за момент щеше да повярва, че наистина ги местят в друг затвор, разбра всичко. „Издебнаха ме!“ — изпъшка той. Жестоко и безизходно отчаяние наля като с олово цялото му тяло. Той се помъчи да се помръдне, но движенията му бяха тромави. Долната му устна се пукна и тънка, ясна струйка кръв потече по брадата му. Той я облиза и познатият блудкавосолен вкус мина като тръпка по сухия му език. „Няма отърваване! Край!“ — помисли си той. В едно ъгълче на съзнанието си той извика своите близки, за да се прости с тях. Образите на жена му и на детето изплуваха най-ясно в душата му. Той виждаше онова, което мечтаеше да види — как детенцето му се усмихва и маха радостно и безсмислено малките си пълнички и пухкави ръчички. И в същото време събираше всички свои сили, за да вземе най-правилно решение в този последен момент на живота си. Той знаеше и не можеше да не знае само едно — че трябва да се държи достойно. Да, достойно. Но ще издържи ли? Ще има ли сили да понесе твърдо всичкото, което го очаква?…

Да, ще има.

— Хайде, Боре — рече глухо дежурният главен надзирател, като се усмихна лицемерно. — Хайде, че ще изпуснем влака…

Борис издърпа несъзнателно обущата си и дори понечи да ги обуе, но като хвана единия чорап, той като че се опомни.

Тогава единият от „смъртниците“, оня, когото Борис слушаше до захласване, се изправи и махна решително с ръка.

— Палачи! — рече той с разтреперан, но внушителен глас. — Вие изтръгвате още една жертва от нашите редици!

— Хайде и ти! Не се втелявай! — сопна се, при-жумял от гняв, дежурният главен надзирател. И като измъкна часовника си, той посочи циферблата на Борис: — На, виж кое време е. Докато да се уредят документите, докато идете на гарата, и ще стане време за бургаския влак.

Войниците и надзирателите стояха до вратата и гледаха смутени и гузни. Тези мигове на лъжа и насилие бяха непоносими. Всички, които бяха дошли да изведат този млад и умен момък, биха били хиляди пъти по-благодарни и по-доволни, ако бяха им заповядали още с влизането да се хвърлят върху него, да го вържат, както обикновено правеха, отколкото да го наблюдават как той се колебае мъчително и как пръстите на ръцете му треперят.

— Бързо! — заповяда по-строго и вече нетърпеливо дежурният главен надзирател.

Борис остави обущата и взе един налъм. Главният надзирател помисли, че ще замахне да го удари, и даде знак на надзирателите. Те се метнаха отгоре му. Започна глуха схватка, която продължи само няколко минути. Надзирателите включиха ръцете на Борис в белезиците и завързаха устата му.

Когато те се хвърлиха върху него, щракна ключът на килията, в която беше затворен Иван. Резкият звук отекна в ушите на всички „смъртници“. Те се изправиха с ококорени очи.

— Иван Тодоров Проев! — рече с някакъв актьорски тон надзирателят. — Хайде!

Иван се преметна, извърна се, като че искаше да хукне нанякъде и загледа с обезумели очи надзирателя и войничето, което беше застанало на вратата, току зад прага. Защо идеха тези хора? Защо го викаха? „Зад картонажната работилница!“ — прониза го ужасната мисъл, която той толкова дълго време и така упорито беше пъдил от съзнанието си. Още от предварителния арест той знаеше, че зад картонажната работилница на затвора издигат бесилките. Там свършваше оня път, от който никой осъден на смърт не се връщаше вече. Мисълта за тази Проклета картонажна работилница като че ли досега беше се таила някъде в съзнанието му и сега с неудържима сила го порази. Той искаше да извика, но нямаше глас. Стори му се, че гласът му е потънал някъде дълбоко и не може да излезе навън.

— Ставай, викат те долу в канцеларията — излъга нескопосано надзирателят.

Иван замахна с ръце, като че бяха го налетели мухи. Най-сетне гласът му изригна с необикновена сила.

— Не искам! — извика той. — Махайте се! — И гласът му прокънтя из глухия коридор на осмото отделение. Някъде насреща ритнаха желязната врата на една от килиите.

