Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wedding Officer, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Бакалов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Антъни Капела
Заглавие: Изкушение с дъх на лимони
Преводач: Александър Димитров Бакалов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Вулкан“, Булвест — София АД
Редактор: Евгения Мирева
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-771-232-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7993
История
- — Добавяне
Дванайсет
На следващата сутрин, докато Джеймс пишеше доклада си от предишния ден, в стаята влезе някакъв добре облечен джентълмен.
— Информатор — осведоми го Енрико.
Мъжът се представи като доторе Лоренцо Скотера. Според думите му работеше като авокато, адвокат, и искаше да сподели с британците информация относно известните му фашисти в района.
Джеймс обясни, че не може да плати за тази информация, което накара доктор Скотера да се впусне в пламенен монолог. Той не искал пари, а дори и Джеймс да се бил опитал да му даде, той със сигурност щял да откаже, защото подобни съмнителни сделки, колкото и невинни да изглеждат на пръв поглед, биха могли да поставят под съмнение истинността на информацията за тези, с които Джеймс щял да я сподели. Той бил мотивиран да дойде тук единствено от желанието правдата и законът да възтържествуват — това винаги е било движещ мотив в неговия личен и професионален живот — съчетано с възхищението му от британците и не на последно място, с надеждата, че фашистките копеленца, които са се облагодетелствали от германската окупация, ще бъдат подобаващо наказани. Доктор Скотера добави, че по никой начин не би отказал, ако Джеймс реши да продължат остатъка от този разговор на по чаша марсала[1].
След като така или иначе наближаваше обяд, а Джеймс не беше закусвал, той реши, че предложението не е лошо и двамата се насочиха към „При Терсза“. Анджело го посрещна с непринудено помахване с ръка, сякаш бяха стари приятели.
Джеймс поръча две чаши марсала — напитка, която не бе опитвал преди. Виното беше сладко, но не и неприятно сладко, и доста силно. Сервитьорът чукна по едно сурово яйце във всяка чаша — нещо доста забележително, предвид това каква рядкост бяха яйцата в тези времена. Доктор Скотера грабна чашата си още преди сервитьорът да е приключил с разбъркването, погълна яйцето на една глътка и за няколко секунди остана неподвижен, зареял поглед в нищото, видимо наслаждавайки се на усещането. После се обърна към Джеймс с благодарна усмивка. Адвокатът беше, както Джеймс забеляза едва сега, почти болезнено слаб.
Той пристъпи към същината и подаде на младия офицер изчерпателен списък с хора, които се бяха облагодетелствали по някакъв начин от немското присъствие. Джеймс вече бе започнал да свиква с изключително бързия говор на неаполитанците, които запълваха всяка потенциална пауза за поемане на дъх със senz’altro, per forza или per questo и заменяха точките в края на изреченията с ужасно кратички запетаи, и установи, че успява да разбере без много усилия думите на доктор Скотера. Колкото повече бележки си водеше той, за толкова повече подробности относно фашистите си спомняше внезапно адвокатът, така че двамата изпиха още по няколко чаши марсала, преди потокът от информация най-сетне да секне.
— Е — каза Джеймс, оставяйки химикалката си и правейки знак на сервитьора да им донесе сметката — това беше една изключително ползотворна среща, доторе. Няма да ви задържам повече, сигурен съм, че имате много работа.
— Да, разбира се — промърмори адвокатът неохотно. После изведнъж се разведри. — За малко да забравя — има едно нещо, което не ви казах.
— Наистина ли? Какво?
Доктор Скотера се приведе напред, за да прошепне в ухото на Джеймс:
— Край планината Везувий има дивизия от немски танкове.
Джеймс имаше смътен спомен, че някой му беше споменавал нещо за немски танкове в последните дни, но не можеше да си спомни кой.
— Имате ли доказателства?
— Информацията ми е от изключително надежден източник. Готов съм да заложа живота си за истинността на думите му.
Джеймс спря да пише.
— И кой е този човек? — попита, държейки химикалката над тефтерчето.
— Ще ви нападнат в гръб. Знаят, че всички ще бъдат избити, но за тях това е въпрос на чест — да умрат за техния фюрер.
Сега Джеймс си спомни: Джаксън изрично му беше казал да не се доверява на истории за немски танкове, окопали се край Везувий.
— Опасявам се, че вашият източник е погрешно осведомен. Тази информация беше проверена и се оказа невярна.
