Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wedding Officer, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Бакалов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Антъни Капела
Заглавие: Изкушение с дъх на лимони
Преводач: Александър Димитров Бакалов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Вулкан“, Булвест — София АД
Редактор: Евгения Мирева
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-771-232-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7993
История
- — Добавяне
Четирийсет
Той излезе бързо от ресторанта и скочи в джипа, като притесни сериозно група скугници, които внимателно се опитваха да свалят фаровете. Щом даде газ, някаква метална част падна и издрънча върху калдъръма.
Пътищата бяха разчистени, но околният пейзаж изглеждаше все така мъртъв и зловещ. Пепелта се завихряше под гумите, докато джипът се изкачваше нагоре в планината, а изгорелите остатъци от дърветата показваха ясно местата, откъдето бе минала лавата.
Когато стигна до Фишино, всичко наоколо бе много тихо. Джеймс паркира пред руините на остерията и изключи двигателя. Наоколо явно нямаше никой.
— Ехо? — провикна се той. Тогава забеляза познато лице зад прозореца на една от съседните къщи. — Мариса? Това съм аз, Джеймс. — Момичето излезе пред вратата и той побърза да попита. — Къде е Ливия?
— Не е тук.
— Къде е в такъв случай? — Тя се поколеба и той добави: — Трябва да говоря с нея.
— Отиде в къщата на Алберто Спенца.
— Гангстерът? Че какво прави там? — Мариса се поколеба отново и той отсече нетърпеливо. — Всъщност няма значение. Как да стигна до там?
След няколко секунди тя вдигна ръка и му посочи една пътека през гората.
— Тръгваш натам и продължаваш около километър и половина. — Сестрата на Ливия сведе очи, после тръсна глава и каза бързо: — Виж, тя отиде там вчера и още не се е върнала. Притеснявам се за нея. Имам видения… видения, в които я виждам обгърната от мрак.
— Не се тревожи, ще я открия — заяви твърдо Джеймс и се затича в указаната посока.
Зад него Мариса нервно кръстоса пръсти, чудейки се дали е постъпила правилно.
Той тича по пътеката, докато не стигна до голям чифлик. Под един навес беше паркирано блестящо червено бугати, а предната врата на къщата беше отворена.
— Ливия? — извика Джеймс.
Отговор не последва и той прекрачи прага. От кухнята го лъхна миризмата на готвено. По масата се търкаляха остатъци от храна, при това не от каква да е храна: ставаше дума за наистина скъпи и редки неща. Видя наполовина изяден омар и няколко отворени консерви с хайвер. Почти празна бутилка от „Мутон Ротшилд“[1] лежеше, паднала на една страна между две недоизпити чаши и две празни чинии.
— Ливия? — извика той отново.
Тогава чу някакъв звук от горния етаж. Скърцане на легло и женски викове, за които нямаше как да различи дали изразяват болка или удоволствие. Той изтича по стълбите и отвори вратата ритник.
В леглото имаше двама души, дебел мъж и някаква жена. Той видя голия й гръб, развятата черна коса и хвърлената върху близкия стол рокля, но жената, възседнала Алберто Спанца, не беше Ливия.
— Разкарай се — каза Алберто на жената. Тя послушно се отдръпна. Дебелият мъж се уви с чаршафа и тежко се надигна на крака.
— Къде е Ливия?
Алберто отиде до прозореца и погледна навън.
— Както виждам, си дошъл сам. Доста необмислена постъпка.
Джеймс пристъпи към италианеца и изръмжа:
— Веднага ми кажи къде е тя, копеле такова, или аз ще…
— Или ще направиш какво точно? Имам връзки с наистина влиятелни хора, които слушат какво им казвам. Смяташ ли, че за тях едно момиче е по-важно от войната им срещу тиранията? — Той се изсмя мрачно. — Така или иначе, ако наистина си загубил нещо, което е било ценно за теб, най-правилното решение е първо да попиташ в полицейския участък. Кой знае, може някой да го е намерил и да им го е предал.
— За какво говориш, по дяволите?
— Тя няма да се върне. Но ако случайно някога я откриеш, можеш да й върнеш това. — Той вдигна роклята от стола и я хвърли към Джеймс. Младият офицер разпозна дрехата на Ливия. — Чукаше се страхотно, между другото — вметна небрежно Алберто. — Надявам се германците да я оценят. Колкото до теб, приятелю мой, се надявам да оцениш факта, че в момента имаш повече рога от цяла кошница с охлюви.
