Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (46)

Епилог

Времето отминава.

Времето отминава, а докато горещото обедно слънце и студените планински нощи затоплят и изстудяват почернелите склонове на Везувий, се случва нещо наистина забележително.

Постепенно потоците изстинала лава стават дом на колонии от лишеи, наречени стереокаулон везувианум. Тези лишеи са толкова мънички, че човек не може да ги види с просто око, но докато се множат, лавата променя цвета си от черен на сребристосив. Когато лишеите си отиват, на тяхно място идват други растения — първо дивият пелин, валерианът и миртата, а по-късно и зеленият дъб, брезите и поне дузина различни сортове прасковени дръвчета.

Междувременно вулканичната шлака и пепелта, покривала всичко наоколо като сивкави снежни преспи, се смесват с черната плодородна почва и придават несравним вкус на доматите, тиквичките, патладжаните, плодовете и всички останали култури, които се раждат на това уникално място.

Времето отминава.

Времето отминава, но хората не забравят. Всяка година в деня на победата те се събират на местата, които са оставили неизличима следа в сърцата и душите им и са специални за тях — някое летище, военен мемориал, сгушено под някой мост кафене, брега, където са оцелели, но други, които са били с тях, са срещнали смъртта си.

Едно от тези места е малката остерия на сгушеното в полите на Везувий селце, наречено Фишино. Тук се събират само избрани хора и със сигурност няма да видите събитието отразено във вестниците или по телевизията. Въпреки това групата съвсем не е малка. В деня на победата остерията има посетители от цяла Европа и дори от Съединените щати, защото тези, които живеят от другата страна на Атлантическия океан, се радват на всяка възможност да се завърнат и да посетят семействата си в Неапол.

Мъжете носят имена като Бърт, Тед или Ричард, докато жените… жените се казват Алджиса, Виолета, Силвана или Джина. Те са военните булки, италианските момичета, които са се омъжили за съюзнически войници, благодарение на разрешенията за брак, които съпрузите им са получили от своите командващи офицери.

Има и други хора, разбира се. Един от тях е Анджело, бившият собственик на „При Тереса“, който идва със съпругата си и своите шестнайсет внуци. Тук е и Ерик Винченцо, който винаги отговаря доста уклончиво, щом го попитат с какво точно се занимава, но всички знаят, че в момента живее в Лангли, щата Вирджиния, където се намира и централата на ЦРУ. Впечатление прави и елегантна дама на средна възраст, която винаги е облечена доста неподходящо за сезона със скъпи кожени палта. Тя е придружавана отдалеч по-младия си съпруг, милионер индустриалец, който неизменно се обръща към нея с почтителното карисима^[1].

Дамата има само едно око, другото е стъклено. Тя отговаря на името Елена.

Мариса също е тук, но ние трябва да свикнем да я наричаме доторе Пертини. От дълги години има просперираща медицинска кариера в Боскотрекасе, където е всеизвестно, че за някои болести и проблеми, чието лекуване е извън възможностите на конвенционалната медицина, като например болки в гърба, артрит или изневяра на годеника, тя може да ви приготви отвара, каквато не бихте могли да откриете в никоя аптека.

Сестра й също е тук. Нея би следвало да наричаме доторе Пертини, въпреки че в нейния случай титлата пред името й е резултат от факта, че е завършила политически науки в университета. Така или иначе, сприхавият общински съветник в нейно лице винаги намира време за готвене, особено в случаи като този, когато трябва да се организира пиршество за роднини и приятели.

Ето го и съпруга й, който се придвижва бавно край дългата маса, разположена под сянката на дърветата, и проверява дали всичко е наред. Сковаността му е резултат от стара бойна рана, която обаче никога не го спира да се разходи наоколо, за да се увери с очите си, че сервитьорите са поднесли правилно антипастото. В момента той е управител на ресторанта и отговаря за фермата. След смъртта на Нино и именно под неговото вещо ръководство остерията се е превърнала в известно заведение, споменавано във всички кулинарни издания. Казват, че често пъти самият той се включвал в готвенето, а неговото фетучине ал лимоне било дори по-добро от това на Ливия. Антипастото днес ще бъде бурата, топки моцарела, завити в листа от бърдун. Сиренето е приготвено от млякото на собственото му високо ценено стадо от шест биволици, чието му чене от време на време може да бъде чуто от пасбището им зад ресторанта.

Що се отнася до менюто обаче, по време на тези събирания в остерията, организирани всяка година след края на войната, има един неизменен ритуал. Докато гостите вдигат чаши с искрящо просеко за първата наздравица, поднасят на всеки от тях купичка с рядка, блудкава супа. Тя се приготвя от водата, в която е варена пастата, съдържа няколко жалки зрънца грах, подправена е с малко овнешка мас и честно казано, не е особено вкусна. Тези от гостите, които са прекалено млади, за да помнят войната, се мръщят и бутат купичките си настрана, след като са опитали лъжица или две. Но по-старите ядат бавно и мълчаливо, с отнесен поглед, докато вкусът на тази странна супа ги пренася в други времена, а спомените за кратко призовават сенките на още много хора, които сядат заедно с тях край масата.

Когато супата свърши, а моцарелата е изядена, се налива виното и се разчупва хлябът. Започват разговори, които прерастват в спорове и по някое време пак се превръщат в разговори. Цивилизацията възстановява нормалния си ход.

Наоколо седят и деца, цели дузини. В периода непосредствено след войната е имало такъв бум на раждаемостта, какъвто светът никога досега не е виждал. Някои от децата са малко срамежливи, пък и не са свикнали разговорите да се водят на повече от един език. Но докато блюдата се сервират и отсервират, а възрастните не показват никакво желание да правят нещо по-различно от това да си говорят, малчуганите започват един по един да се смъкват от столовете си и да се събират на групички, за да играят или пък да се цупят, а може би дори и за да флиртуват, в зависимост от пола и възрастта си.

От време на време ги викат обратно на масата, същинския епицентър на тези сбирки, за да им се скарат, да им дадат някоя особено вкусна хапка или просто за да се присъединят към един от множеството тостове. Тези млади и невинни деца вдигат чаши, за да отпразнуват една победа, за която не знаят нищо, освен това, което са учили в училище или са чули от историите на родителите си.

А когато видят как Ливия Пертини протяга ръка, за да докосне съпруга си, докато той минава покрай нея, или как той се привежда, за да си открадне една бърза целувка, понякога без дори да осъзнава, че прекъсва разговора, за да докосне устните й със своите, хлапетата бърчат нослета в престорено отвращение или пускат по някоя остроумна забележка. Защото колкото и малко да знаят за войната, за любовта знаят още по-малко. Така е редно — всяко поколение трябва да вярва, че само е открило силата на чувствата.

А и в момента възрастните имат далеч по-важни неща, за които да мислят. Вижте, идва поредното блюдо, дългоочакваните кайсии долчи, които готвачът поставя върху масата с тържествен жест.