Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (34)

ДЖАЙМ

Ръката му гореше.

Все още, все още, дълго след като бяха загасили факлата, с която обгориха окървавения чукан над китката, дни след това продължаваше да усеща пълзящия нагоре по ръката му огън и как пръстите му се гърчат в пламъците. Пръстите, които вече ги нямаше.

И преди беше получавал рани, но като тази — никога. Не беше знаел, че е възможно да съществува такава болка. Понякога неканени и неудържими, от устните му изригваха стари молитви, молитви, които беше учил като дете и за които никога след това не се беше сещал, молитви, които най-напред беше изричал с Церсей, коленичила до него в септата на Скалата на Кастърли. Понякога дори заплакваше, докато не чуеше злия смях на Глумците. Тогава принуждаваше очите си да пресъхнат, а сърцето — да замре и се молеше треската му да стопи сълзите. „Сега вече знам какво е изпитвал Тирион през всичките тези години, когато му се смееха.“

Когато падна от седлото си за втори път, го вързаха здраво за Бриен Тартска. Един ден, вместо гръб с гръб, ги вързаха лице с лице.

— Любовниците — викна Шагуел. — Вижте ги само каква картинка са. Жестоко ще е да разделим добрия рицар от неговата дама. — После се изсмя и добави: — Ох, само че кой беше рицарят и кой — дамата?

„Ако си имах ръката, бързо щеше да разбереш“ — помисли Джайм. Плещите го боляха, а краката му бяха изтръпнали от въжетата, но след известно време това престана да има значение. Светът му се беше свил до убийственото пулсиране на липсващата му ръка, а Бриен се беше притиснала в него. „Поне е топла“ — успокои се той, макар че дъхът на грозното момиче беше лош като неговия.

Ръката му беше непрекъснато между двамата. Урсвик я беше завързал на връв и тя се поклащаше на гърдите му и удряше гърдите на Бриен всеки път, когато Джайм изпаднеше в несвяст или отново дойдеше на себе си. Дясното му око беше подуто и затворено, раната, където Бриен го беше посякла, се беше възпалила, но най-много го болеше ръката. От раната капеше кръв и гной, а липсващата длан пулсираше с всяка крачка на коня.

Гърлото му беше толкова пресъхнало, че не можеше да яде, но пиеше вино, когато му дадяха, и вода, когато това беше единственият избор. Веднъж му дадоха чаша и той я изгълта, без да погледне с какво е пълна, а Храбрата дружина избухна в толкова гръмък смях, че ушите му запищяха.

— Това, дето го изпи, е конска пикня бе, Кралеубиец — каза му Рордж. Джайм беше толкова прежаднял, че я преглътна, но след това я повърна. Накараха Бриен да му измие повърнатото от брадата, както я караха да го чисти, щом се подмокреше на седлото.

Една студена сутрин, когато се почувства малко цо-силен, го обзз някаква лудост и той посегна към меча на дорнеца с лявата си ръка и тромаво го измъкна от ножницата. „Нека ме убият — си беше помислил, — но поне да умра в бой, с меч в ръка.“ Но полза нямаше. Шагуел заподскача, въртеше се, снишаваше се и го отбягваше, а Глумците се смееха гръмко на безполезните усилия на Джайм да го улучи. Когато се спъна в един камък и рухна на колене, шутът скочи пред него и го целуна по темето.

Накрая Рордж го бутна и изрита меча от немощната му ръка.

— Това беше много смешно, Кралеубиецо — каза Варго Хоут. — Но ако пак го опиташ, ще ти резна и другата ръка, или някой крак.

Джайм лежеше по гръб и зяпаше в нощното небе, мъчейки се да си внуши, че не чувства болката, пълзяща по дясната му ръка при всяко движение. Нощта беше странно красива. Луната се бе извила в тънък изящен сърп и сякаш никога в живота си не беше виждал толкова много звезди. Кралската корона беше в зенита си и той можеше да види изправилия се на задните си крака Жребец, а по-натам — Лебеда. Лунната дева, свенлива както винаги, полускрита зад един висок бор. „Как може такава нощ да е красива? — запита се той. — Защо ще искат звездите да гледат такъв като мен?“

— Джайм — прошепна Бриен толкова тихо, че му се стори, че сънува. — Джайм, какво правиш?

— Умирам — промълви той.

