Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (4)

Четири

Обичаите във Фишино бяха едновременно много либерални и много строги. След като Ливия и Енцо вече бяха официално сгодени, се приемаше за напълно нормално да се натискат, да се целуват и да се подлудяват един друг. Единственото, което се очакваше от тях, беше и двамата да бъдат девствени за първата си брачна нощ. Всичко между тези два момента беше сива зона.

Едно от многото предимства на тази изпитана практика беше, че тя принуждаваше младежа да бъде далеч по-изобретателен, отколкото ако му бе позволено просто да прави любов по класическия начин, след което да се обърне на другата страна и да заспи. Енцо скоро откри, че под маската си на практичност Ливия беше изключително страстна.

— Искам да бъда пределно ясна — каза му тя първия път, когато двамата отидоха в плевнята. — Идвам тук, понеже не искам сестра ми да върти очи и да се кикоти всеки път, когато ни види заедно, а не защото държа да си завираш езика в гърлото ми. Освен това ще съм ти благодарна, ако ръцете ти стоят примерно прибрани край собственото ти тяло.

— Значи никакви езици и никакви ръце — съгласи се той. — Има ли някакви други части от тялото ми, които би пожелала да бъдат ампутирани? Краката ми например?

— Краката ти са приемливи. Стига да не се опитваш да ги обвиеш около мен.

— Това не е много вероятно — отбеляза той, — защото ако се опитам, най-вероятно ще падна.

— Чудно. Значи всичко е изяснено.

Енцо въздъхна. Колкото и да обожаваше Ливия, трябваше да признае, че животът със семейство Пертини беше свързан с непрестанни преговори, от които той никога не излизаше победител.

— Вече мога ли да те целуна?

— Ако желаеш.

Тя се приближи към него и двамата докоснаха устни. Ливия простена и миг по-късно той усети как езикът й се плъзва между устните му. В опит да види какво ще се случи, ако наруши правилото, той обви ръце около гърба й, след което ги плъзна надолу към кръста. Усети как тялото й се извива в обятията му, но изглежда, че това бе резултат от разпалилата се в нея страст, а не жест на неодобрение към действията му. Енцо плъзна устни по шията й и когато тя отново простена от удоволствие, той си помисли, че би могъл да се насочи още по-надолу, към гърдите. За негово най-голямо изумление това също не се оказа забранена територия. След няколкото минути, в които ги целува и гали през роклята, тя вече бе видимо нетърпелива да се отърват от досадния плат, който й пречеше да усети пълноценно ласките му, така че той издърпа роклята през раменете й, преди да продължи.

— Мисля, че спомена „без ръце“ — промълви Енцо, насочил цялото си внимание към прелестните й малки зърна.

— Да, ама това беше преди да осъзная колко забавно ще бъде — каза тя, потръпвайки, докато той правеше нещо извънредно приятно със зъбите си. — Пупета реагира така, сякаш това е нещо извънредно отегчително, а то изобщо не е такова.

Ливия си прекарваше изключително приятно в плевнята и когато дойде време за сватбата, вече бе убедена, че ще се наслаждава подобаващо на тази страна от семейния живот.

Междувременно на двама им с Енцо не беше позволено да се целуват на публично място, а докато танцуваха тарантела на фестата^[1], трябваше да държат кърпичка между тях, всеки хванал единия й край, за да не се докосват ръцете им. Този момент беше особено забавен за Ливия, защото голямата синя носна кърпа на Енцо бе имала своето неизбежно участие при някои от най-бурните им изпълнения в плевнята.

 

 

Две седмици преди сватбата Енцо я заведе в Неапол, за да я запознае със семейството си. Въпреки разказите му тя не беше подготвена за това в каква мизерия живееха и как спяха по трима или четирима в едно легло насред малкия си апартамент от три стаички, разположен в най-бедната част на стария квартал. Но тя беше влюбена, а той бе решен да я дари с всичкото щастие на света, щом поставеха началото на съвместния си живот.

