Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (70)

ДЖОН

Ден и нощ кънтяха брадвите.

Джон не помнеше кога за последен път е спал. Затвореше ли очи, сънуваше битки. Отвореше ли ги, се биеше. Дори в Кралската кула чуваше непрестанното дънене на бронз, кремък и стомана в дърво, а когато се опитваше да отдъхне в топлия заслон горе на Вала беше още по-шумно. Манс беше включил в действие и тежки чукове и дълги триони със зъби от кост и кремък. Веднъж, докато се унасяше в изтощителен сън, от Гората на духовете се чу силен пукот и един огромен смърч се срина сред облак от прах и иглички.

— Лорд Сняг — каза Оуен и го разтърси за рамото. — Съмва се. Подаде ми ръка да му помогне да се изправи. Разбудиха се и другите, забутаха се, навличайки ботушите и затягайки коланите на мечовете в тясното пространство на заслона. Никой не проговори. Твърде уморени бяха, за да говорят. Малцина от тях бяха слизали от Вала през лоследните дни. Черен замък го бяха оставили на майстер Емон, сир Винтън Дебелия и още неколцина, твърде стари, за да държат оръжие.

— Сънувах, че кралят е дошъл — каза Оуен. — Майстер Емон пратил гарван и крал Робърт дойде с цялата си сила. Сънувах, че виждам златни знамена.

Джон се усмихна насила.

— Това би било хубава гледка, Оуен. — Стисна устни от болката, жегнала го в крака, заметна черното кожено наметало на раменете си, взе си патерицата и излезе на Вала.

Вятърът прати ледени ластари по дългата му кафява коса. На половин миля на север дивашките станове се бяха размърдали, огньовете им отправяха димни пръсти, които дращеха бледосивото утринно небе. Огледа шатрите от кожа и колибите от дървета и сплетени клони. На изток се виждаха коневръзи, на запад — мамути; а хора имаше навсякъде: точеха мечовете си, слагаха остриета на грубите си копия, навличаха грубите си доспехи от кожа, рог и кости. Още хиляди и хиляди се криеха в гората — тя им предлагаше заслон от стихиите и ги криеше от очите на омразните „врани“.

Стрелците вече пристъпваха напред и бутаха пред себе си кожените си прикрития.

— Ето че идат стрелите ни за закуска — заяви бодро Пип, както правеше всяка заран.

„Добре е, че се шегува с това — помисли Джон. — Все някой трябва да го прави.“ Преди три дни една от тези стрели за закуска беше улучила Арин Червения от Розов лес в крака. Още можеше да се види тялото му в подножието на Вала, ако човек си направеше труда да се наведе достатъчно. Джон реши, че е по-добре да се смеят на шегата на Пип, отколкото да мислят за Арин.

Прикритията представляваха наклонени дървени щитове, достатъчно широки, за да се скрият зад тях петима от свободния народ. Стрелците ги бутаха пред себе си, после коленичеха зад тях и стреляха през процепи в дървото. Първия път, когато диваците ги изтъркаляха напред, Джон заповяда да пуснат огнени стрели и подпалиха няколко, но след това Манс почна да ги покрива със сурови кожи. Сега всички огнени стрели на света не можеха да ги подпалят. Братята дори започнаха да се обзалагат кой от сламените им часови ще събере повече стрели преди да рухне. Ед Скръбния водеше с четири, а Отел Ярвик, Катурения Джон и Ват Дългото езеро имаха по три. Пип пък започна да нарича плашилата с имената на загиналите им братя.

— Така изглежда все едно, че сме повече — каза той.

— Повече със стрели в коремите — проплака Грен, но хрумването като че ли поокуражи братята, затова Джон позволи имената да останат и наддаването продължи.

