Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (62)

ТИРИОН

Новата корона, която баща му беше дал на Вярата, стърчеше два пъти по-високо от онази, която тълпата беше разбила — истинско великолепие от кристал и злато. Светлината блясваше на пъстра дъга всеки път, когато Върховният септон помръднеше глава, но Тирион се удивляваше как понася цялата тази тежест. И дори бе длъжен да признае, че Джофри и Марджери представляват царствена двойка, застанали един до друг между извисяващите се позлатени статуи на Отеца и Майката.

Младоженката беше възхитителна в коприната с цвят на слонова кост и мирска дантела, с поли, украсени с цветни фигури, извезани с перли. Като вдовица на Ренли можеше да избере цветовете на Баратеон, златно и черно, но тя се яви пред тях като особа от дома Тирел, в девиче наметало със сто рози от златоткан плат, пришити по тъмнозеленото кадифе. Той се зачуди дали наистина е девственица. „Не че Джофри ще схване разликата.“ Кралят изглеждаше почти толкова великолепен като булката си в жакет от прашно-розово под тъмнопурпурния кадифен плащ с извезаните по него елен и лъв. Короната лежеше лека върху къдриците му, злато върху злато. „Аз му я спасих тази проклета корона.“ Тирион местеше неловко тежестта си от крак на крак. Не можеше да стои кротко. „Прекалих с виното.“ Трябваше да се сети да се облекчи преди да потеглят от Червената цитадела. Безсънната нощ, която беше изкарал с Шае, също си взимаше своето, но най-много му се искаше да удуши проклетия си царствен племенник.

„Знам я аз валирианската стомана“, се беше изфукало момчето. Септоните уж все твърдяха, че Небесния отец съди всички нас. „Ако Отеца беше толкова добър да смачка Джоф като гнида, можеше и да го повярвам.“ Трябваше отдавна да го проумее. Джайм никога нямаше да прати друг човек да извърши неговото убийство, а Церсей беше достатъчно хитра, за да използва нож, който може да се проследи чак до нея. Но виж — Джоф, този арогантен, зъл, тъп малък дрисльо…

Той си спомни една студена сутрин, когато слезе по стръмните външни стъпала от библиотеката на Зимен хребет и се натъкна на принц Джофри, който се шегуваше с Хрътката на тема избиване на вълци. „Прати куче да убие вълк“, беше казал. Дори Джофри обаче не беше толкова глупав, че да заповяда на Сандор Клегейн да посече един син на Едард Старк; Хрътката щеше да отиде при Церсей. Вместо това момчето беше намерило убиеца сред вонящата тълпа от наемници, търговци и лагерни курви, залепили се към кралската свита по пътя им на север. „Някой пъпчив идиот, готов да рискува живота си заради благоволението на принца и за малко пари.“ Тирион се зачуди чия ли е била идеята да се изчака Робърт да напусне Зимен хребет, преди да прережат гърлото на Бран. „На Джофри най-вероятно. Сигурно го е смятал за върха на хитростта.“ Личната кама на принца беше с украсен със скъпоценни камъни предпазител и с инкрустирано злато по оръжието, като че ли си спомняше Тирион. Джофри поне не беше проявил глупостта да използва нея. Вместо това бе поровил в оръжията на баща си. Робърт Баратеон проявяваше безгрижна щедрост и щеше да даде на сина си всяка кама, която си поиска… но Тирион предположи, че момчето си я е взело само. Робърт беше дошъл в Зимен хребет с дълга опашка от рицари и слуги, с огромна къща на колела и обоз. Несъмнено някой усърден слуга се бе погрижил оръжията на краля да заминат с него, в случай че си пожелае някое от тях.

Ножът, който бе използвал Джоф, беше хубав и прост. Никаква златна украса, никакви геми по дръжката, никаква сребърна инкрустация по резеца. Но въпреки всичко валирианската стомана беше гибелно остра… достатъчно остра, за да пререже кожа, мускул и плът с един бърз удар. „Знам я аз валирианската стомана.“ Но я знаеше все пак, нали? Иначе нямаше да е толкова глупав, че да избере точно ножа на Кутрето.

Все още му се изплъзваше въпросът „Защо?“. „Най-обикновена жестокост може би?“ Племенникът му я притежаваше в изобилие. Тирион едва устиска да не повърне всичкото вино, което беше изпил, или да го изпикае в гащите си, или и двете. Присви се неловко. На закуската трябваше да си държи езика зад зъбите. „Момчето знае, че аз знам. Тази голяма уста ще ми вземе главата един ден.“ Положиха се седемте клетви, поискаха се седемте благословии и се размениха седемте обета. След като се изпя сватбената песен и никой не отвърна на предизвикателството „Има ли някой да оспори законността на този съюз?“, дойде време за размяната на плащовете. Тирион премести тежестта от единия си крив крак на другия, мъчейки се да види между баща си и сир Кеван. „Ако боговете са справедливи, Джоф трябва да го оплеска.“ Постара се да не поглежда към Санса, за да не се види горчивината в очите му. „Можеше да коленичиш поне, проклета да си. Толкова скапано трудно ли щеше да ти е да си ги прегънеш тия твои вдървени старкски коленца и да ми позволиш да запазя малко достойнство?“ Мейс Тирел грижливо свали булчинското наметало на дъщеря си, докато Джофри прие сгънатото младоженско наметало от ръцете на брат си Томен и го тръсна, за да се разгъне. На своите тринадесет години момчето беше високо колкото булката на нейните шестнадесет, така че нямаше да му трябва гърбът на шут, на който да се качва. Той загърна Марджери в пурпура и златото и се наведе, за да го пристегне на гърлото й. И със същата тази лекота от бащината закрила тя мина под закрилата на съпруга си. „Но от Джоф кой ще те опази?“ Тирион погледна към Рицаря на цветята, застанал с Кралската гвардия. „Дръжте си меча добре наточен, сир Лорас.“ — С тази целувка обричам любовта си! — обяви със звънък глас Джофри. Когато Марджери повтори думите му, той я притегли към себе си и я целуна дълго. Пъстрите светлини отново затанцуваха по короната на Великия септон, докато обявяваше тържествено, че Джофри рт домовете Баратеон и Ланистър, и Марджери от дома Тирел са една плът, едно сърце и една душа.

