Георги Караславов
Танго (2)

2

Полунощ преваляше. В сбутаните тъмни дворища беше тихо и сънно. Повяваше лек, студен ветрец и със сухо и глухо скърцане тършуваше последните сбръчкани листа по клоните на дърветата. Много рядко някъде, зад някоя разкривена вратня, изгрухтяваше прасе, някъде отекваше дълбоко пъшкане на добитък. Като по някакво старо, безсмислено и неотменимо задължение от време на време кукурига-ха петли. Ала сега, когато работата по полето беше привършена и никой вече не се канеше да става рано, хората и не ги слушаха. И може би само дядо Цеко Проев и баба Дара приповдигаха глави и ловяха най-слабия шум из двора и из различните краища на селото! Старците спяха в малката стаичка до обора и през цялата нощ слушаха как воловете и кравите се чешеха с ожесточение, как се обръщаха с шум и как потропваха върху одъра Но този шум не ги интересуваше сега. Те следяха грохота на влаковете и пронизителните писъци, които идеха откъм гарата. Дядо Цеко мигаше в мрака с малките си сълзливи очички и се двоумеше да стават ли, или да полежат още малко. Старецът се въртеше, сумтеше и се ядосваше на баба Дара, която беше се свила на купчина и не се помръдваше, Най-сетне той не се сдържа и я сбута:

— Време ли е, а?

Тя се приповдигна и оправи сръчно късите си побелели плитки.

— Знам ли? За работа кога е, ставането все е навреме, ама за трена… не знам ки… При Тодора и невястата е часовникът. Иди го виж.

— Часовник! — изсумтя пренебрежително дядо Цеко. — Вятър работа е часовникът… Той може да спре и да те излъже. А тренът няма да спре и ще си замине. И ти иди го гони сетне.

— Днеска дали ще пускат в затвора, а? — попита баба Дара, макар че от три дена в къщи само за това се приказваше.

— Така казват, щели да пускат — измърмори старецът недоволно и изруга. — Няма ред — ако улучиш…

— Ами ако не пускат? — втрещи се бабата. — Ох, господ дано ги убие макар тези джелати…

— И да не пускат — храна ще приемат! — разсърди се старецът. — Ваню ще чака храна, там нищо не им давали май — допълни той и се дигна тежко: — Е, чакай да ида да ги събудя, че могат и да се успят.

Старецът започна да се облича несръчно, като пъшкаше, сякаш всяко движение му причиняваше болка. Но зад вратата се чуха леки познати стъпки, Старецът проточи врат с раззината уста. „Тодор. Станал е!“ — помисли си той. „Трябва да е време.“

И докато старецът се въртеше в тъмното и като че не знаеше за какво бе станал баба Дара се измъкна бързо от леглото, само тръсна рамене и излезе вън, като оправяше шамията си.

— Що, мале? — изгледа я Тодор в дрезгавината и по-гласа му тя позна, че той си е все така отпуснат, замислен и убит, какъвто го знае от деня, в който осъдиха на смърт Ваня. — Рано е още, спи си.

— Ба, заспала съм — отвърна старицата с тоя, с който, макар сама да беше дълбоко смутена и покрусена, се мъчеше да му вдъхне повече надежди за благополучен край. — То сън няма, барем да пошетаме овреме… Да чакаме на гарата, отколкото да стоим тука… Зер машината не иска да знае какво ти е и закъде си тръгнал — свирне и си замине. — И тя зашляпа надолу към килерчето зад голямата стая, дето в дълбок, груб, дъсчен шкаф слагаха хляба и други продукти и дето в едно странично отделение държеха брашното.

Още от снощи старицата беше опекла баница и беше стъкмила сума други неща за внука си. Деляха от гърло, от гола душа отделяха, дето се вика, само и само да изпратят на него. Всичко, каквото имаха за продаване, продаваха го заради Иван Откак той потъна там млад и зелен, нищичко не бяха купили за себе си, за в къщи. Свиваха се за пет пари и кой каквото припечелваше, всичко в затвора отиваше. Пък и до купуване ли им беше сега! Откак Иван беше осъден на смърт, цялата къща се обърна, като че запустя. Едничка баба Дара се държеше, като че нищо лошо няма да се случи, но тя сама си знаеше какво е на душата й. Старицата ходеше със свито сърце, молеше се тайно за внука си. Залъците спираха на гърлото и и нощем сълзите мокреха мълчешком възглавницата й, но прел другите говореше сопнато и се мъчеше да ги окуражава.

Куна, снахата, съвсем падна, Напоследък пък, имаше вече две седмици, тя повечето лежеше прихлупена по очи, пъшкаше като смазана и едва-едва се тътреше из къщи и по двора. Тъй беше отпаднала в първите дни след като осъдиха Ивана на смърт! После, уверена, че смъртната присъда ще бъде отменена, че Ваньо ще бъде помилван, тя се посъвзе. И напоследък пак западна, грохна, отчая се. Тодор гледаше как тя се топи и не знаеше какво да направи и как да я утеши. Макар че отдавна всичко, каквото се следваше, беше направено, тя постоянно дърпаше мъжа си и го молеше да тича по адвокати и съдилища, та дано отменят смъртната присъда на сина й. Нека го оставят на доживотен затвор, само да го знае, че е жив, само да се надява, че някой ден ще го види, ще го погали, ще му се порадва… На нея все й се струваше, че Ваньо е осъден на смърт по погрешка, че провинението му не е толкова голямо, че той не е убил човек, та да го бесят. Ако е отрязал една телеграфна жица и ако е подпалил една купа сено, нека го осъдят на затвор. Ще платят с целия си имот и жицата, и сеното, и ще работят, докато са живи… Само да го не затриват, да го не убиват… На нея й се струваше, че хората, които го осъдиха, не са толкова лоши. Наистина когато се гледаше делото, те бяха сърдити и на-цупени, но нали съдиите трябва да се сърдят. Та инак какви съдии ще бъдат те! И другите, ония, от които зависи да помилват сина й, и те според нея са хора и ще разберат грешката си, ако, им се обясни добре. И Тодорица обвиняваше мъжа си, че не е намерил най-добрите адвокати, че не е тичал достатъчно по съдилищата, че молбата за помилването не е била написана както се следва…

Тя настояваше да я заведат в София и да я оставят при двореца. Там тя ще намери колай да се промъкне вътре и да падне пред царя. Тя ще се примоли на пазачите — и те имат сърца, ще я разберат. Ако ли пък не я пуснат, тя ще чака пред вратите, докато да мине той. И тя ще му приплаче, ще го помоли. Като я види в такова положение, той ще се смили и ще заповяда да помилват нейния Ваньо.

Тодор й обясняваше кротко и търпеливо, че всичко, каквото е могло да се направи според силите им и по законите, е направено. Но Куна не вярваше на мъжа си. Той е прост, мислеше си тя, той е нехаен, него го лъжат и само му вземат парите… Той и не жали за чедото си, той е с мъжко кораво сърце.

Тя не оставяше на мира и свекъра си. Постоянно го молеше да напише писмо до двореца, да каже там, че се е бил във всички войни, че е раняван два пъти, че има кръст за храброст и че за всичко това сега трябва да помилват внука му. Един ден Куна се оживи — хрумна й да събере подписи от всички в селото и да ги изпрати до съдиите — нека видят, че момчето й е добро и хрисимо и че никому в селото не е напакостявало досега. Такива подписи бяха събирали, когато уволниха учителя Панайотов. Тя с мъка дочака мъжа си, след като й хрумна тази мисъл, изложи му задъхана и на пресекулки спасителната идея, но той остана равнодушен, помълча, почеса се по челото и каза, че подписите няма да хванат място, тъй като съдът е осъдил Ивана не защото е лош момък, а защото е комунист…