— Не — каза тя. — Трябва да живееш. Дощя му се да се разсмее.

— Престани да ми казваш какво трябва да правя, пачавро. Ще умра, ако така ми харесва.

— Толкова ли си страхлив?

Това го стъписа. Той беше Джайм Ланистър, рицар на Кралската гвардия, беше Кралеубиеца. Никой досега не беше го наричал страхлив. Да, други неща го бяха наричали: клетвопрестъпник, лъжец, убиец. Казваха, че е жесток, коварен и безскрупулен. Но никога страхлив.

— Какво друго мога да направя, освен да умра?

— Да живееш — отвърна тя. — Да живееш и да се бориш, и да отмъстиш. — Но го каза много високо. Рордж чу гласа й, ако не и думите, дойде, изрита я и й ревна да си държи езика зад зъбите, ако иска да си го опази.

„Страхлив — помисли Джайм, докато Бриен се мъчеше да потисне стоновете си. — Възможно ли е? Те ми взеха ръката за меча. Само това ли съм бил през цялото време — ръка за меч? Богове милостиви, нима е истина?“

Пачаврата беше права. Не можеше да умре. Церсей го чакаше. Щеше да има нужда от него. И Тирион, малкият му брат, който го обичаше заради една лъжа. И враговете му също го чакаха: Младия зълк, който го бе победил в Шепнещия лес и бе избил хората му, Едмур Тъли, който го бе държал окован в тъмната килия, тези „храбреци“.

На заранта яде, макар и насила. Хранеха ги с каша от овес, конска храна, но той се насили да я изгълта до последната лъжица. Привечер яде отново, както и на другия ден. „Живей — повтаряше си грубо, когато кашата го задавяше, — живей за Церсей, живей за Тирион. Живей за мъст. Един Ланистър винаги плаща дълга си.“ Липсващата му длан пулсираше, пареше, вонеше. „Стигна ли Кралски чертог, нова ръка ще ми изковат, златна ръка, и някой ден с нея ще изтръгна гръкляна на Варго Хоут.“

Дните и нощите се сливаха в мъгла от болка. Заспиваше на седлото, притиснат до Бриен, носът му се задушаваше от вонята на гниещата му ръка, а после през нощта лежеше буден на коравата земя, обзет от кошмари. Колкото и да беше изнемощял, винаги го връзваха за някое дърво. Това му носеше утеха — че се боят толкова от него дори сега.

Бриен все я връзваха до него. Тя се отпускаше като умряла крава, без и една дума да каже. „Крепост е вдигнала в себе си. Лесно могат да я изнасилят, но зад стената не могат да я докоснат.“ Но стените на Джайм се бяха сринали. Взели бяха ръката му, ръката за меча му бяха взели, а без нея той беше нищо. Другата не му вършеше работа. Още откакто бе проходил, лявата му ръка беше за щита и за нищо друго. Дясната ръка го беше превърнала в рицар; дясната ръка го правеше мъж.

Един ден чу Урсвик да казва нещо за Харънхъл и си спомни, че това е крайната им цел. Това го накара да се разсмее силно, а това пък накара Тимеон да го плесне през лицето с дългия тънък камшик. Потече му кръв, но в сравнение с ръката той почти не го усети.

— Защо се смя? — попита го грозницата шепнешком през нощта.

— В Харънхъл ми дадоха белия плащ — прошепна й той. — На великия турнир на Уент. Искаше да покаже на всички ни своя голям замък и чудесните си синове. И аз исках да им покажа. Бях само на петнадесет години, но никой не можа да ме победи. Ерис не ми позволи да продължа. — Отново се засмя. — Изгони ме. Но ето, че се връщам.

Чуха смеха му. Тази нощ ритниците и юмруците бяха за него. Той и тях почти не усети, докато Рордж не заби ботуша си в чукана на ръката му. Тогава припадна.

Следващата нощ най-после дойдоха. Трима, от най-лошите: Шагуел, безносия Рордж и дебелият дотрак Дзоло, онзи, който бе отсякъл ръката му. Докато идваха към тях, Дзоло и Рордж се караха кой ще е първият; изглежда, нямаше спор, че глупакът ще е последен. Шагуел предложи и двамата да са първи и да я обладаят отпред и отзад. На Дзоло и Рордж идеята им хареса, но започнаха да се карат кой ще е отзад и кой — отпред.

