Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (16)

Шестнайсет

След като майор Хийткоут му наби подобаващо обръчите, у Джеймс не останаха никакви съмнения какво точно се иска от него и започна да следва заповедите си с крайна педантичност. Всеки ден на Виа Форчела бяха изпращани войници, които да конфискуват контрабандните стоки. Чудесата от всякакъв тип биваха безмилостно прекратявани, обикновено по крайно ефикасния начин, предложен от Ерик в Дуомото, свързан с насочването на пистолет към най-близкия свещеник. По-упоритите прояви на божествени послания изискваха някой и друг арест от време на време и беше удивително колко бързо съответната статуя, която бе започнала да говори, намига или да се поти, се усмиряваше, щом земните й пазители попаднеха зад решетките. Междувременно затварянето на голяма част от баровете, публичните домове, ресторантите и прочее нелегално работещи заведения лиши търговците на черния пазар от основната им клиентела и сложи край на карнавалната обстановка, царяща доскоро в окупирания Неапол.

Самият Джеймс водеше войниците, които трябваше да затворят „При Тереза“. Младият офицер беше пронизан от чувство за вина, когато видя укора в очите на собственика, Анджело, но се насили да бъде максимално делови:

— Ето — каза му той, подавайки прокламацията, напечатана на английски и италиански. — Ще трябва да поставите това на вратата си.

Анджело почти не я погледна:

— Това е един наистина тъжен ден.

— Това е необходимото зло.

— Мога ли да ви попитам колко дълго ще останем затворени?

— Предполагам до края на окупацията.

— В такъв случай искам да ви поздравя, капитан Гулд. През всичките тези години на война „При Тереса“ не е затварял врати нито веднъж. Вие постигнахте това, което фашистите, германците и съюзническите бомбардировачи не успяха. Накарахте ме да лиша хората в Неапол от качествена храна.

— Съжалявам, ако това ще ви постави в затруднено положение — каза Джеймс хладно.

— Изобщо не става въпрос за печалба — произнесе тихо Анджело. — Тук говорим за нашата гордост.

Войници с байонети бяха скрити във всеки камион с доставки със заповед да режат ръцете на всеки, който се опитва да отмъкне нещо от съюзниците. Само за три дни болницата се напълни със скуници, изгубили пръстите си, а после хлапетата осъзнаха, че краденето от камиони вече не е добра идея. Междувременно наказанието за проституция и търговията с крадени стоки беше променено на десет години затвор. Из града бяха разлепени плакати, предупреждаващи за широкото разпространение на венерическите болести в региона, а Джеймс лично започна да води лекции, в които говореше за симптомите и последствията от сифилиса пред аудитория от превъзбудени войници, завърнали се току-що от фронтовата линия. Той бързо установи, че изтъкването на сухите факти за това колко много сифилитични проститутки има в Неапол водеше основно до весели коментари и одобрителни възгласи, но демонстрацията на няколко ужасяващи снимки, осигурени му от медицинския персонал и показващи хора в напреднал стадий на болестта, караше дори и най-закоравелите от битките войници да замълчат.

В известна степен всичко това постигна желания резултат. Видимите следи от упадък и корупция в Неапол изчезнаха почти напълно. Улиците, доскоро изпълнени с излезли от баровете едва крепящи се на краката си войници, които оглеждаха със задоволство местните жени, сега бяха пусти и някак странно мрачни и потискащи. Майор Хийткоут стигна дотам, че дори извика Джеймс и Ерик в кабинета си, за да ги поздрави:

— Нека сме наясно, не казвам, че сте свършили нещо кой знае какво — започна той остро, — но няма как да не отчета факта, че този път поне не сте преебали нещата.

Новият режим обаче не беше чак толкова успешен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Джеймс със сигурност знаеше, че черният пазар не бе пострадал особено, просто съответните стоки се продаваха малко по-потайно. Неговият информатор, доктор Скотера, му бе казал с леко задоволство, че единственият по-сериозен резултат от строгите мерки е покачването на цената на пеницилина с близо петдесет процента. В резултат всички, които имаха нужда от лекарството, сега трябваше да се замесят в още повече нелегални дейности, за да съберат нужните пари. След като публичните домове бяха затворени, върналите се от фронта войници не се мотаеха кротко по улиците в търсене на проститутки, както преди, а се събираха на шумни големи групи, напиваха се зверски и често освобождаваха натрупаното напрежение, като се биеха. Строгите мерки не дадоха и кой знае какви резултати в борбата с предаваните по полов път болести. Въпреки лекциите лечебниците на съюзниците продължаваха да приемат повече болни от сифилис войници, отколкото пострадали в битките.

