Георги Караславов
Танго (1)

1

Един нов богаташ, някой си Каев, износител на пулпове, зеленчук и овощия, уреждаше тържество по случай рождения ден на дъщеря си. Главният прокурор Йоргов повтаряше в ума си името на този новоизлюпен софийски парвеню и дълбока, неукротима злоба се надигаше от дъното на душата му. Каев. Кой е той? Какъв е? Йоргов мразеше тези довчерашни количкари, които пристигаха от най-затънтените селища на България с дебели шаячни дрехи, спяха под схлупени бараки, хранеха се с най-мизерните остатъци от непродадения зеленчук и бавно, но търпеливо си проправяха път със зъби и лакти. Те се бореха с остървение, докато някой от тях да напипа златните жили на внос-износа. И след това започваше да трупа милиони. С милионите издигаше големи къщи, купуваше просторни луксозни апартаменти, почиваше в прекрасни собствени вили на най-личните места в първокласните курорти и шеташе с най-мощните леки коли, устремът и красотата на които изтръгваха полувъздишки на стаена завист.

И защо наистина, на какво основание тези типове гребяха с пълни шепи от благата на живота? Кой им беше дал това право? С какво умение и с какви усилия постигаха тези приказни успехи в търговията?… Много от новите богаташи, увлечени в нечисти сделки, стигаха до прокурор. Йоргов добре ги познаваше оттам. Те наемаха заклети експерт-счетоводители, защото знаеха само четирите аритметични действия и се ползуваха от таблицата за умножението с помощта на десетте си пръста, държеха частни секретари с висше образование, защото не можеха да съчинят обикновено търговско писмо от три реда, плащаха мизерни заплати на младежи с дългогодишна специализация в странство, за да водят кореспонденцията им с чуждите фирми… Те изместяха от пазара честните потомствени фирми, съсипваха старите търговски къщи с богатствата си и чрез милионни зестри се сродяваха с най-знатните фамилии в столицата…

Сам Йоргов беше от такава стара знатна търговска фамилия, която имаше свои навици и традиции, свой морал и свои отношения и която от десетилетия беше придобила чувството на някаква аристократическа гордост. И тъкмо поради тази гордост може би търговията на стария Йоргов западна и фирмата постепенно се затри. Двете дъщери бяха омъжени за офицери, синовете се изучиха, родителите умряха и семейството се разпръсна. Като тъжен спомен от някогашното търговско величие остана само двуетажната къща в центъра на града. Някога тази къща не беше в центъра и се издигаше над всички околни постройки. Сега тя като че се гушеше между грамадните частни жилища и масивните кооперации, посивяла, олющена и жалка. Съседите дадоха своите домове и своите дворни места на ловки предприемачи и получиха по един или по два апартамента в така наричаните „етажни собствености“. Братя Йоргови още упорствуваха, но племенниците вече настояваха да съборят старата къща. Главният прокурор живееше в две стаи на първия етаж. Той се смяташе вече за стар ерген и с мъка понасяше съжителството със семейството на една от своите племеннички. Мизинец на своите родители, главният прокурор беше глезен на времето си. Дълго време той живя с мисълта, че е богат наследник и че животът му е осигурен. А ето, след като завърши право в Софийския университет и след като специализира две години в Германия, от богатството на баща му за него останаха две опушени стаи. Сега той живееше само със заплатата си, а да се живее със заплата на тези години, макар и със заплата на главен прокурор, беше доста трудно. А някакъв си полуграмотен Каев даваше същински прием по случай рождения ден на дъщеря си!…

Йоргов си представяше този нов богаташ като обикновен селяндурин, дързък и нахален, непохватен в най-обикновените обноски, но страшно обигран и безцеремонен в смелите нечисти сделки. Според Йоргов той трябваше да има набраздено колибарско лице с едри, противни брадавици, с безформен, зачервен нос, с ниско чело и с коса, остра и щръкнала като четината на нерез. Сигурно този нов богаташ се усмихва със сините си дебели джуки не само защото се чувствува щастлив и силен, но и защото иска да блесне златото в устата му, налепено върху инак здравите му зъби като белег на благосъстояние и култура.

И ето, на гости у този простак поканиха и главния прокурор. Най-противно и обидно беше това, че поканата беше, тъй да се каже, чрез втора ръка. Обади му се по телефона Хаваджиев.

— Но как така? — учудено и дори малко сърдито попита Йоргов, като духна по навик в решетъчния отвор на бакелитената телефонна дръжка. — Каква е тази покана от името на непознато лице?

— Хайде, и ти, Гавриле! — изпищя интимно слушалката и главният прокурор като че ли видя нехайната и ленива усмивка на Хаваджиев, с когото беше се запознал преди няколко месеца. — Що за скрупули? За Каев това ще бъде чест. — И като си пое дъх, което главният прокурор ясно долови в слушалката, Хаваджиев допълни с престорена троснатост: — Аз те каня бе!… И Катя настоява!…

Йоргов пребледня леко и ръката му се разтрепера. Той се уплаши да не обърка приказките си и поради това замълча за момент. И без да разсъждава повече, отсече:

— Е хайде пък… няма какво сега… ще дойда.

После той се опомни и мъчително раздвоение го хвърли в нова и непозната треска. Безсилен да се противопостави, той се друсаше като трескав и пушеше цигара след цигара. Името на уличката, което му съобщи Хаваджиев, се вряза до болка в съзнанието му. Той запомни добре и номера — толкова добре, че цифрата като че играеше пред погледа му. Йоргов се опита да разгледа едно дело, но мислите му все се отплесваха към мъничката уличка, дето довечера щеше да бъде и Катя. Ядосан на себе си от това ученическо увлечение, както сам го наричаше, засрамен от слабостта, която никога досега не беше проявявал, Йоргов на няколко пъти натиска звънеца на бюрото си.

В прореза на полуоткрехнатата врата се показваше покорната глава на разсилния. Той гледаше своя шеф и чакаше неговите заповеди. Но главният прокурор нямаше какво да каже и тъй като се страхуваше, че може да се изложи пред най-нисшия свой служител, започваше да го ругае. Изплашен, разсилният влизаше и го гледаше с широко отворени очи, пълни с желание и усилие да го разбере. Но главният прокурор изкрещяваше да се маха от очите му и бедният човек излизаше вън объркан и безпомощен.

След това Йоргов се отпущаше на бюрото си и казваше твърдо: „Няма да ида!“ В тази закана имаше нотка на тъпо и диво ожесточение. Йоргов хапеше бледите си устни, защото знаеше, че ще иде. И в ушите му още като че ли съскаше проклетата телефонна мембрана: „… И Катя настоява…“

Йоргов се смяташе за покорител на женските сърца. И се гордееше, дето нито една жена досега не беше го увличала сериозно. Той живееше със самочувствието, че превъзхожда хилядократно всички жени по земята и че много лесно може да достигне онова, което за много други мъже беше забележителен и незабравим роман в живота им. И в една възраст, при едно обществено положение, когато се смяташе въоръжен с богат опит и със съвършено трезв ум, той срещна Катя Хаваджиева. Тази жена го порази още при първия поглед. Той дори и не мислеше защо и как се случи това, той само знаеше, че би желал да бъде колкото се може по-близо до нея и че би желал дори и с най-лекото помръдване на пръста си да получава нейните одобрения… Още при първите разговори той изгуби самообладание. Неговото остроумие, толкоз гъвкаво и непринудено в дамско общество, се стопи. Струваше му се, че всяка негова дума, казана пред тази жена, е неоригинална и досадна, Йоргов беше победен, без бой, дори без най-малка съпротива, като че ли предварително беше предал всичките си позиции. Пред нея той беше готов дори на хлапашки лудории и унижения. Наистина по-късно той се посъвзе и думите му вече не звучеха в собствените му уши шаблонно и простовато. Но в сърцето му остана да трепти онова неспокойно чувство, което изпитват само влюбените за пръв път гимназисти.