През обикновените делнични дни Куна се влачеше из двора и в къщи, работеше туй-онуй, плачеше и не усещаше как се Мръкваше. През тези Дни и хората като че, бяха по-близки и по-милозливи. Но много тежки бяха за нея празничните дни. През тези дни и хората сякаш се променяха. Те ставаха по-далечни, по-студени, по-равнодушни, те минаваха някак гордо край портата им и като че ли казваха: „Каквото е търсил синът ви, това е намерил!“ Пъстрите празнични премени на момите и на ергените и напомняха хубавите дни, когато и нейният Ваньо, наконтен и весел, излизаше. И сърцето й се късаше от непоносима и неизразима болка. Веселите провиквания на ергените и кръшните смехове и закачки на девойките късаха душата й на парчета. И тя гледаше да се затули някъде. Обикновено тя се свиваше в стаята при сандъка, в който бяха и дрехите на Ивана, скубеше косите и го оплакваше, като че той беше вече мъртъв. Имаше моменти, когато след такива припадъци на отчаяние тя дигаше разчорлената си глава и лицето й блясваше през поройните сълзи — не, няма да го обесят нейния син, та той е толкова млад! И не е някой учен и знатен мъж, та дотолкова да му обръщат внимание — те знаят, че работата му е момчешка, и ще го помилват… Той е още дете, той се е заблудил, но той ще се оправи… И увлечена в желания и мисли, тя си представяше как намръщените съдии я викат, за да им даде обещание, че за в бъдеще ще пази сина си от таквиз увлечения… Тя им се кълне, а те клатят глава и й вярват…

Откак осъдиха Ивана на смърт, тя като че забрави другите си деца. Денчо беше изпратен в концентрационен лагер, той пишеше, че е здрав и читав — нямаше за какво да го мисли. Дъщеря й, омъжена за стрелочник, живееше на гарата. Тя ги навестяваше от време на време, но все се занимаваше с бебето си и като ли че нехаеше много-много за брата си. Още по-рядко се вестяваше зет й. Той я окуражаваше. Е, че ако бесеха всички осъдени на смърт, казваше той, досега сума свят да са затрили… А то, прочетат им присъдите, помъчат ги, помъчат, па ги помилват. Зетят дойде и вчера. И този път той беше по-оживен и по-радостен. Тъй като постоянно пътуваше и тъй като се мешаше из София с по-големи хора, той винаги донасяше по някоя интересна новина. Сега, каза й той доверително, положението много се е подобрило. Русите заградили германците при Сталинград и скоро щели да ги из-требят до крак. Нашето правителство било много разтревожено и се готвело не само да помилва всички осъдени на смърт, но дори да ги амнистира. Един инженер казал на началника на гарата, че Червената армия бързо настъпвала. И радиото вече съобщило. Дори се забелязвало, че германците на Софийската гара си стягали багажите — пращали ги на Източния фронт, защото вече нямало кой да спира руснаците. При това положение, заключи зетят, нашите фашисти ще си помислят малко, преди да закачат някого на въжето. Сега положително ще помилват всички осъдени на смърт, в това не може да има никакво съмнение.

Докато зет й беше при нея и й разказваше такива хубави новини, Куна се поуспокои. Но малко след като си отиде, черните мисли пак зачоплиха мозъка й и тя отново клюмна. Тя знаеше, че Русия е много далече и че докато Червената армия пристигне, може би фашистите ще затрият сина й. Вечерта Тодор си дойде и потвърди, че германците при Сталинград били заградени. В кръчмите и кафенетата само за това се приказвало.

Свижданията с осъдените на смърт бяха много редки. И несигурни. Пущаха по веднъж на месеца, но ако скимнеше на затворническата управа, връщаха всички, които се трупаха, за да се срещнат със „смъртниците“. Тогава съсипаните родители, братя, сестри и близки оставяха вързопите с донесената храна и се връщаха покрусени. Крепеше ги само това, че все пак приемаха донесената храна. Ами ако някой ден върнат и нея…

И с писмата бяха много зле. Всичко на всичко досега те бяха получили от Иван две малки картички с по няколко редчета, и толкова. Преди две цедели един непознат мъж донесе на Тодор дълго писмо — изнесъл го тайно някакъв затворник. С това писмо те сума време се утешаваха. Иван пишеше, че живеят добре, че са здрави и читави и че се надяват да им заменят смъртните присъди с доживотен строг тъмничен затвор. Съобщаваше най-подробно по колко пъти получавали храна, каква била храната, как ги извеждали на разходка и как се забавлявали в килиите, за да минава по-леко времето… Той им пишеше още да не, се грижат за него, защото каквото ще стане, то ще стане и да се грижат, и да не се грижат. Всичко, каквото са можели да направят за него, те вече са го направили…

Тези последни думи разтревожиха и разстроиха Куна. Няколко дни и нощи тя плака, като че ли с нейния Иван беше свършено. Но после, когато се заредиха пак обикновените дни с разпити за затворциците и с грижи за писма и за нови свиждания, тя отново изпадна в своето обикновено мълчаливо и тъжно настроение.

Накрай в писмото си Иван изпращаше много здраве на всички и заявяваше, че не съжалява за нищо, освен дето е пропилял много дни нахалост, че е научил какво значи да се цени времето и че ако излезе жив и здрав от затвора, вече ще знае как да си нареди работата…

— Така, така — клатеше одобрително глава баба Дара. — Да се остави от това пусто политиканство, да си нареди работата като всички хора…

— Ама той не за такова нареждане пише ма, мале — забележи Тодор. — Той се кани, като излезе, още по-здравата да се залови за политиката…

Старата го изгледа учудена.

— Божичко — прекръсти се тя, — та не му ли стига това? Не му ли Дойде умът в главата?

Дните, през които даваха свиждания за обикновените затворници и когато приемаха храна за всички, бяха най-тежките и най-тревожните дни за Куна. Тя тръпнеше и час по час се вторачваше да зърне Тодор, за да разбере как се връща той — оклюмнал и с пълна бохча или по-спокоен и с някои дребни покупки за в къщи.

Но през тези дни, когато в затвора приемаха храна, Тодор също отиваше като болен, с подкосени крака и с най-страшни мисли, предположения и предчувствия. Докато да иде, докато да му приемат храната и докато да му върнат бележката с подписа на Ивана, той се задъхваше от тревога и му се струваше, че сърцето му престава да бие. Особено тежки и страшни бяха миговете, когато равнодушните надзиратели се бавеха да приемат храната. Тогава краката му се подкосяваха и пред очите му заиграваха жълти пеперуди. На излизане той гледаше студените каменни стени на затвора, хвърляше крадешком погледи към зловещите кулички по ъглите, дето вардеха стражите, и се питаше — как, с каква вест ще излезе следния път през остърганата врата, през която бяха влизали и излизали хиляди и хиляди хора и пред която винаги чакаха мъже и жени… Тодор се мъчеше да бъде по-спокоен и да не мисли за най-лошото, но ума му се от-плесваше все натам — към затвора и килията…

Понякога във въображението му изплаваше изневиделица една зловеща картина. Беше в Македония през Първата световна война. Заведоха ги да присъствуват на един разстрел. На три кола бяха привързани трима войници. Това бяха обикновени прости войници с разтреперани от студа мършави тела. Пред коловете бяха изправени взвод техни другари със заредени пушки. Чу се команда, екна залп и — когато, след замижаването, Тодор отвори очи, на коловете бяха увиснали и трепереха три простреляни тела. Колко просто и колко страшно беше всичко това. И беше толкова страшно, именно защото беше така просто. Разстреляните войници имаха близки, имаха свои, които в този момент нищо не знаеха и се лъжеха с надеждата, че ще ги срещнат, ще ги видят, ще ги прегърнат… С годините страшната картина на този разстрел „за назидание“ избледняваше и изчезваше бавно от съзнанието му. До преди година Тодор май никак вече не си спомняше за това. Но откак осъдиха Иван на смърт, ужасът на разстрела отново изплава от дълбочините на създанието му. И той напразно се мъчеше да се отърве от спомена за телата, които тръпнеха, отпуснати на коловете, като че ли още им беше студено. Тодор така се захласваше в този спомен и така упорито се мъчеше да го прогони, че понякога тръгваше за избата, а се озоваваше в обора. И чак когато воловете се разтъпкваха и се обръщаха към него с големите си влажни очи, той се сепваше и свръщаше бързо назад…

Но понякога му идеха и по-ободрителни мисли. Германците на изток бяха спрени. Червената армия започваше вече да ги отблъсва и да настъпва. А ето сега заградила цяла немска армия при Сталин-град. Смачкат ли тази заградена армия, тогава и тук друг вятър ще завее. Само дано дотогава да не изпълнят смъртните присъди. И защо ще ги изпълнят, питаше се сам Тодор. Че какъв е Иван, какви са неговите другари? Обикновени селянчета, прости момчета, не са някакви водачи, не са видни комунисти, пък не са направили и кой знае каква пакост — отрязали един кабел и подпалили няколко купи сено — голяма работа. Сигурно ще полежат още малко като „смъртници“ и като се види накъде върви работата, ще ги оставят на доживотен затвор, а сетне и съвсем ще ги освободят… Пък и няма тези разбойници да векуват в управлението… Иде краят им, скоро ще им се видят сметките… Само дано момчетата да останат живи… Право казва старата — на роб се надей, на гроб се не надей…

