Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (16)

АРЯ

Ровеше за зеленчуци в градината на един мъртвец, когато чу пеенето.

Вцепени се, замря като камък, вслуша се и изведнъж забрави трите спаружени моркова в ръката си. Помисли си за Кървавите глумци и за хората на Рууз Болтън и я полазиха тръпки. „Не е честно. Не и след като най-сетне намерихме Тризъбеца, не и след като почти се отървахме.“

Само че защо Глумците ще пеят?

Песента се носеше над реката някъде отвъд малкото възвишение на изток. „Отплавах до Града на гларуса, да видя девата красива, хей-хо, хей-хо…“

Аря се изправи и морковите се люшнаха в ръката й. Звучеше все едно, че певецът се приближава по крайречния път. Ако се съдеше по физиономията му, Горещата баница в зелевата леха също беше чул песента. Джендри спеше в сянката на опожарената къща и едва ли чуваше нещо.

„Ще си открадна целувка с върха на моя меч, хей-хо, хей-хо.“ Стори й се, че чува и свирене на лютня.

— Чу ли? — попита я с дрезгав шепот Горещата баница, стиснал до гърдите си няколко зелки. — Някой идва.

— Бягай събуди Джендри — каза му Аря. — И гледай да не вдигаш шум. — Джендри се будеше лесно, за разлика от Горещата баница — него трябваше да го риташ и да му крещиш, докато отвори очи.

„Ще я направя свое либе и ще си легнем двамка, хей-хо, хей-хо.“ С всяка дума песента се усилваше.

Горещата баница разтвори ръце и зелките тупнаха на земята.

— Трябва да се скрием!

„Къде?“ Изгорялата селска къща и обраслата й градина се открояваха край брега на Тризъбеца. Покрай реката растяха върби и ракити в калните плитчини долу, но иначе теренът си беше гол. „Знаех си, че изобщо не трябваше да напускаме горите“ — помисли тя. Но толкова бяха прегладнели, а градината беше такова изкушение, че… Хлябът и сиренето, които бяха откраднали от Харънхъл, свършиха преди шест дни, още в дълбините на леса.

— Отведете с Джендри конете зад къщата — реши тя. Част от едната стена все още стоеше, достатъчно голяма, за да скрие може би двете момчета и трите коня. „Стига конете да не цвилят и този досаден певец да не вземе да наднича из градината.“

— А ти?

— Аз ще се скрия зад дървото. Той сигурно е сам. Ако се наложи, ще го убия. Бягай!

Горещата баница тръгна, а Аря пусна морковите и издърпа откраднатия меч, стърчащ над рамото й. Беше свързала ножницата му на гърба си. Дългият меч беше направен за голям мъж и когато го носеше на бедрото си, се удряше в земята. „И е много тежък освен това“ — помисли Аря. Липсваше й Игла. Но все пак това беше меч, с който можеше да убива, и това стигаше.

Аря застъпва на пръсти към голямата стара върба до завоя на пътя и след това продължи на колене през тревата и калта, скрита под булото на провисналите клони. „Вие, стари богове — замоли се тя, докато гласът на певеца се усилваше — вие, тримата богове, скрийте ме и направете така, че да ме подмине.“ А после един от конете изцвили и песента секна. „Той чу — помисли си тя, — но може би е сам, а и да не е, сигурно го е страх от нас така, както нас ни е страх от него.“

— Чу ли? — каза мъжки глас. — Според мен зад ей онази стена има нещо.

— Аха — отвърна му втори глас, по-дълбок. — Според теб какво може да е, Стрелецо?

„Значи са двама.“ Аря прехапа устна. Както беше коленичила, не можеше да ги види. Но ги чуваше.

— Мечка. — Трети глас или беше пак първият?

— Много месо има по една мечка — рече дълбокият глас. — И доста мазнина, особено наесен. Става за ядене, стига да се опече както трябва.

— Може и вълк да е. Или лъв.

— На четири крака ли? Или на два?

— Все едно. Нали?

— Не е, мен ако питаш. Стрелецо, какво мислиш да правиш с всичките тия стрели?

— Ще взема да хвърля няколко през стената. Онова, дето се крие там, веднага ще се покаже. Само гледай.

— Добре, ама ако е някой свестен човек? Или някоя бедна жена с малко дете на гърди?

— Ако е свестен човек, ще излезе и ще си покаже лицето. Само разбойник ще се шмугне там да се крие.

