Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (50)

ДЖОН

Кобилата се беше запенила, но Джон не можеше да й даде отдих. Трябваше да стигне Вала преди магнаря. Щеше да спи на седлото, ако имаше седло. Но без него едва можеше да се държи на коня дори буден. Раненият крак го болеше все повече. Не смееше да спре достатъчно дълго, за да го остави да зарасте. Затова зарасналото се разкъсваше и раната се отваряше отново при всяко качване на гърба на кобилата.

Когато превали един хълм и видя кафявия разкалян кралски път, потупа кобилата по шията и каза:

— Сега трябва само да тръгнем по него. Валът вече е близо. — Кракът му вече се бе вдървил, а от треската така му се виеше свят, че на два пъти се усети, че е тръгнал в грешна посока.

„Валът вече е близо.“ Представи си приятелите, как пият греяно вино в трапезарията. Хоб щеше да се суети при котлите си, Донал Ноя — в ковачницата, майстер Емон в стаите си. „А Стария мечок? А Сам, Грен, Ед Скръбния, Дивен с неговите дървени зъби…“ Джон можеше само да се моли някой от тях да се е спасил при Юмрука.

Игрит също не напускаше мислите му. Помнеше мириса на косата й, топлината на тялото й… и израза й, когато преряза гърлото на онзи старец. „Сгреши, че я обикна — шепнеше един глас. — Сгреши, че я остави“ — шепнеше друг. Чудеше се дали и баща му се бе разкъсвал така, когато беше оставил майка му заради лейди Кейтлин. „Бил е вречен на лейди Старк, а аз съм вречен на Нощния страж.“ За малко да профучи през Къртичино, толкова гореше, че не разбра къде е. Повечето от селото беше скрито под земята, виждаха се само няколко малки хижи под светлината на изтънялата луна. От пътя бардакът изглеждаше съвсем малко по-голям от нужник, червеният му фенер се полюшваше на вятъра като кръвясало око, надничащо от мрака. Джон слезе пред конюшнята, залитна, опря се на гърба на кобилата и извика, за да събуди двете конярчета.

— Трябва ми свеж кон, със седло и сбруя — каза им той с тон, нетърпящ възражение. — Докараха му го; донесоха му и мях с вино и половин самун кафяв хляб. — Събудете селото — каза им той. Предупредете ги. На юг от Вала има диваци. Да си съберат стоката и да тръгват за Черен замък. — Самият той се покатери на черния кон, който му бяха дали, стисна зъби от болката в крака и препусна в галоп на север.

Звездите на изток започнаха да изтляват и Валът се появи пред него, надигна се над короните на дърветата и утринната мъгла. Ледът блестеше лъскав под лъчите на късната луна. Накрая Джон видя каменните кули и дървените постройки на Черен замък, скупчени като детски играчки под ледената грамада. Валът вече сияеше в розово и червено от светлината на утрото.

Никакви постове не го спряха, докато минаваше покрай външните сгради. Никой не се появи да му прегради пътя. Черен замък приличаше на същата развалина като Сив страж. Стар сняг покриваше покрива на Кремъчните бараки и лежеше на преспи от северната страна на Кулата на Хардин, където Джон спеше преди да го направят стюард на Стария мечок. Пръсти от сажди бяха прошарили кулата на лорд-командира, където пушекът беше изригнал през прозорците. След пожара Мормон се беше преместил в Кралската кула, но Джон и там не забеляза светлини. Отдолу не можеше да разбере дали по Вала, седемстотин стъпки нагоре, обикалят постове, но не видя никого на грамадното виещо се стълбище, което се катереше по южното лице на стената.

Но виж, от комина на оръжейната се вдигаше пушек; съвсем тънка струйка, едва видима на сивото северно небе, но това беше достатъчно. Джон слезе и закуцука натам. От отворената врата го лъхна топлина, като горещ полъх на лято. Вътре едноръкият Донал Ноя натискаше меховете до огъня. Щом чу шума, той вдигна глава.

— Джон Сняг?!

— Че кой друг? — Въпреки треската, умората, въпреки разпрания крак, магнаря, въпреки заклания старец, Игрит, Манс, въпреки всичко, Джон се усмихна. Хубаво беше, че се е върнал, хубаво беше, че вижда Ноя, с неговия голям корем и навитите ръкави, с обраслата му с черна четина челюст.

Ковачът пусна меховете.

— Лицето ти…

Почти бе забравил за лицето си.

— Един варг се опита да ми извади окото. Ноя се намръщи.