Уплетен в своите тежки и мъчителни страхове и предчувствия, увлечен понякога от надежди за благополучен край, Тодор ходеше в къщи и из двора като загубен. Понякога говореше гласно на себе си, отвръщаше със закъснение, когато го питаха за нещо, и все поглеждаше към пътната врата. Все му се струваше, че някой ще дойде и ще му донесе някаква вест…

Сутрин чакаше с нетърпение вестниците. Той купуваше всички всекидневници и бледен като слама, разгръщаше с разтреперани пръсти големите страници, които прошумоляваха леко. Тодор опипваше с трескав поглед малките заглавия, произшествията, съдебната хроника. Там, сухо и безсърдечно, понякога съобщаваха за извършените екзекуции. После като се прибереше у дома си, той преглеждаше всички вестници колона по колона и едва след това се поуспокояваше малко — до следната сутрин. Куна, която не знаеше защо мъжът й купува всички тези вестници и на която той не казваше защо по цели часове се рови из колоните им, често го гълчеше:

— Тодоре, Тодоре, какво сърце имаш, Тодоре! На нас огън ни гори на главата, а ти вестници четеш.

Той се страхуваше да каже на жена си за какво така усърдно се рови в страниците на вестниците. И мълчеше.

Тодор пошета из двора и се промъкна в килерчето. Майка му и Куна отдавна бяха приготвили и скътали всичко, но те още се суетяха там, като си търсеха работа, за да се залисват. Те местеха едно и също нещо по три пъти, питаха се една друга какво има в бохчата, развързваха я, проверяваха и все попритурваха по нещичко. Те вадеха цели комати хляб, оставяха ги настрана, откриваха ги пак и така пипкаво работеха, че дори дядо Цеко се ядосваше, като ги гледаше. Обикновено той се въртеше около тях и ги наблюдаваше внимателно. И все си мълчеше. Само когато останеше самичък, той се оглеждаше предпазливо, отпущаше ръце и казваше глухо:

— Удариха ни, брей! Съсипаха ни, господ да ги убие.

Но когато жените се разцивреха, той ги мъмреше строго.

— Е де, е де! — дигаше той глава. — Ще ги простят. Та не виждате ли, че работата е детинска… Такива са времената — ще полежат и след някое време ще си дойдат…

— А скоро и на Германия сметката ще се види — рече Тодор, когато старият пак започна да утешава жените. — Пък с нея заедно ще си идат и нашите разбойници. — Тодор каза това с дълбока вяра в хубавото бъдеще, но неволно се огледа да не го чуе някой.

Дядо Цеко го стрелна навъсено.

— Ти… — заекна той и му махна с длан — такива приказки… и пред свои хора да не казваш… зер, ще им занесе някой, и… Ами нали чедото ти е в ръцете им, бре?…

— Ох, много мисли той за чедото си! — издебна сгода Куна, за да укори съпруга си. — Все във вестниците се завира, а не потърчи да помогне с нещо на детето.

Тодор махна само с ръка, притиснат от мъка. Той не можеше да й каже защо чете вестниците, а тя беше проста и само една песен си пееше.

— Само жив да ми го оставят, сиромашкия — мърмореше си баба Дара и ги гледаше с кахърни очи.

След такива разправии обикновено в къщата настъпваше убийствено униние. И сега Куна се сви в един ъгъл и започна да скимти. Навремени тя виеше протяжно и страшно. Старият издърпа сина си навън и започна да го мъмри:

— Мълчи бре, сине! Ще погубиш невястата. Що ти трябва да гълчиш такива приказки… Бре, бре! Остаря, а още умът ти не иде…

— А че аз какво? — оправдаваше се Тодор — Аз само тук… Кой ще чуе! …

Но макар дядо Цеко да окуражаваше другите, сам трепереше от страх да не обесят внука му. Той беше прекарал три войни, беше се месил в политиката, разбираше в какво време живеем и знаеше, че в такива случаи съдилищата не се шегуват. Той пъшкаше по цяла нощ, обръщаше се в леглото и с часове не можеше да мигне. Денем, след като успокоеше другите, той се промъкваше в обора, уж за да прегледа добитъка, свиваше се в някой ъгъл и отпаднал, съсипан, убит, клатеше продължително глава и въздишаше глухо, дълбоко и тежко. Воловете се извръщаха от време на време и го поглеждаха кротко с големите си светли очи, сякаш се чудеха на неговото усамотение. Старецът вдишваше дълбоко топлия дъх на запарената слама и острия мирис на одърната влага, и това, сред което беше прекарал целия си живот, му вдъхваше някакви непознати сили. Старецът вехнеше от ден на ден, лицето му видимо се смаляваше, редките коси над ушите съвсем побеляха. Цялото му тяло като че ли се смаляваше с всеки нов ден и от това сякаш растеше неговата пъргавина и неуморимост. Той беше навсякъде, винаги сръчен, предвидлив и съобразителен.

В навечерието на дните, през които приемаха храна или пък когато разрешаваха редките свиждания с близките на „смъртниците“, дядо Цеко беше настръхнал и неспокоен. Все му се струваше, че ще направят някоя грешка, че ще закъснеят за влака и че Иван напразно ще чака да получи нещо за по-хапване. А с какво ги хранеха в затвора, дядо Цеко съдеше по това, дето тук, на село, фурните вадеха тричави топки, които след един час вкисваха, а по пазара не се намираше вече никаква мазнинка… Без храна отвън, от дома, тревожеше се старецът, момчето ще загине, ако ще и да го помилват…

Сутрин, преди да тръгнат за града, дядо Цеко все се боеше, че времето минава и че ще закъснеят.

— Дали другите са готови? — попита той Тодора.

Тодор смънка, на него не му се говореше.

— Хайде, иди да ги подсетиш! — настоя той.

Тодор, който също мереше всяка секунда от тези тревожни часове, винаги отвръщаше, че има време, че той, старият, да не се бърка в работата му, а това много сърдеше дяда Цека.

— Иди де, иди ги подсети хората! — настоя дядо Цеко. — Няма да ти окапят краката…

На Тодор не му се стоеше в къщи, дето жените редяха бохчата и от време на време въздишаха плачешком, но пък и да се запилее по това никое време из селото и това му бе противно. И защо да ходи да ги подсеща, какъв им е той, надзирател ли? Та те да не са малолетни…

Но старецът не го оставяше на мира. И най-сетне Тодор тръгна неохотно, като упоен, из тъмната, пуста и студена улица.

Най-напред се отби у Ило Митовски. Той бутна небрежно разкривената плетена вратня и влезе в мрачното сглъхнало дворче. В дъното беше сгърбена старата къща, дето едно малко прозорче вече светеше. Бледа, мъждива светлинка падаше току под стряхата и се стапяше безпомощно в гъстите пластове на мрака. Малко кученце изскочи някъде иззад кошовете, хвърли се с ожесточен лай, но тъй като Тодор не му обърна внимание, то се сепна, отдръпна се, приближи го колебливо, подуши го в краката и завъртя опашка. Тодор потропа на прозорчето. Сивата престилка на прозорчето се отметна и Иловица се вторачи навън, още сънлива и разчорлена. Тя знаеше, че през тези дни и по това време минаваше Тодор Проев, за да ги подсети, но все пак не беше сигурна. Той се наведе, обади се, покани ги да бързат и понечи да се завърти към пътната врата, но Иловица отвори прозорчето и му викна да почака.

— Ела де, не бързай! — покани го тя. — Ило иска да ти каже нещо.

— Е, няма сега какво… по това време — измънка Тодор с отегчение, защото знаеше, че пак ще му се вайкат. Но се спря.

Ило излезе на двора. Той беше побелял и сбърчен не за годините си, суров, начумерен и скъп на думи. Той току-що беше се измъкнал от леглото, загърнат с изтъркано палто от груб бозав шаяк. Ило помоли Тодор, като ще ходи до София, да занесе на неговия Борис храна и една риза. Няма да е кой знай какъв багаж, при това ще ги занесат чак на гарата и ще му подадат всичко в самия вагон. Не се знае, каза той, дали днеска ще дават свиждане, пък и да дават, той има свои хора в София, те ще навестят Борис. Все едно е. Защо, като не е сигурен дали ще го види, да ходи и да харчи пари. В София живеят двамата му по-големи синове.