„И нея ще оставят саката, но отвътре, където не се вижда.“

— Грозно — прошепна той. — Остави ги да вземат месото, а ти просто избягай. Така всичко ще свърши бързо и ще им достави по-малко удоволствие.

— Това, което ще им дам, няма да им достави никакво удоволствие — закани се тя шепнешком.

„Тъпа, упорита и дръзка кучка.“ Като нищо щеше да си докара смъртта, знаеше го. „И да го направи, мен какво ме е грижа? Ако не беше такава опърничава свиня, все още щях да си имам ръка.“ И въпреки това се чу да шепне:

— Остави ги да правят каквото си искат и се скрий в себе си. Точно това беше направил той, когато двамата Старк загинаха пред очите му — лорд Рикард изпечен в собствената си броня, а синът му Брандън — удушен, докато се опитваше да го спаси.

— Мисли за Ренли, ако си го обичала. За планини и за морета си мисли, за езера и водопади, за каквото там си имате на своя Остров на сапфирите, мисли за…

Но Рордж междувременно беше спечелил спора.

— Ти си най-грозната жена, която съм виждал — каза Рордж на Бриен, — но не мисли, че не мога да те направя още по-грозна. Искаш ли нос като моя? Посегни ми и ще получиш. И две очи, много са ти. Само да гъкнеш, ще ти извадя едното и ще те накарам да го изядеш, а после ще ти извадя шибаните зъби един по един.

— О, направи й го, Рордж — замоли го Шагуел. — Без зъби ще заприлича на добрата ми стара майчица. — Тъпият шут се изкиска. — Пък аз винаги съм искал да й го начукам на добрата ми стара майчица отзад.

Джайм се изсмя.

— Колко забавен шут. Имам една гатанка за тебе, Шагуел. Защо те е страх да не извика? Я почакай, май се сещам. — И с цяло гърло извика: — САПФИРИИ!

Рордж изруга и отново го срита в отсечената ръка, и Джайм изрева. „Не знаех, че може да има толкова адска болка“ — бе последното, което помисли преди да изпадне в несвяст. Когато дойде на себе си, нямаше представа колко време е минало, но щом болката го остави, при тях вече бе Урсвик, а до него самият Варго Хоут.

— Тази да не се пипа! — запръска слюнки козелът. — Тази трябва да остане девица, глупаци такива! Тази струва цяла торба жълтици! — И оттогава всяка нощ Хоут поставяше при тях стража, за да ги опази от собствените си хора.

Две нощи минаха в мълчание преди грозната мома да намери в себе си смелост и да прошепне:

— Джайм? Защо извика?

— Защо извиках „сапфири“ ли? Понапрегни си ума, пачавро. Щеше ли да й пука на тази сган, ако бях извикал: „насилват я“?

— Не трябваше изобщо да викаш.

— Достатъчна мъка е да те гледа човек и с нос. — Джайм се изкиска.

— Толкова по-добре за теб, че съм лъжец. Един доблестен мъж щеше да каже истината за Острова на сапфирите.

— Все пак — промълви тя. — Благодаря ти. Сир. Ръката му запулсира отново. Той стисна зъби и отвърна:

— Един Ланистър винаги плаща дълга си. Беше заради реката и онези камъни, които хвърли по Робин Райгър.

Козела пожела да го въведе в замъка много показно, поради което на половин миля от портите на Харънхъл накараха Джайм да слезе от коня. Вързаха около кръста му едно въже, второ за китките на Бриен. Краищата бяха вързани за седлото на Варго Хоут.

Само гневът го задържаше прав и му даваше сили да върви. Ленената превръзка на отрязаната му ръка беше посивяла и вонеше от гнойта. „По-силен съм, отколкото си мислят — повтаряше си той. — Все още съм Ланистър. Все още съм рицар на Кралската гвардия.“ Щеше да стигне до проклетия Харънхъл. И до Кралски чертог. Щеше да живее. „И ще си го платя този дълг с лихвите.“

Когато приближиха високите стръмни стени на Черния Харън, Бриен го стисна за здравата ръка.

— Този замък го държи лорд Болтън. Болтънови са знаменосци на Старките.