Вечер като си легнеше, Йоргов се питаше: защо стана всичко това? И той признаваше, че у Хаваджиева има нещо, което покорява безапелационно. Красива ли беше тя? Да, тя беше много красива. Но работата не беше само в красотата. Има нещо зад красотата, което не можеше да се долови, да се определи и прецени, Йоргов е срещал много хубавици и с не малко от тях е имал мимолетни или по-трайни връзки, но нито една не го е поразявала така. Тази жена като че ли не даваше на човека да се опомни, за да се брани — нейният удар беше ненадеен и силен като мълния. Имаше някаква хипнотическа сила в очите й. Тя хипнотизираше с усмивката си, с блясъка на очите си, с извивките на веждите си, с изражението на цялото си светло, вълшебно и властно лице. Но на всички ли правеше тя такова зашеметително впечатление?

Да, той беше уверен, че тя на всички прави та-кова впечатление. И му се струваше, че ако не избърза да й се обясни и да я завладее, някой по-смел и по-настоятелен мъж ще я отнеме.

Два часа, преди да тръгне за приема у Каеви, главният прокурор се бръсна, маза и парфюмира, като че ля щеше да излиза на сцена. Облече съвършено нов тъмносин костюм, който му стоеше безупречно, но който го хвърли в отчаяние, защото му дъхаше на нафталин. Смени петнадесетина връзки, докато да се спре на една връзка в тона на костюма. Тази връзка беше със ситни бели капчици, които изглеждаха като разхвърляни перлички. Цели петнадесет минути той нагласява с най-леките гъделичкащи движения на пръстите нежната пухкава кърпичка в джобчето на сакото си. И като се запаси с цигари, развълнуван, сякаш тръгваше на първа любовна среща, Йоргов пое към малката тиха уличка в центъра на града, дето щеше да бъде и тя, Катя.

От запознаването му до този момент, когато крачеше по стълбите на малкия съпритежателски дом, Йоргов все се питаше и все не можеше да разбере как е било възможно такава приказна жена да се падне на свиня като Хаваджиев. Хаваджиев беше нечист човек, с юридическо образование, с адвокатски стаж, но без държавен изпит, съдружник на няколко големи фирми и съучастник в много тъмни дела, в които обаче той много майсторски беше вплел доста видни политически лица. Всъщност в това се криеше и цялата тайна на неговите търговски успехи — той вмъкваше в своите афери хора, близки до правителството, и особено хора, близки до двореца, и след това примижаваше хитро, усмихваше се мазно и си тананикаше най-изтърканите шлагерчета. Той се запознаваше бързо и непринудено с всички, които му трябваха. И имаше това чудно качество да стане близък и свой с хората, които му бяха нужни, без да дружи особено много с тях и без да изглежда, че се натрапва преднамерено.

Хаваджиев беше умен, само че порочен и мързелив. През ученическите си години той беше се ровил в разни енциклопедии и беше нагълтал оттам най-различни, откъслечни и несистемни познания. В университета, преди да запише право, смени няколко факултета, от които пазеше книжки със заверени семестри. В Медицинския факултет беше учил дори за изпити. И оттогава умело си служеше с малкото познания, за да учудва своите случайни събеседници. От римското право той цитираше няколко изречения на латински. От химията, която беше прелистил доста повърхностно, знаеше нещо за свойствата на „царската вода“, за куриозната нежност на „батавската сълза“, а до преди три-четири години дори можеше да напише дългата и трудна формула за получаването на индигото от нафталина. Разказваше за странните походи на змиорките, обясняваше в какво се е състояло заблуждението на Кювие в спора му със Сент Илер, подмяташе за някои странни обичаи у ескимосите и уж дословно цитираше речта на Наполеон пред египетските пирамиди… Доказваше „по чисто научен път“, че две и две не правят четири и доста похватно нагласяваше някои фокуси с карти, с верижки, с монети и с носни кърпички… С особен патос, когато паднеше случай, той привеждаше примери за експлоатация в животинския и растителен свят и вадеше заключение, че това състояние на нещата е съвсем логично, естествено, оправдано и законно и в човешкото общество. Като го слушаха, дамите от висшето общество и простите търговци изпадаха във възторг. Те го препоръчваха и канеха с охота в своята среда и той използуваше всичко за своите нечисти кроежи и сметки. Главният прокурор знаеше, че и с него Хаваджиев се запозна от някои користни съображения, но го търпеше заради жена му.

И сега, когато вече се качваше по стълбите към това просташко тържество, той си мислеше колко противно му е всичко и колко необходимо същевременно… Но какво представляваше тази сграда? Съпритежателският дом беше нов и ако се съдеше по външната врата, по перилата и простата мазилка, това беше една от хилядите спекулантски постройки на тъпите и алчни предприемачи, с евтини, паянтови апартаменти, из кухните на които човек мъчно можеше да се завърти, и клозетите, и баните на които бяха натикани в тесни и мухлясали ъгълчета. По тясната фасада на съпритежателския дом можеше да се съди, че апартаментите не са много големи. Къде тогава щеше да приеме толкова гости този: нов богаташ? Сигурно в някое тясно вестибюл-че със стари канапета и без директно осветление…

На вратата на единствения апартамент на първия стаж беше закована малка емайлирана плочка, на която пишеше: „Манол Каев внос-износ“. Главният прокурор се спря развълнуван. Значи, тук е! Той натисна бутончето на електрическия звънец и нетърпелив, с разтуптяно сърце, недоволен от себе си и същевременно любопитен, доста дълго гледа ясните черни букви върху емайла, който емайл, кой знае защо, му изглеждаше като пръска от гъсто кисело мляко…

Една жена, облечена скромно, с добродушно селско лице и със сдържана, но непринудена любезност го покани да влезе, като пое в тясното и длъжко вестибюлче пардесюто му. Тя не изглеждаше да е домакинята, но пък не мязаше и на слугиня. Тя закачи сръчно пардесюто му на отрупаните закачалки и като му се усмихна сърдечно, отвори стъклената врата, зад която се чуваха шумни разговори, смехове и препирни, Йоргов пристъпи със свито от стеснение и същевременно от вълнение сърце. Той и без това беше смутен, защото не знаеше как да се отнесе към жената, която му отвори — дали като към стопанка, или като към прислужница. Удари го гъста и лютива вълна от тютюнев дим. Той погледна слисан и понечи да махне с длан пред очите си — стори му се, че това е някакво мигновено видение. Защото това не беше посещение в малко апартаментче с вестибюлче без директно осветление и с неизбежните три-четири малки стаички. Това беше бляскава зала, доста продълговата, с интересна ъглова чупка в дъното, към западната страна. Тази зала беше постлана с пъстри, красиви персийски килими. Три големи матови глобуса и много матови крушки по стените разливаха мека изобилна светлина. Из залата бяха разхвърляни няколко масички с по четири кресла околовръст и с по няколко табуретки отстрани. Върху всяка масичка имаше по една голяма кристална пепелница, грамадни табакери е цигари, дървени кутии с пури, кибрит. На западната страна, близо до вратата, имаше луксозен шкаф с радиограмофонна апаратура. Основата на шкафа се състоеше от няколко отделения, в които освен плочи с шлагери и лека музика бяха наредени и плочи с избрани творби от Бетовен, Моцарт, Шуберт, Вагнер, Лист, Григ… Йоргов очакваше да види еснафска обстановка с образцова безвкусица и поради това сега стоеше объркан и не знаеше какво да прави…

Хаваджиев, който, както изглежда, го чакаше с нетърпение, се спусна, хвана го под ръка и го издърпа зад вратата, дето, в северната част на приемния салон, имаше малък бюфет, стъкмен богато, умело и с вкус. Около елегантния тезгях бръмчаха мъже и жени и като в модерните кръчми на столицата закусваха и пиеха прави, увлечени в шумни разговори, закачки и спорове.

Йоргов се намръщи. Той би бил хиляди пъти по-благодарен, ако наистина беше попаднал в селяндурска обстановка. Тогава би чувствувал поне своето духовно превъзходство. А сега? Как можеше да изрази презрението си към простащината на тези парвенюта? Та това беше малък приемен салон, който можеше да задоволи вкуса и на най-придирчивия европейски дипломат.

Но Йоргов знаеше, че и вкусът тук бе купен с пари. Цялата тази уредба беше направена от някой даровит, но беден художник срещу мизерна надница. Тук не беше вложено нито грам собствено разбиране, защото опитното око лесно можеше да долови зад блясъка и лукса небрежното отношение на наемния естет.