— Отбийте се у Стоян — поръча Ило, — хем да си отпочинете, хем да почакате, докато стане време за затвора. И разрешение за свиждането заедно ще изкарате.

Тодор съобрази — така дори ще бъде по-добре. Може Стоянчо и сам да иде за разрешенията, а през това време те ще си отпочинат. Инак ще трябва да дремят на гарата.

От прозорчето се показа Иловица и викна, че всичко е готово и че ей сегичка ще го изнесе. Но Тодор каза, че отива да обади и на Миланови и че на връщане ще мине да вземе багажа — няма защо Ило да бъхти пътя до гарата. Ило хъкна одобрително и тръгна към къщи. Е, щом е така, няма какво повече да чака. На вратата на кухничката, дето Иловица събираше в стара плетена чанта каквото бяха приготвили за сина си, Ило срещна снахата. След като напразно се мъчи да приспи детенцето си, което беше се събудило и оборавило от ранната шетня из къщата, и дочула разговора на двора, тя беше задигнала рожбата си като котка и бързаше да разбере за какво става приказка. Така й се искаше и тя да иде до София, може би днес ще позволят свиждане. Пък и да не позволят, тя ще иде с девер си до прокурора и ще го помоли. Едно свиждане — та какво от това? Но свекърът не я пущаше. Не е сигурно, казваше той свъсено, само дето пари ще харчиш. По влакове, по трамваи, за това, за онова, и ето че два стотака няма да стигнат, правеше й той сметка, свъсен и студен. Тя знаеше какво си мислеше свекърът в този момент. Той си мислеше, че за делото на Борис похарчиха тъкмо четирийсет хиляди лева. Пара е това, не е шега работа. Той е сиромах човек, откъде да ги изкара тези пари. Двайсет и пет хиляди лева само им взе адвокатът. Как не го беше грях да остърже джобовете им до стотинка! Мошеник. Бил влиятелен, бил правителствен, бил много учен, със съдиите бил познат, с прокурорите бил приятел — така сладкодумно ги залъгваше, че всичко ще се нареди и че ако не друго, поне главата на момчето ще отърве. Пък то… хем парите отидоха, хем и… И откак изпотрошиха толкова пари, Ило вече не даваше нито лев. Пък и инак, по характер, стана още по-суров и недостъпен. И никой не смееше да го помоли повторно, ако той веднъж беше отсякъл за нещо. „Само ще се разтакаваме“, мърмореше той глухо, сърдито, като на себе си. Пък и право казано, нямаше вече и откъде да вземе. Всичко, каквото можеше да продаде, той го продаде и дългове направи.

Снахата беше взела петстотин лева от майка си, но не смееше да каже, че си има свои пари. Ако свекърът научи за тях, може да й се сърди. И поради това тя само се молеше да я пусне на свиждане с Борис, а за пари и не смяташе да му загатва…

От малкото килерче над избата, тясно и тъмно като гроб, се обади баба Стана. От години се влачеше куцешком, но откак осъдиха Борис на смърт, старицата съвсем грохна. А от един месец само лежеше и пъшкаше, забравена и изоставена. Трябваше някой да я подкрепи, за да се приповдигне, но нямаше кой. Всички в къщи бяха заети, тичаха на-горе-надолу залисани, пъшкаха и плачеха, караха се и проклинаха. Само когато малкият Илчо заспеше, майка му, намерила сгода, се промъкваше до бабичката в килерчето, лежеше на слабите й гърди, които едва пъхаха, и плачеше безутешно. Старата я залъгваше с добротата на хората, от които зависеше животът на Борис, и я утешаваше с милостта на бога. Но снахата в празни работи не вярваше. Тя знаеше, че борбата става още по-ожесточена и се надяваше само на Червената армия. Ако Червената армия напредва, фашистките управници у нас ще се уплашат и няма да го обесят. Ето снощи тя научи, че съветските войски заградили германците при Сталинград. И тъй й се искаше да се види с Борис, да го докосне с пръст през решетката и да му каже радостната вест — да му я каже само с движение на устните. Но свекърът беше такъв темерутин…

И при най-малкия шум в къщата, и при най-слабото скръцване на коя да е врата, баба Стана ококорваше очи. Тази сутрин тя слушаше стъпките и разговорите, досещаше се, че е дошъл чужд човек и се топеше от мъка, дето не можеше да се дигне и сама да види какво става.

— Найде, кой е дошъл ма, чедо? — викна тя на Борисовица. — Но тъй като Найда не се обади, баба Стана помисли, че е Иловица, та повика и нея. — Кой е дошъл ма? Невесто? Вело? — Детето изплака — то беше задрямало в ръцете на майка си, но от виковете и разправиите в къщи отново се разшава и се разциври. — Найде, ти ли си, сна-шице? — викаше умолително баба Стана. — А?

— Аз съм, бабко — изправи се на вратата Найда. — Никакъв да не се види макар! — кълнеше тя без причина. — Тодор Проевият се домъкна, дано се в пъкъла провали проклетникът му… минал да ни подсети, като че ли ние не знаем какъв ден е днеска… И тате му рече, щом ще ходи, да занесе барем храната и ризата на Боре…

— Ами Ило няма ли да иде? — погледна я състрадателно и учудено баба Стана.

— Не — отвърна през глух задавен плач Найда. И като чу заканителната и укоризнена въздишка на бабичката, Найда притисна детето си с една ръка и се спусна, та склони глава върху гърдите й. — Бабко — простена тя глухо, но с такъв умолителен трепет, че бабата я погали милозливо, — кажи му да ме пусне… бабко, помоли го да ида и аз. Тебе той те слуша… на тебе той нищо не ти казва… Няма да му искам пари, мила ми бабо, имам си пари аз… Нали ще му кажеш, бабичко?

— Да му кажа, баби, защо да не му кажа, ама чува ли ме, вампиринът му… Нали го видиш какъв е облак… Тю-ю, как се пръкна такъв налетин… На, да мога да ходя, ще го нахокам, а то… Ох, господи, защо не си ме прибереш, та и аз да не се мъча веке…

— Викни му, бабо — молеше се Найда, като се притискаше до гърдите й и придържаше с една ръка разплаканото си дете. — Тебе той ще те послуша…

Баба Стана обеща да викне на сина си, да го сгълчи за коравото му сърце, и тя дълго и протяжно скимтя от своето тъмно килерче, но Ило не се обади. И старата отново започна да кълне сина си.

Такъв си беше той от малък — мълчалив и корав, все замислен и съсредоточен в себе си, упорит като овен. Той не беше заядлив човек, не беше злопаметен и отмъстителен, но хората се бояха от него. И уважаваха го. Защото той беше умен и приказваше пътни и свестни приказки. Като никой друг сиромах в селото, богаташите не смееха да го под-ритват. Той никога и никому не беше се подмазвал, никому за нищо не беше се молил, простираше се според чергата си и работеше денонощно. Останал сирак, той яде ратайски хляб, живя при втори баща, ходи на гурбет с майстори-зидари. Честолюбив и амбициозен, издръжлив и здрав, него го караха да върши работа, която не бе нито за годините му, нито според платата му. Никога и за нищо той не изклинчи и не се огъна. Беше отстъпчив, но не можеше да търпи, когато някой хитруваше и се мъчеше да му прехвърли своята работа. С другарите беше другар, на враговете беше враг, с честните беше честен и благ. Мъчно обещаваше, но обещаеше ли нещо, изпълняваше го точно и добросъвестно.

Двайсетгодишен той се ожени по настояване на майка си. Тя искаше, като го вземат войник, да си има другар в къщи. Майката се страхуваше, че като си изслужи службата, ще се запилее нанякъде и вече няма да се върне. Защото той, обикновено скъп на думи, често се впущаше да й разказва, че ако иде само за две-три години в Америка, ще се върне богат и тогава ще заживеят другояче. След женитбата престана да говори за Америка, но все пресмяташе как да спечели повече пари, за да заживеят по-до-бре. Канеше се, свърши ли съкратеният срок в казармата, да подхване работа в София. Но няколко месеца след уволнението избухна Балканската война. До 1918 година той прекара из казарми, на походи и по бойни полета. А като се прибра у дома си на село, видя се глава на петчленно семейство, съвършено обедняло без неговите странични доходи от зидарлъка. Парите бяха обезценени, животът беше променен, всичко беше поскъпнало, хората се гледаха овълчени — едни ръмжеха, защото войната беше ги оголила, те искаха възмездие и справедливост, а други бяха забогатели и бяха готови със зъби и нокти да бранят онова, което бяха награбили в тила. Имаше много нови богаташи, приказваше се вече за милионери. В чаршията правеха вече нови сгради, отваряха магазини и кръчмарници. Центърът на селото и особено частта към гарата заприличваше вече на малка паланка.