Майката на Енцо, Куартила, беше типична неаполитанка — отракана и с пронизващ поглед. Още в деня, когато се запознаха, тя помоли Ливия да й помогне в приготвянето на суго, доматен сос, докато разговаряха. Разбира се, нямаше нужда от никаква помощ, но беше чула, че това провинциално момиче е добро в кухнята, и искаше да се убеди със собствените си очи дали е така.

— Вземай си каквото ти трябва — каза тя и седна, за да олющи малко фаджиоле^[2].

Така Ливия се зае с приготвянето на храната, а Куартила я наблюдаваше така, както гущер би наблюдавал муха.

Ливия можеше да приготви суго дори и с вързани очи — беше го правила почти всеки ден от години. Единственият проблем беше, че съществуваха толкова различни видове суго, колкото бяха дните в месеца. Съществуваше всекидневният вариант, при който няколко зрели домата можеха просто да бъдат намачкани, за да пуснат сока си, след което се запържваха в масло. Съществуваше и класическата рецепта, при която доматите трябваше да бъдат сварени с малко чесън и лук, докато се получи гъста яхния. Не биваше да се забравя и по-питателният вариант — при него се добавяха и парченца месо, които трябваше да се пекат няколко часа, за да отдадат целия си аромат на соса. Наричаха го рагу ди гуардипорте, соса на пазача, защото приготвянето му изискваше някой да стои край печката цял ден и да пръска с вода пълнените с магданоз, чесън и сирене месни рулца, за да не изсъхнат.

Ливия знаеше, че рецептата, която предпочете, щеше да бъде използвана от майката на Енцо, за да разтълкува що за човек е. Тя бързо отхвърли питателния вариант — беше прекалено екстравагантен. От друга страна, приготвянето на любимата й класическа версия, която беше твърде простичка, щеше да означава, че не е пожелала да положи никакви усилия. Така тя реши да се довери на инстинктите си.

— Имате ли аншоа? — попита.

Майката на Енцо изглеждаше така, сякаш щеше да избухне всеки момент.

— Аншоа?!

В Неапол риба аншоа се прибавяше към доматите единствено ако приготвяш путанеска, сос, свързван по традиция с проститутките.

— Моля ви, просто ми дайте, ако имате — промълви Ливия кротко.

Куартила сякаш се канеше да каже още нещо, но после просто сви рамене и отиде да донесе малко бурканче с аншоа от шкафа.

Сосът, който приготви Ливия, не беше путанеска, но подобно на нея бе ароматен и пикантен. Освен това беше впечатляващо простичък, триумф на вкуса от основните му съставки. Ливия наряза рибата в тигана и добави три намачкани главички лук, след което щедро поръси всичко със супена лъжица пипер от люти чушки. Когато от аншоата и чесъна се получи хомогенна смес, тя изсипа при тях смлените домати и малко оцет. Полученият сос вреше бавно, а на повърхността му се появяваха малки червени мехурчета, все едно тиганът беше пълен с лава. След три минути Ливия натроши три листа от изсушен босилек в соса.

— Готово — обяви тя.

Куартила се озова до тигана за броени секунди и потопи вътре лъжица, за да го опита. За миг очите й се разшириха от изненада, но тя бързо успя да възвърне непроницаемото си изражение и примлясна с устни, докато обмисляше присъдата си.

— Е — каза след малко с неохота. — Малко е претенциозно и освен това е прекалено люто, трябва да се разреди леко. Много мъже биха решили, че е доста вкусно, но знаеш какви са мъжете. Не могат да различат чилито от добре подбраните силни подправки, особено ако крайният резултат изглежда добре в чинията. Ще свърши работа.

А ти си една дърта вещица, помисли си Ливия. Сякаш прочела мислите й, Куартила добави:

— А ако не направиш моя Енцо щастлив, малката, ще те сложа на коляното си и ще те набия със същата тази дървена лъжица.