— Тъй е. Е, стреляй тогаз. Аря скочи и викна:

— Недейте! — Показа им меча си. Видя, че са трима. „Само трима.“ Сирио можеше да се бие с повече от трима, а тя можеше да разчита на помощта на Горещата баница и на Джендри. Може би. „Но те са момчета, а тези са мъже.“

Трима. Опърпани от дългия път и оцапани с кал. Тя позна певеца по дървената лютня, която държеше до гърдите си, както майка би гушнала бебето си. Дребен човек, петдесетинагодишен, ако се съдеше по външността му, с голяма уста, дълъг нос и рядка кафява брада.

Избелелите му зелени дрехи бяха закърпени с парчета стара кожа; на бедрото си носеше няколко ножа за хвърляне, а на гърба — брадва.

Мъжът до него беше доста по-висок и приличаше на войник. От обкования му с желязо колан висяха дълъг меч и кама, ризницата му беше от застъпващи се стоманени пръстени, а главата — покрита с черен железен шлем с форма на конус. Имаше проядени зъби и рошава кафява брада, но това, което привлече погледа й, беше жълтото наметало с голяма качулка. Дебело и тежко, оцапано тук с трева, там — с кървави петна, прокъсано долу и закърпено на дясното рамо със сърнешка кожа, наметалото придаваше на едрия мъж външност като на някаква грамадна жълта птица.

Последният от тримата беше младеж — тънък като дългия си лък, макар и не толкова висок. Червенокос и луничав, той носеше обшит с желязо кожен елек, високи ботуши, кожени ръкавици без пръсти и колчан на гърба. Стрелите му бяха оперени със сиви гъши пера и шест от тях стояха забити в земята пред него като малка ограда.

И тримата я загледаха как стои насред пътя с меч в ръка. А след това певецът разсеяно дръпна една от струните.

— Момче — рече й той, — я го остави този меч, ако не искаш да пострадаш. Много е голям за тебе, а освен това нашият Ангай може да те прониже с три стрели, докато стигнеш до нас.

— Не може — отвърна Аря. — И освен това съм момиче.

— Така ли? — Певецът се поклони. — Прощавай.

— Вие си продължете по пътя. Просто се махнете оттук и продължете да пеете, за да знаем къде сте. Вървете си, оставете ни на мира и няма да ви убия.

Луничавият стрелец се изсмя.

— Нямало да ни убие, чу ли?

— Чух — каза якият войник с дълбокия глас.

— Дете — каза певецът, — я го остави този меч и ще те отведем на спокойно място и ще те нахраним. По тия краища има вълци и лъвове, и още по-страшни неща. Не се места, където да се скита само едно малко момиче.

— Тя не е сама. — Джендри се появи на коня си иззад стената на къщата, а след него и Горещата баница, повел коня й. С плетената си ризница и с меча в ръка Джендри приличаше почти на мъж, опасен при това. Горещата баница си приличаше на Горещата баница. — Направете каквото ви каза и ни оставете на мира.

— Двама. Трима — преброи певецът. — И само това ли сте? Имате и коне. Хубави при това. Откъде сте ги откраднали?

— Наши са си, — Аря ги наблюдаваше внимателно. Певецът я отвличаше с приказките си, но истинската опасност беше стрелецът. „Ако успее да дръпне стрела от земята…“

— Ще ни кажете ли имената си като честни хора? — попита певецът момчетата.

— Аз съм Горещата баница — веднага отвърна Горещата баница.

— О, добре. — Мъжът се усмихна. — Не всеки ден можеш да срещнеш хлапе с толкова вкусно име. А на приятелите ти как им викат? Кълцано овнешко и Топла пирожка? Джендри се навъси.

— Що трябва да ти казвам име? Не съм чул твоето.

— Колкото до това, аз съм Том Седем потока, но ми викат Том Седем струни или накратко — Том Седмака. Този едър тъпак с кафявите зъби е Лим, кратко от Лимоновия плащ. Жълт е, както виждате, а и Лим е много кисел. А тоя приятел тук е Ангай, или както му викаме — Стрелеца.

— Е, а вие кои сте? — попита Лим.

Аря не мислеше да издава толкова лесно истинското си име.

— Пирожката, ако щете. — Тя сви рамене. — Все ми е едно. Едрият мъж се засмя.

— Пирожка, ама с меч. Виж, такова нещо не се среща често.

— Аз съм Бика — каза Джендри, взел пример от Аря. Не можеше да го вини, че предпочете „Бика“ пред „Кълцано овнешко“.

Том Седем струни дрънна на лютнята си.

— Тъй. Горещата баница, Пирожката и Бика. Избягали сте от кухнята на лорд Болтън, нали?