На самия ръб на Вала стърчеше на три тънки крака месингово „мирско око“. Навремето майстер Емон го беше използвал, за да се взира в звездите — преди собствените му очи да го предадат. Дори от това разстояние с негова помощ не можеше да се сбърка огромната бяла шатра на Манс Райдър, съшита от кожите на бели мечки. Мирските лещи толкова приближаваха диваците, че дори можеше да различи лицата им. От самия Манс тази заран и помен нямаше, но жена му Дала поддържаше огъня отвън, а сестра й Вал доеше една коза до шатрата. Дала изглеждаше толкова наедряла, че беше цяло чудо, че може да се движи. „Детето ще дойде много скоро — помисли Джон, отмести окото на изток и намери костенурката. — Ей това също ще се появи много скоро.“ През нощта диваците бяха одрали един умрял мамут и сега замятаха суровата кървава кожа върху покрива на костенурката, още един пласт над кожите от овце и дивеч. Костенурката беше с кръгъл връх и осем огромни колелета, а под кожите имаше здрава дървена решетка. Когато диваците бяха започнали да я коват, Сатена помисли, че строят кораб. „Не е далече от истината.“ Костенурката представляваше преобърнат корпус, отворен при носа и кърмата — нещо като дълга зала на колела.

— Направиха си я, нали? — попита Грен.

— Почти. — Джон избута окото настрана. — Май днес ще дойде. Напълнихте ли буретата?

— Всички. През нощта са замръзнали здраво, Пип провери. Грен доста се беше променил от онова едро тромаво червеноврато момче, с което Джон се бе сприятел. Беше израснал с половин стъпка, гърдите и раменете му бяха заякнали, и нито беше рязал косата си, нито подрязвал брадата си след Юмрука на Първите. Изглеждаше грамаден и космат досущ като бизон, прякора, който му беше лепнал сир Алисър по време на обучението им. Но сега изглеждаше отпаднал. Когато Джон му го каза, Грен кимна.

— Чувам брадвите им нощем. Не мога да заспя от толкова сечене.

— Тогава иди да поспиш сега.

— Не искам.

— Аз искам. Искам да си починеш. Хайде, няма да те оставя да спиш по време на боя. — Усмихна се насила. — Ти си единственият, който може да размърда проклетите бурета.

Грен тръгна към заслона, а Джон се върна при далекогледа и затърси из стана на диваците. От време на време по някоя стрела профучаваше над главата му, но той беше научил да не им обръща внимание. Разстоянието беше голямо, а ъгълът на стрелбата — лош, възможността да го улучат — нищожна. Не можа да види Манс Райдър, но забеляза Тормунд Ужаса на великаните и двама от синовете му около костенурката. Синовете му се мъчеха с мамутската кожа, а Тормунд ръфаше печен кози крак и ревеше заповеди. На друго място видя дивака превъплъщенец Варамир Шестте кожи — вървеше през дърветата със скалната котка по петите му.

Когато чу дрънченето на веригите на макарата и железния стон на отварящата се врата на клетката, разбра, че Хоб им носи закуската, както всяка сутрин. Гледката с костенурката на Манс беше изцедила всичкия му апетит. Маслото беше почти привършило, а последното буре с катран беше изтъркаляно през ръба на ледената стена преди две нощи. Скоро щяха да привършат и стрелите, а нямаха стрелари да им направят нови. А по-предната нощ от запад беше долетял гарван, от сир Денис Малистър. Боуен Марш, изглежда, беше подгонил диваците чак до Сенчестата кула и още по-нататък, чак до мрачното Ждрело. При Моста на черепите беше срещнал Ревливеца с триста диваци и беше спечелил кървава битка. Но битката беше струвала скъпо. Над сто братя убити, сред които сир Ендрю Тарт и сир Аладейл Макарата. Стария Нар беше върнат в Сенчеста кула тежко ранен. Лекуваше го майстер Мълин, но щеше да мине доста време, докато стане годен да се върне в Черен замък.

Когато го прочете, Джон беше изпратил Зей до Къртичино на най-здравия им кон, за да помоли селяните да помогнат с хора на Вала. Тя така и не се върна. Когато прати Мъли след нея, той се върна и им донесе, че цялото село е напуснало. Най-вероятно Зей беше тръгнала с тях, право по кралския път. „Може би и ние трябва да направим като тях“ — помисли си вяло Джон.

