Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (60)

ТИРИОН

Тирион се облече на тъмно, заслушан в тихото дишане на жена си от леглото, което деляха. „Сънува“ — помисли си той, когато Санса промълви нещо — име някое, може би, макар да беше твърде тихо, за да е сигурен — и се обърна на другата страна. Като мъж и жена, те спяха в брачното си ложе, но това беше всичко. „Дори сълзите си таи за себе си.“ Беше очаквал да побеснее, когато й каза за смъртта на брат й, но лицето на Санса бе останало толкова невъзмутимо, че в началото той се уплаши, че не го е разбрала. Чак по-късно, когато дебелата дъбова врата между двамата се затвори, чу хлиповете й. Бе помислил дали да не се върне при нея и да й предложи малкото утеха, на която беше способен. „Не — наложи му се да си припомни. — Тя няма да приеме утеха от един Ланистър.“ Най-многото, което беше по силите му, бе да я опази от по-гнусните подробности за Червената сватба — такива, каквито бяха дошли от Близнаците. Реши, че Санса не трябва да слуша как брат й е бил сечен и осакатяван преди да издъхне, нито как тялото на майка й е хвърлено голо в Зелената вилка в дивашка гавра с погребалните обичаи на дома Тъли. Последното, от което се нуждаеше горкото момиче, бе още повече да я терзаят кошмарите.

Но не беше достатъчно. Той я беше загърнал с наметалото си и се беше заклел да я закриля, но това бе също толкова жестока подигравка за нея, колкото короната, която Фрей бяха поставили на главата на вълчището на Роб Старк, след като я бяха пришили върху обезглавеното му тяло. Санса и това знаеше. Как го гледаше само, как се вкочаняваше, когато той се качеше в леглото им… докато беше с нея, нито за миг не можеше да забрави кой е, нито какво е. Както и тя. Все още ходеше нощем в гората на боговете, за да се моли, и Тирион се чудеше дали не се моли за неговата смърт. Беше изгубила своя дом, мястото си в света и всички, които бе обичала и на които бе разчитала. „Зимата иде“, предупреждаваха словата на Старк и наистина, за тях самите тя бе дошла с едно отмъщение. „Но за дома Ланистър лятото е в разгара си. Защо тогава ми е така адски студено?“ Той нахлузи ботушите си, закопча плаща с брошката с лъвската глава и се измъкна в осветения с факли коридор. Това можеше да се признае на брака му: беше му позволил да се спаси от Стегата на Мегор. След като вече си имаше жена и домакинство, лорд баща му се бе съгласил, че му се полага по-удобно жилище, и лорд Джилс изведнъж се оказа лишен от доста просторните си покои над Кухненската цитадела. При това покоите бяха разкошни, с голяма спалня и приличен соларий, баня и стая за преобличане на жена му, и с малки съседни стаички за Под и за слугините на Санса. Дори килията на Брон при стълбището си имаше нещо като прозорец. „Е, по-скоро амбразура, но пропуска светлина.“ Вярно, главната кухня на замъка се намираше точно от другата страна на двора, но за Тирион тези звуци и миризми бяха безкрайно за предпочитане пред необходимостта да дели Мегоровата стега със сестра си. Колкото по-рядко му се налагаше да вижда сестра си, толкова по-щастлив беше.

Когато мина покрай килията на Бела, чу хъркането й. Шае се оплакваше от това, но цената му се струваше твърде малка. Варис му беше препоръчал жената. Преди време тя бе поддържала в града домакинството на лорд Ренли, което добре я беше приучило на изкуството да бъде сляпа, глуха и няма.

Запали свещта, тръгна обратно към слугинските стъпала и заслиза. Долните етажи бяха притихнали и се чуваха само неговите стъпки. Слизаше все по-надолу, до приземния етаж и още надолу, и накрая влезе в сумрачното подземие със сводестия каменен таван. Повечето части на замъка имаха подземни връзки и кухните не правеха изключение. Тирион се заклатушка по дългия тъмен проход, докато не намери търсената врата, бутна я и влезе.

Вътре го чакаха драконовите черепи и сред тях — Шае.