Доктор Скотера погледна с копнеж към бутилките зад бара.
— Има нещо друго обаче… — започна Джеймс.
Доктор Скотера се оживи:
— Да?
— Търговията с пеницилин на черния пазар. Знаете ли кой стои зад нея?
Доктор Скотера се разсмя.
— Разбира се. Всички знаят.
— Нужно ми е име — каза Джеймс и кимна към сервитьора за още две чаши марсала с яйце.
— Аптекарят, Сагарела. Той работи за самия Вито Дженовезе.
— Бихте ли казали това в съда?
Доктор Скотера го погледна стреснато.
— Ако се опитам да направя нещо подобно, ще бъда убит далеч преди да стигна до съдебната зала.
— В такъв случай къде мога да намеря синьор Сагарела?
— Не сте си наумили сериозно да го арестувате, нали? — Доктор Скотера беше толкова разтревожен, че се изправи на крака, въпреки че сервитьорът все още не бе приключил с наливането на марсалата. — Нямах представа, че планирате нещо толкова безразсъдно. Сериозно, като адвокат не ви съветвам да предприемате нищо такова.
— Но този мъж е престъпник, нали така?
Двамата се гледаха напрегнато, разделени от непреодолимата бездна на гледните си точки.
— Поне ми обещайте, че името ми няма да бъде замесено в това — каза доктор Скотера, трескаво закопчавайки копчетата на палтото си.
— След като не сте готов да дадете показания в съда, това няма да бъде особено трудно.
— Мислите, че съм страхливец?
— Мисля, че нелегалната търговия с пеницилин трябва да бъде прекратена. Тези кражби излагат на риск живота на войниците.
Доктор Скотера въздъхна:
— Когато поживеете в Неапол малко по-дълго, ще ме разберете. За да оцелееш в този град, трябва да бъдеш фурбо, хитър. Нещата тук стоят по този начин, независимо дали ви харесва или не.
След като доктор Скотера побърза да си тръгне, Джеймс даде знак на сервитьора, че иска сметката.
— Duecento lire — каза студено сервитьорът.
Джеймс го зяпна. Двеста лири? Това беше невъзможно.
— È troppo.
Сервитьорът сви рамене. Пиенето на яйца беше скъпо удоволствие.
— Momento — провикна се собственикът, който дотича от другия край на помещението с разтревожена усмивка на лицето. — Моля ви, днес заведението черпи.
— Длъжен съм да си платя — настоя Джеймс. — Но ще ми трябва квитанция.
Анджело въздъхна. Измъкна молив иззад ухото си и се зае да прави някакви изчисления върху една салфетка. Те продължиха доста дълго време и изглежда, че преминаваха през няколко сложни уравнения, включващи скоби, проценти и преизчисляване на валутния курс. Най-накрая Анджело извика „Аха!“, и триумфално шляпна сервитьора зад врата.
— Attenzione, cretino! Объркал си всичко!
После информира Джеймс, че сумата, която дължи всъщност, възлиза на четирийсет и пет лири.
Джеймс му подаде петдесетачка:
— Задръжте рестото.
— Много сте щедър, господине. — Анджело се поколеба за момент. — Случайно дочух някои неща от разговора, който проведохте преди малко.
— Чак от другия край на помещението?
— Имам изключително остър слух. Вижте, най-вероятно не бива да ви казвам това, но доктор Скотера беше прав поне за едно нещо. Предприемането на открити действия срещу черния пазар би означавало, че подценявате сериозно тези хора. Ще си създадете много врагове.
Джеймс нямаше как да не забележи уточнението „поне едно“.
— Това е риск, който съм готов да поема.
Анджело се замисли за момент, после кимна.
— В такъв случай мога ли да ви дам един съвет?
— На това място не бих и очаквал нещо друго — промърмори сухо Джеймс.
— Помислете много внимателно дали да не потърсите помощ от вашите съюзници, когато става въпрос за каквото и да е, свързано с камората.
— Защо?
Единственият отговор, който получи от Анджело, беше свиване на рамене.
Когато се върна в Палацо Сатриано, Джеймс вече беше взел решение. Джаксън беше оставил контрола над нещата тук да му се изплъзне, но той не възнамеряваше да повтори тази грешка.
— Трябва да предприемем някакви действия срещу аптекаря Сагарела — каза веднага на Карло и Енрико. — Имам причини да вярвам, че той може да е свързан с доставките на пеницилин за черния пазар.