Хаваджиев го замъкна в дъното към бюфета и се наклони към ухото му:

— Да те запозная с домакините… Мили, непосредствени хорица…

Най-напред той го представи на старата Каева, суха, висока жена с уморено, измъчено лице. Тъй като дъщерята беше й забранила да води разговори, за да не издава своята селска простотия, домакинята само се усмихваше неуместно и хъкаше неопределено. И човек не можеше да разбере съгласна ли е с нещо, или не е съгласна. Инак тя беше облечена прилично в тона на нейната възраст и според материалното й положение. Натрапените грижи на шивачките личаха във всяка гънчица на скъпата тъмномаслинена копринена материя.

Докато Йоргов гледаше напудреното лице на старата Каева и не знаеше в каква насока да води разговора, защото жената като че не го разбираше, Хаваджиев посегна в една купчина мъже, разприказвани горещо току зад гърба му, и сякаш измъкна оттам малко човече с мазно угодливо личице и с плахи, несигурни движения, като че ли всеки момент чакаше удар за някакво неволно провинение, Йоргов се ококори, като разбра, че това е домакинът. Тази малка, плешива, валчеста главичка, нищожна и жалка, нямаше нищо общо с представата за едрия, груб и дързък селяндур. И тъй като Йоргов чакаше да срещне именно грамаден недодялан богаташ, струваше му се, че Хаваджиев се шегува и че това не е и не може да бъде Каев. Хаваджиев посочи високопоставения гост и на два пъти натърти, че той е главният прокурор. Човечето се учуди радостно и раззина малката си устица, в която не само че нямаше нито една златна коронка, но дори на долната челюст един кучешки зъб и два кътника бяха съвсем разядени.

Глупавото запознаване с домакина се съкрати поради това, че край тях се провря дъщерята, „виновницата за това мило тържество“, както се изрази една от гостенките, и Хаваджиев я хвана за ръката. Тя се сепна и като го видя, усмихна му се като на свой вътрешен човек.

— По-полека, Льоли, ще подминеш късмета си — рече той със своя ленив интимен тон.

— Аз съм родена без късмет — отвърна свободно Льоли Каева.

— Ба, не се знае — примижа лукаво Хаваджиев и посочи госта: — Господин Йоргов, главният прокурор… Ерген и кандидат за идеална любов… Само че — и той дигна показалеца на дясната си ръка, — длъжен съм да предупредя такава прекрасна госпожица — той е човек без бъдеще, защото… — Хаваджиев замижа за секунда.

— Защо без бъдеще? — учуди се посмутено младото момиче.

Хаваджиев, който беше предизвикал и чакаше именно този въпрос, додаде:

— Защото е само на тридесет и две години, а е постигнал вече всичко… Ако да имаше още няколко годинки, положително би бил министър… Но и това, ако е рекъл господ, ще стане…

Домакините гледаха усмихнати човека, който беше постигнал всичко и който след време щеше да бъде министър, уверени, че и той е един от многобройните кандидати на дъщеря им. Обаче дъщерята беше свикнала с ухажванията на такива важни ергени, за какъвто тя смяташе главния прокурор, и си даваше вид, че не му обръща внимание.

Хаваджиев предложи да пийнат по чашка вино и в това време Льоли Каева с леко кимване на глава се откопчи от досадната компания на своите родители. Но Йоргов не я забеляза дори, той седеше като на тръни, защото, доколкото можа да обходи с поглед салона, никъде не зърна Катя Хаваджиева. Той нарочно се извърна с пълната чаша в ръка, за да може да огледа още веднъж всички кътчета. Ала и този път не я откри. „Не е дошла!“ — изпъшка той в душата си. „А може би тя дори и не знае!“ Стана му обидно, горчиво и тежко. „Клопка на тоя мошеник!“ — съобрази той. „Искал е да ме представи на тези простаци, които сигурно са хлътнали някъде или се надяват да предотвратят някое дело за спекула!… О, нека почакат! Аз така ще го наредя, че ще има да ме помнят. И този ментарджия!“ — закани се той на Хаваджиев. „Тъпкано ще му го върна!“…

Йоргов изпи виното на един дъх и без да остави празната чаша, пак се зазяпа във всички ъгълчета на салона. Обстановката беше приятна и в нея нямаше нищо просташко. Всичко беше много скъпо, красиво и поставено на място, с мярка и при възможната най-голяма художествена простота. Да, тук беше пипала веща ръка. Това се виждаше и от картините по стените — те наистина бяха подбрани, но подбрани от художествените изложби само през един сезон. Защото за истинска художествена колекция не са потребни само пари и вкус, но и време. Една дама хълцаше от възторг зад гърба на главния прокурор. Тя казваше, захласната в стената, че по-красиви тапети не е виждала.

— Чак от Мюнхен са — извърна се старата Каева с изражение на превъзходство и без да се страхува, че може да изтърве някоя нередна приказка, защото знаеше, че тапетите са от Мюнхен. — Манол като рече да прави нещо… половин милион ни излязоха тия книжки.

— А бе, половин милион, ама красота! — обади се червендалест мъж, задъхан от тлъстини и пушене.

А Йоргов хапеше устни.

„Тъпкано ще му го върна!“ — заканваше се той и като че все повече и повече се ожесточаваше. „Какво гледам още? Защо не се измитам?… Нека почака той — ще види кой е кум и кой стар сват.“

Главният прокурор гаврътна чашата, която за втори път му наляха, и вече се канеше да се измъкне по някакъв начин, когато Хаваджиев, все така усмихнат, доволен и спокойно-ленив, го хвана под ръка и го изтегли настрана. Те вървяха бавно, като че ли се наслаждаваха на тази походка с важни, отмерени крачки. Хаваджиев мърмореше нещо, което Йоргов дори не чуваше, защото все мислеше за Катя и за това, дето Хаваджиев по измамнически начин го домъкна тук. Но къде отиваха те? В дъното на салона, точно под южния прозорец, който заемаше комай цялата стена, имаше малка естрадка за оркестър. Тази естрадка беше подвижна и макар че сега нямаше никакви музиканти, не бяха я дигнали. Сигурно нямаше къде да я дянат.

В дъното на салона, в чупката на запад, която чупка не се виждаше от вратата и от бюфета, имаше маса, кресла и табуретки както в предната част на салона. Отпуснати в креслата и присвити върху табуретките около масата, неколцина от гостите разговаряха оживено. Между тях беше и Хаваджиева. Още щом зърна преметнатия изваян крак със светлобежовата коприна на паяжинния чорап, Йоргов повдигна рамене и хълцукна от изненада. Сложна и противоречива смесица от радост, смущение и ревност разчовърка сърцето му. Какви бяха тези мъже около нея? Флиртуваше ли с тях, или с някого беше завързала вече и по-сериозни връзки? Защо беше се отделила в този ъгъл? Криеше ли се от любопитните и завистливи хорски погледи?…

Много въпроси, един от друг по-мъчителни и по-парливи, се сборичкаха в съзнанието на главния прокурор. На него му се струваше, че всички мъже, към които тя проявява най-незначително и случайно внимание, са по-достойни от него. И това страшно го измъчваше.

Отпуснат и нехаен със своята неизменна усмивка, Хаваджиев го представи на непознатите гости. Единият от тях беше студент по медицина, другият — фабрикант на оцет и член на акционерно дружество за внос-износ, третият — важен господин с лъскава, гладко причесана коса — чиновник от министерството на външните работи. За него Хаваджиев успя да му пошушне, че има връзки с влиятелни дворцови хора и че е бъдещ пълномощен министър. И, кой знае защо, на Йоргов се стори, че именно този бъдещ пълномощен министър е опасният съперник и че Хаваджиева е влюбена в него. От момента на тяхното запознаване Йоргов го ненавидя и дебнеше случай да го уязви. Болезненото угнетение и мъчителното подозрение заседнаха дълбоко в сърцето му. Стори му се, че Хаваджиева не се зарадва, като го видя. Тя само кимна небрежно с глава и дори не го покани да седне при тях. Сега беше момент да завърти пети, да си иде и веднъж завинаги да скъса с тази високомерна жена. Но главният прокурор нямаше сили за това. И той стоеше и гледаше разтреперан, разяден от непоносимата болка на ревността и безсилието.

Хаваджиев, който беше отишъл до съседната маса пред оркестровата естрадка, за да си вземе пура от дървената кутийка, хвана за лакътя един от наетите за тази вечер келнери и с превъзходство, което в такива случаи се прикрива с фамилиарност, рече:

— Драги, донес за старите хора две столчета.