Джеймс изпсува и се хвърли срещу дебелия мъж… за да се озове миг по-късно пред дулото на насочен към него пистолет. За няколко безкрайни секунди младият офицер и италианецът останаха приковали погледи един в друг, после, без да каже нищо, Джеймс се обърна и излезе от стаята.
Алберто извика след него:
— И внимавай, като минаваш пред входната врата. Рогата ти могат да се закачат в трегера.
Вбесен и унизен, Джеймс се върна по пътеката обратно до Фишино. Можеше да се досети поне отчасти какво е направил Алберто, но дори идея нямаше за причината, поради която Ливия се бе забъркала с подобен човек. И какво имаше предвид с тези германци и кошницата рога?
Мариса го чакаше.
— Е? — попита тя нетърпеливо. — Там ли беше Ливия?
— Не — отвърна Джеймс рязко. После хвърли роклята на земята. — Там беше само това. Мариса, мисля, че ще бъде най-добре да ми разкажеш всичко.
Когато тя приключи, Джеймс затвори очи:
— Защо Ливия не ми каза всичко това?
— Как точно би реагирал, ако го беше направила?
Това беше добър въпрос. Въпреки че наистина бе разтърсен от чудовищната саможертва на Ливия, дълбоко в себе си беше отвратен от факта, че тя е била способна да направи нещо подобно.
— Предполагам няма никакво съмнение — произнесе той бавно, — че тя наистина е спала с този изрод.
Мариса се поколеба:
— Бих могла да те излъжа и да кажа, че най-вероятно не е. Но и двамата ще знаем, че това не е истина. Тя просто направи това, което трябваше да бъде направено.
Той си пое дълбоко дъх. При мисълта за Алберто и Ливия, които правят не само това, което тя и Джеймс бяха правили заедно, но и всички онези неща, които все още не бяха опитвали, почувства пристъп на гадене. Във вените му кипеше първична, неконтролируема ревност.
— Джеймс — промълви тихо Мариса, — тя обича теб. Никога не е спирала да те обича, независимо от това какво е била принудена да стори. Трябва да ми повярваш за това.
Чуха приближаващ се шум от двигатели и излязоха пред къщата. Видяха три големи армейски камиона, които бавно се изкачваха нагоре по пътя. Джеймс помисли, че са се изгубили. Когато стигнаха до няколкото скупчени къщи на Фишино, първият започна да прави маневра. Но вместо да се насочи обратно надолу по хълма, както бе очаквал Джеймс, той тръгна към остерията.
Младият офицер наблюдаваше объркано как някакъв войник скочи от кабината и започна да напътства шофьора, който паркира пред повредената сграда.
— Какво правите? — попита Джеймс.
— Така е добре — извика войникът и удари с ръка по каросерията. После се обърна към Джеймс. — Капитан Гулд?
— Същият. Какво става тук?
— Е, значи сме на правилното място. — Войникът отдаде чест. — Редник Грифитс, Кралските инженерни войски. Слушах ви по радиото, сър?
— По радиото?
Грифитс кимна.
— Речта ви при визитата на генерала.
— Но… тя беше на италиански…
— Точно така. Вече се оправям доста добре с езика. Освен това слушах със съпругата си и тя ми помагаше с непознатите думи. Сигурно помните съпругата ми, сър. Алджиса Грифитс. Когато сте я срещнали, все още е носела моминското си име — Фиоре.
Джеймс го зяпна.
— Редник Грифитс. Разбира се! Вие сте човекът, който е убил трима германци с голи ръце и лъжица.
Грифитс леко се сконфузи.
— Ъъъ, да. Всъщност става дума за малка грешка в превода. В цялата работа наистина имаше намесена лъжица, но честно казано разполагах и с картечница. Просто по онова време не знаех как е картечница на италиански.
— Но какво, за Бога, правите тук? И кои са тези хора с вас?
Докато двамата говореха, от камионите бяха започнали да излизат още войници.
— Ами това е ефрейтор Тейлър — представи Грифитс някакъв мъж, който пристъпи напред и стисна ръката на Джеймс.
— Джина не е тук — каза Тейлър. — Остана вкъщи, за да се грижи за малкия Джеймс, но ви изпраща поздрави. За мен е истинска чест най-накрая да се запозная с вас, сър.