„Добре, с това се свърши. Хайде сега да се връщаме в проклетия замък, та да се изпикая като хората.“ Сир Лорас и сир Мерин поведоха процесията от септата в белите си люспести брони и снежните си плащове. След тях тръгна принц Торен, който пръскаше пред краля и кралицата розови листенца от една кошница. След кралската двойка поеха кралицата майка Церсей и лорд Тирел, след това тъщата на младоженеца с лорд Тивин. Кралицата на тръните закуцука след тях, подпирайки се с една ръка на ръката на сир Кевин Ланистър, а с другата на бастуна си, с двамата си телохранители плътно по петите й в случай, че падне. Последваха ги сир Гарлан Тирел и неговата лейди съпруга, и най-после дойде и неговият ред.

— Милейди. — Тирион предложи ръката си на Санса. Тя прие покорно, но той усети как се е вкочанила, докато минаваха заедно по пътеката. Не го погледна нито веднъж.

Чу възгласите им отвън, още преди да стигне до вратите. Тълпата толкова обичаше Марджери, че дори беше готова отново да заобича и Джофри. Беше принадлежала на Ренли, на красивия млад принц, който толкова ги обичаше, че се беше върнал от гроба, за да ги спаси. А с нея се беше изсипало и изобилието на Планински рай, потекло беше по Пътя на розата от юг. Глупаците, изглежда, не помнеха, че тъкмо Мейс Тирел преди това беше затворил Пътя на розата и бе предизвикал проклетия глад.

Излязоха навън, в есенната прохлада.

— Боях се, че изобщо няма да се измъкнем — подхвърли Тирион. На Санса не й остана избор, освен да го погледне.

— А… да, милорд. Както кажете. — Изглеждаше тъжна. — Но церемонията беше толкова красива.

„А нашата не беше.“ — Беше дълга, според мен. Трябва да се върна в замъка и да се изпикая. — Тирион потърка пънчето на носа си. — Защо не си измислих някоя задача, че да се измъкна от скапания град. Кутрето се оказа по-умен от мен.

Джофри и Марджери бяха обкръжени от Кралската гвардия на гооната площадка на стълбището срещу широкия мраморен площад. Сир Адам и неговите златни плащове задържаха тълпата, а статуята на крал Белор Блажения ги гледаше благосклонно отгоре. Тирион нямаше избор, освен да се нареди на опашката с останалите и да поднесе поздравленията си. Когато му дойде редът, целуна пръстите на Марджери и им пожела пълно щастие. За щастие и други зад него чакаха ред, така че не се задържаха дълго.

Носилката им чакаше на слънцето и вътре зад завесите беше много топло. Когато потеглиха, Тирион се отпусна на лакът, а Санса отново заби поглед в сплетените си ръце. „Тя е точно толкова хубава, колкото момичето на Тирел.“ Косата й носеше златистокафявото на есента, очите й — тъмносиньото на Тъли. Скръбта й придаваше измъчен и уязвим вид, което само я правеше още по-красива. Искаше му се да се посегне към нея, да пробие бронята на хладната й вежливост. Това ли го накара да заговори? Или просто необходимостта да отвлече вниманието си от пълния си мехур?

— Мислех си, че когато пътищата отново станат безопасни, можем да направим едно пътуване до Скалата на Кастърли. — „Далече от Джофри и от сестра ми.“ Колкото повече мислеше за онова, което Джоф направи с „Жития на четирима крале“, толкова повече се безпокоеше. „Имаше предупреждение в това, о, да.“ — Удоволствие ще е за мен да ти покажа Златната галерия и Лъвската уста, и Залата на героите, където двамата с Джайм играехме като момчета. Когато дойде приливът, отдолу може да се чуе тътенът на морето…

Тя бавно вдигна глава. Тирион знаеше какво вижда: грозно изпъкналото му чело, накълцания нос, кривия розов белег през лицето и разногледите му разноцветни очи. А нейните очи бяха големи и сини.

— Ще отида там, където милорд съпругът ми пожелае.

— Надявах се, че мога да ви зарадвам, милейди.

— Ще ме зарадва това, което зарадва милорд.

Устата му се сви. „Какво жалко дребно човече си ти! Нима си въобразяваше, че дърдоренето за Лъвската уста може да я накара да се усмихне? Кога в живота си си успявал да накараш една жена да се усмихне, освен със злато?“ — Не, хрумването беше глупаво. Само един Ланистър може да обича Скалата.

— Да, милорд. Както кажете.

Тирион чуваше виковете на простолюдието, повтарящо името на крал Джофри. „След три години това жестоко момченце ще стане мъж, ще управлява вече сам… и всяко джудже с капка ум в главата ще е далече от Кралски чертог.“ В Староград, да речем. Или дори в Свободните градове. Винаги беше изпитвал жажда да види Титана на Браавос.

„Може би това ще зарадва Санса.“ Кротко й заговори за Браавос и срещна стена от намусена вежливост, ледена и несъкрушима като Вала, по който веднъж бе повървял. Това го измори. Тогава, както и сега.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание. След известно време Тирион се улови, че очаква, че се надява Санса да каже нещо, каквото и да е, една дума поне, но тя така и не проговори. Когато носилката спря в замъка, той остави на един от конярите да й помогне да слезе.

— Ще ни очакват на пира след час, милейди. Скоро ще дойда да ви взема. — Отдалечи се със сковани крака. От другата страна на двора чу веселия смях на Марджери, докато Джофри я сваляше от седлото. „Един ден момчето ще стане висок и силен като Джайм — помисли той, — а аз ще си остана все такъв дребосък под краката му. А някой ден може да ме скъси още.“ Най-после намери нужник и въздъхна с благодарност, след като се облекчи от сутрешното вино. Имаше моменти, в които едно изпикаване носеше на човек почти същото удоволствие, както да си с жена, и този беше от т-ях. Съжали само, че не може да се облекчи толкова лесно и от своите съмнения и чувство за вина.

Подрик Пейн го чакаше пред покоите му.

— Оставих новия ви жакет. Не тук. На леглото. В спалнята.

— Да, леглото обикновено го държим там. — Санса щеше да е вътре, да се облича за пиршеството. „Шае също.“ — Вино, Под.

Тирион го изпи в креслото до прозореца, замислен за суматохата, която цареше сега долу в кухните. Слънцето още не бе докоснало ръба на крепостната стена, но вече миришеше на печен хляб и печащо се месо. Скоро гостите щяха да започнат да се изсипват в тронната зала пълни с очакване; щеше да бъде вечер на песни и изобилие, замислена не само заради съюза между Планински рай и Скалата на Кастърли, но и за да провъзгласи гръмко тяхната мощ и богатство като урок за всеки, на когото все още би могло да хрумне да се противопостави на властта на Джофри.