— Мислех, че милорд ме е забравил. — Роклята й бе окачена на един драконов зъб, висок почти колкото нея, а тя стоеше в драконовите челюсти, гола. „Балирион“ — помисли той. Или беше Вхагар? Драконовите черепи толкова си приличаха.

Само като я видя и се втвърди.

— Я излез оттам.

— Няма. — Усмихна му се с най-греховната си усмивка. — Милорд ще ме измъкне от челюстите на дракона, знам аз. — Но когато той пристъпи, тя се наведе и духна свещта.

— Шае… — Тирион посегна, но тя се извъртя и се измъкна от ръката му.

— Трябва да ме хванеш. — Гласът й дойде отляво. — Милорд сигурно си е играл на чудовища и девици като малък.

— Чудовище ли ме наричаш?

— Колкото аз съм девица. — Беше зад него, стъпките й се чуваха тихо по каменния под. — Все едно, ще трябва да ме хванеш.

Накрая той я хвана, но само защото тя се остави да я хване. Когато се шмугна в ръцете му, беше почервенял и останал без дъх от безкрайното блъскане в драконовите черепи. Всичко това бе забравено за миг, когато гърдите й се отъркаха в лицето му в тъмното и малките й твърди цицки леко го погъделичкаха по устните и големия белег на мястото на носа му. Тирион я свали на пода.

— Моят великан! — простена Шае, когато той проникна в нея. — Моят великан дойде, за да ме спаси!

След това, докато лежаха със сплетени тела и запотени сред драконовите черепи, той опря главата си в нейната и вдиша чистия сладък аромат на косата й.

— Май трябва да се връщаме — каза с нежелание. — Сигурно е почти съмнало. Санса ще се събуди.

— Трябва да й дадеш сънно вино — каза Шае. — Както правеше лейди Танда с Лолис. Една чашка преди да си легне и ще можем да се чукаме в леглото до нея, без да се събуди. — Тя се изкикоти. — Може би трябва да го направим някоя нощ. Няма ли да му хареса на милорд? — Ръката й намери рамото му й замачка вкочанените мускули. — Вратът ти е корав като камък. Какво те тревожи?

— Жена ми. Сестра ми. Племенникът ми. Баща ми. Тирелите. — Замълча за момент. — Варис. Пицел. Кутрето. Червената усойница на Дорн. — Пак спря. — И… и лицето, което се взира в мен от водата, когато се мия.

Тя целуна белега на мястото на отсечения му нос.

— Лице на храбрец. Мило и добро лице. Жалко, че не мога да го видя сега.

Цялата мила невинност на света се съдържаше в гласа й. „Невинност? Глупак, тя е курва, всичко, което знае за мъжете, е парчето между краката им. Глупак, глупак!“ — По-добре ти, отколкото аз. — Тирион се надигна. — Чака ни дълъг ден, и двамата. Само че не трябваше да загасяш свещта. Сега как ще си намерим дрехите?

Тя се засмя.

— Може би ще трябва да си идем голи.

„И ако ни видят, баща ми ще те обеси.“ Наемането на Шае като една от слугините на Санса му бе осигурило извинението да го виждат, че разговаря с нея, но Тирион не се заблуждаваше, че са в безопасност. Варис го беше предупредил.

— На Шае дадох лъжлива версия, но тя ставаше за пред Лолис и лейди Танда. Сестра ви е много по-мнителна. Ако ме запита какво знам…

— Ще й кажеш някоя умна лъжа.

— Не. Ще й кажа, че е лагерна курва, с която сте се сдобили преди битката на Зелената вилка и сте я довели в Кралски чертог въпреки изричната заповед на милорд баща ви. Кралицата няма да лъжа.

— Лъгал си я преди. Да й го кажа ли? Евнухът въздъхна.

— Тази закана реже по-дълбоко от нож, милорд. Служил съм ви вярно, но трябва и на кралицата да служа, когато мога. Колко дълго смятате, че ще ме остави да живея, ако се окаже, че няма никаква полза от мен? Нямам си нито един свиреп наемник, който да ме брани, нито брат, който да отмъсти за мен, само няколко птиченца, които шепнат в ухото ми. С тези подшушвания всеки ден трябва да изкупвам живота си.