— Ти откъде знаеш? — попита притеснено Аря.

— Носиш му герба на гърдите си, малката.

Беше забравила това. Под наметалото още носеше куртката си на паж с одрания мъж на Дредфорт, ушит на лявата гръд.

— Няма да ме наричаш „малката“!

— Че защо не? — каза Лим. — Ти си малка.

— По-голяма съм, отколкото бях. Не съм дете. — Децата не убиваха хора. А тя беше убила.

— Това го виждам, Пирожке. Никой от вас не е дете, ако сте били на Болтън.

— Не сме били. — Горещата баница никога не знаеше кога да си мълчи. — Бяхме в Харънхъл, когато той дойде. Това е.

— Значи сте лъвчета, тъй ли? — каза Том.

— И това не сме. Ничии сме. А вие чии сте?

— Кралски хора сме — каза Ангай Стрелеца. Аря се намръщи.

— На кой крал?

— На крал Робърт — каза Лим в жълтото наметало.

— Онзи стар пияница? — навъси се Джендри. — Той умря. Някакъв глиган го убил, това всички го знаят.

— Тъй е, момко — рече Том Седем струни. — И толкова по-жалко. — И дръпна тъжно една струна.

Аря не смяташе, че изобщо са кралски хора. Приличаха й повече на разбойници, дрипави и мърляви. Дори нямаха коне. Кралските хора поне щяха да имат коне.

Но Горещата баница викна нетърпеливо:

— Ние сме тръгнали за Речен пад. Колко дни езда има дотам, знаете ли?

Аря беше готова да го убие.

— Ти да мълчиш, да не ти натъпча глупавата глава с камъни.

— Речен пад е далече оттук, много нагоре срещу течението — рече Том. — Дълъг е пътят дотам, и гладен. Защо не хапнете преди да тръгнете? Наблизо има един хан, държат го наши приятели. Можем да изпием по чаша ейл и да похапнем, вместо да се трепем.

— Хан ли? — При мисълта за топла храна коремът на Аря заръмжа, но на този Том нещо не можеше да му се довери. Не всеки, който ти говори като приятел, накрая излиза приятел. — И е близо, казваш?

— На две мили нагоре по течението — рече Том. — Най-много на една левга.

Джендри, изглежда, също се колебаеше.

— Какво искате да кажете с това „приятели“? — попита той предпазливо.

— Ами приятели. Не знаеш ли какво означава думата „приятели“?

— Ханджийката се казва Шарна — подхвърли Том. — Има остър език и сърдит поглед, признавам го, но сърцето й е добро и обича малки момичета.

— Не съм малко момиче — каза Аря сърдито. — Кой друг е там? Каза „приятели“.

— Мъжът на Шарна и едно сираче, което са прибрали. Няма да пострадате. Имат ейл, ако смятате, че сте достатъчно пораснали да пиете. Пресен хляб и може би и месо. — Том се озърна към къщата. — Е, като прибавим и това, което сте откраднали от градината на Пейт…

— Нищо не сме крали — каза Аря.

— Ами да не си щерка на Пейт? Сестра ли си му? Жена? Недей да ме лъжеш, Пирожке. Аз лично го погребах Пейт, ей там под оная върба, където се криеше, пък и не приличаш на него. — Изкара един тъжен тон от лютнята. — Много добри хора погребахме тая година, но нямам желание и тебе да погреба, заклевам се в лютнята си. Стрелецо, покажи й.

Ръката на стрелеца се раздвижи по-бързо, отколкото Аря можеше да повярва. Стрелата му изсвистя край главата й само на педя от ухото и се заби в дънера на върбата зад нея. През това време стрелецът беше взел и заредил нова. Беше мислила, че разбира какво има предвид Сирио под думите „бърза като змия и мека като коприна“, но сега осъзна, че не е. Стрелата избръмча край нея като оса.

— Не улучи — каза тя.

— Ако така мислиш, значи си много глупава — каза Ангай. — Отидоха там, където ги пратих.

— Тъй е — каза Лим Лимонения плащ.

Между стрелеца и върха на меча й имаше дузина стъпки. „Нямаме шанс“ — осъзна Аря и съжали, че си няма лък като неговия, нито дарбата му. Навъси се и опря тежкия меч в земята.

— Ще дойдем да го видим този хан — отстъпи тя. Мъчеше се да скрие съмнението в сърцето си зад дръзкия си тон. — Но вие ще вървите напред, а ние ще яздим след вас, за да гледаме какво правите.