Но кой щеше да е толкова луд, че тепърва да оспорва властта на Джофри, след онова, което бе сполетяло Ренли Баратеон и Роб Старк? В речните земи все още имаше боеве, но примките се затягаха навсякъде. Сир Грегър Клегейн беше прехвърлил Тризъбеца и бе овладял Рубинения брод, а след това почти със същата лекота беше превзел Харънхъл.

Морски страж се бе покорил на Черния Уолдър Фрей, лорд Рандил Тарли държеше Девичето езеро, Дъскъндейл и кралския път. На запад сър Дейвън Ланистър се беше свързал със сир Форли Прес-тър при Златния зъб за поход срещу Речен пад. Сир Риман Фрей беше взел две хиляди копия от Близнаците, за да се присъедини към тях. А Пакстър Редвин твърдеше, че флотата му скоро ще отплава от Арбор, за да започне дългия си път покрай Дорн и през Каменните стъпала. Скоро лисенските пирати на Станис щяха да се озоват пред десет пъти по-многоброен противник. Борбата, която майстерите бяха нарекли „Войната на петимата крале“, беше почти към края си. Мейс Тирел дори беше започнал да се оплаква, че лорд Тивин не му бил оставил никакви победи.

— Милорд? — Под бе застанал до него. — Ще се преоблечете ли? Приготвих ви жакета. На леглото. За празника.

— Празник ли? — каза кисело Тирион. — Какъв празник?

— Сватбеното празненство. — Под, разбира се, не схвана сарказма. — Крал Джофри и лейди Марджери. Тоест кралица Марджери. Простете.

Тирион реши тази нощ да се напие много. Ама много.

— Много добре, млади ми Подрик. Хайде да отидем да ме пременим по-празнично.

Когато влязоха в спалнята, Шае помагаше на Санса с прическата. „Радост и скръб — помисли той, като ги видя една до друга. — Смях и сълзи.“ Санса носеше рокля от сребрист сатен, поръбен с къртича кожа, с извезани с ширити ръкави, които почти стигаха пода, и с маншети от мека пурпурна плъст. Шае беше прибрала косата й с много умение в деликатна сребърна мрежичка, украсена с тъмнопурпурни геми. Тирион никога не я беше виждал толкова хубава, но и толкова печална.

— Лейди Санса — каза й той, — тази вечер вие ще бъдете най-красивата дама в залата.

— Милорд е много мил.

— Милейди — попита със стаена надежда Шае. — Бих ли могла да дойда да сервирам на масата ви? Много искам да видя гълъбите, които ще излетят от пая.

Санса я погледна колебливо.

— Кралицата вече е избрала всички слуги.

— А залата ще бъде препълнена. — Тирион трябваше да преглътне притеснението си. — Но пък ще има музиканти из целия замък и маси във външния двор с храна и пиене за всички. — Огледа новия си жакет, пурпурно кадифе с подплатени рамена и пухкави ръкави, срязани и с черен сатен отдолу. „Красиво облекло. Трябва му само красив мъж, който да го носи.“ — Хайде, Под, помогни ми да се напъхам в това.

Докато се обличаше, изпи още чаша вино, след което хвана жена си под ръка и я изведе от Кухненската цитадела, за да се влеят в реката от коприна, сатен и кадифе, потекла към тронната зала. Някои от гостите вече бяха влезли да намерят местата си по пейките. Други се трупаха пред вратите и се наслаждаваха на необичайно топлия за сезона следобед. Тирион поведе Санса из двора, за да изпълнят неизбежните прояви на вежливост.

„В това много е добра“ — помисли той, докато гледаше как Санса уверява лорд Джилс, че кашлицата му се е подобрила, и как прави комплименти на Елинор Тирел за облеклото, и как разпитва Джалабхар Ксхо за брачните обичаи на Летните острови. Братовчед му сир Лансел бе доведен от сир Кеван, за пръв път след битката се бе вдигнал от болничното си легло. „Изглежда ужасно.“ Косата на Лансел беше побеляла и повяхнала, а самият той бе изтънял като вейка. Ако не го държеше баща му, направо щеше да рухне. Но когато Санса го похвали за доблестта му и каза колко й е приятно да види, че вече укрепва, Лансел, както и сир Кеван, засияха. „Щеше да стане добра кралица на Джофри и още по-добра съпруга, ако той имаше ум да я заобича.“ Зачуди се дали племенникът му е в състояние да обикне някого.

— Изглеждаш великолепно, детето ми — каза лейди Олена Тирел на Санса, когато изкуцука при тях в рокля от златна тъкан, която сигурно тежеше повече от самата нея. — Но вятърът ти е разрошил косата. — Дребната старица се пресегна и заоправя измъкналите се кичурчета, като ги прибра и намести мрежичката на косата на Санса.

— Много съжалих, като чух за загубите ти — заговори тя. — Знам, брат ти беше един ужасен предател, но ако започнем всички да ги избиваме на сватбени пирове, ще започне да ги е страх да се женят повече, отколкото сега. Ето, така е по-добре. — Лейди Олена се усмихна. — Радвам се да ти съобщя, че вдругиден си тръгвам за Планински рай. Наситих се на този миризлив град, благодаря. Може би ще ти допадне да ме придружиш за една малка визита, докато мъжете тук си водят техните войни? Марджери ще ми липсва ужасно, както и нейните мили дами. Компанията ти ще бъде истинска утеха за мен.

— Много сте мила, милейди — каза Санса, — но мястото ми е с милорд съпруга ми.

Лейди Олена дари Тирион с беззъбата си усмивка.

— О? Простете на глупавата старица, милорд, не исках да ви открадна чудесната ви жена. Предположих, че ще поведете ланистърска войска срещу някой зъл враг.

— Войска от дракони и елени. Надзорникът на хазната трябва да си стои в двора и да се грижи всички войски да си получават платата.

— Несъмнено. Дракони и елени, това е много умно. И петаците на джуджето също. Чух за тези петаци на джуджето. Събирането им несъмнено е ужасно главоболие.

— Събирането съм го оставил на други, милейди.

— О, нима? Щях да помисля, че сте предпочели сам да се занимавате с него. Е, не можем да позволим короната да бъде лишавана от тези петаци. Нали?

— Боговете да не дават. — Тирион започна да се чуди дали лорд Лутор Тирел нарочно не се е хвърлил с коня в онази пропаст. — Ако ни извините, лейди Олена, време е да си заемем местата.

— За мен също. Седемдесет и седем блюда! Не мислите ли, че това все пак е малко прекалено, милорд? Аз лично едва ли ще хапна повече от три-четири хапки, но двамата с вас сме много малки, нали? — Тя отново погали Санса по косата и каза: — Е, хайде тръгвай, детето ми, и се постарай да си малко по-веселичка. Къде ли се дянаха моите телохранители? Леви, Десни, къде сте? Елате ми помогнете до подиума.