Гладен или не, яде насила. Трябваше да яде, за да има сили. „А и може да се окаже последната ми храна. Може да е последната храна за всички нас.“ И тъкмо напълни корема си с хляб, сланина, лук и сирене, когато Коня изрева:

— Иде!

Никой не попита „какво“ иде. Нито пък на Джон му трябваше мирското око на майстера, за да я види как се тътри между предните шатри и дърветата.

— Не прилича много на костенурка — отбеляза Сатена. — Костенурките нямат козина.

— Повечето и колела нямат — каза Пип.

— Изсвири с бойния рог — заповяда Джон и Бурето изсвири два зова да събуди Грен и другите спящи, които бяха стояли на пост през нощта. Когато диваците настъпваха, Валът имаше нужда от всеки човек. „Боговете виждат, малко сме.“ Джон се озърна към Пип, Бурето и Сатена, Коня, Оуен и Тъпака, Тим Вързания език, Мъли, Празния ботуш и останалите, и се помъчи да си представи как тръгват рамо до рамо и меч до меч срещу сто крещящи диваци в мразовития мрак на онзи тунел, само с няколко железни решетки, които ги делят. И до това можеше да се стигне, ако не успееха да спрат костенурката преди да бъде разбита вратата.

— Голяма е — каза Коня. Пип млясна и подвикна:

— Помислете колко супа ще стане от нея. — Шегата му угасна, мъртвородена. „Изглежда почти умрял — помисли Джон. — Но всички сме такива.“ Кралят отвъд Вала разполагаше с толкова хора, че можеше да пуска винаги нови щурмоваци напред, но същата шепа черни братя трябваше да посреща всеки щурм и това ги беше превърнало в дрипи, също като плашилата.

Мъжете под дървото и кожите щяха да я теглят с все сила, да напъват с рамене и мишци, да изпъват жили, мъчейки се да превъртат колелата, но щом костенурката се опреше в портата, щяха да заменят въжетата с брадви. Добре поне че днес Манс не изпращаше напред мамутите си. Джон се радваше за това. Страховитата им мощ се беше изтощила пред Вала, а огромният им размер само ги превръщаше в лесни мишени. Последният от тях мреше вече от един ден и една нощ и скръбният му зов разкъсваше слуха им.

Костенурката се тътреше бавно през камъни, буци и храсти. Предишните атаки бяха стрували на свободния народ повече от сто жертви. Повечето още лежаха там, където бяха паднали. В затишията враните щяха да долетят и да започнат своя пир, но сега се разлетяха с крясъци. Видът на тази костенурка не им хареса повече, отколкото на него.

Сатена, Коня и останалите го гледаха и чакаха заповедите му. „Валът е мой“ — напомни си той.

— Оуен, при катапултите. Буре, двамата с Празен ботуш — на скорпионите. Останалите изпънете лъковете. Огнени стрели. Да видим дали ще можем да я подпалим. — Джон знаеше, че усилието сигурно ще е напразно, но щеше да е по-добре, отколкото да стоят и да гледат безпомощни.

Тромава и бавна, костенурката бе лесна мишена и скоро стрелците му с лъкове и арбалети я превърнаха в дървен таралеж… но мокрите кожи я пазеха и горящите стрели гаснеха още щом се забиеха в нея. Джон изруга тихо.

— Скорпиони — изкомандва той. — Катапулти.

Металните стрели на скорпионите се забиха дълбоко в кожите, но не нанесоха повече щети от горящите стрели. Камъните отскачаха от покрива на костенурката, оставяйки в дебелите пластове кожа само трапчинки. Някой камък от големите катапулти можеше и да я строши, но единият се беше съборил, а диваците заобиколиха отдалече полето на поразяване на другия.

— Джон, тя идва — каза Оуен Тъпия.

Виждаше го и сам. Педя по педя, крачка по крачка, костенурката се приближаваше с търкаляне, тропот и подрусване, и минаваше зоната на поразяване. Успееха ли диваците да стигат ледената стена, тя щеше да им осигури пълна защита и брадвите им щяха да забият необезпокоявано по набързо възстановената външна порта. А вътре само за няколко часа щяха да разчистят набързо нахвърляните в тунела отломки и вече нищо нямаше да може да ги спре, освен железните врати, няколкото замръзнали тела и онова, което братята на Джон успееха да хвърлят на пътя им.

