Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 295 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от operate)

АРЯ

Небето беше черно като стените на Харънхъл зад тях и дъждът се лееше тихо и непрестанно, приглушаваше тропота на копитата на конете и се стичаше по лицата им.

Яздеха на север, надалече от езерото, по разкаляния селски път. Аря водеше в неуморен тръс докато дърветата около тях не се сгъстиха. Горещата баница и Джендри се стараеха да не изостават. Вълци виеха някъде в далечината и тя чуваше тежкото дишане на Баницата. Никой не проговаряше. От време на време Аря се обръщаше да се увери, че двете момчета не са изостанали твърде много и да види дали не ги гонят.

Знаеше, че рано или късно ще тръгнат по дирите им. Беше откраднала три коня от конюшните и карта и кама от покоите на самия Рууз Болтън, а на всичко отгоре беше убила пазача на задната порта, като му сряза гърлото, когато той се наведе да вдигне изтърканата желязна монета, дадена й от Джакен Х’гхар. Щяха да го намерят и щеше да се вдигне голямата врява. Щяха да събудят лорд Болтън и да претърсят Харънхъл от таваните до мазетата, и тогава щяха да открият, че липсват картата и камата, заедно с три меча от оръжейната, хляб и сирене от кухните, едно хлебарче, един ковашки чирак и една виночерпка на име Нан… или Невестулката, или Ари, зависи кого ще попиташ.

Владетелят на Дредфорт нямаше да тръгне лично. Рууз Болтън щеше да си остане в леглото, меката му бяла плът щеше да е покрита с пиявици, и щеше да раздава заповеди с тихия си шепнещ глас. Ловът сигурно щеше да поведе неговият човек Уолтън, онзи, когото наричаха Стоманените пищялки заради наколенниците, които никога не сваляше от дългите си крака. Или щеше да е мърлявият Варго Хоут с неговите наемници, наричащи себе си Храбрата дружина. Другите ги наричаха Кървавите глумци (макар и никога в лицата им), а понякога и Стъпковците — заради навика на лорд Варго да сече ръцете и стъпалата на хора, които са го ядосали.

„Ако ни хванат, ще ни отсекат ръцете и краката — помисли Аря, — а след това Рууз Болтън ще ни одере живи.“ Още беше облечена в дрехите си на паж, а над сърцето й беше извезан гербът на лорд Болтън — одраният мъж на Дредфорт.

Всеки път щом се обърнеше, очакваше да види пламъците на факли, изливащи се от далечната порта на Харънхъл или пробягващи по бойниците на високите стени, но нямаше нищо. Харънхъл продължаваше да спи, докато не се изгуби в тъмното и мрачният му силует не се скри зад дърветата.

Когато стигнаха първия поток, Аря пое по извиващото се русло. Яздиха така около четвърт миля, след което излязоха на каменист бряг. Надяваше се, че ако преследвачите им поведат кучета, това ще ги накара да изгубят миризмата. На пътя не можеха да останат. „Смърт има на пътя — каза си тя. — Смърт има по всички пътища.“

Джендри и Горещата баница не оспорваха избора й. В края на краищата картата държеше тя, а Горещата баница изглеждаше почти толкова наплашен от нея, колкото и от възможните им преследвачи. Нали беше убила пазача. „По-добре е да се бои от мен — каза си тя. — Така поне ще прави каквото му кажа, вместо да забърка някоя глупост.“

Даваше си сметка, че самата тя би трябвало да е изплашена. Беше само на десет години — слабичко момиче, яздещо на откраднат кон в тъмната гора. Но кой знае защо, се чувстваше много по-спокойна, отколкото в Харънхъл. Дъждът беше измил кръвта от пръстите й, а на гърба имаше меч. Вълци дебнеха в тъмното като длъгнести сиви сенки, но Аря Старк изобщо не се страхуваше. „Страхът реже по-дълбоко от мечовете“, шепнеше си тя думите, на които я беше учил Сирио Форел. И си повтаряше също така думите на Джакен: „Валар моргулис“.