Надзирателите го хванаха за ръцете и се опитаха да му сложат белезиците, но той с един замах ги отхвърли, облещил очи, готов да ги смаже. Дежурният главен надзирател, като чу вика и разбра, че са изтървали жертвата, се спусна в килията на Иван и се хвърли върху него. Иван го удари по шията, но в това време другите надзиратели, окопитени, се спуснаха и се вчепкаха-в него. Иван насочи всичките си усилия да се отърве от тях и в това време дежурният главен надзирател го удари по главата с желязно парче, което той носеше при извеждането на „смъртниците“. Ударът го зашемети, той се обърка за момент и надзирателите, опръскани с кръв, сложиха белезиците на ръцете му и завързаха устата му.

— Мъкнете го надолу! — посочи дежурният главен надзирател, зачервен от напрежение и гняв, също опръска с кръв.

Но двете отделения от последния етаж на затвора бяха настръхнали вече. По шпионките се лепяха любопитни очи, чуваха се възгласи против палачите, по няколко от железните врати вече чукаха с налъмите.

Преди надзирателите да отворят килията на Юрдан, той вече беше станал. Бяха станали и неговите другари. Всички чакаха, бледи като платна, облещени, нетърпеливи. Сърцата им барабанеха до спукване.

Един от надзирателите завъртя ключа и бутна желязната врата.

— Юрдан Миланов Юрданов! — извика той високо и малко декламаторски.

Лицето на Юрдан съвсем побеля, ръцете му се отпуснаха, като че бяха закачени за раменете му. Той се мъчеше да разбере дали във всичко това няма частичка от оня тревожен сън, който беше прекъснат от шума в коридора. „На смърт“ — опомни се той съвсем и се посъвзе. Но колко беше часът? Не беше ли много късно за обесване?

— Викат те долу за справка — опита се да го подмами с най-изтърканата и общоизвестна лъжа надзирателят.

— Знам — рече Юрдан и като се наведе, прегърна един по един своите другари, разцелува ги горещо и силно и бос както си беше, промъкна се в коридорчето между слисаните надзиратели и изправеното отстрани като свещ младо войниче. В коридора той се обърна към „колелото“ и извика с висок и ясен глас!

— Сбогом, другари! Отиваме на смърт! Отмъстете за нас!

Надзирателите се метнаха върху него и докато да му сложат белезиците и да му завържат устата, той продължаваше да вика.

Затворът изведнъж заеча от ударите на налъмите. Удряха не само „смъртниците“, удряха не само всички от седмо отделение, удряха всички политически, надигнаха се криминалните затворници, широките прозорци в дъното на коридорите затрептяха. Огромното сиво здание потръпваше в студената сива нощ и кънтеше от хилядите удари.

Главният прокурор, който вече беше пристигнал, пушеше сърдито в кабинета на директора, скачаше нервно, отваряше троснато вратата и се вглеждаше в коридора, където неколцина от низшия затворнически персонал чакаха. Тропотът и виковете откъм килиите режеха като с трион слуха му. От южните прозорци на седмото отделение запяха:

На крак, о парии презрени,

на крак, о роби на труда!

Подтиснати и унижени,

ставайте срещу врага!…

— В карцера! — скърцаше със зъби главният прокурор. — До един в карцера! — Той се обърна към директора на затвора: — Какво е това, господин директоре? Има ли ред, има ли власт тука?

— Утре… още сега ще издирим виновниците, господин главен прокурор…

— Ще издирим виновниците! — изсъска проточено главният прокурор, като се мъчеше да окарикатури израза на директора. — Какво има да се издирва тук! — И той посочи към килиите. — Режим трябва, режим! Гък да не могат да кажат!

— Комунистите… нали ги знаете… — опита да се оправдае директорът, но думите му секнаха, защото главният прокурор махна с ръка и защото в коридора се чуха стъпки и глъч. Доведоха осъдените на смърт. Главният прокурор отвори пак вратата. Погледите на „смъртниците“ за един миг се срещнаха с неговия поглед. Той се оттегли бързо зад бюрото, седна отново на стола на директора и запали нова цигара.

— Да ги изповядат там! — посочи той с длан и погледна часовника си.

Въведоха тримата осъдени на смърт в широката и комай четвъртита стая, дето обикновено ставаха изповяданията. Прозорците на тази стая гледаха към двора на север. Стаята приличаше на плевник и имаше изглед на нещо изоставено, необитаемо. Тя беше нечиста, немита, дори неметена. Надзирателите изблъскаха Бориса до северната стена, Юрдана до западната, Ивана до южната. Главният надзирател ги накара да се обърнат с лице към стената, но те дори не се помръднаха, сякаш не го чуха. Той се спусна към Борис и го блъсна грубо по рамото:

— Кръгом, марш!