— Ще ме извиниш, ако не седна да те оплаквам.

— Ще ви извиня, но и вие трябва да ме извините, ако не седна да оплаквам Шае. Признавам, така и не мога да разбера какво толкова има в нея, че да кара умен човек като вас да се държи като такъв глупак.

— Сигурно щеше да разбереш, ако не беше евнух.

— Това ли било? Значи един мъж може да има ум в главата си или парче месо между краката си, но не и двете? — Варис се изкиска. — В такъв случай май трябва да съм благодарен, че ми го отрязаха.

„Паяка беше прав.“ Тирион зашари с ръка да си намери долните дрехи. Чувстваше се окаяно. Рискът, който поемаше, го стягаше като кожа на тъпан, а и вина имаше в цялата работа. „Другите да я вземат вината ми — каза си, докато навличаше ризата си. — Откъде накъде ще съм виновен? Жена ми не ме иска, особено онази част от мен, която, изглежда, я иска.“ Може би трябваше да й каже за Шае. Не че щеше да е първият мъж на света, който си държи конкубинка. Та нали собственият „ох, колко безгрешен“ баща на Санса й беше дал брат копеле. Жена му щеше само да се зарадва, ако разбере, че спи с Шае, стига да й спести нежеланата близост.

„Не, не смея.“ Брачни клетви или не, не можеше да се довери на жена си. Между краката можеше да е девица, но по отношение на измяната едва ли беше толкова невинна — нали беше издала намеренията на собствения си баща пред Церсей. А за момичета на нейните години пазенето на тайни не беше сред основните добродетели.

Единственият безопасен ход, който му оставаше, бе да се отърве от Шае. „Мога да я пратя при Чатая“ — помисли с неохота Тирион. Във вертепа на Чатая Шае щеше да си носи всичките коприни и скъпоценности, които си поиска, и да има най-знатните и щедри благородници за покровители. Животът й щеше да е много по-добър от онзи, който бе живяла, когато я намери.

Или ако се беше уморила да печели хляба си по гръб, можеше да й уреди някой брак. „Брон може би?“ Наемникът никога не се колебаеше да похапва от чинията на господаря си, пък и вече беше рицар, по-добра партия от всичко, на което тя можеше да се надява. „Или за сир Талад?“ Тирион неведнъж го беше забелязвал да зяпа жадно Шае. „Защо не? Той е висок, силен, с не лоша външност, надарен млад рицар от главата до петите.“ Талад, разбира се, знаеше само, че Шае е една хубавичка прислужница в двореца. „Но ако се ожени за нея и след това разбере, че е била курва…“ — Къде сте, милорд? Драконите ли ви изядоха?

— Не. Тук съм. — Ръката му зашари към един от черепите. — Намерих една обувка, но предполагам, че е твоя.

— Милорд е толкова сериозен. Разочаровах ли ви?

— Не — отвърна той. — Ти никога не си ме разочаровала. — „И точно в това е нашата опасност.“ В моменти като този се случваше да си мечтае да я отпъди от себе си, но това никога не траеше дълго. Тирион я видя смътно в мрачината — придърпваше вълнен чорап на тънкото си краче. „Мога да виждам.“ През редицата тесни прозорци, разположени високо по стената на мазето, се процеждаше смътна светлина. Черепите на драконите изникнаха от мрака около тях, черни на сивия фон. — Денят скоро ще дойде. — Нов ден. Нова година. Ново столетие. „Преживях Зелената вилка и Черна вода, проклет да съм, ако не преживея и скапаната сватба на Джофри.“ Шае дръпна роклята си от драконовия зъб и я облече.

— Аз ще изляза първа. Брела ще иска да й помагам с водата за баня. — Наведе се да го целуне за последен път по челото. — Моят великан Ланистър. Толкова те обичам.

„И аз толкова те обичам, миличкото ми.“ Курва, но все пак заслужаваше по-добро от онова, което той можеше да й даде. „Ще я омъжа за сир Талад. Той е приличен мъж. И е висок…“