Вляво от него катапултът изтътна и изпълни въздуха със свистящи камъни. Те забарабаниха по костенурката като градушка и изпопадаха на земята, без да й направят нищо. Диваците продължаваха да стрелят иззад своите „щитове“. Една стрела изсвистя и се заби в лицето на един от сламените човеци и Пип каза:

— Четири за Ват от Дълго езеро! Имаме равенство! — Следващата стрела свирна покрай ухото му. — Ей! — викна той надолу. — Аз не участвам в турнира!

— Кожите няма да пламнат — рече Джон колкото на другите, толкова н себе си. Единствената надежда, която им оставаше, бе да се опитат да разбият костенурката, когато стигне до Вала. Колкото и здраво да беше построена, ако нещо тежко паднеше отгоре й от седемстотин стъпки, все трябваше да причини някаква щета.

— Грен, Оуен, Буре. Давайте!

Край заслона бяха подредени дузина дървени бурета. Бяха пълни с ломени камъни: чакъла, който черните братя редовно пръскаха по пътеките. Предния ден, след като видя, че Диваците покриват костенурката с овчи кожи, Джон каза на Грен да налеят в буретата вода. Водата щеше да се просмуче в ломения камък и през нощта цялото това нещо щеше здраво да замръзне.

— Защо трябва да ги замразяваме? — попита Грен. — Защо просто не изтъркаляме буретата както са си?

Джон отвърна:

— Ако се ударят във Вала както са си, ще се пръснат и чакълът ще се попилее. А не искаме да ръсим курвенските синове по главичките с камъчета, нали?

Той натисна с рамо едно от буретата заедно с Грен, а Бурето и Оуен подхванаха друго.

— Цял тон тежи тоя шибалник — оплака се Грен.

— Обърни го и го изтъркаляй — каза Джон. — И внимавай, че ако се изтъркаля на крака ти, ще свършиш като Празен ботуш.

След като обърнаха бурето, Джон сграбчи най-близката факла и я разлюля над повърхността на Вала, за да стопи малко леда. Тънката водна коричка помогна бурето да се затъркаля по-лесно. Всъщност твърде лесно — за малко да го изтърват. Но накрая, с усилията на четиримата, го изтъркаляха до самия ръб и отново го изправиха.

Тъкмо бяха подредили четири бурета точно над портата, когато Пип извика:

— Костенурка чука на вратата ни!

Джон се наведе да погледне. „Заграждения, Марш е трябвало да построи заграждения.“ Толкова много неща бе трябвало да се направят. Сега диваците извличаха мъртвите великани пред портата. Коня и Мъли хвърляха по тях камъни и на Джон му се стори, че видя как един от мъжете долу падна ударен, но камъните бяха твърде малки, за да направят нещо на самата костенурка. Коня го хвана за рамото, дръпна го назад и каза:

— Не се навеждай така.

— Трябваше да вдигнем прегради. — Стори му се, че чува трясък на брадви по дърво, но може би просто ушите му кънтяха от страх. Викна на Грен:

— Давай.

Грен застана зад едно от буретата, опря с рамо, изпъшка и започна да бута. Оуен и Мъли му се притекоха на помощ. Изтикаха бурето на една стъпка, после — на още една. И то изведнъж пропадна.

Чуха как изтътна по разяденото северно лице на стената по пътя си надолу, а след това — пукот и трясък на кършещо се дърво, последвани от викове и крясъци. Сатена зарева от възторг, а Оуен Тъпака заподскача в лудешки танц. Пип се надвеси над ръба и извика:

— Я, че тая костенурка била тъпкана със зайци! Вижте как се разбягаха!

— Още! — изрева Джон, и Грен и Бурето натиснаха с рамене следващото буре и го отпратиха в пропастта.

Предната част на костенурката на Манс бе разбита, а диваците се изсипваха от задния край и тичаха презглава към стана си. Сатена надигна арбалета си и прати няколко стрели по тях, за да ги подкара по-бързо. Брадатият Грен се хилеше, а Пип пускаше шеги. Днес никой от тях нямаше да умре.