Борис го изгледа презрително и не се помръдна.

Другите надзиратели се хвърлиха да обръщат Юрдана и Ивана. В това време вратата се отвори и в стаята за изповедите влезе свещеникът. Той изгледа изпитателно осъдените на смърт и се вторачи в Иван. Двамата се изгледаха продължително. Иван издържа погледа на попа.

— Оставете ме самичък с момчетата — рече той.

Надзирателите се изсулиха навън.

— Чада мои — обърна се той към Бориса и след това погледна Ивана и Юрдана. — Обърнете се към стената, за да мога с всекиго от вас да поговоря насаме.

— Ние нямаме какво да крием един от друг — обади се Борис.

Свещеникът като че не го чу.

— А ако някой от вас има да ми каже нещо нарочно, тогава можем да идем в друга стая. А?

Никой не продума, никой не се помръдна.

Тогава свещеникът се залепи до Иван.

— Чадо — рече той с подсладен тон, като се мъчеше да бъде сърдечен и близък, — имаш ли нещо да кажеш, нещо да ти тежи на душата, да се изповядаш от сърце, за-да спечелиш милостта на всеблагия господ бог наш?

Иван, целият оплескан с кръв, зашеметен от удара, с очи уморени и сякаш безразлични, заклати отрицателно глава.

— Отче, не си прави труд, ние сме безбожници — обади се Борис.

— Ти ще отговориш за себе си — обърна се наставнически свещеникът. — Всяка коза за свой крак. Чада мои — подхвана с професионална кротост свещеникът. — Никой няма да остане на тоя свят. Онова, което е от пръст по божия воля, на пръст ще се превърне. А онова, което е достойно за царството божие, то ще иде в царството божие…

— Отче — прекъсна го Борис. — Разправяй ги тези работи на бабичките.

Свещеникът дори не трепна.

— Защото — продължи той все в същия миньор-но-наставнически тон — и ако живеем, за господа живеем, и ако умираме, за господа умираме, както е казано в посланието на апостол Павла.

— Отче, ние сме комунисти и умираме за народа — рече Борис.

— Чада мои — разпери ръце свещеникът. — Комунизмът е учение на дявола, който погуби телата ви. А ето, в последния час спасете душата си… Бог обича повече ония, които в последния момент са видели светлината на неговото учение…

— Както и да ни изповядаш, отче, на тебе все едно ще ти платят — обади се Юрдан. — Остави ни на мира, молим ти се.

— Чадо мое — обърна се свещеникът към Иван, — разкрий си болките, изповядай се в последния момент.

Иван мръдна дланите на ръцете си, стегнати до болка в хладното желязо на белезиците.

— Отче, няма защо да се лъжем — рече Иван и пак помръдна нервно и безпомощно дланите си.

Свещеникът сви рамене, изгледа ги поред продължително и излезе.

Изведоха осъдените в коридорчето. Дежурният главен надзирател влезе в кабинета на директора и попита да ги водят ли. Главният прокурор погледна часовника си. Да, беше три часът и четиридесет минути.

Осъдените излязоха вън и свиха към мостовия коридор, който водеше от административното отделение към зданието с килиите. Този коридор, прехвърлен като мост над предния двор, беше известен в осмото отделение като „мост на смъртта“. Трябваше непременно да се мине под него, за да се стигне до лобното място зад картонажната работилница. Тези стотина, сто и петдесет разкрача бяха страшният път, безкрайният път, от който осъдените на смърт вече не се връщаха.

Нощта беше мрачна и студена, подухваше лек, резлив ветрец. Тримата „смъртници“, които поеха свеж въздух, погледнаха малките прозорчета на етажите. Борис се спря за миг и дигна глава.

— Другари! — извика той така, сякаш щеше да произнася дълга и пламенна реч. — Ние отиваме на смърт! Отмъстете за нас!

— Другари! Отиваме! — високо, но с някаква убийствена тъга рече Иван. — Прощавайте, другари!

— Другари, продължете борбата! — обърна се към малките прозорчета Юрдан. — Да живее комунистическата партия.

От сивия корпус на затвора, който беше затихнал за малко, отговориха. Чуха се викове, лозунги, проехтяха отново удари. Някъде пак запяха:

Бой последен е този,

дружно вси да вървим!

