Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (17)

Седемнайсет

Следващия път, когато Алберто дойде във Фишино, той донесе пиле и накара Ливия да му го сготви.

— Не е особено младо — обясни й, докато наблюдаваше размахващото криле пернато, което държеше за врата. — Нито пък особено тлъсто. Но знаеш какво казват хората: gallina vecchia fa buon brodo. Колкото по-стара е кокошката, толкова по-добър е бульонът.

Той прекърши врата на пилето, преди да й го подаде с нескопосан поклон.

Тя не бе яла нищо, откакто бяха приключили със самуна хляб, и устата й се напълни със слюнки, докато месото вреше в тенджерата заедно с малко лук, целина и моркови, които Алберто също си беше донесъл.

— Ще хапнеш ли с мен? — попита я той.

— Не мога. Аз съм готвачката.

— Не забелязвам наоколо други клиенти. — Той придърпа два стола до кухненската й маса. — Освен това изглежда вкусно.

Тя остана изправена край печката.

— Това не променя нещата.

Алберто я наблюдаваше как извади пилето и го постави в една чиния, след което добави към бульона малко паста, за да се сгъсти.

— Толкова простичко ястие — отбеляза той, докато сърбаше шумно. — И въпреки това е толкова трудно да се приготви наистина добре. Страхотно е, Ливия.

Комплиментът я накара да се почувства малко по-добре въпреки нежеланието й.

— Благодаря ти.

— Няма ли да го опиташ?

— Не.

Тя вече бе решила, че ще хапне от остатъците. Дори Алберто не би могъл да погълне цяла тенджера с бульон, не и във времена, когато повечето хора не бяха опитвали месо поне от година, а пиле като това би могло да изхранва цяло семейство със седмици.

— Както искаш — пресегна се той отново към тенджерата. — Наистина е вкусно.

Тя прекрасно виждаше, че бульонът имаше онзи чудесен сивкав цвят, който се получава от добре сварено пиле, а тук-таме по повърхността се виждаха златните отблясъци от мазнината. Беше й прималяло от глад и ако не беше печката, на която да се облегне, най-вероятно щеше да припадне. Гледаше как поредната пълна лъжица потъва в устата му.

— А сега — каза той, протягайки се към пилето, — идва време за основното ястие.

Той го разчупи с дебелите си пръсти, ловко отделяйки бялото месо от костите, след което откъсна кълките и крилцата с добре отработени движения.

— Моля те — каза, посочвайки отново към празния стол.

— Не мога — повтори тя, но когато ароматът на месото изпълни въздуха, тя отново усети как главата й се завърта, а в крайна сметка, щом не те държат краката, не е голямо престъпление да се отпуснеш в някой стол. Алберто натика голямо парче месо в устата си и го сдъвка с изражение, напомнящо за екстаз. После отчупи по-малко парче и й го подаде. Тя понечи да протегне ръка, но усети дланта му върху своята, нежно притискайки я към масата. Разбра какво иска и покорно отвори уста, оставяйки го да пъхне парчето пиле в нея.

Затвори очи. Така беше по-лесно. Усети как дебелите му мазни пръсти докосват устните й, но всичко, което наистина имаше значение в този момент, беше плътният, богат аромат на месото, който изпълваше устата и ума й, изтиквайки на заден план всичко останало. Миг по-късно хапката вече я нямаше, а тя бе напълно неспособна да се пребори с желанията на тялото си и отвори уста за още, подобно на малко пиленце, протягащо човка, за да бъде нахранено. Двата дебели пръста отново се плъзнаха между устните й. С ужас установи, че ги облизва, жадна за всяка капчица мазнина.

Отвори очи, когато той отдръпна ръката си, засрамена от това, което току-що беше сторила. Но той вече протягаше нова хапка към нея. Бе откъснал двете малки късчета тъмно месо, намиращи се точно зад крилете, най-вкусната част от пилето. Тя отново затвори очи, отново усети пръстите му в устата си и отново ги облиза.

Чу гласа му в ухото си:

— Когато последния път ме попита защо съм избрал точно теб — прошепна той, — аз те излъгах. Причината не е само в това, че за мен е опасно да стана за смях. Избрах теб, защото те обичам.

Скрита зад мрака на клепачите си, беше й по-лесно да се престори, че нищо не се е случило, че не е чула думите му. Не каза нищо и след малко ново късче бяло месо беше пъхнато в устата й.

Прилоша й, след като Алберто си тръгна. Но същата вечер отиде в ъгъла на кухнята, където внимателно бе събрала кръвта на пилето в един тиган.

— Имам идея — каза тя на Мариса. — Какво ще кажеш за танка?

— Кой танк?

— Онзи, който се повреди, след като му направи магия. Ако успеем да го подкараме, ще можем да го използваме вместо трактор.

Мариса се замисли.

— Ще ми трябва кръв от петел.

Ливия й подаде тигана.

— А какво ще кажеш за кръв от много стара кокошка?

— Ще свърши работа. Но, Ливия, нито една от нас не знае как да управлява танк.

— Е, и? — сви рамене Ливия. — Не може да е кой знае трудно. Войниците го правят, а повечето от тях изглеждат ужасно глупави.

Същия следобед те отидоха до мястото насред полето, където се бе повредил немският танк. Мариса извади бутилката, която бе взела със себе си и изсипа някаква отвратително воняща течност в резервоара. След това положи ръце върху корпуса на танка.

— Пробвай сега — каза.

Ливия се покачи върху огромната военна машина и влезе вътре. Беше много тъмно — единствената светлина проникваше през няколкото процепа в бронята. Тясната кабина смърдеше на машинно масло, мъжка пот и още нещо, което не можеше да определи с точност. Най-вероятно кордит^[1].

Тя се настани в седалката и огледа механизмите за управление. Сториха й се доста прости. От двете й страни имаше някакви големи ръчки, които най-вероятно контролираха веригите. Точно пред нея тесен процеп предлагаше доста ограничен поглед към пътя отпред. Отдясно имаше няколко лоста и превключватели, чиято функция не й беше ясна. Забеляза един голям бутон, който може би включваше двигателя. Натисна го. Нищо не се случи. Тя премести ръчките в различни положения и опита отново. Този път целият танк се разтресе. За момент си помисли, че е стреляла с оръдието, но после осъзна, че вибрациите идват изпод краката й. Двигателят се беше задействал. Кабината се изпълни с гъст черен дим. Ливия натисна ръчките и машината се наклони напред.