Въпреки че до здрач имаше още около час, тронната зала вече беше блеснала от светлини. Гостите стояха край масите, а херолдите известяваха имената и титлите на влизащите благородници. Пажове в кралски ливреи ги придружаваха по широката централна пътека. Галерията горе беше пълна с музиканти: барабани, гайди и цигулки, лютни, рогове и тимпани.

Тирион стисна ръката на Санса и закрачи с тежкото си патешко поклащане. Усещаше очите им върху себе си, впити в новия му белег, който го беше направил още по-грозен отпреди. „Нека гледат — каза си той, след като се покатери на стола си. — Да зяпат и да шепнат, докато им приседне, няма да се крия заради тях.“ Кралицата на тръните влезе след тях и заситни с малките си пантофки.

Тирион се зачуди кой от тях изглежда по-нелепо: той със Санса или сбръчканата дребна старица между двамата си еднакви телохранители, високи по седем стъпки.

Джофри и Марджери влязоха в залата, яхнали два еднакви бели коня. Пред тях тичаха пажове и пръскаха розови листенца. Кралят и кралицата също се бяха преоблекли за пиршеството. Джофри носеше бричове на черни и пурпурни ивици и жакет от златоткан плат с ръкави от черен сатен и пъпки от оникс. Марджери беше сменила скромната рокля, която бе облякла за септата, с доста по-фриволна кройка от светлозелен самит с корсет от плътна дантела, който откриваше раменете и горната част на малките й гърди. Меката й кестенява коса падаше свободно на къдрици по белите рамене и по гърба й почти до кръста. На челото й имаше тънка златна коронка. Усмивката й беше свенлива и мила. „Чудесно момиче — помисли Тирион. — И много по-добро, отколкото заслужава племенникът ми.“ Кралската гвардия ги придружи на подиума до почетните места под сянката на Железния трон, покрит за случая с дълги копринени завеси от баратеонско злато, ланистърски пурпур и тирелско зелено. Церсей прегърна Марджери и я целуна по бузите. Лорд Тивин направи същото, а след тях Лансел и сир Кеван. Джофри получи любящи целувки от бащата на невястата и от двамата си нови братя, Лорас и Гарлан. Никой като че ли не напираше особено да целува Тирион. Когато кралят и кралицата се настаниха, Върховният септон се надигна да почне молитвата. „Поне не мънка толкова нескопосано като последния път“ — утеши се Тирион.

Двамата със Санса седяха далече вдясно от краля, до сир Гарлан Тирел и жена му, лейди Леонет. Дузина други особи седяха по-близо до Джофри, което някой по-докачлив човек щеше да приеме за пренебрежение, предвид че съвсем доскоро той беше Ръката на краля. Тирион щеше да се зарадва, ако ги деляха поне още стотина.

— Да се напълнят чашите! — обяви Джофри, след като се отдаде дължимото на боговете. Личният му виночерпец наля цяла кана тъмночервено арборско в златния сватбен бокал, подарен му тази сутрин от лорд Тирел. Кралят трябваше да го вдигне с две ръце. — За моята съпруга, кралицата!

— Марджери! — изрева в отговор цялата зала. — Марджери! Марджери! За кралицата! — Звъннаха хиляда чаши и брачният пир започна. Тирион Ланистър пи с останалите, опразни чашата си на този първи тост и махна с ръка да му я напълнят веднага щом си седна.

Първото блюдо се оказа кремсупа от гъби и пържени в масло охлюви, поднесени в позлатени купи. Тирион почти не беше пипнал закуската и виното вече го беше ударило в главата, затова храната му беше добре дошла. Излапа я бързо. „С едното свършихме, остават седемдесет и шест. Седемдесет и седем блюда, след като навън все още има гладуващи деца и мъже, готови да те убият за една репичка. Ако ни видят сега, могат да престанат да обичат толкова Тирелите.“ Санса опита лъжица от супата и бутна купата настрана.

— Не е ли по вкуса ви, милейди? — попита Тирион.

— Ще има още много, милорд. Не бива да преяждам с първото. — Тя заоправя нервно косата си и се загледа към центъра на масата, където седяха Джофри и неговата тирелска кралица.

„Дали съжалява, че не е на мястото на Марджери?“ Тирион се намръщи. „Дори дете като нея би трябвало да има повече ум в главата.“ Той се огледа да намери нещо, което да го отвлече, но накъдето и да погледнеше, виждаше все жени, красиви и щастливи жени, принадлежащи на други мъже. Марджери преди всичко, разбира се, която се усмихваше мило и отпиваше с Джофри от виното в седемстранния сватбен бокал. Майка й лейди Алери, среброкоса и чаровна, все още нелишена от гордата си осанка до Мейс Тирел. Трите млади братовчедки на кралицата, пъстри като птици. Тъмнокосата мирска жена на лорд Мериуедър с големите й черни и влажни очи. Елария Пясък между дорн-лите (Церсей ги беше поставила на отделна маса, малко под подиума, на достатъчно почетно място и в същото време толкова далече от Тирел, колкото можеше да предложи ширината на залата), смееше се весело на нещо, което й беше казал Червената усойница.

Имаше и една жена, седяща почти в подножието на третата маса отляво… съпруга на някого от Фосоуей, предположи той, и натежала с дете. Нежната й красота ни най-малко не се смаляваше от издутия корем, нито я правеше по-малко щастлива и весела. Тирион се загледа как мъжът й подава хапки от блюдото й. Те също пиеха от една и съща чаша и често се навеждаха един към друг да се целунат. Когато го правеха, ръката му нежно се отпускаше на корема й.

Той се зачуди какво ли щеше да направи Санса, ако се наведеше и я целунеше. „Ще се дръпне най-вероятно.“ Или ще намери достатъчно смелост да го изтърпи, както повелява дългът й. „Ако не друго, чувство за дълг поне има тази моя женичка.“ Ако й кажеше, че желае да й вземе девствеността още тази нощ, щеше и това да изтърпи с покорство и след това да поплаче не повече, отколкото се полага.

Подвикна на слугите за още вино. Докато го получи, поднесоха зторото блюдо — тестена питка пълнеж от свинско, семенца от пиния и яйца. Санса щипна само хапка от своята, а херолдите призоваха първия от седмината певци.

Сивобрадият Хармиш Арфиста обяви, че ще изпълни „за ушите на богове и хора песен, която никой досега не е чувал във всичките Седем кралства“. Нарече я „Завръщането на лорд Ренли“.