„Днес не, но утре…“ Джон се обърна към заслона. На мястото на дванадесетте замръзнали бурета бяха останали осем. Едва сега си даде сметка колко е изтощен и колко го боли раната. „Трябва да поспя. Няколко часа поне.“ Можеше да прескочи при майстер Емон за малко сънно вино, то щеше да помогне.

— Слизам долу в Кралската кула — каза им той. — Извикайте ме, ако Манс предприеме нещо. Пип, ти държиш Вала.

— Аз ли? — каза Пип.

— Той ли? — каза Грен.

Джон се усмихна, махна с ръка и се запъти към клетката. Чашата сънно вино наистина помогна и скоро след като се опъна на тесния нар, той заспа. Сънищата му бяха странни и объркани, изпълнени със странни гласове, викове и крясъци, и със звука на боен рог, силен и плътен, една-единствена протяжна нота, застинала във въздуха.

Когато се събуди, небето зад тясната амбразура, служеща за прозорец, бе черно, а над него стояха четирима мъже, които не познаваше. Единият държеше фенер.

— Джон Сняг — рече грубо най-високият. — Обувай ботушите и ела с нас.

Първата му замаяна мисъл беше, че Валът някак е паднал, докато е спал, че Манс Райдър е пратил още великани или друга костенурка и е пробил през портата. Но щом разтърка очи, видя, че непознатите са в черно от глава до пети. „Това са мъже на Нощния страж“ — осъзна Джон.

— Къде? Кои сте вие?

Високият даде знак и двама от останалите издърпаха Джон от постелята му. Поведоха го нагоре, на половин извивка на стълбището, до солария на Стария мечок. Джон видя стоящия до огъня майстер Емон, свил ръце на бастуна си от черна тръстика. Септон Целадор както обикновено беше пиян, а сир Винтън Дебелия спеше в стола до прозореца. Другите братя му бяха непознати. С изключение на един.

Безупречен в обшития си с кожа черен плащ и лъснатите ботуши, сир Алисър Торн се обърна и каза:

— Ето ви го обърни-плаща, милорд. Копелето на Нед Старк от Зимен хребет.

— Не съм обърни-плащ, Торн — каза хладно Джон.

— Ще видим. — В кожения стол зад масата, където Стария мечок пишеше писмата си, седеше широкоплещест мъж с квадратна челюст. Джон не го познаваше. — Да, ще видим — повтори той. — Няма да отречеш, че си, Джон Сняг, надявам се? Копелето на Старк?

— Лорд Сняг, така обича да се нарича той. — Сир Алисър беше мършав, дребен и жилав мъж, и точно сега кремъчните му очи блеснаха насмешливо.

— Ти беше този, който ме нарече „лорд Сняг“ — каза Джон. Сир Алисър обичаше да лепи прякори на момчетата, които обучаваше в Черен замък. Стария мечок го беше изпратил в Източен крайморски страж. „Това трябва да са хора от Източния страж. Птицата все пак е стигнала до Котър Пайк и той ни е изпратил помощ.“ — Колко души сте довели? — попита той мъжа зад масата.

— Аз ще задавам въпросите — отвърна мъжът с квадратната челюст. — Обвинен си в клетвопрестъпничество, страхливост и дезертьорство, Джон Сняг. Отричаш ли, че си изоставил своите братя да загинат на Юмрука на Първите и си се присъединил към диваците на Манс Райдър, онзи самозван „крал отвъд Вала“?

— Изоставил съм братята си?! Тогава проговори майстер Емон.

— Милорд, двамата с Донал Ноя обсъдихме тези неща, когато Джон Сняг се върна при нас, и обясненията на Джон ни задоволиха.

— Е, мен не са ме задоволили, майстер — каза мъжът с квадратната челюст. — Искам да чуя тези обяснения лично. Да!

Джон преглътна гнева си.