Когато келнерът домъкна две табуретки, той настани главния прокурор при жена си и махна на келнера да почака.

— Ама вие нищичко ли още не сте глътнали? — погледна той масичката. — Ааа! Не може така. Ти, Кате, какво ще пийнеш? — обърна се той галено към жена си. — Винце или биричка?

— Поръчай нещо по-силно — отвърна, без да го погледне жена му, все така видимо недоволна от нещо, отегчена и навремени дори груба. Всички, които я познаваха, никога не бяха я виждали така затворена и сърдита. Обикновено тя беше много мила, любезна и усмихната, приказлива, забавна и остроумна. Главният прокурор все се питаше — дали не се нацупи поради неговото идване? Той следеше под око как тя хапеше и притискаше между белите зъби своите меки, нежни, чувствени и извънредна силно начервени устни и, кой знае защо, му се струваше, че тя прави всичко това, защото го ненавижда и защото не може да го понася.

— Господата? — чакаше поръчки Хаваджиев. След малко той се разпореждаше на бюфета, като мяташе закачки наляво и надясно.

— Защо тази вечер госпожата е в лошо настроение, ако смея да попитам? — цял пламнал от вълнение и тревога, издебна момент главният прокурор, и тихичко, комай шепнешком, попита своята съседка. Той барабанеше нервно по коляното си и чакаше с такова напрежение, с каквото подсъдимите чакаха да чуят — живот или смърт.

Тя се извърна съвсем лекичко и се усмихна сдържано:

— Не… нищо… така, малко съм разстроена. — И се огледа, сякаш търсеше някого.

Йоргов отдъхна. Лъх на смътна и далечна надежда го разведри. Има живот и за него, тя не го мрази, не е настроена лошо поради идването му.

Хаваджиев се върна с келнера, който беше натоварен с бутилки и чаши.

— Дай ми една цигара — обърна се Хаваджиева към съпруга си. Той бръкна лениво в нарочния вътрешен джоб на сакото си, за да извади златната си табакера, но в този момент главният прокурор и бъдещият пълномощен министър с мълниеносна бързина лредложиха своите кутии. Но тъй като главният прокурор не успя да отвори добре своята кутия, Хаваджиева направи вид, че се колебае за миг, видимо поласкана от тази любезна готовност, и без да направи някакъв особен знак на благодарност и признателност, взе си папироса от табакерата на главния прокурор. Бъдещият пълномощен министър не се обезкуражи — той измъкна със същата фокусническа бързина запалката си, щракна похватно и я поднесе с елегантен жест. Бледото пламъче, като езиче на новородено, близна крайчеца на папиросата. Хаваджиева смукна ароматния дим с дълбока наслада и се отпусна в дълбокото кресло. Тя сложи красивата си глава върху облегалото и се загледа унесено в белите кълбета на тютюневия дим, които се разтягаха лениво и изчезваха бавно.

Като нареди чашите, келнерът застана мирно, готов за поръчките, и в тази си поза той приличаше на голяма черна скоба. Хаваджиева го погледна с четвъртинката на окото си.

— Какво ще заповяда госпожата? — изви учтиво врат келнерът.

— Какво има? — попита с тон на досада Хаваджиева, сякаш този въпрос отдавна беше й омръзнал, както бяха й омръзнали и всички тези познати деликатесни напитки.

— Ликьор? Бенедиктин? — подпитваше той любезно и настоятелно. — Може би един коктейл?

— Една сливовица — поръча Хаваджиева.

— Слушай, любезни! — обърна се бъдещият пълномощен министър към келнера. — Я налей и на мене една сливовица. — Когато келнерът наля и неговата чаша, той я вдигна тържествено и като се поклони леко и крайно любезно, рече: — Госпожо, поздравявам ви. Ето това аз наричам вкус — той посочи с кимване пълната чашка, — чисто, натурално, нашенско и — хваща място.

В ъгъла до креслото на бъдещия пълномощен министър, върху висока масичка от масивно орехово дърво, звънна телефонът. Студентът по медицина дигна слушалката, Изведнъж всички наоколо млъкнаха и се загледаха в него. „Да, да“, кимна студентът. „2-43-34. Само че, извинете, имате грешка, господине!… Не, моля ви се. Тук е канцеларията на тенекеджийското сдружение…“ Той остави слушалката върху бакелитената вилка и прихна. „Търсят Каев… за някакви бъчви… Пратих ги за зелен хайвер…“

— Все пак разговорът може би е поръчан — забележи внимателно и делово търговецът на оцет.

— Ба — сви небрежно рамене бъдещият пълномощен министър. — Човекът вика гости и ще поръчва разговори.

— Шегата беше безсолна — забележи отсечено и сухо Йоргов.

Хаваджиева погледна недружелюбно бъдещия пълномощен министър и това още повече възвърна самочувствието на главния прокурор. Значи, тя одобрява поведението му към тези разлигавени господа. Главният прокурор беше доволен, че дойде на този инак глупав прием. И на него сега му се искаше да поведе някакъв много интересен и много сериозен разговор, за да я учуди, да отвлече вниманието й, да я заинтригува, да я запали. Той искаше да я види оживена и възторжена, много по-оживена и по-възторжена, отколкото тя обикновено беше. Но Йргов не знаеше как да я заприказва. Друг път тази жена слушаше всички разговори с някакви радостни, светли, щастливи очи, усмихната и като че безкрайно доволна, а сега беше рязка, наежена и угнетена. Тънките й вежди, проскубани внимателно и продължени нагоре с нежна линия от въглен, бяха нервно свъсени. Защо тази вечер Хаваджиева беше така потисната? Да бяха се карали с мъжа си? Не, той беше както винаги отпуснат и фамилиарен и както винаги — извънредно любезен с нея. Наистина тази любезност беше формална, но това си е било винаги така.

Край масата в ъгъла се мярна жената, която посрещна главния прокурор при пристигането му. Тъй като със своите дрехи тя се отличаваше доста рязко от богато облечените жени на този прием, то всички в тихото ъгълче съвсем неволно я загледаха.

— Тази каква е? — попита ниско съпруга си Хаваджиева.

— Мисля, че е леля на Каев — отговори той шепнешком. — Семеен талисман. Истински диктатор в горния етаж.

Лелята водеше сина на Каев, ученик в немското училище, но той беше се отплеснал някъде и поради това тя се поспря да го почака. Тя усещаше особеното внимание на тия непознати хора и това я стесняваше. Когато момчето дойде при нея, тя го сгълча строго:

— Хайде, Спиридоне! По кое време ще ставаш утре!

Лелята сложи ръка на тапицираната стена точно срещу главния прокурор и един правоъгълник в размерите на средно голяма еднокрила врата се отвори. Лелята посегна, пипна електрическия ключ и бледа светлина падна върху стръмни стълби, постлани с пъстра ивица от домашна селска черга. Тези стълби водеха за втория етаж и това изненада всички. Само Хаваджиев не се учуди. И когато вратата се залепи плътно за стената, Хаваджиев кимна с глава.

— Ред има в тази къща — рече той. — Ето туй разбирам аз дисциплина; който трябва да гуляе — гуляе, който трябва да спи — спи.

— М-да — кимна като на себе си главният прокурор, — сега разбрах защо целият този етаж е направен на салон. Значи — спални, кухни, всичко е горе.

— Това е идея — измърмори мечтателно бъдещият пълномощен министър, като пусна няколко кълбета дим, замижа и хвърли през леката димна завеска лисичи поглед към бялата, нежна, грациозно извита и силно напудрена шия на Хаваджиева. — Долу гостите, горе семейството. — И като помълча за секунда, додаде с леко тръсване на глава: — Умно.

— Не е много умно, ако имаш достатъчно пари, за да купиш два апартамента един над друг и да ги съединиш с проста стълба — забележи сухо, с подчертана неприязън Хаваджиева. — Това всеки дюлгерин може да направи.

Смутен от този предизвикателен тон, бъдещият пълномощен министър се усмихна глупаво, извади от вътрешния джоб на сакото си малко гребенче и среса без нужда гладко прилепналата си коса. Йоргов смукна с наслада и дълбоко душевно удовлетворение от цигарата си, изпусна няколко кълбета дим и ги проследи, като мижеше с дясното си око. Така той мигаше винаги, когато в съдебната зала председателят или някой от членовете на съда задаваха удачен въпрос на подсъдим комунист.