Наскоро след войната на Ило се роди още един син — Борис. Зейнаха шест гърла. А килограм пшеница стигна до петнайсет лева. Какви ли занаяти не промени Ило, къде ли не си троши главата Около септемврийските събития през 1923 година го задържаха за известно време като комунист. През април 1925 година разкриха конспирация. В тази конспирация беше замесен и той. Арестуваха го, биха го в полицията, съдиха го с други негови другари и го осъдиха. В затвора прекара цяла година.

Ило, който на глед беше студен и необщителен човек, обичаше да мечтае за бъдещето. Усамотен, през часовете на почивките или вечер след работа, захапал късото дървено цигаре, той мислеше за онова време, когато на земята ще възтържествува социализмът. Тогава хората няма да се гризат като кучета за шепа трохи, тогава всички ще бъдат сити, добри и трудолюбиви. Как ще бъде нареден животът тогава и къде ще бъде той, ако доживее, какво място е отредено за такива като него?

Ило не беше скъперник, но ценеше парите, защото цял живот беше се борил със сиромашията. На децата си много рядко даваше по някое левче, за да си купят по нещо. „Да не се учат!“, казваше той строго, когато майка им се застъпваше за тях. И тъй като той не отстъпваше и дори не повтаряше приказката си, тя го гледаше и клатеше глава:

— Характер!

Но когато веднъж Борис му довери, че партийната група събира пари, защото трябват средства, за да поведе по-организирана борба, Ило, който току-що беше хванал по-големичка сума от продажба на картофи, не каза нито думичка, отдели половината от парите и му ги даде.

Борис погледна банкнотите:

— Всичките ли? — удиви се той.

— За партията и тия са малко — отвърна Ило сухо и кривна настрана, за да не се разправя повече.

Зидар, каменар, земекоп, варджия, хамалин, той работеше все тежка убийствена работа. С двете нивички и с малката градина се занимаваха жените и дечурлигата. Той беше свикнал с тежката физическа работа и се гордееше именно, че работи такава тежка физическа работа. Не се отбиваше вечер в кръчмата и не обичаше, както казваха, да подкрепя силите си с ракия. Но веднъж или два пъти в година, при някакъв по-особен случай и при изключително настроение, Ило се напиваше до оскотяване. Напиваше се обикновено след тежката целодневна работа, връщаше се у дома си късно след полунощ, будеше всички, за да му стоят прави и да му служат, гледаше ги наежено, махаше с ръка, като че се мъчеше да улови шепа въздух, и викаше периодически с пресипнал глас:

— Мръсен свят! Дайте го тук! Ще го подпаля!

Той повтаряше това, докато да грохне съвсем, да легне и да заспи дълбок, продължителен сън, сякаш си отспиваше за всички минали дни и нощи. Като се събудеше, трезвен и недоволен от себе си, той се срамуваше да погледне жена си и майка си и ако се случеше да го запитат за нещо, което нямаше нищо общо с напиването му, той навеждаше глава и казваше:

— Ама че се наредих!… Е, няма що — това влиза в човещината…

Децата си той оставяше да се развиват свободно, И макар че беше много строг, никога не ги биеше. „Шибай човека по ума, а не по гърба“, казваше той… „И добичето разбира от дума, та детето ли…“

По-големите му синове бяха работници в София. Там се заселиха и се задомиха. Само Борис си остана при него на село. Борис обичаше механиката, занимаваше се с електротехника и понякога, през летните дни, помагаше на жените в полската работа на двете нивички и в малката градина. През последните няколко години те засяваха тези малки нивички и градината с картофи, от които отделяха по нещо за продан. Изпичаха и по няколко казана със сливи, та хващаха по някоя странична пара.

Ило, който беше схватлив и умен мъж, виждаше как Борис потъва в политическата борба, но никога не му продума нито думица, не се опита да го възпре или да го отклони. „Момчето е на прав път“, казваше си той. „Ето, такива като него ще оправят света.“ И нито веднъж не се тюхна, когато го арестуваха, макар и да знаеше, че присъдата можеше да бъде и от най-тежките. След прочитането на присъдите той едничък от близките на „смъртниците“ не захленчи, не изпадна в паника, не хукна да подава молби за царска милост. Инак той тича много, той тича дори повече от всички, за да организира добра защита на сина си и да облекчи положението му. Той знаеше, че борбата е ожесточена до крайност, че времето е тежко и че осъдените на смърт са жертва на политическия момент. По-рано за много по-тежки провинения даваха дванайсет години, в краен случай осъждаха на доживотен затвор.

Като се върнаха в село след прочитането на присъдата и като гледаше как жените се бъхтят и се късат от рев, той рече:

— Е, няма що, това е бой, а в боя и противникът стреля — все някой ще падне.

Но колкото и да беше външно спокоен, затворен, разсъдлив и по своему корав, все пак откак осъдиха Борис на смърт, Ило като че ли се смали, лицето му още повече хлътна и се сбърчи, очите му още по-дълбоко потънаха в свъсените орбити и започнаха да гледат по-строго. Той обичаше еднакво всичките си деца и еднакво се грижеше за всички, но дълбоко в сърцето му имаше някакви по-силни чувства на обич към Борис. Той го виждаше такъв, какъвто сам желаеше да бъде на младини: събуден, самостоятелен, практичен, издигнат политически. Наистина и годините сега бяха по-други, по-благоприятни за работата и напредъка на сиромашките младежи, но все пак и по характер Борис беше такъв, какъвто го искаше Ило.

През много вечери след произнасянето на смъртната присъда Ило се свиваше в някой затулен кът на двора, пушеше механически, пущаше по навик гъстите кълбета дим и мислеше за малкия си син. Мило му беше за него, съжаляваше го и с радост би отишъл да го замени и в килията, и на бесилката. Защото той знаеше, че Борис е по-потребен за работата, за партията, за борбата. Той и сега би го заместил, колкото му държат силите, и беше готов да помага на ония, които продължаваха делото, но те и не идеха при него, те не търсеха неговата помощ. И това го огорчаваше. Струваше му се, че е вече излишен… Той сам се опита да намери заместниците на осъдените комунисти, но сигурно не попадаше на тях или пък те се страхуваха да му се открият, защото винаги удряше на камък… А че работеха, личеше от това, дето полицията се опита да арестува още един момък, но не успя. Той се изплъзна от ръцете й и стана нелегален… Да можеше да влезе във връзка с него, Ило би му дал подслон, храна, би му помагал във всичко. Но при Ило не се отбиваха. Защо?

Ило заспиваше много късно и се събуждаше рано. Но не ставаше тутакси, а се взираше в тъмните стени на стаята и през главата му минаваха какви не кроежи.

Понякога жена му искаше да го попита за положението на Борис, копнееше да чуе за него поне една утешителна дума, но се страхуваше да го подхване, защото знаеше колко Ило е открит и прям. Преди два дни тя съвсем предпазливо загатна, че се говорело за помилване.

— Не ми се вярва — отговори той студено и веднага поясни: — На Източния фронт германците губят, тук народът се надига — и нашите фашисти все ще удушат някого, за да покажат, че са силни.

Вела примижа, като че я удариха по главата. Тя политна и се подпря на вратата. „Все някого ще удушат!…“ Ох, как го рече! Цял ден и цяла нощ тези страшни думи чукаха в мозъка й. Той можеше да бъде и по-мек, и по-внимателен, каквито бяха някои други мъже, но тя го обичаше и го тачеше дълбоко в душата си. Тя и сама не знаеше защо го обичаше и защо му прощаваше от сърце и суровината, и коравината, и затвореността.