Джеймс продължаваше да се занимава и с кандидатите за брак, но работата вече вървеше забележително по-бързо, защото младият капитан бе възприел правилото да отхвърля всички молби, освен ако не видеше някоя наистина набиваща се на очи причина да не го прави.

— И до момента — сподели той с Ерик — не съм се сблъскал с нито една такава. Най-общо казано, понастоящем трябва да си монахиня, за да се омъжиш за британски офицер.

Ерик се намръщи.

— И как точно ще стане този номер?

— Говоря метафорично.

— Знаеш ли, Джеймс — въздъхна Ерик, — цялата тази работа изобщо не ми харесва.

— Нито пък на мен. Но заповедите са си заповеди.

Виолета Картенца, на деветнайсет, беше отхвърлена поради факта че е „немарлива домакиня“. Серена Тиволони, на двайсет, беше „прекалено устата“. Росета Марли, на двайсет и четири, се оказа „неспособна да стои мирно и да слуша какво й се говори“. Наталия Монфредо, на деветнайсет, беше „извънредно суеверна“. Мартина Фонтанеле седеше смирено пред него и отговаряше на въпросите, но през цялото време на масата между тях двамата лежеше плик с пари, който и двамата упорито игнорираха. Той го остави там, когато си тръгна, и написа в доклада си една-единствена дума: „корумпирана“.

Силвана Сетимо, на двайсет, спокойно и открито обясни на Джеймс, че все още е девица. Това вече си беше доста силен коз, нямаше как да го отрече. Ако беше истина, трудно би могъл да я обвини в непристойно поведение или проституция. Но нещо в големите й невинни очи задейства алармения звънец в главата му. Той й каза, че трябва да проведе няколко разговора, и отиде да се срещне с нейния годеник, лъчезарен летец от Лондон, който потвърди, че наистина не са спали заедно.

— И двамата искаме да го направим след сватбата — обясни той на Джеймс. — Някои от останалите мислят, че не съм в ред, щом, така да се каже, не искам да проверя стоката, преди да сключа сделката, но знам, че мама не би одобрила, ако направя нещо подобно. Наречете ме старомоден, ако искате, но аз съм възпитан по този начин, както и Силвана.

Все още притеснен, че може би отново го мамят, Джеймс потърси съвет от лекаря, който му бе осигурил зловещите снимки за лекциите.

— Възможно ли е да се фалшифицира девственост?

— За да бъде заблуден съпругът през първата брачна нощ или за да се заблуди доктор?

— И двете.

— Първото може да се направи. Какво те притеснява във въпросната девойка?

— Не съм сигурен. — Той се замисли за неловките си разговори с Джейн и след това за откровенията в писмото й. — Предполагам — каза бавно, — че това, което не ми се връзва, е фактът, че тя изобщо не изглеждаше притеснена.

— Ако искаш, мога да я прегледам.

Силвана се съгласи на драго сърце и Джеймс започна сериозно да се съмнява, че опасенията му са били напразни. След прегледа лекарят го извика в кабинета си.

— Ето ти я тази прословута девственост — каза той, подавайки на Джеймс стоманена табличка, върху която бе поставена малка топчица, горе-долу с размерите на кестен.

— Шегуваш ли се?

— Виж сам.

Докторът взе скалпел и разряза топчето, от което избликна тъмна кръв.

— Най-вероятно е направено от восък — предположи лекарят. — Примесен с някакво течно масло, за да бъде по-мек, и след това оформен в нужната форма.

— Кръвта истинска ли е?

— Със сигурност не е, иначе щеше да се съсири. Предполагам, че не е чак толкова трудно да се приготви някаква субстанция, която да прилича на кръв.

— О, да, тук са много добри в тези неща — увери го Джеймс, спомняйки си за свещениците и техните реликви. — Пък и явно има пазар за подобни стоки. Чудя се дали започва да ври, когато чуе как някой чете Библията, като онази на свети Йоан?

— Е, откъдето и да е взела това, сигурен съм, че не й е излязло евтино.

Със затварянето на „При Тереса“ и останалите ресторанти, за Джеймс вече нямаше спасение от храната на Малони, или казано по друг начин, от консервите „Месо и зеленчуци“.

— Абе, Малони, сигурен ли си, че наистина си готвач? — попита го веднъж Хорис.

Той беше новото попълнение към екипа им, защото майор Хийткоут беше решил, че Джеймс си е заслужил правото да получи малко помощ.

— Разбира се. Роден съм с нож в ръката — отвърна Малони мрачно.