Никой не знаеше как да наруши неловкото мълчание след рязката забележка на Хаваджиева, когато откъм ъгъла се показа Каев, тържествено наперен, с чаша в ръка. Малкото му личице, на което той искаше да придаде някаква особена важност, беше смешно зачервено, голото теменце лъщеше силно на изобилната електрическа светлина. Той се завъртя като пумпалче и изпъчил малките си пилешки гърди, на които блестеше късче от златен ланец, дигна високо чашата.

— Госпожи и господа! — извика той малко декламаторски с пресилен, фалшив патос, без да съобрази, че тук имаше само една госпожа. — Имам удоволствието да ви съобщя една радостна новина — радиото току-що предаде, че германците си възвърнали два града.

— Как тъй — възвърнали? — попита троснато Хаваджиев, като проточи подчертано последната дума и изгледа с унищожителен укор дребния домакин. — Че кой и кога е превземал германски градове, та сега са си ги възвърнали?

Малкото човече пребледня.

— А че… руски де… градовете са руски, но сега германците пак ги превзели — смутолеви уплашено и несигурно Каев. Той знаеше — само един слух, че се е усъмнил в германската победа, и цялата му търговия може да рухне.

— Прав е господин Каев — намеси се бъдещият пълномощен министър, — това, което веднъж германците са превзели, то си е германско… А на война като на война — понякога, колкото и да си силен, все поотстъпваш нещо… — И той погледна крадешком Хаваджиева, която беше се облегнала на креслото и хапеше до болка своята мека, нежна, чувствена устна.

— Тъй де… тъй де… — заклати глава Каев и се загледа с надежда и благодарност в своя неочакван защитник. Той забрави да пийне от чашата си, както му беше обичаят, наведе я в залисията и изля малко от виното. — Та това исках да кажа и аз де… което веднъж са превзели германците, то си е вече тяхно… дума да не става…

— Възвърнали са си, знача, два града от окупираната територия на изток — поясни с тона на вещ познавач главният прокурор, като наблягаше на всяка дума, сякаш диктуваше формула.

— Ама тъй де… тъй де… точно така — обърна се с жалък, умолителен израз и към него домакинът. — Свои градове… и радиото така го каза…

— Но при Сталинград нещо се запънаха — под-метна съвсем случайно и небрежно студентът по медицина.

Никой не обърна внимание на думите му. Само Хаваджиева трепна като от лек електрически ток и сянката на някакво мътно, ядовито чувство премина през хубавите й светли очи. Тя се напрегна, за да чуе още нещо за Сталинград, но никой не подхвана като че случайно изтърваната приказка на студента по медицина. Завършила френски колеж, живяла в Германия, Хаваджиева четеше не само леки роман-чета и илюстровани немски списания. В най-тихите и потайни часове на късните вечери, когато самодоволният й съпруг, уморен от своите сложни и тъмни търговски сделки, спеше блажено и мукаше от удоволствие в съня си, тя, излетната на отоманката пред радиото, слушаше прекрасни музикални късове и чакаше новини на френски и немски от Лондон, Берн, Стокхолм, Москва… Отначало тя ловеше новините от Москва ей тъй, само за разнообразие, колкото да се наслади от безсилието на ония, които тя мразеше с всички фибри на своето нежно, изтънчено, прекрасно тяло. Но тези новини ставаха все по-интересни и по-обезпокоителни. Обезпокоителни ставаха те, защото онова, което говореха от Москва и което немците се мъчеха да опровергават с викове и гръмка заплашителна фразеология, се потвърждаваше постепенно, планомерно, неумолимо. Дъщеря на един от палачите в Моравската област през Първата световна война, който след разгрома избяга в Берлин, Хаваджиева беше възпитавана в германофилски дух и смъртно ненавиждаше комунистите. Тя беше дълбоко убедена, че у тях няма никаква душа, че те не са движени от никакви възвишени идеи, че в тяхно лице се проявяват най-дивите варварски инстинкти. И й се струваше, че ако комунистите бъдат смазани и избити до крак, човечеството ще се възроди и над света ще грейне ново слънце… Тя отдавна следеше по радиото ужасната битка при Сталинград, но смяташе, че съпротивата на болшевиките там е съпротива на умирающ. За нея нямаше никакво съмнение, че Червената армия хвърля последните си танкове, последните си самолети, последните си оръдия. След това вече на болшевиките няма да им остане нищо друго, освен да бягат зад Урал. Един много културен и много интелигентен германски генерал беше й обяснил нагледно, че дори и да желаят, американците и англичаните не могат да дадат на руснаците такава техника, каквато е необходима за едно що-годе по-сериозно съпротивление срещу бронираната германска армия. А на всичко отгоре, потвърди интелигентният немски генерал, англичаните и американците не желаят да помагат на своите червени съдружници… Откъде тогава тази съпротива при Сталинград? И на какво се дължаха тези победи на червените?… Армията на Паулус била заградена. Това се потвърждаваше от всички неутрални станции. То е страшно дори при положението, че заградените немски войски ще се откопчат както при Старая Рус. Защото такава голяма и силна армия може да се загради с още по-голяма и по-силна армия… Хаваджиева не споделяше с никого тревогите си за Сталинград. Дори със съпруга си, който си живееше безгрижно, уверен сляпо в германския гений, тя не размени нито една думичка за тежкото положение при Сталинград… Угнетена от лошите известия, потисната от тежко предчувствие, уморена от безсъница и нервно напрежение, тя само хапеше устни и пушеше цигара след цигара.

Хаваджиев стана. Той беше пийнал вече и думите просто напираха в устата му.

— Господа — каза той с особен доверителен тон и малко развълнуван. — Можете да бъдете сигурни, че светът ще види чудеса, които още не са виждани и не са сънувани. — Той смукна от цигарата си, погледна аудиторията, за да разбере какво впечатление е направило неговото особено обръщение, и като примижа многозначително, изви бавно глава нагоре. — Знам от положително място — той махна с цигарата и натърти разчленено: — по-ло-жи-тел-но, че всички приготовления за пос-лед-на-та офанзива на Източния фронт са готови — чака се само заповедта на фюрера. Новото оръжие било вече готово и по местата си… — Той остави чашата си и млясна. — Но-во-то о-ръ-жи-е! Германците предупредили болшевиките, че ако в определен срок не дигнат ръце, то отговорността за последиците пада от Райха… Новите германски „хикс-снаряди“ унищожавали всичко живо на четиридесет и два километра в диаметър…

— Омръзна ми да слушам за вашите нови оръжия! — процеди с язвителна досада Хаваджиева.

— Как? Ама ти, Кате, не вярваш ли? — наведе се учуден и я изгледа укоризнено мъжът й.

— В какво да вярвам? — Свила устни, стиснала цигарата между тънките дълги пръсти на дясната си ръка, лакътят на която беше сложен върху облата примамлива извивка на преметнатия й десен крак, тя изгледа с израз на предизвикателство и презрение малката компания.

— Ти не вярваш, че немците са дали такъв ултиматум? — все така учуден я гледаше мъжът й. — Ами ти знаеш, Кате, немците са културен, хуманен народ, те не искат да се пролива напразно кръв… А там не всички са комунисти, защо да гинат невинни хора…

— Комунистите с нагайките са в тила на Червената армия — рече бъдещият пълномощен министър с тон, като че ли беше се разсърдил някому. — Те насила карат народа да се бие.

Хаваджиева скръцна със зъби, шията й пламна, очите и съвсем потъмняха. Тя угаси нервно цигарата си, която не беше изпушила дори до половината, и като се отпусна назад в креслото си, завъртя леко глава.