— Болтънови дерат кожите на враговете си. — Толкова помнеше Джайм за северняка. Тирион щеше да знае всичко, което трябваше да се знае за владетеля на Страшната крепост — Дредфорт, — но Тирион беше на хиляда левги оттук, с Церсей. „Не мога да умра, докато, е жива Церсей — каза си той. — Ще умрем заедно, както се родихме заедно.“

Стражевата пристройка пред стените беше изгоряла на пепел и почернял камък, а наскоро много мъже и коне бяха лагерували край брега на езерото, където лорд Уент навремето беше устроил големия турнир в годината на лъжепролетта. Докато преминаваха разораното от конските копита поле, по устните на Джайм пробяга горчива усмивка. Някой беше изкопал нужник точно на мястото, където някога той беше коленичил пред краля, за да изрече клетвите си. „Не съм подозирал колко бързо сладкото става кисело. Ерис така и не ми позволи да го вкуся онази нощ. Почете ме и веднага ме заплю.“

— Знамената — каза Бриен. — Виж там, Одрания мъж и Близначните кули. Заклети на краля Роб. Ето там, над кулата на портите, сиво на бяло поле. Веят пряпореца с вълчището.

Джайм вдигна глава да погледне.

— Проклетият ти вълк, вярно — призна той. — А онова от двете му страни са нечии глави.

Войници, слуги и лагерни повлекани се струпаха от двете им страни и започнаха да се смеят и да ги овикват. Подир тях през лагера тръгна някаква проскубана мършава кучка, лаеше и ръмжеше, докато един от лисенците не я наниза на пиката си и не препусна в галоп в челото на колоната.

— Нося знамето на Ланистър! — ревна той и разтърси умрялото псе над главата на Джайм.

Стените на Харънхъл бяха толкова дебели, че минаването през тях беше като през каменен тунел. Варго Хоут беше пуснал напред двама от дотраките да известят лорд Болтън за пристигането им и дворът беше пълен със зяпачи.

— Давам ви Кралеубиеца! — изфъфли Варго Хоут. Нечие копие сръга Джайм в гърба и го събори на земята.

Той инстинктивно протегна ръце напред и когато дясната му ръка се удари в каменните плочи, болката го прониза. Но въпреки всичко успя някак да се изправи на колене. Широкото каменно стълбище пред него отвеждаше към една от колосалните кръгли кули на Харънхъл. На площадката стояха и го гледаха отвисоко петима рицари и един северняк: той светлоок, облечен във вълна и козина, петимата — страховити в своите ризници и брони със знака на Близначните кули.

— Гневът на Фрей — каза Джайм. — Сир Дануел, сир Енис, сир Хостийн. — Познаваше синовете на лорд Уолдър; леля му в края на краищата беше омъжена за един от тях. — Приемете съболезнованията ми.

— За какво, сир? — попита сир Дануел.

— За сина на вашия брат, сир Клеос — каза Джайм. — Беше с нас, но разбойниците го надупчиха със стрели. Урсвик и тази пасмина взеха вещите му и го оставиха на вълците.

— Господа! — Бриен пристъпи напред. — Видях знамената ви. Чуйте ме в името на вашите клетви!

— Коя си ти? — запита строго сир Енис Фрей.

— Кърмачката на Ланистъра — обади се Варго Хоут.

— Аз съм Бриен Тартска, дъщеря на лорд СеЛвин от Вечерна звезда и заклета на дома Старк също като вас.

Сир Енис се изплю в краката й и викна:

— Това са клетвите ни! Дадохме думата си на Роб Старк, а той ни се отплати с измяна.

„Виж, това е интересно.“ Джайм се извърна да види как ще приеме Бриен обвинението, но грозницата беше простодушна като муле.

— Не знам за никаква измяна. — Тя затърка въжетата, стягащи китките й. — Лейди Кейтлин ми заповяда да отведа Ланистъра при брат му в Кралски чертог…

— Тя се опитваше да го удави, когато ги намерихме — каза Урсвик. Бриен се изчерви.

— От яд се бях самозабравила, но нямаше да го убия. Ако той загине, Ланистърите ще убият дъщерите на милейди.

Сир Енис не се трогна.

— Това какво ни интересува?

— Да го върнем в Речен пад срещу откуп — предложи сир Дануел.

— Скалата на Кастърли има повече злато — възрази друг от братята.

— Да го убием! — предложи трети. — Главата му за главата на Нед Старк!