Дъждът спря и заваля отново, и пак спря, и пак заваля, но си имаха наметала, които ги пазеха. Аря продължаваше да води упорито, но бавно — твърде тъмно беше под дърветата за по-бърза езда. Никое от двете момчета не беше добър ездач, а от размекнатата земя стърчаха дебели коренища и скрити под шумата камъни. Прекосиха друг път с дълбоки, пълни с дъждовна вода коловози, но Аря остави и него. Водеше ги през заоблените хълмове, през ниски горички и гъсти храсталаци, по дъното на тесни долове, където натежалите от дъждовната влага клони ги шибаха в лицата.

Кобилата на Джендри веднъж се спъна и го хвърли от седлото, но слава на боговете, нито конят, нито ездачът пострадаха, а Джендри само я изгледа с вечното си упорито изражение и отново се качи на седлото, без да каже и дума. Скоро след това се натъкнаха на три вълка, които разкъсваха тялото на убит фавн. Когато конят на Горещата баница подуши миризмата, изцвили уплашено и побягна. Два от вълците също хукнаха, но третият вдигна глава и оголи зъби, готов да брани плячката си.

По-късно минаха през някакво изпепелено село и подкараха внимателно между руините на почернелите къщи и покрай мъртъвците, обесени на ябълките покрай пътя. Когато Горещата баница ги видя, започна да се моли, зашептя плаха молитва към Майката за милост и я заповтаря неспирно. Аря изгледа отдолу останалите вече почти без плът трупове в гниещите им дрипи и изрече собствената си молитва. „Сир Грегър — гласеше тя, — Дънсън, Поливър, Раф Сладура. Веселяка и Хрътката. Сир Илин, сир Мерин, крал Джофри, кралица Церсей.“ Завърши с валар моргулис, пипна монетата на Джакен, прибрана грижливо под колана й, след което се пресегна и без да спира, си откъсна една ябълка между обесените мъртъвци. Беше презряла и червива, но тя я изяде с червеите.

Този ден настъпи без зора. Небето бавно изсветля, но така и не видяха слънцето. Строените като войници борове стърчаха облечени в мрачно зелено, широколистните дървета — с ръждивочервено и златисто, тук-там започнало да покафявява. Спряха колкото да напоят конете, да хапнат студената си оскъдна закуска — разчупиха един от самуните, откраднат от Баницата от кухните, и си поделиха парче кораво сирене.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита я Джендри.

— На север — каза Аря.

Горещата баница се огледа недоверчиво.

— А къде е север?

Тя му посочи с парчето сирене.

— Ей натам.

— Но слънце няма. Откъде знаеш?

— По мъха. Виждаш ли как расте главно от едната страна на дърветата? Това е юг.

— Какво ще търсим на север? — попита Джендри.

— Тризъбеца. — Аря разгъна откраднатата карта да им покаже. — Виждате ли? Стигнем ли Тризъбеца, ще трябва просто да продължим нагоре по течението, за да стигнем до Речен пад, ето тук. — Пръстът й се плъзна по картата. — Пътят е дълъг, но няма да се изгубим, стига да се придържаме към реката.

Горещата баница примига над картата.

— Кое е Речен пад?

Речен пад беше нарисуван като кула на замък между сливащите се две реки, Повален камък и Червена вилка.

— Ето. — Тя му показа. — Пише „Речен пад“.

— Ама ти можеш да четеш? — удиви се той, сякаш му беше казала, че може да върви по вода.

Аря кимна.

— Стигнем ли до Речен пад, спасени сме.

— Така ли? Защо?

„Защото Речен пад е замъкът на дядо ми и моят брат Роб ще е там“, искаше й се да му каже. Но прехапа устна и нави картата.

— Защото така. Но само ако стигнем дотам.

Качи се първа на седлото. Беше й неприятно, че трябва да крие истината от Горещата баница, но не можеше да му довери тайната си. Джендри знаеше, но това беше друго. Джендри също си имаше тайна, макар че, изглежда, сам не знаеше каква точно е тя.