Том Седемте струни се поклони дълбоко и рече:

— Пред нас, зад нас — все едно е. Хайде, момчета, да им покажем пътя. Ангай, прибери ги тия стрели, няма да ни трябват повече.

Аря прибра меча в ножницата си и отиде до двамата си приятели, на достатъчно разстояние от тримата непознати.

— Баница, вземи зелките — каза тя, след като се метна на седлото си. — И морковите.

Добре поне, че сега не й възрази. Тръгнаха, както тя поиска, подкарали бавно конете си по разкаляния път на десетина крачки от тримата пешаци. Но много скоро се изравниха с тях. Том Седемте струни крачеше бавно и подрънкваше на лютнята си.

— Знаете ли някакви песни? — попита той. — Ех, колко бих се радвал да попея с някого. Лим не може да хване мелодията, а Стрелеца знае само походни балади, всяка с по сто куплета.

— На походи пеем сериозни песни — кротко каза Ангай.

— Пеенето е глупаво — каза Аря. — Пееш ли, само вдигаш шум. Чухме ви много отдалече. Можехме да ви убием.

Усмивката на Том показа, че не мисли така.

— Има по-лоши неща от това да умреш с песен на уста.

— Ако наоколо имаше вълци, щяхме да го разберем — избоботи Лим. — Или лъвове. Тия гори са наши.

— Изобщо нямаше да разберете, че сме тук — каза Джендри.

— Ти недей да си толкова сигурен — отвърна Том. — Понякога човек знае повече, отколкото казва.

Горещата баница помръдна на седлото и каза:

— Знам песента за мечката. Е, част поне. Пръстите на Том пробягаха по струните.

— Хайде да я чуем тогава, Баницо. — Отметна глава и запя: — Имало нявга мечок, мечок, МЕЧОК! Грозен, кафяв и космат…

Горещата баница се включи с жар и чак заподскача на седлото в ритъма на песента. Аря го зяпна изумена. Имаше хубав глас и пееше добре. „Той никога нищо не е вършил добре, освен печенето.“

Малко по-нататък в Тризъбеца се вливаше малък поток. Докато го прегазваха, песента им подплаши една патица и тя излетя от тръстиките. Ангай опъна лъка си и я свали. Птицата падна в плитчините недалече от брега. Лим свали жълтото си наметало и нагази до колене във водата, за да я вземе, като не спираше да се оплаква.

— Мислиш ли, че Шарна може да има лимони? — попита Ангай Том, докато гледаха пляскащия в калната вода Лим. — Едно дорнско момиче веднъж ми опече патица с лимони…

Том и Горещата баница подновиха песента си от другата страна на потока, а патицата увисна на колана на Лим под жълтото наметало. Пеенето им сякаш съкрати пътя. Много скоро ханът изникна пред тях на речния бряг, където Тризъбеца правеше широк завой на север. Аря примижа и го заоглежда недоверчиво. Определено не приличаше на свърталище на разбойници. Изглеждаше дружелюбен, гостоприемен дори, с варосания си втори етаж, покрива със зеленясали каменни плочи и пушека, виещ се от комина. Обкръжаваха го конюшня и други стопански постройки, отзад се виждаше и малка ябълкова градина. Дори имаше дървен кей, издаден във водата, и…

— Джендри — подвикна тя напрегнато. — Виж, имат лодка. Можем да преплаваме останалата част от пътя нагоре към Речен пад. Мисля, че ще е по-бързо от ездата.

Той я погледна неуверено.

— Ти карала ли си някога лодка?

— Какво толкова? Опъваш платното и после вятърът я бута.

— А ако вятърът не духа накъдето трябва?

— Ами тогава гребем с веслата.

— Срещу течението? — Джендри се намръщи. — Няма ли да е бавно? Ами ако лодката се преобърне и паднем във водата? А и освен това лодката не е наша, а на хана.

„Можем да я вземем.“ Аря прехапа устна и не каза нищо. Слязоха пред конюшнята. Не се виждаха други коне, но Аря забеляза прясната тор в много от яслите.

— Един от нас трябва да остане да пази конете — каза тя. Том я чу и каза:

— Няма нужда, Пирожке. Елате да хапнем, конете ви тук са на сигурно място.

— Аз ще остана — заяви Джендри, без да обръща внимание на певеца. — Като хапнеш, можеш да дойдеш да ме заместиш.

Аря му кимна и тръгна след Горещата баница и Лим. Мечът й си беше в ножницата на гърба и тя не пускаше дръжката на камата, която бе откраднала от Рууз Болтън, в случай че не й хареса онова, което заварят в хана.