Пръстите му се задвижиха по струните на високата арфа и изпълниха тронната зала със сладка музика. „Погледна господарят на Смъртта от своя трон от кости загиналия лорд“, подхвана Хармиш и продължи с това как Ренли, съжалил за опита си да узурпира короната на племенника си, презрял самия господар на Смъртта и се завърнал в царството на живите, за да защити страната срещу своя брат.

„Заради което бедният Саймън свърши в паница кафяво“ — помисли Тирион. Накрая, когато сянката на храбрия лорд Ренли отлетя към Планински рай, за да погледне за сетен път лицето на вярната си любов, кралица Марджери се просълзи.

— Ренли Баратеон никога не е съжалявал за нищо в живота си — каза Тирион на Санса, — но ако аз, бях съдия, Хармиш току-що си спечели позлатената лютня.

Арфиста също така им предложи няколко по-познати песни. „Роза от злато“ беше за Тирелите, без съмнение, както „Дъждове над Кастамир“ трябваше да поласкае баща му. „Девица, Майка и Старица“ зарадва Върховния септон, а „Милейди, моята жена“ погали романтичните струни в сърцата на момиченцата, както и у някои момченца. Тирион слушаше с половин ухо, докато опитваше сладката царевичка и горещите овесени питки, изпечени с парченца фурми, ябълки и портокал, и дъвчеше ребро от глиган.

Оттам насетне блюдата и мезетата тръгнаха едно след друго в зашеметяващо изобилие, тласкани от мощен прилив на вино и ейл. Хармиш ги остави и мястото му зае един неголям попрестарял мечок, който затанцува тромаво под звуците на гайда и тъпан, докато сватбените гости похапваха пъстърва, сготвена със счукани бадеми. Лунното момче се покачи на кокилите си и подгони между масите Лоената буца, нелепо дебелия шут на лорд Тирел, а в същото време благородниците опитваха печена чапла и банички със сирене и лук. Трупа тирошки акробати изпълниха странични колелета и стойки на ръце, балансираха с широки плата на бос крак и се изкатериха на раменете си да образуват пирамида. Подвизите им бяха придружени от раци, сварени в лютиви източни подправки, кълцано шилешко, сготвено в бадемово мляко с моркови, стафиди и лук, и рибен пай, току-що изваден от пещите и поднесен толкова горещ, че пареше пръстите.

След това херолдите призоваха друг певец: Колио Куайниш от Тирош, който имаше яркочервена брада и толкова нелеп акцент, колкото беше казал Саймън. Колио започна със своята версия на „Танцът на драконите“, песен по-подходяща за двама певци, мъж и жена. Тирион я изтърпя, подкрепяйки се с фазан в сос от джинджифил и мед и няколко чаши вино отгоре. Незабравимата балада за двамата издъхващи любовници посред Валирианската орис сигурно щеше повече да задоволи залата, ако Колио не я беше изпял на висок валириански, който повечето гости не говореха. Но „Кръчмарката Бесса“ отново ги спечели с дръзките си думи. Междувременно им поднесоха пауни в перата им, изпечени цели и пълнени с фурми, а Колио покани един барабанист, ниско се поклони пред лорд Тивин и подхвана „Дъждовете на Кастамир“.

„Ако това ще трябва да го чуя в няколко версии, може да сляза в Квартала на бълхите и да се извиня за кафявото.“ Тирион се обърна към жена си.

— Е, кого предпочитате? Санса примигна.

— Милорд?

— От певците. Кого предпочитате?

— Аз… съжалявам, милорд. Не слушах. Не само че не слушаше, но и не ядеше.

— Санса, нещо не е наред ли? — Изрече го, без да помисли, и веднага се почувства като глупак. „Целият й род е избит, омъжена е за мен, а аз се чудя дали нещо не било наред.“ — Не, милорд. — Санса извърна поглед и с неубедително любопитство се загледа как Лунното момче замеря сир Донтос с фурми.

Четирима майстори пироманти подкараха с жив огън зверове един срещу друг да се дерат с остри нокти, докато слугите трупаха купи с бландисор, смес от телешка супа с кипнало вино, подсладена с мед и с плуващи в нея бланширани бадеми и парченца варено месо от скопени петленца. Изредиха се маршируващи гайдари, умни кучета и гълтачи на саби, наред с пържен в масло грах, счукани орехи и резенчета от лебед в сос от шафран и праскови. („Лебед повече — не!“, промърмори Тирион, спомнил си за вечерята със сестра си в навечерието на битката.) Някакъв жонгльор държеше във въздуха половин дузина въртящи се мечове и брадви, докато по масите се поднасяха шишове с цвърчаща кървава наденица — хрумване, което Тирион намери за доста остроумно, макар и не особено вкусно.

Херолдите надуха тромпетите.

— Да пее за златната лютня — извика някой. — Представяме ви Галиеон от Куай.

Галиеон се оказа мъж с издут като буре гръден кош, черна брада, плешива глава и гръмък глас, който изпълни всеки ъгъл в тронната зала.

— Благородни лордове и прелестни дами, само една песен ще ви изпея тази нощ — обяви той. — Това е песента за Черната вода и как беше спасено едно кралство. — Барабанът подхвана бавен и злокобен ритъм.

— Седеше в кулата умислен на мрака господарят — почна Галиеон, — във замъка си черен като нощ.

— Косата му бе черна и черна бе душата му — припяха в хор музикантите. Включи се и флейта.

— Пируваше той с кръвожадна завист, и чашата си пълнеше със злъч — продължи Галиеон. — Да, брат ми някога царуваше над седем кралства, тъй рече той на злата си жена. Но аз ще взема всичко негово и свое днес ще го направя. Синът му ще усети върха на моя нож.

— Синът му, храброто момче с коса от злато — припяха музикантите и засвириха лютня и цигулка.

— Ако отново стана Ръка, най-напред ще избеся всички певци — каза Тирион, май прекалено високо.

Лейди Леонет до него се изсмя, а сир Гарлан се наведе през масата и каза:

— Един невъзпят достоен подвиг не става по-малко достоен.

— На мрака господарят войските призова и струпаха се те около него като врани. И жадни те за кръв, на кораби милион… — … отрязаха носа на клетий Тирион — довърши Тирион. Лейди Леонет се изкикоти.

— Изглежда, е трябвало да станете певец, милорд! Чудесна рима.