Грифитс продължи:
— Това е Бърт, съпругът на Виолета. А това там е Джим, той е довел Силвана със себе си… Магнъс и Адолората… Тед и Витория…
— Но аз все още не мога да разбера какво правите тук?
— Чухме, че имате някакви проблеми с вашето момиче. Разпространихме тази информация и… е, помислихме си, че е добре да дойдем, за да видим дали нямате нужда от помощ. Между другото, това там е дървеният материал. — Вторият камион беше паркирал пред остерията и няколко мъже измъкваха греди от каросерията. Редник Грифитс огледа критично повредите по сградата. — Изглежда по-зле, отколкото е в действителност. Можете да ми вярвате, бях строител, преди да се запиша в армията.
Джеймс въздъхна.
— Всички вие сте ужасно мили, но приятелката ми не е тук.
— Е, в такъв случай ще бъде най-добре да отидете и да оправите разногласията си, нали така? Можете да оставите нещата тук на нас.
Джеймс се поколеба.
— Мога ли да ви попитам нещо? Като женен мъж? Въпросът е доста… личен.
— Разбира се.
— Предполагам знаете, че Алджиса… така де… преди да се срещне с вас, е била… — той млъкна, без да знае как точно да произнесе грубата дума.
Редник Грифитс каза спокойно:
— Спала е с войници, сър, това е самата истина. И аз съм много щастлив, че го е правила.
— Щастлив? Но защо?
— Защото, ако не беше проституирала, щеше да умре от глад — отвърна той простичко — и аз никога нямаше да я срещна.
— Беше ли… беше ли ви трудно?
— Беше същински ад. Но не и наполовина толкова трудно, колкото би бил животът ми без нея. А в крайна сметка само това има значение, не е ли така? Това, което изпитваме един към друг.
— Да. — Съгласи се Джеймс. — Разбира се. — Подаде ръка. — Благодаря ви, редник Грифитс. Оказахте ми неоценима помощ.
Тон се обърна и забърза към джипа.
В Куестурата, главното полицейско управление, го въведоха при началника на полицията. Джеймс обясни защо е дошъл. Мъжът нареди да му донесат съответната документация и започна да я преглежда мрачно. По някое време заби показалец с една папка и я обърна към Джеймс:
— Ето. Няма никакви съмнения какво точно е станало. Ливия Пертини. Била е арестувана за проституция и е прегледана от лекар същия следобед. Отвели са я към лагера в Афрагола, при останалите момичета.
Джеймс усети как кръвта във вените му се вледенява.
— Къде е в момента?
Полицаят погледна часовника си.
— Предполагам, че вече са я качили на кораба, който отплава на север.
— Трябва да ги спрем. Станала е ужасна грешка.
Полицейският началник кръстоса ръце на гърдите си.
— Вие любовник ли сте й?
— Да, така излиза.
— Ясно. — Мъжът кимна замислено. — Нямали сте представа как точно си изкарва хляба, нали? Случват се такива неща.
— Тя не е проститутка. Освен това със сигурност не е заразена.
— Щом казвате. Във всеки случай вече нищо не зависи от мен. Тя е в ръцете на военните.
— Тук става въпрос за корупция. Настоявам за пълно разследване по случая.
Полицейският началник го погледна в очите и леко присви вежди.
— Внимавайте в какво ни обвинявате — каза той меко. — Освен ако нямате абсолютно неоспорими доказателства. — След няколко секунди кимна. — Така си и мислех. — Започна да събира документите си. Този разговор очевидно беше приключил. — Какво мислите да правите сега? — вметна той.
— Всъщност планирам да отида там, където са я закарали, и да я прибера.
Полицейският началник се усмихна.
— Мисля, че не разбирате. Вашата приятелка е отведена отвъд фронтовата линия, на немска територия.
— Прекрасно разбирам това — Джеймс се изправи. — Мога да ви обещая, че ще я открия, независимо какво ще ми струва и колко време ще ми отнеме.
Тя крещеше, докато я хвърляха в килията. Вратата се затръшна зад нея. Ливия заблъска по дебелата стомана, наричайки ги долни кучи синове и отрепки, но единственият отговор, който получи, беше гръмък смях и отдалечаващи се стъпки. Въпреки това продължи да крещи.