Хълмовете не бяха високи, нито особено стръмни, но сякаш нямаха край и на тях скоро им омръзна това безкрайно спускане и катерене и поеха по равното, покрай коритата на малки поточета и през лабиринт от плитки дерета, където дърветата ги закриваха със саван от есенни листа.

От време на време тя пускаше Джендри и Баницата напред, а сама се връщаше да се помъчи да обърка следите им, като през цялото време се вслушваше за преследвачи. „Твърде бавно — казваше си, прехапала устна, — твърде бавно вървим, ще ни догонят.“ Веднъж от билото на един рид забеляза тъмни фигури да прехвърлят потока в долината под тях и за миг се уплаши, че конниците на Рууз Болтън са ги догонили, но когато погледна отново, разбра, че това е глутница вълци. Сбра длани пред устата си и ги поздрави с вой: „Аууууууууууууууууууооооооооооооооооооо!“ Когато най-големият от вълците вдигна глава и й отвърна, Аря потръпна.

Някъде към пладне Горещата баница започна да се оплаква. Задникът му се бил натъртил, а седлото го ожулило между краката, и освен това трябвало да поспи.

— Толкова съм уморен, че ще падна от коня. Аря погледна Джендри.

— Ако падне, кой според теб ще го намери пръв, вълците или Глумците?

— Вълците — отвърна Джендри. — Имат по-добър нюх. Горещата баница отвори уста и я затвори. Не падна от коня. Скоро след това дъждът започна отново. Все още не бяха зървали слънцето. Ставаше все по-студено, бели валма мъгла започнаха да се стелят между боровете и скоро покриха земята.

Джендри се чувстваше почти толкова зле, колкото Горещата баница, но беше упорит и не се оплакваше. Седеше непохватно в седлото, с много решително изражение, но за Аря не беше трудно да разбере, че хич го няма в ездата. „Трябваше да се сетя“ — помисли си тя. Самата тя беше яздила, откакто се помнеше, отначало пони като малка, след това — кон, но Джендри и Горещата баница бяха градски момчета, а градското простолюдие ходеше пеш. Йорен им беше дал животни за езда, когато ги взе от Кралски чертог, но да седиш на магаре или да се друсаш в някой фургон по кралския път беше едно. Да водиш ловджийски кон през дивите гори и изгорелите поля беше съвсем друго.

Аря разбираше, че сама би напреднала много повече, но не можеше да ги остави. Те бяха нейната глутница, приятелите й, единствените живи приятели, които й бяха останали, и ако не беше тя, щяха да си останат в Харънхъл: Джендри да се поти над наковалнята си, а Горещата баница — в кухните. „Ако Глумците ни хванат, ще им кажа, че съм дъщеря на Нед Старк и сестра на Краля на Севера. Ще им заповядам да ме отведат при брат ми и да не посягат на Баницата и на Джендри.“ Но можеше да не й повярват, а и да й повярваха… лорд Болтън беше знаменосец на брат й, но въпреки всичко я плашеше. „Няма да позволя да ни хванат — закле се безмълвно Аря и посегна над рамото си да пипне дръжката на меча, който Джендри беше откраднал за нея. — Няма.“

Късно следобед излязоха от дърветата и се озоваха на брега на някаква река. Горещата баница изрева от възторг.

— Тризъбеца! Сега просто трябва да тръгнем срещу течението, както ни каза. Почти стигнахме!

Аря прехапа устна.

— Не мисля, че това е Тризъбеца. — Реката беше придошла от дъжда, но въпреки това не изглеждаше по-широка от тридесетина стъпки. Помнеше, че Тризъбеца е доста по-широк. — Много малка е, за да е Тризъбеца, а и не сме изминали достатъчно път.

— Изминахме — настоя Горещата баница. — Цял ден яздихме и почти не сме спирали. Трябва да сме изминали много път.

— Я дай да погледнем пак картата — каза Джендри.

Аря слезе, извади картата и я разгъна. Дъждът забарабани по кожата.

— Ние сме някъде тук, мисля — рече тя и посочи.

— Но — каза Баницата, — това не може да е целият път, който минахме. Виж, Харънхъл е ето тук, до пръста ти, ти почти го докосваш. А яздихме цял ден!