Карло се прозя и се почеса.
— Естествено, че е свързан. Той движи нещата.
— В такъв случай защо все още не сме го вкарали в затвора?
Карло сви рамене.
— Ние сме само трима мъже. Ако решим да се изправим срещу камората, ще ни трябва цяла армия.
Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-добра идея му се струваше предложението на Анджело да се обърне към американците.
— В случай че някак е убягнало от вниманието ти, Карло — отбеляза Джеймс заядливо, — това, което имаме на своя страна в случая, е именно армия.
Той слезе във вътрешния двор и почука по един от прозорците. Точно както му бе казал Джаксън, янките се бяха организирали доста впечатляващо. Непрекъснато се отваряха и затваряха различни врати, разкриващи последователност от претъпкани офиси. Дневалните тичаха напред-назад, мъкнейки купчини с документи; добре облечени машинописки тракаха по клавишите; мъже с маслиненозелени униформи раздаваха ясни и кратки заповеди, които се изпълняваха моментално. Джеймс изведнъж се почувства засрамен от летаргичната обстановка в собственото му звено на горния етаж. Киселото безразличие на Енрико и Карло, за които всъщност все още не бе сигурен с какво точно се занимават, без никакво съмнение нямаше нищо общо с това, което се разиграваше пред очите му.
Никой не дойде до прозореца, така че той се насочи към стаята, която най-много му заприлича на основен офис, и зачака някой да му обърне внимание. След като това не се случи, спря един преминаващ покрай него дневален и го попита дали може да се срещне с някой офицер.
— Имате ли насрочена среща? — попита рязко дневалният.
— Не, аз просто…
— Сега ще ви донеса книгата.
Джеймс си отбеляза наум, че нямаше да е лошо възможно най-бързо и в неговия офис да се появи книга за записване на срещите.
— Ей, приятел — дочу той глас зад гърба си.
Джеймс се обърна. Заговорилият го беше младеж горе-долу на неговата възраст, стоящ зад едно от бюрата. Носеше очила с метална рамка, която в някакъв момент явно се бе счупила и бе поправена с парче медна тел. Дори и седнал, той изглеждаше доста висок — впечатление, което се потвърди, когато американецът се изправи на крака. Джеймс отдаде чест точно докато младежът протягаше ръка за поздрав. Американецът се разсмя и също козирува.
— Ерик Винченцо. Ти си новият в ПСС, нали така? — той му посочи един стол в ъгъла. — К’во става?
Американецът седна отново и качи крака върху бюрото си. На един рафт зад него лежеше кларнет. Явно този човек беше виновникът за причиняващото безсъние джаз изтезание от предната нощ.
Винченцо проследи разтревожено погледа му.
— Не си дошъл, за да подадеш оплакване, нали? Много ли преча на съседите с музиката?
Джеймс го увери, че не планира да подава оплакване за шума и обясни, че е тук, защото иска да предприеме нещо срещу аптекаря Сагарела. Американецът почеса замислено брадичката си.
— Значи обмисляш някаква съвместна операция, а? Нека първо да проверим този твой информатор. Сега ще видим що за образ е тоя пич. — Той дръпна едно чекмедже от съседния шкаф и измъкна няколко папки. — Да не би да става дума за същия доктор Скотера, който е бил секретар на фашистката партия?
— Не ми се струва логично.
— Хмм — бутна чекмеджето Винченцо. — Добре, има и по-лесен начин да проверим. Ела с мен.
Джеймс го последва през серия от стаи, кипящи от трудова дейност, докато не стигнаха до огромен салон, който най-вероятно е бил балната зала в замъка. В центъра му бяха разположени етажерки с папки, високи близо осем фута, около които непрекъснато се движеха секретарки като пчели, пърхащи около медна пита.
— Боже всемогъщи — промълви завистливо Джеймс.
— Спокойно, това не е наше. Взехме го от немското консулство.
Поне това им го признавам на швабите, поддържат безупречни архиви. — Докато говореше, откри правилния рафт, извади една папка и я подаде на Джеймс.