— Няма смисъл — чу глас зад себе си и се обърна. Три млади жени седяха върху пейката под прозореца на килията. Всичките бяха горе-долу на нейните години, тъмнокоси и красиви. Тази, която бе заговорила, продължи: — Няма да се върнат. Рената се опита да ги подкупи, но дори и това не свърши работа.
Най-младата от трите кимна и каза:
— Обясних им, че могат да ме минат безплатно и освен това ще дам на всеки от тях по хиляда лири. Но те просто взеха парите и отказаха да се възползват от мен, защото бяха твърде уплашени да не се заразят. Къде те арестуваха?
— Никъде — отговори Ливия. — Отказах предложението за брак на човек от камората и това изобщо не му хареса. Трябва да говоря с някой висшестоящ и да бъда прегледана от лекар, който да установи, че ми няма нищо и всичко е една лъжа.
— Вече е късно да разчиташ на лекарски преглед — каза третото момиче. Гласът й беше много тих, а тя като цяло създаваше впечатлението, че е ужасно срамежлива. — Всички тук мислят, че лъжем, за да не ни изпратят на север. Документът, който удостоверява, че си заразена, е всичко, от което имат нужда, за да са сигурни, че наистина си болна от сифилис.
След няколко часа вратата се отвори и момичетата бяха отведени до военен камион от карабинер, който отказа да отговаря на каквито и да било въпроси. Откараха ги извън Неапол в някакъв военен лагер карай морето. Войниците ги наблюдаваха, докато минаваха край тях, но в погледите им нямаше веселие или любопитство, просто хладна преценка. Ливия остана с впечатлението, че тези мъже знаеха защо са тук и че те четирите изобщо не са първите, които минаваха по този път.
Вкараха ги в някаква сграда, изпълняваща функциите на импровизиран затвор. Вътре вече имаше около десетина жени, разделени в четири килии. След малко се появи някакъв британски офицер, който им обясни какво да правят.
— Най-общо казано, когато пристигнете в Рим, ще бъдете отведени в немски военен публичен дом, където от вас се очаква да преспите с максимално количество германци. Нямате особен избор по този въпрос, защото ще ви дадем документи за самоличност, но не и пари. Сами ще изработите това, от което имате нужда. Както може да се предполага, вече сте свикнали с подобен тип… трудова дейност.
— Какво ще стане, ако немците разберат, че сме заразени? — попита едно от момичетата.
— Сами се досещате, че няма да бъдат особено щастливи от този факт.
— Това е възмутително — повиши тон Ливия. — Ние сме жени, не оръжия. Най-малкото трябва да ни дадете възможност да бъдем излекувани.
— Всъщност вие сте престъпници — информира ги офицерът. — Проституцията е нарушение както на цивилните, така и на военните закони. — Той хвърли някакви торби на пода. — Позволихме си волността да ви подберем някои неща. Не бихме искали да изглеждате повлекани, когато стигнете до Вечния град, нали така? Ще отпътуваме натам с кораб след няколко часа.
— Станала е ужасна грешка — отчаяно каза Ливия. — Аз съм приятелка на британски офицер. Името му е Джеймс Гулд. Трябва да се свържете с него.
— Всяко момиче в Неапол е приятелка на някой британски офицер — изсмя се мъжът. — А ако си мислите, че нямам нищо по-добро за правене от това да изпращам съобщенията ви, сте в жестока заблуда. И без това за вашия офицер ще е по-добре да му се махнете от главата.
Той се обърна и излезе от килията, заключвайки вратата след себе си.
Едно от момичетата приклекна и разтвори първата попаднала му торба. Вътре имаше рокли, обувки и шапки.
— Това е абсурдно — кресна гневно Ливия и ритна една от торбите.
— Какво имаше предвид с това за немския военен публичен дом? — попита момичето със срамежливия глас.
— Германците правят нещата по различен начин от Съюзниците — отговори й момичето на име Рената. — Не ти е позволено да спираш мъже на улицата. Трябва да отидеш на специално място, което е под надзора на армията. Имаше такова и в Неапол, докато германците бяха тук.
За първи път Ливия осъзна колко кошмарно безнадеждна е ситуацията, в която беше попаднала. Тези нямаше просто да я отведат на немска територия, но и щяха да я натикат в публичен дом. Какво щеше да стане, ако откажеше да направи това, което се очакваше от нея? Тя произнесе гласно:
— Защо просто не кажем на немците, че сме болни? В такъв случай те няма да ни искат в публичния си дом.