— Издрано или гладко, това е лице, което мислех, че никога повече няма да видя. Чухме, че си минал на страната на Манс Райдър.

Джон се хвана за вратата да се задържи.

— Кой ви го каза?

— Джарман Бъкуел. Върна се преди два дни. Съгледвачите му се кълнат, че са те видели със собствените си очи да яздиш с дивашката колона, облечен в наметало от овчи кожи. — Ноя го изгледа. — Виждам, че последното е вярно.

— Всичко е вярно — призна Джон. — Донякъде.

— Трябва ли да вадя меч и да те кормя тогава?

— Не. Действах по заповед. Последната заповед на Корин Полуръката.

Ноя, къде е гарнизонът?

— Брани Вала срещу приятелите ти диваци.

— Да, но къде?

— Навсякъде. Харма Песоглавата са я видели при Горски страж край езерото, Дрънчащата ризница при Дълга могила, Ревльото — при Леден знак. По целия Вал… ту са тук, ту са там, катерят се при Краличина порта, секат портите при Сив страж, трупат се срещу Източен страж… но само като зърнат наши хора и дим да ги няма. На другия ден са някъде другаде.

Джон преглътна стона.

— Заблуди. Манс иска да се пръснем, не разбираш ли? — „А Боуен Марш се е хванал.“ — Портата е тук. Ще ударят тук.

Ноя прекоси стаята.

— Кракът ти е плувнал в кръв.

Джон погледна вяло надолу. Вярно беше. Раната му се беше отворила пак.

— Рана от стрела…

— Дивашка стрела. — Не беше въпрос. Ноя имаше само една ръка, но тя беше дебела и мускулеста. Пъхна я под мишницата му да го подкрепи. — Пребледнял си и освен това гориш. Ще те заведа при Емон.

— Нямаме време. Има диваци отсам Вала, идват откъм Краличина корона да отворят портата.

— Колко са? — Ноя почти понесе Джон през вратата.

— Сто и двайсет, и добре въоръжени за диваци. С бронзови брони, има и стоманени. Тук колко са останали?

— Към четиридесет — каза Донал Ноя. — Недъгавите и болните, и няколко зелени момчета, още се учат.

— Щом Марш е заминал, кого е назначил за кастелан? Оръжейникът се засмя.

— Сир Винтън, боговете да ни го пазят. Последния рицар в замъка и прочие. Работата е, че Стаут май е забравил и никой не бърза да му го напомня. Каквито сме сега тук, май и аз мога да мина за командир. Най-недъгавият.

Това поне беше добре. Едноръкият оръжейник беше дебелоглав, як и опитен ветеран. Сир Винтън Стаут, от друга страна… е, всички разправяха, че някога бил свестен човек, но беше служил осемдесет години и силите го бяха напуснали отдавна, както и умът. Веднъж беше заспал на вечеря и за малко щеше да се удави в паницата с грах.

— Къде ти е вълкът? — попита Ноя, докато крачеха през двора.

— Дух ли? Трябваше да го оставя, когато почнах да се катеря по Вала. Надявах се, че сам ще стигне дотук.

— Съжалявам, момко. Никой не го е виждал. — Изкуцукаха до вратата на майстера в дървената постройка под гарванарника. Оръжейникът я изрита. — Клидас!

След малко изгърбеният дребосък се показа. Розовите му очички се опулиха, като видя Джон.

— Ти сложи момчето да легне, аз ще доведа майстера — каза той.

В камината гореше огън и в стаята беше почти задушно. От топлото на Джон му се доспа. Щом Ноя го положи на гръб, той затвори очи, за да спре световъртежа. Чуваше гарваните отгоре, с тяхното непрестанно, почти човешко мърморене. „Ссняг“, каза една от птиците. „Сняг, сняг, сняг.“ Това беше работа на Сам, спомни си Джон. Дали Самуел Тарли се беше върнал жив и здрав, зачуди се той, или само птиците?

Майстер Емон се появи скоро. Движеше се бавно, опрял едната си покрита със старчески петна мършава ръка на рамото на Клидас. На тънкия му врат веригата му висеше тежка, със златни и сребърни брънки, които проблясваха между желязо, олово, калай и други по-прости метали.

— Джон Сняг — рече той, — трябва да ми разкажеш всичко, което си видял и сторил, когато поукрепнеш. Донал, сложи едно котле вино на огъня, и железата ми също. Ще ми трябват нажежени до червено. Клидас, ще ми трябва и оня твой нож, острият. — Майстерът беше на повече от сто години: сбръчкан, прегърбен и хилав, плешив и съвсем сляп. Но и да не виждаха нищо мътните му очи, умът му си беше остър както винаги.