— О, как ги мразя тези комунисти! — рече тя тихо, като на себе си, но с такъв дълбок, непознат и страстен тембър на гласа, че дори съпругът й я изгледа учуден. — Но те са… те… те… те… аз тях по ги уважавам от такива герои като вас, защото те се бият за тържеството на своите варварски идеи, а вие не си помръдвате пръста за цивилизацията и само се хвалите с чужда храброст! …

Задъхана, тя запали нова цигара и като гълташе жадно ароматния дим, гледаше с премрежени очи нагоре. Тя изпадаше в бяс и отчаяние винаги, когато си представяше едно бъдеще на „животинско равенство“, както се изразяваше баща й. В нейното съзнание не можеше да се мерне дори мисъл за материално благоденствие и духовно издигане на целия народ Според нея културата затова е култура, защото само малка, избрана част от обществото е винаги сита и има достъп до великите творения на изкуството. Че какъв живот ще да е то, когато и обикновеният селяндур ще слуша и ще разбира „Лунната соната“ или с часове ще се захласва в загадъчната усмивка на Джокондата?… Но тези лигави, самодоволни страхливци и кариеристи тук нямаха нито грам фантазия, за да си представят като какво би се случило, ако комунистите победят… А там, на Източния фронт, ставаше нещо ужасно. Там германците търпяха поражения. От шведски и швейцарски радиостанции тя долавяше, че това не е никак случайно. Наивниците тук се залъгваха, че немците били спокойни. Но тя знаеше от баща си — те и през миналата война са били спокойни до последния ден, когато капитулираха.

Грамофонът засвири, започнаха танци. Хаваджиев погледна часовника си.

— Бреее! — учуди се той. — Виж как си върви времето. — Той дигна чашата и изпи остатъка от виното, дръпна се назад и се поклони непохватно: — Прочее, лека нощ и приятно забавление. Ще ме извините, господа, но аз имам малко работа и трябва да си ходя. — Той се поклони още веднъж на всички страни и се обърна към жена си: — Ти, Кате, като се умориш, ще позвъниш за колата. — Хаваджиев се ръкува само с домакина и се изгуби към бюфета.

Бъдещият пълномощен министър стана, чукна леко токовете на лачените си обувки, преви чинно кръст пред Хаваджиева и я загледа усмихнат.

— Мерси — рече тя и отхвърли с досада на противната страна красивата си глава. Бъдещият пълномощен министър се огъна пак, но този път сконфузено и усмивката му заприлича на гримаса. Като се превиваше леко, сякаш кръстът му беше от каучук, бъдещият пълномощен министър отстъпи към подиума, край който вече се въртяха двойки.

Главният прокурор отдъхна. Този млад човек, лепкав и безочлив, му досаждаше като муха. Учудваше го това, че въпреки явното пренебрежение и дори враждебността на Хаваджиева, той продължаваше да се натрапва. А, кой знае защо, главният прокурор смяташе, че именно тази вечер ще се реши всичко, и тъй му се щеше да остане насаме с красавицата. Той ще опита почвата, ще разбере дали да се надява на някаква взаимност, или трябва да преглътне горчивия хап и да понесе мълчаливо мъката си. Трябваше обаче да бъде внимателен — тя беше самостоятелна жена, характерна и остроумна. И главният прокурор искаше само да разбере дали това остроумие е заучено, или е плод на широка култура. Навременни в съзнанието му се мяркаха разни предположения. Не беше ли тя една добра актриса върху сцената на живота? — питаше се той. И всичко това, което така властно го привличаше, не беше ли само маска на една ловка авантюриста?… Той долавяше, че когато желае, тя може умело да се прикрива. И когато понякога се усмихваше, човек не можеше да разбере защо именно се усмихва — дали защото много добре познава предмета на разговора, или защото си няма никакво понятие… В нея имаше нещо загадъчно, и това още повече дразнеше амбициите му.

През последните срещи, които имаше с нея, той долавяше нейното настроение по гласа й. Когато се преструваше, гласът й беше писклив, а когато говореше със страст и от сърце, добиваше особен, топъл, гръден тембър. Особено сега Йоргов много добре долови тази интересна разлика.

Засвириха танго. Главният прокурор се оживи. По тялото му, в такта на мелодията, като че прибягваха ритмични тръпки. Хаваджиева забележи това. И тъй като досега го виждаше все в някаква вдървена поза, тя го смяташе за човек със сухо въображение, формалист и поклонник на параграфите и алинеите. От мъжа си тя знаеше, че е добър правист и че владее занаята си. Този непринуден изблик на увлечение по такта на наистина прекрасното танго я заинтересува и като че зарадва. Досега тя се боеше малко от главния прокурор и го уважаваше. Сега за пръв път го почувствува и като човек, с когото могат и да се разбират.

— Много ли обичате музиката? — попита тя с участие. В гласа й имаше нотка на искрена топлота.

— Да.

Той беше щастлив, задето тя го разбра.

— Музиката, това е животът — рече тя тихичко, но темпераментно.

— Но има късове, които просто ме разтапят — призна той с тон на дете, което са погалили, и посочи по посока на грамофона. — А туй, то е моето любимо танго.

— Само любимо? — погледна го тя закачливо и очите й пак добиха предишния дълбок и щастлив блясък. — Та вие се вълнувате! Уважавам дълбоките чувства, страстните увлечения. Обичате ли да танцувате?

— Не винаги. Но това танго…

— Тогава?

Тя се приповдигна леко, като го гледаше внимателно в очите.

Йоргов подаде ръката си.

— А какво ще каже съседът, на когото отказахте? — задяна я той закачливо, като прихващаше талията й.

Нейните очи потъмняха леко.

— Вманиачен млад човек, който не свети със собствена светлина.

Йоргов я разбра — той, този бъдещ пълномощен министър, си дава значение само дотолкова, доколкото има някакви връзки с дворцови хора. Да, тя знаеше от мъжа си, че той има такива връзки. А може би мъжът беше научил от нея.

Двойките започнаха да се увеличават и да се въртят по-оживено. Някои от тях си шушукаха нещо и се усмихваха щастливо. „Виновницата на тържеството“ също танцуваше с млад кавалер, върху рамото на когото слагаше предпазливо фризираната си главичка. Тя закачи стар запасен генерал, който дебнеше една млада дама. Старият генерал чакаше да прекъсне танца само за миг, за да я хване. И в очакване постепенно нагласяваше вратовръзката и оправяше сакото си.

Макар че наближаваше полунощ, мнозина още обсаждаха бюфета. Любителите на хубавото вино и на силните напитки стояха облакътени на чистия бляскав тезгях и от време на време мятаха безразлични погледи към танцувачите, като че ли искаха да кажат: „Защо ли си губите времето!“

— Каква скучна вечер! — пошушна тихичко, с гръдния тембър на гласа си Хаваджиева.

— Това се отнася и за мене, разбира се — под-метна хитро главният прокурор и сърцето му за барабани тревожно, защото от характера на нейния отговор зависеше по-нататъшната стъпка.

Тя се усмихна приветливо.

— Ако беше така, не бих ви го казала. — Тя рече това просто и откровено.

— Понякога човек се изтървава.

— Не съм изгубила още способността си да съобразявам такива елементарни неща — отвърна тя. И допълни със спокойна решителност: — Ако не бяхте вие, аз щях да си ида със Стефан.

— Благодаря ви — рече той зачервен и забъркан от блаженство. — Ако да знаехте колко съм щастлив… Не бих желал тази вечер да има край… — Той сбърка стъпките и насмалко не я настъпи. И понеже не знаеше какво може още да каже, той смутолеви: — И в такъв случай, не може да става дума за някаква скука… — Този израз му се видя много протоколен и изтъркан, но нищо не можеше да се поправи вече.

Хаваджиева замълча за момент.

— Но аз говоря за тази среда. — отвърна тя, когато се отделиха малко от двойките.

— Средата няма никакво значение.

— Дори когато е такава просташка? — наведе се тя към ухото му.

— За умния и щастливия би трябвало да бъде още по-интересно.

— Е, да — въздъхна леко тя, като че ли съжаляваше за нещо, — но това зависи и от характера на човека… Аз ги мразя тия хора, глупави и еднообразни до смърт.

Когато стигнаха до бюфета, тя рече: — Ожаднях. — И се отстрани леко.

Оживени и като че едва забележимо смутени, те поръчаха по един лек шприц. Чукнаха се мълчаливо, но с ония краткотрайни погледи, които казват повече от думите, отпиха по глътка, замислиха се само за секунда и след това вече изпразниха чашите си на един дъх. Изведнъж запасният генерал, присламчен между бюфета и гърба на дебел износител на пулпове, се изпречи пред Хаваджиева и се поклони учтиво. Тя дори не му отговори и само се извърна рязко и с отвращение на другата страна. Той се сконфузи и се оттегли посърнал.