— Има много и много мили преди да стигнем Тризъбеца — каза тя. — Няма да го стигнем за дни. Това е друга река, някоя от тези, виж. — Показа му една от по-тънките сини линии, всяка със ситно изписано по посока на течението й име. — Реката Дари или Зелена ябълка, или Девичата… ето тук, тази, Малка върбица, може да е тя.

Горещата баница погледна реката.

— Не ми изглежда толкова малка. Джендри също се мръщеше.

— Виж, тази, дето сочиш, се влива в друга.

— Голяма върбица — разчете тя.

— Добре де, Голяма върбица. Виж, Голяма върбица се влива в Тризъбеца, значи можем по едната да стигнем до другата, но трябва да тръгнем по течението, не срещу него. Освен ако тази река тук не е Малка върбица, ако ей тази, другата…

— Скоклив бързей — прочете Аря.

— Виж, той извива и се стича към езерото, обратно при Харънхъл. — Джендри проследи с пръст кривата линия.

Горещата баница се ококори.

— Не! Върнем ли се, ще ни убият!

— Трябва да разберем коя река коя е — заяви упорито Джендри. — Трябва някак да разберем.

— Да, ама не можем. — Вярно, че на картата имаше изписани имена, но нямаше как да се ориентират. — Няма да вървим нито нагоре, нито надолу по течението — реши тя и нави картата. — Ще я минем и ще продължим на север.

— Конете могат ли да плуват? — попита недоверчиво Баницата. — Изглежда дълбоко, Ари. Ами ако има змии?

— А дали вървим на север? — попита Джендри. — Всички тези хълмове… ако сме обърнали назад…

— Мъхът по дърветата… Той й посочи близкото дърво.

— Мъхът по това дърво е от трите страни, а на другото няма никакъв мъх. Може да сме се объркали и просто да обикаляме в кръг.

— Може — каза Аря, — но все едно ще премина реката. Вие можете да дойдете с мен или да останете тук. — Метна се на седлото, без повече да ги поглежда. Ако не искаха да продължат с нея, да си търсят сами Речен пад, макар че най-вероятно Глумците щяха да ги намерят преди това.

Наложи се да продължи близо половин миля по брега, докато намери място, където й се стори, че има брод. Но кобилата нагази във водата доста неохотно. Реката, каквото и да й беше името, течеше кафява и бърза, а в най-дълбокото по средата на коритото водата стигна до корема на животното. Ботушите на Аря се напълниха с вода, но тя все пак успя да излезе на отсрещния бряг. Чу плясъци отзад и боязливото цвилене на една от кобилите. „Тръгнаха все пак. Добре.“ Обърна се и загледа как момчетата се борят с бързея. Най-сетне излязоха при нея, целите мокри.

— Не е Тризъбеца — каза тя. — Сигурна съм.

Следващата река се оказа по-плитка и по-лесна за преминаване. Тя също не беше Тризъбеца и никой не се опита да спори, като им каза, че трябва да я преминат.

По здрач спряха, та конете да отпочинат, и похапнаха хляб и сирене.

— Мокър съм и ми е студено — оплака се Горещата баница. — Вече сме много далеко от Харънхъл, сигурен съм. Можем да си напалим огън…

— Не! — казаха в един глас Аря и Джендри. Горещата баница трепереше. Аря изгледа Джендри накриво. „Каза го с мен, както Джон в Зимен хребет.“ Джон Сняг й липсваше най-много от братята й.

— Не можем ли да поспим поне? — примоли се Горещата баница. — Толкова се уморих, Ари, и задникът ми се натърти. Май са ми излезли мехури.

— Ако те хванат, ще ти излязат повече — каза тя. — Трябва да продължим. Никакво спиране.

— Но вече е тъмно, а и луната не се вижда.

— Качвай се на коня.

Аря бавно продължи напред, но скоро усети, че умората притиска и нея. Имаше нужда от сън не по-малко от Баницата, но не смееше да спре. Ако заспяха, можеха да се събудят обкръжени от Варго Хоут, Шагуел Шута, Верния Урсвик, Рордж, Хапката, септон Ът и всички останали негови чудовища.