Което, както си отбеляза наум Джеймс, не беше точно правилният отговор.

Затварянето на ресторантите се оказа особено сериозен проблем и за Джъмбо Джефрис. Лишен от достъпа си до морски дарове, сега той трябваше да разчита единствено на амулети за презареждане на либидото си и всеки път, когато Джеймс го видеше, на врата му висеше някоя нова религиозна дрънкулка, окачена там от нетърпеливата Елена. Той обясни доста завоалирано на Джеймс, че не е особено ентусиазиран от някои интимни неща, които се очаквали от него напоследък.

— Направо виждаш креватните изпълнения в съвсем нова светлина, казвам ти. Местните момичета правят разни неща, за които дори не сме и мечтали в Англия — довери му той. — Само че, мамицата му, после очакват да върнеш жеста.

Джеймс се надяваше, че изражението му е достатъчно съчувствено.

— Най-големият проблем — въздъхна Джъмбо — е, че в момента Елена разполага с адски много свободно време. Затворили са училището, в което е преподавала, или нещо от сорта. По-рано, когато работеше, това я изморяваше поне малко. А сега направо пращи от енергия.

— Ако ти е писнало, можеш просто да я зарежеш — предложи Джеймс.

Джъмбо погали мустаците си с отнесен поглед.

— По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш, приятелю. По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш…

Разбраха се, че в редките случаи, когато Малони успееше да се добере до осолено телешко, Джъмбо ще получава допълнителна порция, защото в Неапол се смяташе, че тази храна действа като афродизиак. В тези вечери Джъмбо седеше сам, ядеше настървено и съсредоточено, след което бързо напускаше помещението, за да бъде при любовницата си в момента, когато осоленото месо му подейства с пълна сила.

Една вечер той дръпна Джеймс настрана, преди да излезе:

— Гулд, как да кажа: „Наистина смятам, че това вече е малко прекалено“?

— Ами нещо като: „Penso che dovremo fermarmi adesso“.

— Аха. А: „Нямам нищо против да гледам, но предпочитам да не се присъединявам“?

— Non mi displace guar dare ma prefer isco non partecipare.

— Благодаря ти. — Той кимна, изправи рамене и изчезна в нощта. Джеймс си помисли, че Джъмбо изглеждаше толкова уплашен, сякаш му предстоеше наистина смъртоносна тайна мисия на вражеска територия.

Въпреки спорадичните проблеми Джеймс вече спокойно можеше да си каже, че е поставил поверения му район поне под някакво подобие на контрол. Купищата документи, които беше наследил от предшественика си, вече бяха забележително редуцирани, а консервата, в която някога се помещаваха парите за подкупи, в момента съдържаше единствено няколко добре подострени молива. Имаше дори книга, в която се записваха предстоящите му срещи, въпреки че Карло и Енрико я игнорираха със завидно постоянство. Беше успял да се сдобие и с метален шкаф за документи, с който тайничко се гордееше адски много. Въпреки ограничените средства и трудните условия, в които трябваше да работи, Джеймс беше постигнал нещо.

Независимо от всички тези хубави неща обаче, в края на всеки ден той усещаше все по-натрапчиво, че това, над което бе работил толкова усилено, в крайна сметка не си струваше усилията. Подобно на учител, който се е опитвал да въдвори ред в клас на непослушни ученици и най-сетне е успял да привлече вниманието им само за да установи, че няма какво да каже, Джеймс се чувстваше изгубен. Удърът по черния пазар не бе направил живота на обикновените италианци по-лош, но и не беше го подобрил по никакъв начин. Забраната на няколко брака не бе довела до по-добро представяне на войниците на фронта. Чувстваше се изнервен, почти отегчен. Всичко това беше истинска лудост: понякога работеше по четиринайсет часа на ден, само за да се пребори по някакъв начин с отегчението. Въпреки това, когато минеше покрай цъфнало лимоново дръвче или доловеше аромата на някоя непозната екзотична билка, долетял през отворения му прозорец, или пък лъчите на неаполското слънце докоснеха кожата му, докато работеше, той усещаше някакво странно пробождане, някакво усещане, което би могъл да определи като глад. Всъщност може би наистина си беше глад: зле приготвената консервирана храна, която Малони им поднасяше всекидневно, беше толкова ужасна, че на моменти Джеймс изобщо не можеше да се насили да яде. Не че някога му бе хрумвало да се оплаче от това. Сравнен с жертвите, които други правеха по същото време, неговият живот изглеждаше смехотворно лек. Човек не биваше да мисли за това, което може би изпуска, не и когато някъде там навън се водеше война.