С Интернационала

света да обновим!…

— Усмирете тази сган! — извика отзад главният прокурор.

Бесилките стърчаха между оградата на затвора и източната страна на картонажната работилница. Обикновено в затвора не бесеха повече от двама наведнъж. Но сега заповедта на главния прокурор беше точна и ясна: в четири часа и тримата заедно.

Осъдените спряха. Спряха и всички служебни лица. Най-напред и по средата застана главният прокурор. От лявата му страна, с папка под мишницата, трепереше леко секретарят на съда. Отдясно гледаше смутен и плах директорът на затвора. Малко по-назад от цялата група стоеше безстрастно загледан лекарят. Той се свиваше в балтона си и от време на време поглеждаше с дълбока ненавист тримата осъдени комунисти. Той ги мразеше не само защото бяха комунисти, но и защото заради тях го бяха дигнали по това никое време от топлото му меко и удобно легло. Поддиректорът на затвора и дежурният главен надзирател се въртяха около осъдените на смърт. Свещеникът и палачът бяха минали отпред наляво. Тук бяха всички дежурни надзиратели и всички надзиратели, които квартируваха в затвора, началникът на караула с войниците, двама други чиновници, които бяха събудени и доведени, без сами да знаят кому и за какво са потрябвали.

Осъдените на смърт заеха местата си и секретарят на съда отвори папката. Осъдените на смърт гледаха този гладко избръснат мъж със закръглено личице и им се струваше, че ако им са свободни ръцете, те с един замах биха го смачкали като червей. В кръга на бледата светлина, която падаше върху разтворената папка с присъдата, той им изглеждаше още по-ненавистен и по-отвратителен Свил устни, главният прокурор чакаше, замислен в нещо. Секретарят, който само прелистваше присъдата, се спря, обърна се към главния прокурор и попита тихичко да почне ли. Главният прокурор трепна нервно и рече сухо: „Да.“ Секретарят забърбори, като че ли четеше не смъртна присъда, а някакъв тропар в затънтена селска църквичка. „В името на негово величество…“ — предъвка той началото и подчерта „при-съ-да“ — „признава подсъдимите Борис Илов Митовски“ — следваха годините, родното място и неизменните — „българин, православен, грамотен, неосъждан“ — след това повтори буквално същото за Юрдан Миланов Юрданов и най-сетне за Иван Тодоров Проев — „за виновни в това, че са се сдружили в нелегална комунистическа група с цел да вършат палежи, убийства и саботажи…“

Борис вече не гледаше омразния секретар на съда, нито слушаше мърморенето за членовете и алинеите на ЗЗД и НЗ, които той знаеше наизуст и по които ги осъждаха на смърт. Сега Борис мислеше само за това, че е дошъл краят. Той стоеше като вцепенен и само една сила още го крепеше — силата на комунистическите му идеи. Той не трябва да свърши страхливо, за радост и утеха на тези палачи. Той трябва да им покаже как умират комунистите.

Цялата процедура беше завършена. Попитаха ги поотделно какви са последните им желания. Борис извика:

— Да живее България! Да живее Комунистическата партия! Да живее Червената армия!

Юрдан се огледа, сякаш не разбираше какво искаха от него, и рече:

— Написах едно писъмце… още когато ни прочетоха присъдата… то е до баща ми. — И помоли да го измъкнат от джоба му. След това погледна нагоре и извика:

— Да живее българският народ! Да живее Съветският съюз!

Иван беше се съвзел от виковете, от ударите и песните в килиите на затвора. Тези викове и сега долитаха откъслечно до слуха му и това го ободряваше.

— Нищо — рече той. — Умирам за Партията. — И сви едрите си здрави рамене, защото му беше студено.

Всичко беше завършено, а прокурорът не даваше заповед за изпълнение на присъдата. Той гледаше нервно часовника си. Бяха поизбързали. До четири часа имаше още осем минути. И осем минути осъдените на смърт стояха и чакаха. Тези минути бяха страшни, кошмарни, изпълнени с диво отчаяние и с луди надежди, които се мяркаха като прилепи в тяхното съзнание.

Най-сетне главният прокурор махна с ръка:

— Изпълни присъдата!

И погледна часовника си.

Той беше доволен. Защото знаеше, че в този момент, когато изпълняваше дълга си, в светлия топъл салон тя слушаше неговото любимо танго…