— Никого не съм изоставил. Напуснах Юмрука на Първите с Кории Полуръката, за да разузнаем Шепнещия проход. Към диваците се присъединих по заповед. Полуръката се боеше, че Манс може да е намерил Рога на Зимата…

— Рога на Зимата ли? — Сир Алисър се изсмя. — Да не са ти заповядали и снарките им да преброиш, лорд Сняг?

— Не, но великаните им преброих, доколкото можах.

— Сир — сряза го мъжът с квадратната челюст. — Към сир Алисър ще се обръщаш със сир, а към мен — с милорд. Аз съм Джанос Слинт, лордът на Харънхъл и командир тук в Черен замък, докато Боуен Марш се върне със своя гарнизон. Ще се държиш към нас с подобаващата учтивост. Няма да търпя един помазан рицар като сир Алисър да бъде подиграван от едно предателско копеле. — Вдигна ръка и насочи месестия си показалец към лицето на Джон. — Отричаш ли, че си лягал с дивачка?

— Не. — Скръбта на Джон по Игрит все още беше твърде прясна, за да може, да го отрече. — Не, милорд.

— И Полуръката ти е заповядал да чукаш тая немита курва, така ли? — попита злобно ухилен сир Алисър.

— Тя не беше курва, сир. Полуръката ми каза да правя всичко, което ми кажат диваците, но… няма да отрека, че направих повече, отколкото бях длъжен, че… не бях безразличен към нея.

— Значи признаваш, че си клетвопрестъпник — каза Джанос Слинт. Половината мъже от Черен замък навестяваха от време на време Къртичиното, за да „копаят съкровища“ в бардака, но Джон нямаше да опозори паметта на Игрит, приравнявайки я към курвите.

— Наруших клетвата си с жена. Това признавам. Да.

— Да, милорд! — Слинт се намръщи. Беше широк като Стария мечок в раменете и несъмнено щеше да оплешивее като него, стига да доживееше годините му. Половината му коса вече беше окапала, макар че не можеше да е на повече от четиридесет.

— Да, милорд — каза Джон. — Вървях с диваците и ядях от храната им, както ми заповяда Полуръката, а постелята си делях с Игрит. Но се заклевам пред вас, плаща си не съм обръщал. Избягах от магнаря при първата възможност и никога не съм вдигал оръжие срещу братята си, нито срещу кралските владения.

Лорд Слинт го изгледа с присвити очи, после заповяда:

— Сир Глендън, доведете другия пленник.

Сир Глендън беше високият, който бе измъкнал Джон от постелята му. С него излязоха още четирима, и скоро се върнаха с пленника — мършав дребен мъж с окована ръка и крак. Имаше само една вежда, космато чело и мустак, който приличаше на необърсано петно мръсотия. Лицето му беше подуто от отоци и предните му зъби бяха избити.

Мъжете от Източен страж хвърлиха грубо пленника си на пода. Лорд Слинт го изгледа навъсено.

— Този ли е, за който ни говори? Пленникът примига с жълтите си очи.

— Аха. — Джон чак сега позна Дрънчащата ризница. „Без бронята си е съвсем различен човек“ — помисли той. — Аха — повтори дивакът, — туй е страхливецът, дето уби Полуръката. Горе, на Замръзнали нокти беше, след като изловихме другите врани и ги избихме до един. И тоя щяхме да го свършим, ама той си изпроси жалкия животец, предложи да тръгне с нас, ако го вземем. Полуръката се закле, че ще види мъртъв тая отрепка, ама вълкът го разкъса, а пък тоя му разпра гърлото. — После се ухили на Джон със счупените си зъби и изхрачи кръв в краката му.

— Е? — обърна се рязко Джанос Слинт към Джон. — Това отричаш ли го? Или ще ми твърдиш, че Корин ти е заповядал да го убиеш?

— Той ми каза… — Думите идваха трудно. — Каза ми да направя всичко, което поискат от мен.

Слинт погледна другите мъже от Източен страж.

— Това момченце да не мисли, че съм паднал на главата си от някой фургон с ряпа?

— Лъжите ти няма да те спасят, лорд Сняг — предупреди го сир Алисър. — Ще изтръгнем истината от тебе, копеленце.