— Не, милейди — каза сир Гарлан. — Милорд Ланистър е създаден, за да върши велики дела, не за да ги възпява. Ако не беше неговата верига и адският огън, врагът щеше да премине реката. И ако диваците на Тирион не бяха избили повечето съгледвачи на лорд Станис, нямаше да можем да ги ударим с изненада.

Думите му накараха Тирион да изпита глупава благодарност и донякъде го умилостивиха, докато Галиеон пееше безкрайни строфи за доблестта на момчето крал и на неговата майка, златната кралица. Но тя никога не е правила това — изведнъж изтърси Санса.

— Никога не вярвайте на това, което чуете в една песен, милейди. — Тирион махна с ръка на един от слугите да им налее вино.

Скоро зад високите прозорци настъпи нощ, а Галиеон продължаваше да пее. Песента му имаше седемдесет и седем куплета, макар че на Тирион му се сториха хиляда. „По един за всеки гост в залата.“ Последните двадесетина Тирион пропи, за да устои на желанието да си запуши ушите с гъби. Когато певецът най-сетне взе да се кланя, част от гостите бяха толкова пияни, че без да искат, сами почнаха да предлагат забавления. Великият майстер Пицел захърка на масата, докато танцьорките от Летните острови се вихреха в робите си от ярки пера и прозирна коприна. Резените сърнешко месо със синьо сирене ги поднесоха, докато един от рицарите на лорд Роуан мушкаше с камата си някакъв дорнец. Златните плащове извлякоха и двамата — единият за да гние в килия, а другия — за да го зашие майстер Балард.

Тирион си играеше с късчета рибица от диво прасе, подправени с кимион, мирта, захар и бадемово мляко, когато крал Джофри изведнъж стана и залитна над масата.

— Доведете моите кралски шампиони! — извика завалено той и плесна с ръце.

„Племенникът ми е по-пиян и от мен“ — помисли Тирион, докато златните плащове отваряха големите крила на вратата в дъното на залата. От мястото си успя да види само върховете на две пики, когато конниците влязоха. Вълна от смях ги съпроводи по централния проход към краля. „Сигурно яздят понита“ — заключи той… докато не се показаха в цял ръст.

„Шампионите“ бяха две джуджета. Едното беше яхнало грозно сиво псе с дълги крака и здрава челюст. Другото яздеше грамадно петнисто прасе. Рицарите дребосъци се поклащаха на гърбовете им и боядисаните им дървени брони потракваха. Щитовете им бяха по-големи от самите тях. Единият „рицар“ беше от глава до пети в златисти доспехи с черен елен, нарисуван на щита; другият беше в сиво и бяло, а на щита за герб носеше вълк. Сбруите на „конете“ им бяха в същите цветове.

Тирион огледа смеещите се лица. Джофри беше почервенял и дъх не можеше да си поеме от смях, Томен се смееше гръмогласно и подскачаше на стола си, Церсей се кикотеше дискретно и дори лорд Тивин изглеждаше донякъде развеселен. От всички по високата маса не се усмихваше само Санса. Готов беше да я обикне заради това, но честно казано, очите на Санса се бяха зареяли в празното и сякаш изобщо не виждаха подрусващите се към нея нелепи ездачи.

„Джуджетата не са виновни — помисли Тирион. — Когато свършат, ще ги похваля и ще им дам тлъста кесия с жълтици, а после ще разбера кой е измислил тази веселбичка и той също ще си получи благодарността.“ Когато двете джуджета спряха пред подиума да отдадат чест на краля, вълчият рицар изтърва щита си. Когато се наведе да си го вземе, рицарят на елена го халоса по гърба. Вълчият рицар падна от свинята, а пиката му се превъртя и тресна противника му по главата. Двамата се затъркаляха на кълбо по пода. Когато станаха, и двамата се опитаха да яхнат кучето. Последваха викове и бутане. Накрая пак седнаха на седлата, само че сега разменени, всеки с щита на другия и яхнали на обратно.

Мина малко време, докато и това се оправи, но накрая двамата се отдалечиха в противоположните краища на залата, обърнаха и пришпориха „конете“. Под бурния смях на лордовете и кикота на дамите дребосъците се сблъскаха, пиката на Вълчия рицар се стовари в шлема на Еленовия рицар и главата му отхвърча, превъртя се във въздуха, запръска кръв и пльосна в скута на лорд Джилс. Обезглавеното джудже се затъркаля между масите и замаха с ръце. Кучета залаяха, жени запищяха, а Лунното момче закрачи храбро на кокилите си, докато лорд Джилс не извади от дървения шлем пръснатата червена диня, а Еленовият рицар не подаде глава над бронята си. Нова вълна смях заля залата. Рицарите изчакаха тя да заглъхне, закръжиха един около друг, подмятайки си цветисти ругатни, и вече се канеха да се разделят за нов сблъсък, когато кучето хвърли ездача си на пода и яхна прасето. Грамадната свиня заквича отчаяно, а сватбените гости се заливаха от смях, особено когато Еленовият рицар скочи върху Вълчия рицар, свали си дървените гащи и почна яростно да го помпа отзад.

— Предавам се, предавам се! — запищя джуджето отдолу. — Добри сир, приберете си меча!

— Добре, добре, ама спри да си мърдаш ножницата! — отвърна джуджето отгоре за всеобщо веселие.

От ноздрите на Джофри захвърча вино. Той се надигна задъхан и за малко да събори огромния бокал пред себе си.

— Шампион! — ревна Джофри. — Имаме си шампион! — Залата взе да утихва щом се разбра, че говори кралят. Джуджетата се пуснаха, явно очаквайки кралската благодарност. — Но не е истински — заяви Джоф. — Един истински шампион побеждава всички съперници. — Кралят се покачи на масата. — Кой друг ще съперничи на малкия ни снампион? — Ухили се и се обърна към Тирион. — Вуйчо! Ти ще защитиш честта на кралството ми, нали? Можеш ли да яздиш прасе?

Смехът го помете като вълна. Тирион Ланистър не помнеше кога е станал, кога се е качил на стола си, но в един момент се озова върху масата. Лицето му се изкриви в най-подигравателната усмивка, която Седемте кралства бяха виждали.

— Ваша милост — извика той, — ще яхна свинята… но само ако вие яхнете кучето.

Джоф се намръщи объркано.

— Аз ли? Защо аз? Аз не съм джудже. „Падна ли ми на меча, Джоф?“ — Ами защото сте единственият в тази зала, когото съм сигурен, че ще победя.

Трудно му беше да каже кое му достави по-голяма наслада; стъписаната мигновена тишина, която настъпи, смехът, който я последва, или гневът, изписан на лицето на племенника му. Джуджето скочи на пода съвсем доволно, а когато погледна отново през рамо, сир Озмунд и сир Мерин помагаха на Джоф също да слезе. Като видя с каква ярост го гледа Церсей, Тирион й прати въздушна целувка.