— Насам идат диваци — каза му Джон, докато Клидас прокара острието на ножа по крачола му и разряза дебелия черен плат, напоен със стара кръв и прогизнал от нова. — От юг. Изкачихме Вала…

Майстер Емон подуши грубата превръзка на Джон, след като Клидас я отпра.

— Ние?

— Бях с тях. Корин Полуръката ми заповяда да се присъединя към тях. — Джон изохка, когато пръстът на майстера заопипва раната, с натискане и човъркане. — Магнарят на Денн… ооооох, боли! — Стисна зъби. — Къде е Стария мечок?

— Джон… с голяма скръб ти го казвам, но лорд-командир Мормон е бил убит в цитаделата на Крастър от ръцете на Заклети братя.

— От Закле… от наши хора? — От думите на Емон го заболя сто пъти повече, отколкото от пръстите му. Джон помнеше Стария мечок, както го видя за последен път, застанал пред шатрата си с гарвана на рамото. „Мормон е загинал?“ Беше се боял от това, след като видя останалото след битката на Юмрука, но ударът все пак беше жесток. — Кой е бил? Кой е вдигнал ръка срещу него?

— Гарт от Староград, Оло Рязаната ръка, Камата… крадци, страхливци и убийци, сган. Трябваше да го предвидим. Стражът не е каквото беше. Малко останаха свестните мъже да държат пакостниците изкъсо. — Донал Ноя обърна железата на майстера в огъня. — Дузина верни мъже успяха да се върнат. Ед Скръбния, Великана, твоят приятел Зубъра. От тях го научихме.

„Само дузина?“ Двеста души бяха тръгнали от Черен замък с лорд-командир Мормон, двеста от най-добрите от Стража.

— Значи тогава Марш е лорд-командирът, така ли? — Старецът беше добродушен човек и много старателен като Първи стюард, но беше ужасно неподходящ да се изправи срещу ордата на диваците.

— Докато не се съберем за избор — каза майстер Емон. — Клидас, подай ми шишето.

„Избор.“ След като Корин Полуръката и сир Джаръми Рикър бяха загинали, а Бен Старк все още го нямаше, кого всъщност можеха да изберат? Не Боуен Марш, нито сир Винтън Стаут, това беше сигурно. Дали Торен Малък лес беше оцелял след Юмрука, или сир Отин Витърс?

„Не, ще бъде Котър Пайк или сир Денис Малистър. Кой от двамата обаче?“ Командирите на Сенчестата кула и на Източен страж бяха добри хора, но много различни: сир Денис беше вежлив и предпазлив, толкова благороден, колкото и стар; Пайк беше по-млад, копеле по рождение, с груба реч и смел до глупост. По-лошото беше, че двамата се ненавиждаха. Стария мечок все ги държеше настрана един от друг, в двата противоположни края на Вала. Джон знаеше, че на Малистърите неприязънта и недоверието към железните хора са им вродени.

Рязката болка му напомни за собствените му неволи. Майстерът стисна ръката му.

— Клидас носи маков сок. Джон се помъчи да се надигне.

— Не ми трябва…

— Трябва ти — каза твърдо Емон. — Това ще боли.

Донал Ноя прекоси стаята и натисна Джон да легне по гръб.

— Стой кротко или ще те вържа. — Макар и с една ръка, ковачът се оправяше с него все едно, че беше дете. Клидас се върна с едно зелено шише и кръгла мраморна чашка. Майстер Емон я напълни.

— Изпий го.

От борбата да стане Джон си беше прехапал устната. Усети как вкусът на кръвта се смеси с гъстата стипчива отвара. Едва успя да се сдържи да не повърне.

Клидас донесе леген с топла вода и майстер Емон изми гнойта и кръвта от раната му. Колкото и да беше внимателен, при всяко пипване на Джон му се искаше да изкрещи.

— Хората на магнаря са дисциплинирани и имат доспехи от бронз — каза им той. Говоренето му помогна да отвлече вниманието си от крака.

— Магнарят е лорд на Скагос — каза Ноя. — Имаше няколко души от Скагос в Източен страж, когато дойдох преди време на Вала, помня, че говореха за него.

— Аз мисля, че Джон използва думата в друг смисъл — каза майстер Емон. — Не като фамилно име, а като титла. Тя произлиза от Древния език.