Грамофонът секна. Докато да сложат нова плоча, двойките се обърнаха и тутакси се струпаха около бюфета. Пред главния прокурор и Хаваджиева се спря Льоли Каева, малко изкуствено задъхана и също така изкуствено възторжена. С нея се мъкнеше млад архитект, син на известен столичен предприемач-строител. Девойката кимна за поздрав на главния прокурор и се залепи за Хаваджиева с оня непресторен външен израз на доверие и интимност, тъй характерен за младите момичета към по-възрастните и по-опитни жени, които са техен идеал.

— Танцувахте ли? — погали я внимателно по страната Хаваджиева и след това съвсем леко и покровителствено я притегли към себе си. — При такова танго дори и старите се разшетаха — и тя кимна надолу към гърдите си, за да каже, че говори за себе си. — Нали?

— Ах! — присви намазаните си с вазелин мигли Льоли Каева. — Вълшебно танго!

— Това е любимото танго на господин Йоргов — посочи го с поглед Хаваджиева. — Познавате ли се? Главният прокурор.

Йоргов обясни, че Хаваджиев вече го е представил на цялото семейство, а в това време Льоли Каева и архитектът си поръчаха по чаша цитронада и бързаха да я изпият, защото грамофонът подхвана нов валс. И когато младите се вляха в кръга на въртящите се двойки, Хаваджиева проследи Льоли Каева с погледа на жена, която смята, че може да се радва отстрани на младежкото щастие.

— Симпатичничка, нали? — обърна се тя към главния прокурор. И го докосна леко по лакътя. — Да идем пак отвъд — не мога да понасям тук тази… — тя искаше да каже, че не може да понася тази паплач, но тъй като околните гости можеха да я чуят, свърна — тази бъркотии…

Тяхната маса в усамотения малък ъгъл на салона беше заета вече. Имаше насъбрани табуретки от освободените околни маси, виждаха се и два стола с облегала, които по всяка вероятност бяха свалени от горния етаж. От предишната компания тук беше само студентът по медицина. Той сбута един млад господин, който беше седнал в креслото на Хаваджиева. Младият господин скочи чевръсто и покани дамата да седне. Главният прокурор мина откъм стената, запуши и се облегна на телефонната масичка.

Макар че младите хора от групата се посмутиха след пристигането на Йоргов и Хаваджиева, все пак оживеният разговор, който бяха подхванали, не пресекна съвсем. Спореха върху това дали изобщо е възможно с един замах и с нови и никому неизвестни още лъчи германците да изтребят цялата Червена армия, или това са само фантазии. Привърженик на мълниеносния удар с нови непознати досега лъчи беше млад железопътен инженер, твърде самонадеян и твърде словоохотлив. Макар че всички тези млади хора тук вярваха в приказните изненади на германската техника и макар и да допущаха, че в по-далечно бъдеще са възможни и такива лъчи, засега те се съмняваха в това.

— Мога да ви уверя, уважаеми дами и господа — заяви възбудено и категорично инженерът като човек, който е дал дума да пази тайна, но който при изключителни обстоятелства и без да увреди с нещо на предприетото дело разкрива една истина от съдбоносно значение за човечеството, — че това не само не е никаква фантазия, но че апаратите за смъртоносните лъчи са вече пренесени на Източния фронт и тези дни светът ще бъде смаян и ще разбере какво значи германска наука и германска техника! — Той изрече всичко това на един дъх, като че беше го научил наизуст, изви десница и чукна театрално по масата.

Решителната увереност на този специалист порази приятно младата компания. Дори главният прокурор гледаше учуден. Само Хаваджиева се усмихна демонстративно с презрителна горчивина. „Ето-мислеше си тя, — този хапльо приказва в същия дух и дори с думите на моя съпруг. И откъде тези легенди, които само ни приспиват за страшната опасност? Разнася ги най-напред нашата глупава преса и с това притъпява живото чувство за борба с варварския комунизъм…“ О, как ги презира тя тези изгладнели мамини синчета за техния словесен героизъм!…

— Значи, тези дни може да се очаква катастрофата на Източния фронт? — попита наследникът на главния акционер от дружество „Български плод“, и попита не за да се осведоми, а за да се наслади от онова, което отдавна чакаше и в което сляпо вярваше.

— Че то ликвидират ли болшевишка Русия, другите да дигат ръце! — обади се един нов млад спекулант.

— Англия какво ще прави тогава? — плесна радостно ръце студентът по медицина. — Тогава коварният Албион ще отговаря за всичките си исторически престъпления.

— Ще се предаде! — допълни сериозно, делово и спокойно сухата госпожица, която досега мълчеше и само полюляваше срещу Хаваджиева дългите си старовремски обици. И тъй като забеляза, че на нейната, именно на нейната увереност Хаваджиева отвърна с ясна, подчертана, презрителна гримаса, госпожицата я изгледа подозрително и попита натъртено, сърдито: — Какво, мадам, не вярвате ли?

Хаваджиева пламна. За момент й се стори, че губи разсъдъка си. Вълна на дълго стаена мъка, на притискана омраза, на дълбоко презрение и неудържим протест, при самочувствието за явното й превъзходство, я плисна. Две вени на тънката й бяла шия започнаха да пулсират, красивите й ноздри се разшириха. Кому се сопва тази градинска чучула? Знае ли тази кукумявка, че Хаваджиева по цели нощи не мига, не защото не вярва в германската победа, а защото знае, защото следи как пътищата към тази победа стават все по-тесни и по-стръмни, а реална помощ освен хвалебствени папа-галски крясъци за немския героизъм, отникъде няма! Хаваджиева не искаше да издаде своя гняв и поради това замижа за известно време, докато да се съвземе.

— В германската мощ вярвам — рече тя с привидно спокойствие, но личеше, че цялата се люлее от вълнение, — но не вярвам на празните приказки далече от фронтовете, дето истинските герои и рицари се бият и умират за цивилизацията. Германия няма нужда от тайнствени оръжия, за каквито се дрънка наляво и надясно, тя си има достатъчно обикновени оръжия, за да победи, но няма достатъчно доблестни мъже, за да й помогнат! — Всички я гледаха втренчено, смутени и мълчаливи. — Нещо повече! — завъртя с печално изражение хубавата си глава Хаваджиева. — Когато тук нашите кръчмарски храбреци пеят „Ний ще литнем срещу Англия“, комунистите минират нашата държавна и обществена сигурност под носовете ни. И никой не си помръдва пръста поне тях да постави там, дето им е мястото… — Тя преметна крак върху крак и посегна да си вземе папироса от отворената пред нея кутия, но се досети, че кутията е чужда и се дръпна като ужилена. — Пардон! — И погледна към главния прокурор, който я слушаше захласнат, поразен, и следеше всяко нейно Движение. Той подаде мълниеносно табакерата си. Тя запуши, изпусна няколко кълбета дим и се облегна сърдито върху ръба на креслото. С цялото си държане, с позата си, с израза на лицето и с блясъка на очите си тя им казваше: „Презирам ви и все едно че не съществувате!“

— А госпожата какво иска да направим? — попита железопътният инженер и малките му мустачки като крилца на черен бръмбар трепнаха. Той говореше като обиден. Но личеше, че и другите млади мъже от компанията са засегнати.

— Аз какво искам? — стрелна го след мигновено мълчание Хаваджиева. — Нищо. Но вие трябва да изпълните своя дълг на просветени граждани и патриоти: да излезете да се биете, а не само да хвалите германското оръжие, да превъзнасяте германската техника и да се перчите с германската храброст. Добрата картечница, господа, не може да стреля самичка и съвършеното оръжие би паднало в чужди ръце, ако няма смели волеви мъже да го държат здраво… — Тя смукна дълбоко от цигарата си и рече натъртено: — Виждате ли — ние, които най-много получихме от Райха и които най-много се гоим от победите на немското оръжие, само ние, от всички държави в Европа, не сме дали нито един доброволец на Източния фронт… Срам!…

— Ние пазим Балканите — обади се несигурно студентът по медицина.