Истинско облекчение беше, когато музикантите засвириха отново. Рицарите дребосъци изведоха кучето и свинята от залата, гостите се върнаха към блюдата си, а Тирион извика отново да му напълнят чашата с вино. Но изведнъж усети, че сир Гарлан го дърпа за ръкава.

— Милорд, внимавайте — предупреди го рицарят. — Кралят. Тирион се извърна в стола си. Джофри залиташе към него и виното се плискаше от ръба на огромния златен сватбен бокал в ръцете му.

— Ваша милост — успя само да каже Тирион преди кралят да обърне бокала над главата му. Виното се изля по лицето му като порой. Косата му се накваси, очите му залютяха, раната на носа му пламна и кадифето на новия му жакет подгизна.

— Е, това хареса ли ти, Дяволче? — изръмжа Джоф.

— Това беше лошо, ваша милост — тихо каза сир Гарлан.

— Ни най-малко, сир. — Тирион не можеше да позволи нещата да станат още по-гнусни, не и след като половината кралство гледаше сцената. — Не всеки крал би помислил да зачете един свой низш поданик, като му поднесе от собствения си кралски бокал. Жалко, че виното се разля.

— Не съм разлял! — Джоф сви устни. Беше толкова ядосан, че не можа да приеме отстъплението, предложено му от Тирион. — И не съм ти поднасял!

Кралица Марджери изведнъж се появи до лакътя на Джофри.

— Мой мили кралю — заговори умолително момичето, — моля ви, нека се върнем на местата си, още един певец чака.

— Аларик от Ейсен — каза лейди Олена Тирел, подпряна на тоягата си, без да обръща на мокрото джудже повече внимание, отколкото внучката й. — Дано да ни изпее „Дъждовете на Кастамир“. Вече от цял час не сме я слушали и се боя, че й забравих думите.

— Освен това сир Адам иска да вдигне тост — каза Марджери. — Ваша милост, моля ви.

— Нямам вино — заяви Джофри. — Как да пия тост, като нямам вино? Дяволче, можеш да ме обслужиш. Като не искаш да се биеш, ще ми станеш виночерпец.

— Голяма чест ми оказвате.

— Никаква чест не ти оказвам! — кресна Джофри. — Коленичи и ми вдигни бокала! — Тирион се подчини, но докато посягаше към дръжката, Джоф изрита бокала в краката му. — Вдигни го! Толкова ли си тромав, колкото си грозен? — Наложи се Тирион да изпълзи под масата, за да намери проклетото нещо. — Добре. Сега го напълни с вино. — Тирион взе кана от ръцете на минаващата слугиня и го напълни до три четвърти. — Не! На колене, дребосък. — Коленичил, Тирион вдигна бокала над главата си, очаквайки да го сполети втората баня за тази нощ. Но Джофри го пое с една ръка, отпи и го постави на масата. — Можеш вече да станеш, вуйчо.

Докато се надигаше, краката му се подкосиха и за малко да падне отново. Тирион се хвана за стола до себе си, за да се задържи. Сир Гарлан му подаде ръка да се изправи. Джоф се изсмя, Церсей също. След тях — и други. Не видя кои са, но ги чу.

— Ваша милост. — Гласът на лорд Тивин беше безпардонно учтив. — Внасят пая. Нужен е мечът ви.

— Пая? — Джофри хвана кралицата си за ръката. — Хайде, милейди. Внасят пая.

Гостите станаха и почнаха да вдигат бурни наздравици, а огромният пай бавно се понесе през залата на масата на колела, тикан от половин дузина готвачи със сияещи лица. Цели два разкрача беше на ширина, покрит със златиста коричка, и се чуваше гукането на птиците вътре.

Тирион се домъкна до стола си и седна. Само това му оставаше — някоя гургулица да цвръкне върху него, и денят му щеше да е завършен. Виното се беше просмукало през жакета и долните му дрехи, вече го усещаше по кожата си. Трябваше да се преоблече, но никому не бе позволено да напуска залата преди да свърши и церемонията с отвеждането в брачното ложе.

Крал Джофри и кралицата му посрещнаха пая под подиума. Докато Джоф вадеше меча си, Марджери го хвана за ръката да го спре.

— Вдовишкия плач не е за рязане на пай.

— Вярно. — Джоф повиши глас. — Сир Илин, мечът ви.

Сир Илин Пейн се появи от сенките в дъното на залата. „Демонът на празненството“ — помисли Тирион, загледан в крачещата през залата Кралска справедливост, мършав и навъсен. Млад беше Тирион и не помнеше сир Илин преди да загуби езика си. „Друг човек ще да е бил в онези дни, но сега мълчанието му е толкова част от него, колкото кухите му очи, ръждясалата ризница и големия меч на гърба му.“ Сир Илин се поклони пред краля и кралицата, пресегна се над рамото си и извади шест стъпки сребриста, нашарена с руни стомана. Коленичи и поднесе на Джофри огромното оръжие, с дръжката напред. Точици червен пламък примигаха от рубинените очи на ефеса от драконово стъкло, изваян с формата на ухилен череп.

Санса се размърда на стола си.

— Кой е този меч?

Очите на Тирион щипеха от виното. Той примига и погледна отново. Големият меч на сир Илин беше с дължината и ширината на Лед, но стоманата му бе твърде ярко сребриста, валирианската беше по-тъмна, пушлива. Санса го стисна за рамото.

— Какво е направил сир Илин с меча на татко ми? „Трябваше да върна Лед на Роб Старк“ — помисли Тирион. Погледна към баща си, но лорд Тивин наблюдаваше краля.

Ръцете на Джофри и Марджери се сплетоха, за да вдигнат грамадния меч, и двамата заедно го залюляха в сребриста дъга. Когато кората на пая се разцепи, гълъбите изригнаха сред вихър от бели пера, пръснаха се във всички посоки и запърхаха по прозорци и тавански греди. От скамейките се надигна възторжен рев, а цигуларите и гайдарите от галерията подхванаха игрива песен. Джоф прегърна невястата си и я завъртя във весел танц.

Един от слугите постави резен от горещия пай пред Тирион и го заля с лъжица лимонов крем. Гълъбчетата в този пай бяха изпечени добре, но не му се сториха по-апетитни от белите, пърхащи из залата. Санса също не се хранеше.

— Смъртно бледа сте, милейди — каза й Тирион. — Трябва ви глътка чист въздух, а на мен — нов жакет. — Стана и й предложи ръката си. — Елате.