Вела не се омъжи за него по любов. Той не беше нито хубавец, нито знатен с нещо, нито пък беше богат. А тя, макар че беше бедна, не беше от последните моми. Майка й я убеди да го вземе. Бил сам, каквото имал, само на него щяло да остане, нямала свекър, а свекървата била добра, щели да се разбират с нея… Младото момиче е като млад стрък — навеждай го все на една посока и то ще се превие. Така се преви и склони и Вела. И тя сигурно не би се излъгала, ако да не бяха тия проклети войни. Близо шест години тя го посрещаше и изпращаше все като войник. Бяха мъки без него, беше сиромашия, беше труд, но мина всичко, забрави се. И няма мъка на този свят, която да не може да се забрави, стига да има живот и здраве. Докато да я сполети бедата с Борис, Вела беше доволна. Синовете й отраснаха, не бяха ни сакати, ни слепи, умни и редовити мъже бяха и уважаваха и тачеха я, но… дойде ударът върху Борис и всичко изведнъж се скърши. Оттогава тя ходеше като занесена. Наистина пред другите-, дори пред свекърва си и пред снахата, тя не се издаваше, макар, както му беше редно, честичко да си поплакваше пред тях. Но все пак в най-тежките минути тя ги утешаваше и самичка знаеше какво беше на сърцето й през това време.

Постепенно, без да се усети, Вела започна да вярва на някакво неясно свое предчувствие, на някаква смътна своя догадка, че Борис ще бъде запазен. Тя не разбираше много от политиката, но все й се струваше, че някъде, неизвестно за нея къде, има някаква сила, която знае, че синът й е честен и благ. Ето, тази сила няма да позволи да го обесят… Вела с никого не споделяше своите надежди за благополучния край с осъдените на смърт, но Найда долавяше това и й се чудеше. Тя я смяташе за наивна и проста жена и я слушаше със съжаление.

Тъй като и на нея Найда приплака за свиждането с Борис, Вела започна да я утешава:

— Нищо, невясто — рече й тя. — Ами сега ако не те пуща да идеш в София, ще те пусне до неделя, до другата… — И й доверяваше: — Аз съм поръчала на Стоян, когато ще е на сигурно свиждането, да ми обади с едно писъмце…

Като изпрати Тодор Проев, който отиде у Миланови, за да посети и тях, Ило, загърнат в дебелия бозав балтон, няколко пъти излиза а двора и се връща в къщи. Най-сетне, като минаваше край кухничката, той чу безпомощните викове на старата и се наведе през отворената врата на килерчето.

— Ти ли си, сине? — приповдигна се безсилно старицата. — Дай на Найдичка да иде до София, бре! Може днеска да пущат — ами нали ще е грехота да го не види, а?… Пък и да не пущат — нека се поразходи, нека се поразтъжи, като хапъзкиня е тук, сиромашката…

Ило не издаде нито един звук, сякаш нищо не беше чул. Той надзърна и в кухнята.

— Бързай! — рече той на жена си. — Тодор ей сега ше се върне, няма нас да чака човекът…

У Миланови, както винаги, бяха много залисани. Те поканиха Тодор в гостната, разшетаха се да го черпят, разпитваха го как са в къщи и дали старите са добре, но във всичко това имаше нещо тежко и страшно. Милан се мъчеше да подхване какъв да е разговор, но забравяше приказката си, заглеждаше се във върха на обувките си и клатеше унесено глава. Миланица се мъчеше да бъде любезна като пред гостенин и дори да се усмихва, но се виждаше, че едва се държи на краката си и че душата й е попарена. При гостенина дойдоха и трите дъщери на Милан. Двете момуваха вече, а едната, най-малката, беше ученичка.

— Някое писъмце да имате от ваш Ваня? — по пита го с тъжен и плах поглед Миланица.

— Ония две-три редчета, дето получихме напред.

— То е когато и наш Юрдан ни писа — рече тя и отпусна ръце.

— Готово ли е? — обърна се Милан към жена си.

— Ей сегичка — извърна се тя, като че дойде на себе си от троснатото напомняне, и излезе пак.

На свиждане при Юрдан се тъкмяха да ходят и Милан, и стопанката, и Лиляна, най-малката от дъщерите. По-големите й сестри събираха багажа, редяха дрехите, тъкмяха храната и завиждаха на сестричката си, че отиваше в София при батя си. Тя ще го види, ще приказва с него, а те ще си стоят тука и ще тръпнат от страх. Обикновено от града се връщаха с вечерния влак. Но докато да дойде този влак, докато да чуят свирката му, докато да видят фаровете му и да разберат всичко по израженията на майка си и на баща си, момичетата премаляваха от болка и често-често облизваха засъхналите си устни.

Лиляна беше радостно разтревожена, че отиваше на свиждане при батко си. И в същото време сърчицето й беше прищипнато като с клещи. Една мъчителна смесица от страх и скръб гнетеше душата й. Лиляна беше голяма и от нея вече нищо не можеха да скрият. Нейният мил батко беше в затвора, осъден на смърт, и там всеки момент можеха да го убият. Когато беше още в първи прогимназиален клас, тя чете как са затворили, съдили и обесили Васил Левски. Но в представата й Левски беше нещо велико, недостижимо. И тя не можеше дори да си помисли, че такъв случай може да се повтори сега. Защото, съобразяваше Лиляна, сега България не е вече под турско иго — нали русите са ни освободили още преди 64 години! Сега България е свободна и в нея всеки свободно може да поучава хората как да се борят и да работят за по-добър живот. И ето че всичките й представи за свободата на българския народ се объркаха. Български съдилища осъдиха милия й батко на смърт. Защо? Защото се борил срещу германците, които дойдоха в земята ни и които нападнаха нашите освободители. Прав ли е батко й? Прав е. Защо тогава го затвориха, защо искат да го убият? И в нейния мозък започнаха да зреят нови интересни разбирания. Има лоши българи, които сега управляват. Те са с германците, помагат им. А са против Русия, нашата освободителка. Ето, тези лоши българи, които са с германците и които осъдиха батко й на смърт, те са фашисти. Тя и по-рано беше слушала да се говори за фашизъм, но какво точно беше то, не можеше да разбере. Батко й често наричаше някои хора от селото фашисти. Но защо бяха фашисти, Лиляна не проумяваше. От батко си тя знаеше, че фашистите са лоши и противни. А ония, които той сочеше за фашисти, тя ги знаеше, някои дори бяха техни роднини и съседи — но те според нея не бяха лоши хора. Защо тогава батко й ги наричаше така? И сега тя разбра. Сега тя знаеше, че тези хора помагаха на германците. А всички, които помагат на германците, са лоши и са фашисти. И тя с всички сили проклинаше фашистите, защото те бяха причина, дето от месеци в къщата им само се въздишаше и плачеше. Всички у дома й постоянно чакаха да им съобщят нещо страшно. И поради това и тя винаги беше нащрек. Тя също чакаше тази страшна вест, със сърце присвито и с душа угнетена от болка. Тя знаеше, че на нея, ако се случи най-страшното, няма изведнъж да й обадят, защото я смятат за малка. А тя не е вече малка и винаги гледа по-възрастните в къщи с подозрение. И за много неща искаше да ги разпита, но не смееше. Защото се страхуваше, че ще й се скарат. Например тя не можеше да разбере защо баща й и майка й постоянно се вайкаха и постоянно коряха и проклинаха Борис Митовски. Той, казваше баща й, бил причината да затрият батко й. Но защо да е той причината, когато и Борис Митовски е осъден на смърт? Ами нали той е комунист, нали не е фашист? Нали фашистите са причина за това, дето батко й е осъден на смърт? Майка й казваше, че ако батко й Юрдан не бил тръгнал с Борис, че ако не го е слушал, сега щял да си бъде свободен. Но защо и Иван Проев е осъден на смърт? И за неговото ли осъждане са виновни и фашистите, и Борис Митовски?

Такива сложни и тежки мисли разкъсваха душата на Лиляна.

Отначало беше много лошо. Майка й постоянно плачеше. Сетне се поуспокои. Но тя така въздишаше час по час, така отчаяно клатеше глава, така понякога скубеше косите си, като стенеше, че това, според Лиляна, беше още по-тежко. Баща й все говореше за помилване, за амнистия и от неговите приказки всички в къщи се оживяваха. Но това беше за късо време. Защото дори когато се тъкмяха да отиват на свиждане и събираха всичко, каквото имаха за ядене, никой не знаеше дали вече той не е мъртъв.