— Означава лорд — съгласи се Джон. — Стир е магнарят на някакво място, наречено Денн, в далечния север на Ледените нокти. Води сто мъже от своите и орда щурмоваци, които познават Дара почти толкова добре, колкото нас. Манс обаче така и не е намерил Рога на Зимата — за него е копал по поречието на Млечна вода.

Майстер Емон спря с мокрото парче плат в ръка.

— Рогът на Зимата е древна легенда. Нима Кралят отвъд Вала наистина вярва, че съществува такова нещо?

— Всички го вярват — каза Джон. — Игрит твърдеше, че са отворили сто гроба… гробове на крале и герои по цялата долина на Млечна вода, но така и не са…

— Коя е Игрит? — попита Донал Ноя.

— Жена от свободния народ. — Как можеше да им обясни всичко за Игрит? „Тя е топла, умна и забавна, и може да те целуне или да ти среже гърлото.“ — Тя е със Стир, но не е… млада е, момиче всъщност, дива, но е… — „Уби един старец, защото си беше запалил огън.“ Езикът му натежа. Млякото на мака вече размътваше ума му. — С нея наруших клетвите си. Не го исках, но… — „Беше грешно. Грешно бе да я обикна, грешно бе да я оставя…“ — Не бях достатъчно силен. Полуръката ми заповяда, да вървя с тях, да си отварям очите, да не се колебая и аз… — Главата му сякаш беше натъпкана с мокра вълна.

Майстер Емон отново помириса раната му, после пусна окървавения плат в легена и каза:

— Донал, нажежения нож, ако обичаш. Ще трябва да го държиш да не мърда.

„Няма да пищя“ — каза си Джон, като видя грейналото до червено острие. Но и тази клетва наруши. Донал Ноя го държеше, а Клидас насочваше ръката на майстера. Джон заудря с юмрук по масата. Болката бе така огромна, че вътре в нея се чувстваше дребен и слаб, като хленчещо в тъмното дете. „Игрит — помисли той, когато вонята на изгоряла плът лъхна в носа му и чу как собственият му писък отекна в ушите му. — Игрит, трябваше да го направя.“ За част от мига агонията взе да заглъхва. Но когато желязото отново го докосна, изгуби свяст.

Когато отново отвори очи, беше увит с дебели завивки и се носеше нанякъде. Не забелязваше да се движи, но това нямаше значение. Привидя му се, че Игрит е с него, че го гали с нежните си длани. Накрая затвори очи и заспа.

Следващото му събуждане не беше толкова леко. В стаята беше тъмно, но под завивките болката се беше върнала — непрестанно пулсиране в крака му, което се превръщаше в нажежен нож при най-малкото движение. Джон го разбра по най-мъчителния начин, когато се опита да разбере дали все още има крак. Изохка, преглътна писъка си и заблъска отново с юмрук.

— Джон? — Появи се запалена свещ и отгоре го погледна едно добре познато лице, с големите уши и всичко. — Не бива да мърдаш.

— Пип? — Джон се пресегна и Пип стисна ръката му. — Мислех, че си заминал…

— Със Стария нар ли? Не, той ме смята за много малък и зелен.

Грен също е тук.

— Тук съм. — Грен пристъпи до другата страна на леглото. — Бях заспал.

Гърлото на Джон беше пресъхнало.

— Вода — изпъшка той. Грен поднесе чаша към устните му. — Видях Юмрука — каза той, след като отпи. — Кръвта, мъртвите коне… Ноя каза, че дузина са се върнали… кои?

— Дивен успя. Великана, Ед Скръбния, Донел Хил Сладура, Ълмър, Лю Левака, Гарт Сиво перо. Още четирима-петима. И аз.

— А Сам?

Грен извърна глава.

— Той уби един от Другите, Джон. Видях го. Намушка го с ножа от драконово стъкло, дето ти му го даде, и почнахме да го наричаме Сам Колача. Много се дразнеше.

„Сам Колача.“ Джон трудно можеше да си представи по-невероятен воин от Сам Тарли.

— Какво стана с него?

— Оставихме го. — Гласът на Грен прозвуча отчаяно. — Разтърсвах го и му крещях, даже го ударих през лицето. Великана се опита да го изправи на крака, но беше много тежък. Нали помниш на тренировките, как се свиваше на земята и хленчеше? В бърлогата на Крастър дори не хленчеше. Камата и Оло деряха по стените да търсят храна, двамата Гарт се биеха, други насилваха ясените на Крастър. Ед Скръбния прецени, че сганта на Камата ще избие всички верни мъже, за да не кажем какво са направили, а бяха два пъти повече от нас. Оставихме Сам при Стария мечок. Той не искаше да мръдне, Джон.