— Казах ви истината. Конете ни грохнаха от умора, а Дрънчащата ризница вече ни догонваше. Корин ми нареди да се престоря, че минавам на страната на диваците. „Няма да се колебаеш, каквото и да поискат от теб“, така каза. Знаеше, че ще ме накарат да го убия. Дрънчащата ризница все едно щеше да го убие, и това го знаеше.

— Значи твърдиш, че великият Корин Полуръката се е боял от тази твар? — Слинт погледна Дрънчащата ризница на пода и изсумтя.

— Всички се боят от Господаря на костите — изръмжа дивакът. Сир Глендън го изрита и той млъкна.

— Не съм казвал това — настоя Джон. Слинт удари с юмрук по масата.

— Изслушах те! Изглежда, че сир Алисър те е преценил съвсем точно. Лъже копелдашката ти уста. Е, аз няма да търпя това. Няма! Може и да си подвел оня сакат, но няма да подведеш Джанос Слинт! Джанос Слинт не преглъща лесно лъжите. Или мислиш, че черепът ми е тъпкан със зеле?

— Не знам с какво ви е тъпкан черепът. Милорд.

— Лорд Сняг е нагъл, на всичко отгоре — каза сир Алисър. — Убил е Корин, точно както неговите приятелчета обърни-плащове са убили лорд Мормон. Няма да се изненадам, ако разбера, че това е част от един и същ заговор. Нищо чудно и Бенджен Старк да има пръст в това. Доколкото знаем, той и сега седи в шатрата на Манс Райдър. Нали ги знаете тия Старки, милорд.

— Знам ги — каза Джанос Слинт. — Знам ги много добре. Джон смъкна ръкавицата и им показа изгорялата си ръка.

— Изгорих ръката си, докато бранех лорд Мормон. А чичо ми беше мъж на честта. Той никога не би могъл да престъпи клетвите си.

— Като тебе ли? — подигра се сир Алисър. Септон Целадар се окашля.

— Лорд Слинт — заговори той, — това момче отказа да положи клетвите си в септата, а отиде отвъд Вала, за да изрече словата си пред дърво на сърцето. Пред бащините си богове, рече, но тия богове са и на диваците.

— Тия богове са на Севера, септоне. — Майстер Емон беше вежлив, но твърд. — Господа, когато Донал Ноя беше убит, тъкмо този младеж, Джон Сняг, пое Вала в ръцете си и го удържа срещу цялата стихия от север. Той доказа, че е храбър, верен и съобразителен. Ако не беше той, с пристигането си щяхте да заварите в тази стая да седи Манс Райдър, лорд Слинт. Правите огромна грешка. Джон Сняг беше личният стюард и скуайър на лорд Мормон. Беше избран на този пост, защото лорд-командирът виждаше в него много обещаваща личност. Както и аз.

— Обещаваща? — каза Слинт. — Е, обещанията може да се окажат лъжливи. На ръцете му е кръвта на Корин Полуръката. Мормон е вярвал в него, казвате, но какво от това? Зная какво е да бъдеш предаден от хора, на които си вярвал. О, да. А и вълчия им нрав го познавам. — Вдигна пръст към лицето на Джон. — Твоят баща умря като предател.

— Моят баща беше убит. — Джон вече не го интересуваше какво ще правят с него. Нямаше да търпи повече лъжи за баща си.

Слинт почервеня.

— Убит ли? Нагло пале такова! Крал Робърт още не беше изстинал, когато лорд Едард тръгна срещу сина му. — Надигна се от стола. Беше по-нисък от Мормон, но по-широкоплещест. Плащът му бе закопчан отпред с малко златно копие с червен емайл. — Баща ти умря под меча, но той беше благородник, Ръка на краля. За теб въжето ще е достатъчно. Сир Алисър, отведете този обърни-плащ в ледена килия.

— Слушам, милорд. — Сир Алисър сграбчи Джон за рамото. Джон се извърна и го стисна за гърлото с такава ярост, че го надигна от пода. Щеше да го удуши, ако мъжете на Източния страж не го бяха издърпали. Торн разтри гърлото си.

— Сами видяхте, братя. Той е дивак.