Но преди да успеят да се измъкнат, Джофри се върна.

— Вуйчо, къде отиваш? Забрави ли, че си моят виночерпец?

— Трябва да се преоблека в чисти дрехи, ваша милост. Ще позволите ли?

— Не. Така ми харесваш повече. Хайде, поднеси ми виното. Кралският бокал беше на масата, където го бе оставил. Тирион трябваше да се покачи отново на стола си, за да го стигне. Джоф го дръпна от ръцете му и започна да пие дълго и дълбоко, гръклянът му подскачаше, червеното вино потече по брадичката му.

— Милорд — каза Марджери, — трябва да се върнем на местата си. Лорд Бъклър иска да вдигне наздравица за нас.

— Вуйчо ми не си е изял гълъбовия пай. — Джоф задържа бокала в едната си ръка, а в другата награби пая на Тирион. — Лош късмет е, ако не си изядеш пая — викна той и натика горещия печен гълъб в устата си. — Виж, вкусен е. — Задави се и от устата му захвърчаха корички, закашля се, после заломоти с пълна уста: — Само че е сух. Трябва да се прокара. — Джоф удари глътка вино и отново се закашля, този път — по-силно. — Искам да… — кашлица — да видя как… — кашлица — яздиш онази свиня, вуйчо. Искам да… — Пристъпът на кашлицата го задави.

Марджери го погледна загрижено.

— Ваша милост?

— От… — кашлица — от пая. — Джоф отново отпи или по-скоро се опита, защото виното блъвна от устата му и той се прегъна на две от нов пристъп. Лицето му почервеня, жилите на врата му се издуха. — Не… — кашлица — не мога да… — Вокалът се изплъзна от ръката му и тъмночервеното вино потече по подиума.

— Той се задави! — ахна кралица Марджери. Баба й пристъпи до нея.

— Помогнете на горкото момче! — изрева Кралицата на тръните с глас десет пъти по-мощен от самата нея. — Дръвници! Какво сте зяпнали! Помогнете на краля си!

Сир Гарлан бутна Тирион настрана и затупа Джофри по гърба. Сир Озмунд Черно котле разкъса яката на краля, за да може да диша. От гърлото на момчето изригна един ужасен тънък звук като от човек, мъчещ да засмуче цяла река през стрък тръстика; а после секна — и това бе още по-страшно.

— Обърнете го! — ревна неясно на кого Мейс Тирел от мястото си. — Обърнете го, хванете го за петите и го разтърсете! — Друг извика:

— Вода, дайте му вода!

Върховният септон зареди молитви. Великият майстер Пицел извика на някого да му помогне да отиде до покоите си, за да си вземел церовете. Джофри задраска с нокти гърлото си. Мускулите под кожата му изпъкнаха, корави като камък. Принц Томен пищеше и плачеше.

„Ще умре“ — осъзна Тирион. Странно защо въпреки врявата наоколо се чувстваше съвсем спокоен. Някой тупаше Джофри по гърба, но лицето му само помръкна още повече и стана мораво. Лаеха псета, деца плачеха, мъже крещяха безполезни съвети. Половината сватбени гости бяха станали от местата си, бутаха се, за да видят по-добре, други тичаха към вратите да се измъкнат.

Сир Мерин отвори устата на краля и натика в гърлото му лъжица. Докато го правеше, очите на Джоф срещнаха погледа на Тирион. „Има очите на Джайм.“ Само че той никога не бе виждал Джайм толкова уплашен. „Момчето е само тринадесетгодишно.“ Джофри издаваше някакви сухи, хрипливи звуци, мъчейки се да заговори. Очите му изцъклиха, бели от ужас, той вдигна ръка… посегна, или посочи вуйчо си… „За прошка ли ме моли, или си мисли, че мога да го спася?“ — Неееееее! — изпищя на умряло Церсей. — Татко, помогни му, помощ, някой да му помогне, синът ми, синчето ми!

Тирион си помисли неволно за Роб Старк. „Моята сватба изглеждаше много по-добре.“ Обърна се да види как Санса приема ставащото, но суматохата в залата беше толкова голяма, че не можа да я намери. Но очите му попаднаха на брачния бокал, забравен на пода. Пристъпи към него и го вдигна. На дъното все още имаше половин пръст тъмнопурпурно вино. Тирион помисли за миг, след което го изля на пода.

Марджери Тирел хлипаше в прегръдките на баба си, а старата дама повтаряше: „Бъди смела. Бъди смела.“ Повечето музиканти се бяха разбягали, но един последен флейтист горе бе подхванал погребална мелодия. В дъното на тронната зала гостите се бяха струпали при вратите и се блъскаха. Златните плащове на сир Адам се раздвижиха да възстановят реда. Гостите презглава се втурваха навън, някои плачеха, други залитаха и повръщаха, трети бяха пребледнели от страх. Малко късно, но и на Тирион му хрумна, че може би е разумно и той да се маха.

Когато чу писъка на Церсей, разбра, че е свършило.

„Трябва да се махам. Веднага.“ Но вместо това се заклати към нея.

Сестра му седеше сред локва вино, притиснала до гърдите си тялото на сина си. Роклята й беше съдрана и оцапана, а лицето й — бяло като тебешир. До нея пристъпи мършаво черно псе и задуши мъртвия Джофри.

— Момчето си отиде, Санса — каза лорд Тивин. Сложи облечената си в ръкавица ръка на рамото на дъщеря си, докато един от телохранителите му отпъждаше псето. — Пусни го вече. Пусни го в мир.

Тя не го чу. Наложи се двама от Кралската гвардия да издърпат насила вкочанените й пръсти, за да може тялото на крал Джофри Баратеон да се отпусне безжизнено на пода.

Върховният септон коленичи до него.

— Отецо наш небесен, съди справедливо добрия ни крал Джофри — почна той молитвата за мъртвите. Марджери Тирел захлипа и Тирион чу майка й, лейди Алери, да казва:

— Той се задави, миличкото ми. Задави се с пая. Това няма нищо общо с теб. Той се задави. Всички го видяхме.

— Не се задави. — Гласът на Церсей бе остър като меча на сир Илин. — Синът ми бе отровен. — Погледна рицарите, стоящи безпомощно до нея. — Кралска гвардия, изпълнете дълга си.

— Милейди? — проговори колебливо сир Лорас Тирел.

— Задръжте брат ми — заповяда тя. — Той го направи! Джуджето. Той и женичката му. Те убиха сина ми. Вашия крал. Задръжте ги и двамата!