Ливия осъзна, че Неапол беше много различен от провинцията. Също така забеляза, че когато двамата излизаха на паседжата, вечерната разходка през Виа Рома, която беше нещо като ритуал за сгодените двойки, Енцо видимо изпитваше огромно удоволствие, когато видеше как хората се заглеждат с възхита в униформата му. Забележеше ли обаче поглед или усмивка, насочени към Ливия, той веднага забързваше крачка, повличайки я след себе си с недоволно изражение.

 

 

В нощта преди сватбата Ливия беше облечена в зелено, а докато вървеше към църквата, лицето й бе покрито с воал, за да не могат злите духове да видят щастието й. Енцо пък носеше парче метал в джоба си, за да го предпазва от уроки. Членовете на семействата им крачеха редом с тях, а наоколо тичаха деца, които ловяха хвърляните във въздуха захаросани бадеми. След сватбата имаше голямо тържество, за което Ливия беше приготвила всичките традиционни ястия. Всяко от тях имаше символично значение. Захаросаните бадеми означаваха, че в живота на младите ще има както горчивина, така и сладост. Супата от цикория и кюфтетата символизираха съчетанието от взаимно допълващи се съставки. Дори сладките и вити кифли присъстваха на масата, за да гарантират плодовитост. За щастливата двойка се вдигаха шумни тостове, придружени с викове Per cent’anni^[3], а младоженецът трябваше да обяви официално, че Ливия вече не е дъщеря на баща си, а жена на Енцо. После всички започнаха да скандират Baci! Baci! Baci!^[4], за да насърчат влюбените да се целунат за първи път пред други хора. Нещо, което те направиха под звуците на бурни аплодисменти.

Вече съм синьора Пертини, помисли си Ливия — защото в Италия жената запазва бащината си фамилия след сватбата, като промяната в семейния й статус бива отбелязана с това, че вече не я наричат синьорина.

Обичаят повеляваше, когато дойде време за лягане, гостите от сватбата да дойдат в стаята на младоженците и да оставят там своите подаръци — основно пари, но също така дрехи, порцеланови изделия и сладкиши. Така, когато двамата най-сетне останаха насаме след традиционните неприлични коментари на отиващите си гости, първо им се наложи да изчистят леглото си от монетите и захаросаните бадеми. Въпросните неприлични коментари доста притесниха Ливия и тя беше наистина щастлива, задето цялото им натискане в плевнята й беше дало поне някаква увереност. Тя обаче беше щастлива и задето не бяха стигнали по-далеч от натискането, защото по стара неаполитанска традиция на сутринта от нея се очакваше да занесе чаршафите на своята свекърва, за да я убеди, че наистина е била девица. Когато това стана, Куартила я сръчка в ребрата с лукава усмивка и думите:

— Надявам се, че оттук насетне ме очаква още много пране на чаршафи. Искам внуче.

Ливия се изчерви:

— Имаме много време за това.

— Този месец всъщност нямате. Енцо се връща в гарнизона другата седмица.

— Другата седмица? — Ливия не бе предполагала, че меденият им месец ще бъде толкова кратък. Но пък Енцо я убеди, че ще се прибере след две седмици, а две седмици не бяха чак толкова много време.

Когато се върна от гарнизона обаче, той изглеждаше доста притеснен. Подложи я на кръстосан разпит с кого се е виждала, какво е правила и с кои от приятелите му се е засичала, когато е ходила до пазара за покупки.

На следващия ден Куартила обяви, че оттук насетне на пазар вече ще ходи една от нейните дъщери.

— Но защо? — попита Ливия ужасено. Сега, когато не готвеше за клиентите на остерията, ходенето до пазара беше единственото й удоволствие, докато Енцо го няма.

— Носят се разни слухове. Очевидно се държиш твърде дружелюбно.

Ливия прерови паметта си. Със сигурност се бе държала учтиво, пък и понеже се пръскаше от щастие, най-вероятно се бе усмихнала на някой и друг продавач. Но със сигурност не можеше да става и дума за това, че е флиртувала с някого.