Шагуел Глумеца се преметна по стълбите в шутовския си костюм на сиви и розови ивици и запя:

— Имало нявга лъв един, който с мецана играл, олеле…

— Млъкни, глупак — изръмжа Варго Хоут. — Кралеубиеца не е за мечката. Мой е.

— Ако умре, той става ничий. — Рууз Болтън говореше толкова тихо, че всички се смълчаха, за да го чуят. — И позволете да ви напомня, милорд, вие не сте господар на Харънхъл, докато аз не замина на север.

Страхът направи Джайм толкова безстрашен, колкото беше замаян.

— Нима това е самият лорд на Дредфорт? Когато чух за вас последния път, тичахте с подвита опашка пред баща ми. Кога спряхте да бягате, милорд?

Мълчанието на Болтън беше сто пъти по-застрашително от злобното фъфлене на Варго Хоут. Светли като утринна мъгла, очите му скриваха повече, отколкото казваха. Не му харесаха на Джайм тези очи. Напомняха му за деня в Кралски чертог, когато Нед Старк го завари седнал на Железния трон. Лордът на Дредфорт най-после сви устни и каза:

— Изгубили сте си ръката.

— Не — отвърна Джайм. — Тук си ми е, виси на врата ми.

Рууз Болтън посегна, скъса връвта и хвърли отрязаната ръка в краката на Хоут.

— Това го махни. Гледката ме оскърбява.

— Ще я пратя на лорд татко му. Ще му кажа, че трябва да ми прати сто хиляди дракона или че ще му връщаме Кралеубиеца парче по парче. А като му вземем златото, ще заведем сир Джайм при Карстарк и ще си вземем и една девица!

Мъжете от Храбрата дружина зареваха от смях.

— Чудесен план — каза Рууз Болтън по същия начин, както щеше да каже „чудесно вино“ на вечеря — макар че лорд Карстарк няма да ви даде дъщеря си. Крал Роб го е скъсил с една глава за измяна и убийство. Колкото до лорд Тивин, той остана в Кралски чертог и ще остане там до новата година, когато внукът му вземе за невяста дъщеря на Планински рай.

— На Зимен хребет — поправи го Бриен. — Искате да кажете на Зимен хребет. Джофри е сгоден за Санса Старк.

— Вече не е. Битката на Черна вода промени всичко. Там розата и лъвът се съюзиха, за да разбият войската на Станис Баратеон и да изгорят флотата му.

„Предупредих те, Урсвик — помисли Джайм. — И тебе, Варго. Когато заложиш срещу лъвове, губиш повече от кесията си.“ После попита:

— А за сестра ми има ли вест?

— Тя е добре. Както и вашият… племенник. — Болтън замълча пред думата „племенник“, пауза, която искаше да каже „знам“. — Брат ви също е жив, макар че е ранен в битката. — Кимна на един навъсен северняк в обшито с железни пъпки яке. — Придружете сир Джайм до Кибърн. И развържете ръцете на тази жена. — След като срязаха въжето на китките на Бриен, той каза: — Моля, простете ни, милейди. В тези смутни времена е трудно човек да отличи приятеля от врага.

Бриен потърка китките си, където конопът беше ожулил кожата й до кръв.

— Милорд, тези хора се опитаха да ме насилят.

— Нима? — Лорд Болтън извърна светлите си очи към Варго Хоут.

— Разочарован съм. Впрочем, и за ръката на сир Джайм също.

В двора срещу всеки от Храбрата дружина имаше по петима северняци и още толкова Фрей. Козела можеше и да не е толкова умен, но поне дотолкова можеше да брои. Така че не каза нищо.

— Взеха ми меча — каза Бриен. — И бронята ми…

— Тук броня няма да ви трябва, милейди — отвърна й лорд Болтън.

— В Харънхъл вие сте под моя закрила. Амабел, намери подходящи стаи за лейди Бриен. Уолтън, ти веднага ще се погрижиш за сир Джайм.

— И без да изчака отговор, се обърна и се заизкачва по стъпалата. Обшитият му с козина плащ се развя зад гърба му. Джайм успя само да погледне бързо Бриен преди да ги поведат в различни посоки.

В покоите на майстера под птичарника един сивокос мъж с бащински добродушно лице, казваше се Кибърн, ахна, след като разряза и свали лена от чукана, останал от ръката на Джайм.

— Толкова ли е зле? Ще умра ли?