Общият страх и тревогата на родителите й и на сестрите й бяха пронизали цялото тяло на девойката. Тя посърна, отслабна и очите й се вторачваха грижовно в хората Тя стана сериозна и разсъдлива не за годините си. Рядко излизаше на улицата да се заиграе, защото все й се струваше, че именно ако играе, те, фашистите, могат да затрият батко и. И уроците си тя учеше с голяма мъка, защото когато четеше, буквите галопираха пред погледа й, а в ума й се въртеше той — нейният мил и незабравим батко. И се случваше така, че тя, силната ученичка, тя, най-паметливата в цялото училище, тя прочиташе по две страници, а не запомняше нито ред. На софрата, като всички, сядаше без охота и ядеше по принуждение. Майка й я гледаше строго и я гълчеше. „Яж де, какво такава само мляскаш! — сърдеше се майката. — Я на какво си заприличала!“ Като се върнеше от училище, Лиляна се спотайваше в някоя от стаите и уж четеше, а всъщност мислеше за осъдените на смърт. Мъчеше се да си представи как живеят там в затвора.

Веднъж я водиха на свиждане, но тогава не ги пуснаха. Предадоха само храната, и то след големи молби. Тогава тя за пръв път видя затвора. Високите каменни стени я удивиха. Извънредно интересни бяха куличките по ъглите. От тесните прозорчета на тези кулички наблюдаваха войници. Те пазеха да не избяга някой от затворниците. Те пазеха и батко й. А той беше вътре в голямото сиво здание. Тя се мъчеше да си представи малката му стаичка, леглото му, храната му, мъката по свободата, по селото, по родната къща. И винаги, когато се замисляше как той седи самотен, като затворника от картинката в една стара читанка, и колко му е мъчно за всичко, как въздиша и гледа през малкото прозорче само късче небе, на нея й ставаше жално, тя започваше да преглъща често-често и след това заплакваше мълчаливо и задавено.

Преди да го затворят, батко й беше обикновен селски ергенин. Закачаше се с момите като всички ергени, лудуваше по хората, работеше, както работеха всички от тяхното семейство. Тогава Лиляна гледаше на него като на обикновен батю и нищо друго. Но него го арестуваха, той изчезна от къщата и от селото, и хората в цялата околност изведнъж заговориха за арестуваните — за него и за неговите другари. При съденето писаха и вестниците. И след присъдата писаха. И изведнъж той, селският ергенин, когото тя смяташе като всички други ергени и като всички хора и когото обичаше само като свой батю, той изведнъж порасна в нейната представа и неочаквано и за самата нея стана голяма и важна личност. Сигурно е бил много страшен, щом го осъдиха на смърт. Като Левски. И тя се учудваше, че тъкмо когато си е бил тук и когато е вършил най-страшните и опасни работи, тя нищо не е подозирала… И колкото повече време минаваше, откак го бяха арестували, толкоз за нея той ставаше по-забележителен и недостижим… Казваха, че в селото имало още много комунисти. Но тях не ги арестуваха. Батко й ще да е бил най-важният, щом не само че го арестуваха, но го и осъдиха на смърт…

Много неща Лиляна не можеше да си обясни самичка. И тя се вслушваше във всички разговори, за да долови някоя интересна приказка. Родителите й я знаеха за умна, предпазлива и съобразителна и поради това говореха открито по общите политически въпроси. Но понякога си шушукаха. Ето, това шушукане се мъчеше да долови Лиляна. Тъкмо там, според нея, беше най-интересното, което и тя искаше да знае. В къщи постоянно се говореше за войната между Германия и Съветския съюз. Бащата следеше внимателно настъплението на Червената армия и казваше, че ако това настъпление продължи с още по-голяма сила, животът на Юрдан ще бъде спасен. Но ако войната там се затегне, тогава… Бащата не се доизказваше, той само махаше отчаяно с длан, но всички разбираха какво означаваше това. И Лиляна си купи карта на Източния фронт. Сега най-големите битки там се водеха за Сталинград. И вестниците само за него пишеха. Лиляна гледаше малката точица на десния бряг на Волга и мислеше. Ако падне Сталинград, това означава, че животът на батко й е застрашен. Ако не падне, това значи, че положението на батко й се подобрява. И от ден на ден тя ставаше все по-нетърпелива. Защо Червената армия не настъпва по-бързо? Лиляна очерта цялата линия на фронта и беше си внушила, че ако германците стигнат до Каспийско море, ще бъде много лошо. Поради това тя знаеше точно на какво разстояние е фронтът от Астрахан…

На хитлеристките войници и офицери, които минаваха по шосето и с влака, тя гледаше с неудържима ненавист, като на лични врагове, които са я обидили и са отнели щастието й. При всеки успех на германците, за който пишеха вестниците, тя впиваше нокти в дланите си и стенеше от мъка. Застанала до пътната вратня, на улицата, в училището или в някой дюкян, тя се вслушваше в разговорите и отбелязваше в паметта си кой се радва на германските победи. Които се радваха на тези победи, тя ги смяташе за свои врагове.

Веднъж кметът дойде на едно тържество в училището и им говори за победата над Съветския съюз. Дотогава тя не му обръщаше внимание. Но след тази реч Лиляна не можеше да зърне спокойно неговото мазно, зачервено, усмихнато и доволно лице. Срещнеше ли го, тя се извръщаше, защото не можеше да го гледа. Според нея, и той беше виновен за осъждането на батко й.

Майка и долавяше, че тя е станала много впечатлителна, и това понякога я тревожеше, но сега нямаше време да се занимава с нея. Лиляна ставаше все по-мълчалива и по-скрита. Тя майсторски подслушваше разговорите на по-възрастните си сестри, знаеше всичките им тайни, но никога и с нищо не се издаваше пред тях. Тя им доверяваше само какво ново е научила за положението на Източния фронт, съобщаваше им кой най-много хвали германците и се радва на победите им, кой се е заканвал, че в най-скоро време ще бъде свършено със Съветския съюз и каква реч е държал поп Тодор в църквата…

Тази сутрин, когато се готвеха да заминават в София, тя се събуди най-рано, най-рано стана и най-рано се стегна. Тя много майсторски се присламчи в гостната, залепи се в един ъгъл и се вслуша в разговора на баща си и на чичо си Тодор Проев. Още като се срещнаха, тя дочу нещо, което я изгори от любопитство.

— Свършено. Вярно е! — каза Тодор. — Заградили ги.

— Заградили ги? — втренчи се радостно, но все още с някаква нотка на недоверие баща й.

— И агрономът ми каза. Той слушал по радиото…

— Ами дали нашите ще издържат? — наведе се и попита доверително Милан, като че ли искаше да каже: „Обади само на мене, ако се съмняваш…“

— Да не издържат ли? — с лек укор го изгледа Тодор. — Слушай! — сложи той ръка на рамото му и в тона му имаше такава вяра и такава сигурност, че Милан почувствува как тръпки полазиха по тялото му. — Червената армия е такава сила, че ще ги помете като перушинки… — Тодор се сепна и скочи нетърпеливо. — Да не закъснеем, а? Да не изпуснем влака?

Милан погледна часовника си и кривна устни, като че ли това засега няма никакво значение.

— Има време — рече той и махна пак нетърпеливо: — Та казваш — ще издържат? И сила са, казваш, а?

— Голяма сила, страшна сила, невиждана сила! — запали се Тодор.

Но сянка на някакво неспокойно съмнение мина пак по лицето на Милан.

— Ами защо отстъпиха чак дотам? — попита той с мъка, с болка и със съжаление.

— Отстъпление! — усмихна се презрително Тодор. — Какво отстъпление е това за Съветския съюз!… Море е там, брате — няма ни край, ни дъно… Потънеш, и уж побеждаваш, пък гледаш — светили ти маслото.

— Аз не се съмнявам, че в края на краищата братушките ще победят — разпери ръце Милан. — Но защо им се дадоха толкова… защо още на границата не им теглиха пердаха… Друго щеше да е сега…

Тодор разбра мъката на Милан.

— Да, друго щеше да е и тук — потвърди той.

— И нашите мръсници нямаше толкова да дигнат глави и… момчетата ни нямаше сега да са на тоя хал — допълни Милан.

Щом стана дума за момчетата, Тодор приповдигна рамене, разтвори примирително длани и нищичко не каза. Й какво можеше да каже? Отстъпиха. Така е трябвало.

Но ето, тъкмо това дълбоко отстъпление тревожеше Милан. В неговата душа беше заседнало някакво неуловимо, коварно съмнение. Смущаваше го непрекъснатата суматоха във вестниците за някакви незнайни и тайнствени оръжия на германците. Кой ги знае, по-хитри са те, белким измъкнат някоя дяволска машина, плашеше сам себе си Милан.