Първото нещо в нея беше писмо на италиански от доктор Скотера до немското консулство. Джеймс го прегледа набързо. Доктор Скотера обясняваше, че иска да предложи услугите си на информатор. Държеше да стане ясно, че не желае пари за услугите си, а дори и хер Хитлер да му предложел такива, той със сигурност щял да откаже, защото подобни съмнителни сделки, колкото и невинни да изглеждат на пръв поглед, биха могли да поставят под съмнение истинността на информацията за тези, с които ще бъде споделена. Бил мотивиран да дойде тук единствено от желанието правдата и законът да възтържествуват — това винаги е било движещ мотив в неговия личен и професионален живот — съчетано с възхищението му от германците и не на последно място, с надеждата, че социалистическите копеленца, разпръскващи своята поквара над целия свят, ще бъдат подобаващо наказани. Писмото завършваше с предложение немците да проведат разговора с него на достатъчно спокойно място, като например някой бар.
— Ах, проклетникът! — каза Джеймс ядосано. — Опитвал се е да си уреди сметките. Дори ме накара да му взема чаша марсала.
— Това да не е онова вино, в което барманът чуква яйце?
Джеймс кимна.
— Видя ми се ужасно слаб. Това яйце най-вероятно е било първата му храна за седмицата.
Ерик Винченцо се разсмя:
— Бил си фотуто, както казват в този край. Това означава…
— Знам какво означава — каза Джеймс. — Преебан. Прецакан.
— Аха… говориш италиански доста добре, нали? Забелязах, че писмото не те затрудни изобщо.
— Ти не говориш ли?
— Уча се, но работата върви бавно.
— Звучи странно за човек, носещ фамилията Винченцо.
— Аз съм трето поколение. Нашите искаха да бъда истинско малко американче, така че отказваха да говорят италиански вкъщи. Не че това попречи да ги затворят за шест месеца с обвинението, че са съюзници на враговете ни, когато започна войната. — Той кимна към папката в ръцете на Джеймс. — Искаш ли да обменим информация?
— Каква по-точно?
— Е, приемам, че мотивите на доктора не са били особено благородни, но това, което ти е казал, може да ни свърши работа. Ще трябва да изясним нещата с началството, но ми се струва, че една съвместна операция ще е от полза и за нас, и за вас.
Висшите офицери на британците и американците одобриха идеята за съвместна операция срещу черния пазар, стига тя да бъде осъществена под командването на едната страна. Любопитният момент беше, че началникът на американския отдел смяташе, че работата е по-подходяща за британците, докато майор Хийткоут бе убеден, че подобна задача приляга повече на американците. След известни спорове най-сетне беше решено, че Джеймс и Ерик ще докладват на майор Хийткоут.
Операцията започна по зазоряване на следващата сутрин и бе разделена на две части. Италианските карабинери, с други думи — Карло и Енрико, — трябваше да обиколят всички места на Виа Форчела, на които се продаваха крадени стоки. За огромна изненада на Джеймс двамата приеха задачата с ентусиазъм и се облякоха за целта като статисти от филм за Ал Капоне — с широкополи шапки, сака, папийонки и гети. От някакъв шкаф измъкнаха и доста впечатляващи на вид автомати „Томпсън“, до които Джеймс искрено се надяваше подчинените му да прибягват далеч по-рядко от своите киноидоли, въпреки че заради начина, по който италианците ги размахваха щастливо из въздуха, доста се съмняваше в това. Междувременно Джеймс и Ерик отидоха да претърсят жилището на аптекаря.
Синьор Сагарела тъкмо закусваше, когато двамата почукаха на вратата му. Той прие хладнокръвно новината, че двамата планират да се ровят из нещата му, за да търсят контрабанден пеницилин.
— Няма проблем — сви рамене Сагарела. — Няма да откриете нищо тук.
Те претърсваха апартамента повече от час, но не откриха не само пеницилин, но и каквито и да било контрабандни стоки. За свое огромно разочарование Джеймс осъзна, че аптекарят е бил предупреден за идването им. Най-накрая обаче в някакво кошче под умивалника откри празно шишенце от пеницилин. Той го показа на Сагарела, чието спокойно изражение остана непроменено.
— Ще трябва да дойдете с нас — информира го Джеймс, неспособен да прикрие задоволството в гласа си.
— Къде?
— Като за начало, до Поджо Реале — произнесе той името на градския затвор. — Ще бъдете задържан там, докато подготвим обвиненията.
— Приятелю мой, ако сте се уморили от живота в Неапол, мога да уредя прехвърлянето ви някъде другаде — предложи любезно Сагарела.
— Точно обратното — усмихна се студено Джеймс. — Смятам, че животът в Неапол скоро ще се подобри значително.