„Ти беше негов брат.“ За малко да му го каже. „Как можа да го оставиш сред диваци и убийци?“ — Може и да е жив — каза Пип. — Може всички ни да изненада и да се появи тук утре заран.

— С главата на Манс Райдър, да бе. — Грен се мъчеше да си придаде бодрост. — Сам Колача!

Джон отново се опита да седне. Беше същата грешка като първия път. Изрева и изруга.

— Грен, иди да събудиш майстер Емон — каза Пип. — Кажи му, че на Джон му трябва още маково мляко. — „Да“ — помисли Джон. Но каза:

— Не. Магнарят…

— Знаем, знаем — прекъсна го Пип. — Постовете на Вала са предупредени да държат южната страна под око, а Донал Ноя изпрати няколко души на Бурен хълм да наблюдават кралския път. Майстер Емон пусна птици и до Източен страж и Сенчестата кула.

Майстер Емон заситни към леглото, подпирайки се на рамото на Клидас.

— Джон, щади се. Добре е, че си се събудил, но трябва да си дадеш време, за да оздравееш. Поляхме раната с кипнало вино и я затворихме с лапа от коприва, семе от горчица и мухлясал хляб, но ако не почиваш…

— Не мога. — Въпреки болката Джон се опита отново да се надигне. — Манс скоро ще е тук… хиляди души, великани, мамути… Известихте ли Зимен хребет? До краля пратихте ли вест? — От челото му закапа пот. За миг той отново затвори очи.

Грен изгледа странно Пип.

— Той не знае.

— Джон — каза майстер Емон, — много и много неща се случиха, докато те нямаше, и малко от тях са добри. Бейлон Грейджой се е короновал и е пратил корабите си срещу севера. Крале никнат като плевели и сме отпратили призивите си до всеки от тях, но никой няма да ни се притече на помощ. Мечовете им трябват за по-важни неща, а ние сме далече и забравени. А Зимен хребет… Джон, бъди силен… Зимен хребет го няма вече…

— Няма го вече? — Джон се взря в белите очи и набръчканото лице на Емон. — Моите братя са в Зимен хребет. Бран и Рикон…

Майстерът го докосна по челото.

— Толкова съжалявам, Джон. Твоите братя са загинали по заповед на Теон Грейджой, след като е завзел Зимен хребет в името на баща си. Когато знаменосците на баща ти заплашили да си го върнат, той подпалил замъка.

— Братята ти са отмъстени — каза Грен. — Синът на Болтън е избил всички железни хора и казват, че жив е одрал Теон Грейджой за това, което е сторил.

— Съжалявам, Джон. — Пип стисна рамото му. — Всички съжаляваме.

Джон никога не бе харесвал Теон Грейджой, но той беше повереник на баща му. Нов спазъм на болка жегна крака му и когато се опомни, отново лежеше по гръб.

— Тук има някаква грешка — настоя той. — При Краличина корона видях едно вълчище, сиво вълчище… сиво… и то ме позна! — Ако Бран беше мъртъв, възможно ли бе някаква част от него да живее във вълка му, както онзи Орелл живееше в своя орел?

— Изпий това.

Грен поднесе чаша към устните му. Джон отпи. Главата му беше пълна с вълци и орли, със смеха на брат му. Лицата над него взеха да се замъгляват и да чезнат. „Не може да са мъртви. Теон никога не би го направил. А Зимен хребет… сив гранит, дъб и желязо, враните, кръжащи около кулите, парата, вдигаща се от топлите езерца в гората на боговете, каменните крале, седящи на троновете си… как е възможно Зимен хребет да го няма вече?“ В съня си отново беше у дома. Пляскаше в горещите извори под едно огромно бяло язово дърво, което имаше лицето на баща му. С него беше Игрит, смееше му се и смъкваше кожите си, докато не остана съвсем гола, опита се и да го целуне, ала той не можеше, не можеше пред очите на баща си. Беше от кръвта на Зимния хребет, беше мъж на Нощния страж. „Няма да стана баща на копеле — каза й той. — Няма. Няма.“ — Ти нищо не знаеш, Джон Сняг — прошепна тя и кожата се разтвори в горещата вода, плътта под нея окапа от костите и остана само череп и скелет, а езерото забълбука червено.