— Нищо не пазим! — замахна с изящната си ръка Хаваджиева. — Не можем да опазим дори живота на ония, които се облягат на нашата вътрешна сигурност. Не е ли позорно това, дето немските войници се движат до лагера си при Дианабад само на групи, защото ги избиват в гората като зайци? Днес застреляха един германски офицер пред очите ми. Застреляха го посред бял ден на „Патриарх Евтимий“ и убийците избягаха. И нито един мъж, нито една жена не ги посочи. Всички се правеха като че нищо не са видели и нищо не са чули… И това в центъра на нашата столица! Пфю! — Тя тръпнеше в спазмите на неудържим гняв и очите й все повече потъмняваха. И се извърна рязко към студента по медицина: — Това ли, господине, вие наричате „Пазим Балканите…“? — Тя се отпусна пак като обезсилена и процеди: — О, как противно е да слушам само хвалби и закани… с германското оръжие и с германската храброст! …

Никой не намери нито една думичка да възрази — всички мигаха и мълчеха. И никой още не знаеше — да се обиди ли и да протестира, или да се съгласи с нейните искрени и правдиви укори.

— Та няма ли някой, който да е способен на едно едничко мъжествено дело! — каза тя миньорно, с дълбока скръб, и го каза като на себе си. — Как копнея да срещна човек, който не дрънка, не се заканва за чужда сметка, а изпълнява скромно своя граждански дълг и изтребва твърдо комунистите!… Да — подчерта тя енергично, сякаш възпламенена от своите собствени думи, — копнея да видя един такъв мъж!… — Тя прехапа устните си и нейният дълбок алт прозвуча като ехо на тежко и неотменно обвинение.

— Има и такива мъже — обади се глухо и като че стеснително главният прокурор.

— Не ги виждам! — отсече Хаваджиева, без да погледне някого.

Тогава главният прокурор стри недопушената цигара в пепелника на масата и дигна слушалката от телефонната вилка.

— Дайте ми Централния затвор! — рече той тихо.

Всички го изгледаха учудени. Погледна го под ъгъл и Хаваджиева. Какво беше намислил този човек, на когото лицето имаше такова сурово, изопнато изражение? Той беше залепил слушалката на ухото си и чакаше с нетърпение.

— Тук главният прокурор — обади се той. — Дайте ми директора на затвора.

Настъпи напрегната тишина около масата в за-туленото ъгълче на салона. Всички чакаха с нетърпение да видят какво ще стане по-нататък. Най-после телефонната мембрана изсъска.

— Директорът на затвора? — попита бързо и натъртено Йоргов. — Тук главният прокурор. — Той доби по-тържествен вид и дори се поизпъчи малко. — Господин директоре! По делото на селската конспирация има осъдени на смърт трима комунисти. В четири часа ще бъде изпълнена смъртната присъда. Наредете необходимото и изпратете кола в три и четвърт да ме вземе. Внимавайте! Екзекуцията трябва да бъде извършена едновременно и точно в четири часа. Сверете си часовника — сега е един без двадесет и две… — Главният прокурор погледна дланта на лявата си ръка и пак я отпусна. — Моля? — Той се напрегна. — Да, да, трите селянчета, осъдени на смърт за саботаж. — След това той съобщи на кой адрес да го търси шофьорът, като даде подробни указания за улицата, кооперацията, етажа, името на собственика. — Нова кооперация — повтаряше той, — облицована с бял камък.

Йоргов сложи слушалката върху вилката, извади табакерата си, опипа с пръсти да си избере по-твърда цигара, запали и запуши спокойно, с наслаждение, като човек, който е свършил тежка и важна работа Гледаше съсредоточено, гледаше само пред себе си и дори за секунда не се извърна към Хаваджиева. Но той беше сигурен, че тя е развълнувана и му благодари мълчаливо. Той потвърждаваше нейните обвинения срещу тези дърдорковци и същевременно й доказваше, че в България има още мъже, които знаят как се изпълнява дълг…

Новината за обесването на тримата комунисти тутакси се разнесе из салона. Танците спряха. Двойките се пръснаха, хората се размесиха и се разбръмчаха. Мъжете кимаха одобрително и се преструваха, че тази вест не ги е изненадала много — щом съдът си гледа добре работата, трябва и прокурорът да си изпълнява добре служебните задължения. Но жените бяха необикновено заинтригувани. Те се пресрещаха, ловяха се за ръце и се питаха с широко ококорени очи: „Кой е?“, „Къде е?“, „Кога ще ги бесят?“… „Значи, оттук издаде заповедта?“… Ах, да е имало между тях такъв интересен мъж и те да не са знаели!… Оня насреща? Че той бил млад човек! И красавец… Полукъдрава коса и матов тен на лицето… И какви изразителни очи… Герой!… Оня там… Ей го къде е облегнат… И колко е скромен…

Съпругите и дъщерите на едрите търговци и предприемачи се блъскаха и се провираха, за да го зърнат със светнали от любопитство и почуда зеници. Младите момичета намираха, че той е по-очарователен от току-що произведен капитан и е привлекателен като холивудски артист… А Йоргов наистина стоеше облегнат и пушеше като на филм… Много от младите жени потърсиха посредници, за да се запознаят с него. Те се трупаха около Льоли Каева и с чувство на нескрита завист я разпитаха откога го познава, колко пъти е идвал у тях и дали са ходили някъде заедно… Те научиха името му, повтаряха го, дори знаеха вече къде се движи… Но най-много бяха поразени от новината, че е толкова млад, че при това е главен прокурор и че е ерген от старо, богато, благородно семейство.

Йоргов не очакваше, че заповедта за обесването на трима комунисти, наистина издадена при малко по-особени обстоятелства, но все пак най-обикновена заповед, ще предизвика такъв необикновен интерес. Той се преструваше, че не обръща внимание на оживлението сред тази публика и ловко, с половин око и с вълнение, което непрекъснато и бързо растеше, следеше как всички, и особено дамите, се редяха да го видят и как го сочеха възторжено. Той виждаше, че Катя е особено доволна от интереса към него и това още повече го радваше.

— Ама наистина ли ще ги обесят? — питаше млада дамичка приятелката си, като изпъваше закръглената си напудрена шийка. — И още тази вечер ли?… Боже, колко ще е интересно! — В гласчето й звучеше оня оттенък на леко недоверие, така характерно за децата, на които са обещали интересна забава, но които се съмняват, че ще им я представят, именно защото, все още не са я видели със собствените си очи.

Една дебела, безформена, задъхана дама се блъсна в запасния генерал.

— Наистина ли сега щели да обесят трима комунисти? — попита го тя така, сякаш той беше длъжен да й отговори.

— Ба, ще ги погалят с гъше перо! — измърмори той, като изтриваше с бяла копринена кърпа запотения си врат. — Какво ще се церемонят с разни там родоотстъпници!… Сатър, и свършен факт! — И хвърлил още един поглед към Йоргов, рече като на себе си: — Виж, този прокурор ми харесва. Браво…

— Същото казах и аз! — подскачаше Каев. — Да се вземат мерки… Строги мерки! Инак тия комунисти могат да направят големи поразии.

— Да, да — потвърди младият архитект. — Пущали ги от аероплани и ги стоварвали с подводници.

— Нищо няма да направят — успокои ги запасният генерал като човек, посветен в тайните на държавната сигурност. — Всички са ликвидирани до крак. — И той допълни многозначително: — Но не е в това работата… Лошото е, че ни компрометират пред немците.

— Е, че защо? — сви малките си раменца Каев. — Ние нали се справяме с тях?

— Справяме се, но… бъркат ни в работите! — отсече запасният генерал. — Дразнят нашите съюзници, правят ги недоверчиви… И с това забавят нашето национално обединение.

След като всички въпроси около обесването на тримата комунисти се изясниха всестранно и всички видяха главния прокурор, започна отливът към бюфета. И грамофонът отново се завъртя…

На уреченото време колата, изпратена от директора на затвора, дойде. Шофьорът, когото пуснаха в салона и на когото всички направиха път, се представи лично пред главния прокурор. Йоргов се откъсна от телефонната масичка.

— Обесването ще стане точно в четири часа — съобщи той неопределено, но всъщност това беше за нея. — Моля сверете си часовниците. — Той каза всичко това високо и подчертано. И като се поклони на Хаваджиева, рече:

— Моля, госпожо, ако обичате, пуснете точно в четири часа моето любимо танго.

Тя дигна глава и примижа.

Това беше знак, че го разбира.