Отначало, когато хитлеристите нападнаха Съветския съюз, Милан никак не се разтревожи. Биеха се някъде далече — дано само не подпалят и нашата черга, съобразяваше той. И смяташе, че за един земеделец като него със стотина декара земя и с едно уредено семейство това е най-разумната позиция. Наистина той желаеше да победи Русия, да победи нашата освободителка. Но се оправдаваше пред себе си с това, че войната е далече и че той с нищо не може да й попречи. И така той проспа, доволен и щастлив от живота и от съдбата си, докато да арестуват Юрдан. Това арестуване му падна като гръм от ясно небе. Той смяташе, че познава децата си и беше уверен, че те без негово разрешение не смеят да направят нито крачка в живота, а излезе, че се е лъгал като слепец. От процеса стана ясно, че още в казармата Юрдан бил привлечен от комунистите. От две години бил член на Работническата партия. Борис Митовски го вмъкнал в нелегалната дейност. От речта на прокурора стана ясно, че организаторите на конспирацията и на саботажите в селото били Борис и Юрдан.

В първите дни след арестите Милан си мислеше, че това са обикновени арести, за дребни и незначителни провинения, че ще ги поразкарат из Дирекцията на полицията, а може да мине и само със задържане в околийското управление. Сетне той разбра, че работата е по-сериозна, но се надяваше, че е момчешка работа и че съдиите — ако се дойде до съд — ще ги оправдаят и всичко ще се забрави. Чак когато се проточиха седмици, а от тях нямаше никаква вест из дирекцията на полицията, чак тогава Милан се стресна. Но пак не предполагаше най-лошото. Сбъркали са, беше уверен той, сгазили са някъде лука, и сигурно ще ги осъдят по на три-четири години. Чак когато ги изпратиха в затвора и родителите се разтичаха да търсят адвокати, едва тогава той разбра колко сериозно беше положението на едничкия му син. За него това беше истинска катастрофа. Изместен от своя обикновен нормален път, най-напред той изпадна в паника и малодушие. Но постоянните и неизбежни срещи с Ило, с Тодор, с родителите на другите арестувани, а и разговорите с един от адвокатите го посъвзеха малко. Той разбра, че съдбата на неговия син зависи не толкова от добрия адвокат, колкото от положението на Източния фронт. Той започна да се интересува от политическите събития, четеше редовно вестници, редеше в паметта си всички новини от фронта. Гръмките заглавия във вестниците за хитлеристките победи просто се попиваха в мозъка му. И той започна да ги сравнява. За голямо негово учудване вестниците съвсем открито и непредпазливо лъжеха, Шумните заглавия за германските успехи на Източния фронт бяха обикновени хвалби. Хитлер заяви тържествено, че ще влезе в Ленинград, а се спъна в покрайнините му и не мръдна нататък. Разгласи на цял свят, че войниците му виждали куполите на Кремъл, а се върна назад. Закълна се, че Сталин-град е паднал вече, а Сталинград се държеше. Крещеше, че няма сила да го върне вече назад, а ето, че Червената армия обграждаше войските му. Из Първата световна война Милан знаеше от опит, че германците са добри, спокойни войници и се бият. Но тогава те му се видяха много прости, като овце. Той беше видял с очите си как те се държаха упорито, но в тяхната упоритост нямаше съзнание и чувство. Те стояха и стреляха някак механически, като машини, докато да ги унищожат до крак. Според Милан те не умееха нито умно да настъпват, нито умно да отстъпват. И в Първата световна война те викаха до небесата за своите победи, а в края на краищата ги натупаха. Ето, те и сега вървяха по същия път — хвърляха се слепешката като биволски бици, без да държат сметка на какъв удар ще попаднат. Милан смяташе, че с настъплението си в Съветския съюз те попаднаха на удар. Но дали този удар ще бъде такъв, че да ги смаже веднъж завинаги, или двете страни ще се изтощят и от това ще се възползуват англичаните и американците?

Колкото и да беше внимателен и съобразителен, колкото и да не вярваше на хвалбите на вестниците за германските победи, все пак той се страхуваше, че Съветският съюз не е и толкова силен, колкото му се искаше да бъде. Веднъж той попита Ило Митовски не се ли страхува от германските победи на Източния фронт. Ило Митовски поклати решително глава:

— Мене ме беше страх, докато веднъж да почне — отвърна той сухо и твърдо. — А сега вече за нищо не се страхувам — Съветският съюз ще победи.

Милан не възрази, но той не остана доволен от този отговор. Лесно е да се каже — ще победи, мислеше си той. Но как? А Ило не казваше. У него имаше само някаква сляпа вяра в силата на Съветския съюз. Но може ли само с вяра да се побеждава?

Милан се смяташе за умен мъж, за човек, който разбира външната политика. Той не допущаше, че след такова отстъпление Червената армия ще започне да настъпва и да настъпва така стремително по целия фронт. Заграждането на германците при Сталинград го порази. И ако те унищожат заградената армия, тогава — свършено е с германците.

Милан се излъга и в друго нещо. Като преценяваше вътрешното и външно положение след смъртната присъда на Юрдан, той очакваше, че присъдите ще бъдат изпълнени, като минат всички формални срокове. А ето, минаха толкова месеци, а осъдените си лежаха в затвора. В първите дни след процеса той грохна, побеля, стопи се от ужаса на всекидневното очакване. Сетне постепенно се поуспокои. „Имали сме късмет“, радваше си се той тайно. И сега, след вестта за заграждането на немците при Сталинград, той съвсем се успокои. След такива победи на Червената армия момчетата ще бъдат спасени.

В шетнята си из къщи жена му на няколко пъти се заслушва в разговора им. По-рано, преди да осъдят Юрдан, тя никога не се итересуваше от политиката. Но сега само дочу нещо за Сталинград и ококори очи. Русите заградили германците! За нея това означаваше, че нейният син е спасен. Вечер, като си легнеха, Милан й разказваше за политическите събития, за положението на фронтовете и й тълкуваше всичко така, както той сам го разбираше. Тя смяташе мъжа си за най-вещия човек, вярваше му във всичко и никога не се усъмняваше в правотата на неговите тълкувания. Тя никога не се запитваше откъде той получава такива точни и неоспорими сведения, както не се запитваше кой е написал книгите, по които свещеникът в черквата чете и които тя смяташе за безпогрешни. Тя се молеше само за едно и само за едно мечтаеше — да отменят смъртната присъда на сина й, да си излежи той, каквото има да излежава, и в дома им пак да настъпи такова спокойствие и такава радост, каквото спокойствие и каквато радост имаше, преди да го арестуват. И момичетата пак да запеят, както пееха по-напред…

Голямата дъщеря обади, че всичко е готово и че е време да тръгват. Стопанката също беше готова за тръгване.

— Време ли е? — попита Милан и като погледна часовника си, отговори: — Време е.

Гостът също стана.

— Аз трябва да избързам, че имам багаж да вземам — рече той.

— И за твоя багаж има време — успокои го Милан. — За колко ще идем — ей къде е гарата!

След малко всички се източиха на двора, отрупани с кошници, торби и вързопи.

Навън беше още много тихо. Селото спеше дълбок предутринен сън. Пътниците вървяха по дясната страна на улицата, стъпяха предпазливо и от време на време се сблъскваха леко. На едно място в краката им се стрелна котка, на друго те едва не се удариха в дръглив черен кон, който беше се залепил до зида и тършуваше нещо по земята. Откъм гарата се чуваше глухото, задавено пъшкане на маневрен локомотив. От време на време той изпищяваше рязко и този пресечен, остър звук отекваше самотно и неприятно в сънната пустота.

В дъното на улицата се мярна малкият площад До този площад и около него стигаше електрическото осветление. Надолу в селото още светеха с петролни лампи. На площада пред общинското управление, откроени в светлината на електрическите лампи, се извишаваха двата величествени бора. По шосето насреща изтрополи файтон. Значи, време е вече да се бърза за гарата. Пътниците минаха край Илови. Ило и Найда ги посрещнаха и ги поизпра-тиха донякъде. Вела се върна да наглежда старата и внучето. Когато да се отделят и да се върнат, Найда заплака глухо. Ило, както обикновено, беше начумерен и скъп на думи.

— В колко заминава влакът? — попита той само.

— Точно в четири — отговори Тодор и се отби набързо в една странична уличка, за да прибере и своя багаж. На портата отдавна го чакаха дядо Цеко, баба Дара и Куна. Те се сърдеха, че пътниците закъсняват и че ще изпуснат влака.

Скоро дружинката пресече шосето и пое мълчаливо улицата към гарата, дето при светлината на електричеството се вървеше по-бързо, по-спокойно и по-свободно.