Аптекарят сви рамене и изпъна напред ръце, за да му сложат белезниците.
— Можете да ме вкарате в Поджо Реале, ако желаете, но мога да ви убедя, че няма да бъда там, когато се върнете.
Изглеждаше логично да отпразнуват успеха на съвместната си операция на по чашка в „При Тереза“.
— Какво ще правиш, когато войната свърши, Джеймс? — попита Ерик, след като двамата почти бяха изпили бутилка вино.
Джеймс сви рамене.
— Честно казано, не съм мислил по въпроса. Предполагам, че ще се върна в университета. Беше ни обещано, че ще можем да завършим образованието си след края на войната. А ти?
— Мисля да стана джаз музикант. А може би шпионин. Още не съм решил.
— Сериозно ли? — И двата варианта изглеждаха доста неподходяща кариера за мъж, надживял детските си фантазии. — Най-вероятно ще имаш нужда от висше образование, за да станеш шпионин. А да бъдеш професионален музикант не е лесно.
Ерик подмина забележката му:
— Единственото, което има значение, е решението. След като веднъж си го взел, всичко е в твои ръце.
— А така ли е наистина?
— Разбира се. Тази война ще промени всичко, Джеймс. Ще се разкрият хиляди възможности.
— Аз по-скоро се надявах всичко да се върне в старото си русло.
— Ела в Америка — предложи Ерик, тръсвайки глава. — Там няма да имаш нужда от университетско образование. Можеш да бъдеш всичко, което поискаш.
— Благодаря за поканата. Но не мисля, че на този етап съм склонен да се откажа от добрата стара Великобритания.
Ерик допълни чашите им с останалото в бутилката вино, изтръсквайки я до последната капчица с шеговит жест.
— Когато приключим с това, ще опитаме коктейлите — обяви. — Тук приготвят доста добър „Том Колинс“[2].
— Какво е Том Колинс?
Ерик се разсмя, въпреки че Джеймс не схвана шегата. След това изражението на американеца внезапно бе помрачено.
— Имаш ли си приятелка, Джеймс?
— О, да — каза Джеймс инстинктивно. — Чака ме у дома.
— Име?
— Джейн. Джейн Елис.
— Хубаво име — одобри Ерик. — Красива ли е?
— Доколкото мога да преценя — доста.
— Мамицата му, и на мен ми трябва някое хубаво момиче — промърмори Ерик. — Не съм бил с хубаво момиче от седмици.
— Толкова дълго? — чу се Джеймс да произнася. — Божичко!
— Някоя италианка ще ми свърши работа. Но това, че не говоря добре езика, никак не ми помага. — Той вдигна чашата си. — За съвместната операция, за началото на приятелството ни и за Джейн.
Джеймс също вдигна своята.
— Per cent’ anni, както казват италианците.
Чувстваше се леко гузен, задето беше повторил измислицата за фалшивата си годеница пред Ерик, но работата му го бе научила, че човек не може да избира кому да каже дадена лъжа и кому истината.
Въпреки всичко, докато седеше в „При Тереса“, озарен от американския оптимизъм на Ерик след успешната операция срещу черния пазар, мъката по това, че го бяха зарязали, която бе носил в себе си толкова дълго време, в момента му се струваше някак незначителна и му беше далеч по-лесно да си представи едно бъдеще, в която неговата въображаема Джейн вече няма да му е нужна.
Когато отидоха до бара, за да поръчат коктейлите си, Джеймс забеляза познато лице. Джъмбо Джефрис седеше сам на една маса с огромна порция морски таралежи пред себе си.
— Здрасти — промърмори той без особен ентусиазъм.
— Харесват ли ти тези морски деликатеси? — поинтересува се Джеймс.
— Не много — Джъмбо махна с ръка към чинията си. — Но Елена настоява да ги ям. Очевидно са добри за либидото. — Сега, когато Джеймс се вгледа от по-близо, забеляза тъмните кръгове под очите на Джъмбо. На врата му висеше някакъв медальон, който той докосна с ръка. — Нося и това със същата цел. Ти си виновен за всичко — добави мрачно американецът.
— Аз? Това пък защо?
— Заради онези проклети английски фрази, на които научи Елена. Когато се преструвах, че не мога да схвана какво иска да ми каже, всичко си беше наред. Сега нещата са далеч по-трудни. — Той бутна чинията далеч от себе си. — Край. Писна ми от тези шибании.