Кибърн пипна с пръст раната и набръчка нос от миризмата на потеклата гной.

— Не. Макар че след още някой ден… — Сряза ръкава на Джайм. — Гниенето е плъзнало. Вижте колко е подуто тук! Ще трябва да изрежа всичко. Най-безопасно е да отрежем цялата ръка.

— Тогава ще умреш ти — закани се Джайм. — Почисти ръката и я заший. Ще рискувам.

Кибърн се намръщи.

— Мога да ви оставя горната част на ръката, да я отрежа само до лакътя, но…

— Ако отрежеш каквото и да е повече, по-добре ми отсечи и другата, защото иначе някой ден ще те удуша с нея.

Кибърн го погледна в очите. Каквото и да видя в тях, то го накара да премисли.

— Добре. Тогава ще изрежа само изгнилото месо, нищо повече. Ще опитам да изгоря гнилото с кипнало вино и отвара от коприва, със семе от горчица и хлебна плесен. Дано да е достатъчно. Вие го искате. Сигурно ще искате и маков сок…

— Не. — Джайм не смееше да позволи да го приспят: можеше да се събуди без ръка, в каквото и да го уверяваше старецът.

Кибърн се стъписа.

— Ще боли.

— Ще крещя.

— Ще боли много.

— Значи ще крещя много.

— Малко вино поне?

— Върховният септон моли ли се изобщо?

— Виж, за това не съм сигурен. Сега ще донеса вино. Легнете. Ще се наложи да вържа ръката ви.

С паница в едната ръка и остър нож в другата, Кибърн започна да почиства раната. Джайм гълташе от виното и го разливаше по себе си. Лявата му ръка като че ли не можеше да намери устата му, но това беше обяснимо. Миризмата на вино по брадата му поне убиваше вонята от гнойта.

Но нищо не му помогна, когато се стигна до изрязването на гнилото месо. Тогава Джайм наистина закрещя и заблъска със здравия си юмрук по масата. Отново закрещя, когато Кибърн изля кипнало вино върху онова, което бе останало от десницата му. Въпреки всичките си клетви и страхове, за известно време той изгуби съзнание. Когато се събуди, майстерът зашиваше раната с игла и котешко черво.

— Оставих парче кожа да го покрие над китката.

— Това си го правил и преди — промърмори Джайм изнемощял. Усещаше вкуса на кръв в устата си от прехапания си език.

— Служиш ли при Варго Хоут, такива чукани не са новост. Оставя ги където мине.

Кибърн не приличаше на чудовище. Беше грижовен, говореше кротко и кафявите му очи излъчваха доброта.

— Как стана така, че един майстер да тръгне с Храбрата дружина?

— Цитаделата ми отне веригата. — Кибърн остави иглата. — Трябва да направя нещо и с тази рана над окото ви. Плътта е лошо възпалена.

Джайм затвори окото си и остави виното на Кибърн да си свърши работата.

— Кажи ми за битката. — Като пазач на гарваните в Харънхъл, Кибърн пръв трябваше да научава новините.

— Лорд Станис се оказал заклещен между огъня и баща ви. Казват, че Дяволчето подпалил самата река.

Джайм си представи зелените пламъци, изригващи нагоре към небето, по-високи и от най-високите кули. „Това го сънувах веднъж.“ Стори му се почти смешно, но нямаше с кого да го сподели.

— Отворете си окото. — Кибърн натопи чист парцал в още топлото вино и започна да трие кората изсъхнала кръв. Клепачът беше подут, но Джайм успя да го отвори наполовина. Лицето на Кибърн се беше надвесило над него.

— Тази как я получихте? — попита майстерът.

— Подарък от една мома.

— Грубо ухажване ли, милорд?

— Тази мома е по-едра от мен и по-грозна от теб. Трябва и за нея да се погрижиш. Още накуцва с крака, по който я боцнах, докато се бихме.

— Ще я потърся. Каква ви е тази жена?

— Моята закрилница. — Джайм се изсмя, колкото и да болеше.

— Ще стрия малко билки, можете да ги смесвате с виното да свалят треската. Утре заран ще ви сложа пиявица на окото да изсмуче лошата кръв.

— Пиявица? Страхотно! Кибърн се навъси обидено.

— Лорд Болтън много обича пиявиците.

— Да — каза Джайм. — Сигурно.