Но след още малко движението на кобилата й подейства толкова успокоително, като бебешка люлка, че Аря усети как клепачите й натежават. Притвори ги само за миг и отново ги отвори широко, стресната. „Не мога да заспя — изкрещя си тя наум, — не мога, не мога!“ Срита кобилата и подкара в тръс. Но нито тя, нито конят можеха да издържат на скоростта и само след няколко мига отново тръгнаха в бавен ход, а след още няколко очите й отново се затвориха. Този път не се отвориха толкова бързо.

А когато се отвориха, тя видя, че кобилата е спряла и поска туфа трева, а Джендри я разтърсва за рамото.

— Заспа — каза й той.

— Само да ми отпочинат очите.

— Доста си почиваха. Конят ти обикаляше в кръг, но чак когато спря, разбрах, че си заспала. Горещата баница също закъса: набута се в един клон, падна и така се развика, че би трябвало да го чуеш. Но и това не можа да те събуди. Трябва да спреш и да поспиш.

— Мога да продължа, докато и вие можете. — Тя се прозя.

— Лъжеш — каза й той. — Продължавай, ако си толкова глупава, но аз спирам. Поемам първия пост. Ти поспи.

— А Горещата баница?

Джендри й посочи. Горещата баница вече беше свит на кълбо под наметалото си върху постеля от мокри листа и тихо похъркваше. В юмрука си стискаше голямо парче сирене, но изглежда, беше заспал между хапките.

Аря разбра, че няма смисъл да спори. Джендри беше прав. „Глумците също ще трябва да спят“, каза си тя с надеждата, че ще е така. Беше толкова уморена, че едва успя да се смъкне на земята, но не забрави да върже коня преди да си намери място под един бряст. Земята беше корава и влажна. Зачуди се колко ли време ще мине, докато пак ще може да поспи в легло, с топла храна и огън да я стопли. Последното, което направи преди да затвори очи, беше да извади меча си от ножницата и да го постави до себе си.

— Сир Грегър — прошепна тя. — Дънсън, Поливър, Раф Сладура. Веселяка и… Веселяка… Хрътката…

Сънищата й бяха червени и диви. Глумците ги настигаха, бяха поне четирима — бледоликият лисенец и един тъмнокож свиреп мъж с брадва от Ибин, нашареният с белези дотрак Иго и един от Дорн, чието име така и не бе научила. Приближаваха се, препускайки в дъжда, ръждясалите им ризници стържеха върху кожените елеци, мечовете и брадвите им дрънчаха на седлата. Мислеха си, че идват да я уловят, осъзна тя с цялата странно рязка увереност, присъща на сънищата, но грешаха. Тя беше ловецът, а плячката бяха те.

В съня си Аря не беше малкото момиче. Беше вълк, грамаден и силен, и когато излезе от дърветата пред тях и оголи зъби в ниско протяжно ръмжене, надуши вонята на страх на коне, както и на хора. Конят на лисенеца се изправи на задните си крака и изцвили от ужас, а другите си завикаха на човешка реч, но преди да успеят да реагират, другите вълци изскочиха от тъмното и от дъжда, голяма глутница, мършави, мокри и мълчаливи.

Битката беше кратка и кървава. Косматият мъж падна още докато вадеше брадвата си, тъмнокожият издъхна, докато опъваше лъка си, а светлокожият от Лис обърна коня си да побегне. Братята и сестрите й го догониха, налитаха от всички страни, хапеха коня му за краката — и разкъсаха гърлото на мъжа още докато падаше на земята.

Само мъжът със звънчетата в косата остана на място. Конят му изрита една от сестрите й в главата, друг от братята й той посече с извития си сребърен нокът, а косата му тихо звънеше.

Изпълнена с гняв, тя скочи на гърба му и го събори от седлото. Докато падаха, челюстите й се забиха в мишницата му, зъбите й потънаха в кожа, вълна и мека плът. Когато паднаха, тя дръпна свирепо със зъби, откъсна крака му от рамото и го разтърси. В студения, черен дъжд пръснаха топли червени капки.