— Така е, но пък ни хвърлят в затворнически лагер — обясни Рената. — Те не лекуват жените в случай на зараза, само войниците.
С напредването на нощта момичетата започнаха да разказват историите си. Нито една от тях не бе проституирала преди войната. Момичето със срамежливия глас, чието име бе Абелина и се оказа на деветнайсет, се беше влюбило в германски офицер.
— Никой не ми каза, че не бива да го правя — каза тя тихо. — В крайна сметка по онова време ние бяхме съюзници, а и Юрген нямаше нищо общо със СС или Хитлер. Вече щяхме да сме сключили брак, ако немците не се бяха изтеглили. След като те си тръгнаха обаче, всички в селото започнаха да ме наричат уличница. Никой не желаеше да ми продаде храна или да ми даде работа, така че ми се наложи да печеля пари по този начин.
Разбраха, че Бианка е била изнасилена от съюзнически войници, които бяха освободили селото й, група мароканци от Полка на свободните французи.
— Направиха това с всички жени — сподели тя. — Но аз бях единствената, която вече беше сгодена. Когато годеникът ми научи какво се е случило, заяви, че не иска да има нищо общо с мен. Никой не пожела да ми помогне, така че какъв избор имах?
Рената беше най-младата, но бе израснала в бедните квартали на Неапол и след началото на войната беше станала проститутка, защото просто не бе имало никаква друга работа. Бе чула за растреламентите и знаеше, че могат да бъдат избегнати, ако започнеш да си изкарваш хляба по някакъв легален и благопристоен начин, но тя бе единствената в голямото си семейство, която носеше пари в къщата, а заплатата на сервитьорка не би могла да изхрани всички. Предполагала беше, че когато я заловят, ще успее да подкупи карабинерите да я пуснат, но точно по онова време служителите на закона просто бързали да приключат с операцията.
Ливия ги слушаше как разказват историите си, спокойно, без следа от самосъжаление или фалшива сантименталност, и усети как я изпълва някакъв странен гняв, различен от всичко, което бе изпитвала досега. Това не беше експлозивната ярост при разстрела на Пупета или кошмарната безпомощност от времето, когато баща й умираше. Сега тя беше изпълнена с пламенното убеждение, че нито едно от тези момичета не заслужаваше да бъде тук повече от нея; че тази война — която според Джеймс и останалите всъщност се водеше в името на доброто и правдата, все неща, за които човек си струваше да се бори — се бе изродила напълно, защото политиците и генералите бяха готови на всичко в името на победата, дори и да погазят милостта, състраданието и честта.
Тук имаше много добри хора, които вършеха добрини, и това бе проличало ясно при изригването на Везувий и помощта, която бе оказана на местното население. Но в мига, в който същите тези добри хора придобиеха някаква власт, те започваха да злоупотребяват с нея или пък спираха да обръщат внимание на последствията от действията си върху човешките животи и съдби. Тези, които страдаха най-много от всичко това, бяха именно жените, защото те изначално бяха лишени от каквато и да е власт.
Решението, разбира се, бе по някакъв начин жените да се борят за правата си, но тя не виждаше как това би могло да се случи, не и в Италия.
Тя прозря, че тази война, за която си мислеше, че се води между силите на фашизма и силите на демокрацията, всъщност бе съвкупност от множество различни конфликти. Конфликтът между тези, според които жените трябва да си стоят у дома, и онези, които смятаха, че на жените трябва да се даде правото да работят. Конфликтът между тези, които искаха младите да показват повече уважение, и онези, които искаха възрастните да се отнасят с по-голямо разбиране. Конфликтът между тези, които се възхищаваха на американците с техния жаргон, филмите, гангстерите и джаза им, и онези, които искаха Европа да си остане по-европейска. Конфликтът между тези, които смятаха, че обикновените хора трябва да си знаят мястото, и онези, според които обикновените хора трябва да бъдат свободни. Конфликтът между тези, които мислеха, че правителството трябва да се грижи за благото на народа, и онези, според които правителството трябва да има повече власт. И най-вече конфликтът между тези, които желаят всичко да си бъде постарому, и онези, които искаха всичко да се промени. А в този конфликт — конфликта, в който най-важните битки все още предстояха, а армиите все още се събираха под разветите знамена на старото и новото — тя знаеше на коя страна ще застане.