Тя се опита да протестира, но Куартила каза простичко:

— Нещата в града стоят по различен начин. Освен това ти си съпруга на Енцо, а това е неговото желание.

Ливия прие неизбежното и изчака една седмица до следващото заминаване на съпруга си. Но нещата не се промениха — след завръщането му тя отново бе подложена на кръстосан разпит с кого се е виждала, какво е правила, дали е излизала и ако го е правила, как е била облечена.

— Енцо! — изкрещя Ливия. — Това е смехотворно. Омъжих се за теб, защото искам теб, а не някой друг. Какво те кара да мислиш, че дори бих погледнала друг мъж?

Енцо отказа да отговори, но тя беше крайно настоятелна и в крайна сметка той изплю камъчето:

— Щом аз успях да те съблазня — промърмори начумерено той, — съвсем логично е и някой друг да успее.

Тя се разсмя, но намекът, че двамата са заедно, защото той така е решил, а тя едва ли не няма нищо общо с този факт, доста я ядоса.

— Не ставай глупав. Аз се влюбих в теб, а ти си единствен и уникален. Няма друг такъв хубавец в цял Неапол.

Той се усмихна и поне за момент изглеждаше малко по-щастлив.

— Така е, нали? — След това обаче над лицето му отново падна сянка. — Но аз не съм тук през повечето време.

— Е, ако наистина се притесняваш за това, че се отегчавам, докато те няма, имам решение на проблема. Ще започна работа в някой ресторант като готвачка.

Енцо зяпна ужасено:

— Да работиш в ресторант? В никакъв случай!

— И защо не? Повечето от сестрите ти работят.

— Да, но те работят във фабриката. Поточните линии са разделени — мъжете работят от едната страна, а жените от другата. Освен това сестрите ми се грижат една за друга. Докато в един ресторант може да се случи всичко.

Искаше й се да избухне, но беше наясно, че в момента се движи по наистина тънък лед и трябва да подходи деликатно към ситуацията.

— Повярвай ми, способна съм да се грижа лично за целомъдрието си. Аз не съм като онези момичета, които започват да флиртуват в секундата, в която някой мъж им се усмихне.

След малко той кимна:

— Това е причината да те харесам от самото начало. Никога не бих се оженил за някое от онези момичета, които се перчеха в конкурса за красота.

Ливия отново усети раздразнение. Не защото имаше особено високо мнение за участничките в онзи конкурс, а защото й се струваше, че съпругът й прилага двойни стандарти. Въпреки това тя запази самообладание и каза спокойно:

— Ето какво ще направим. Съгласен ли си да ходя до пазара за покупки, но да вземам една от сестрите ти със себе си? Така и двамата ще бъдем доволни.

Енцо се съгласи, че идеята е добра, а Ливия реши да остави въпроса за работата в ресторант за друг път. Това беше първото им сериозно разногласие и тя искаше да обмисли нещата, преди да реши как да действа.

След известен размисъл реши, че проблемът не е кой знае колко сериозен. Ревността на Енцо трудно можеше да мине за нещо необичайно сред неаполитанските мъже и тя реши, че способността й да се справи със ситуацията по най-добрия възможен начин щеше да запази мира в семейството им. Освен това нещата щяха да се оправят, когато Енцо напуснеше армията — нещо, което бе обещал да направи до края на годината.

В крайна сметка нещата вървяха добре и дори Куартила не беше чак толкова лоша, щом човек я опознаеше. Е, като се изключеше натрапчивото й желание да си има внуци, но това така или иначе щеше да се случи, ако Ливия и Енцо продължаваха да правят любов с настоящата честота. На Ливия понякога й липсваше готвенето за много хора, но беше щастлива и най-вероятно животът й нямаше да поеме по път, много по-различен от този на Куартила или на собствената й майка, ако не бе последвала серия от събития с ефект, по-катастрофален и от изригването на вулкана.