На рисуваната табела над вратата се виждаше някакъв стар крал, на колене. Влязоха и се озоваха пред една висока грозна жена с двойна гуша, която стоеше с ръце на кръста и гледаше много сърдито.

— Недей да ми стоиш като истукан, момче — сопна се тя. — Или си момиче? Все едно, влизай или излизай. Лим, аз нали ти казах да не ми цапаш пода! Целият си в кал.

— Застреляхме патка. — Лим й я протегна като мирно знаме. Жената я дръпна от ръката му.

— Ангай е застрелял патка, това искаш да кажеш. Сваляй ги тия ботуши, глух ли си, или само си тъп? — Обърна се и извика силно: — Мъжо! Качи се, момците се върнаха. Мъжо!

От стъпалата за мазето се появи сумтящ мъж в оцапана престилка. Беше с една глава по-висок от жената, с грубовато лице и отпусната жълтеникава кожа, по която личаха следи от прекарана шарка.

— Ето ме де, стига си ревала. Сега пък какво има?

— Овеси го това — каза тя и му подаде патицата. Ангай пристъпи на място.

— Мислехме, че можем да я хапнем, Шарна. С лимончета. Ако ти се намират.

— Лимони му се дояло. Откъде да ти взема лимони? Тук да не ти прилича на Дорн, луничав глупако? Що не прескочиш отзад да набереш едно ведро лимони, че и малко хубави маслини и нарове отгоре? — Размаха пръст пред носа му. — Мога да я сготвя с плаща на Лим, ако искате, ама първо ще повиси няколко дена. Ще ядете заек или нищо няма да ядете. Ако сте много гладни, печен на шиш заек ще е най-бързо. Или го искате сготвен с ейл и лук?

Аря почти усети вкуса на заека и устата й се напълни със слюнка.

— Нямаме пари, но донесохме малко моркови и зеле, можем да ги разменим — каза тя.

— Тъй ли? И къде са?

— Баница, дай й зелките — каза Аря и той се подчини, макар че запристъпва към жената толкова боязливо, все едно че беше Рордж, Хапката и Варго Хоут наведнъж.

Жената огледа грижливо зеленчука и още по-грижливо момчето.

— Къде е тая „баница“?

— Тук. Аз. Това ми е името. А тя е… аа, Пирожката.

— Не и под покрива ми. Аз и на чиниите си давам различни имена, да ги различавам. Мъжо!

„Мъжо“ беше излязъл, но викът й бързо го върна.

— Овесих патката. Сега какво има?

— Измий тоя зеленчук — нареди тя. — Вие сядайте, а аз да почвам зайците. Момчето ще ви донесе пиенето. — Изгледа над дългия си нос Аря и Горещата баница. — Нямам навика да давам ейл на деца, но сайдерът свърши, крави за мляко няма, а речната вода има вкус на война при толкова мъртъвци, дето ги носи течението. Ако ви дам по чаша супа с умрели мухи, ще я пиете ли?

— Ари да — каза Горещата баница. — Пирожката, де.

— И Лим — подхвърли с лукава усмивка Ангай.

— Ти Лим го остави — каза Шарна. — Значи ейл за всички. — И тръгна към кухнята.

Ангай и Том Седемте струни се разположиха на масата до камината, докато Лим закачаше голямото си жълто наметало на окачалката до вратата. Горещата баница се стовари тежко на пейката при масата до вратата, Аря се намести до него.

Том свали лютнята от рамото си.

— „Самотен хан край пътя горски — бавно запя той, подбирайки мелодия, която да приляга на думите, — а на ханджията жената — грозна като жаба.“

— Я да млъкваш, че никакъв заек няма да ни даде — предупреди го Лим. — Знаеш я.

Аря се наведе към Горещата баница и попита:

— Можеш ли да караш лодка?

Преди той да успее да отговори, се появи едно едро момче, около петнайсетгодишно, с половници ейл. Горещата баница си взе неговата с треперещи ръце, отпи и се ухили до ушите.

— Ейл — въздъхна дебеланчото. — И заек!

— Е, наздраве за Негова милост — провикна се весело Ангай Стрелеца. — Седемте богове дано спасят краля ни!

— И дванайсетимата — измърмори Лим Лимоновия плащ. Отпи и отри уста с опакото на ръката.

Мъжът се появи на прага с престилка, пълна с измитите зеленчуци.

— Някакви странни коне има в конюшнята — обяви той все едно, че не знаеха.

— Аха — рече Том и остави лютнята до себе си. — И са по-добри от ония, дето ги даде.

Мъжът ядосано изсипа зеленчуците на масата.

— Не съм ги давал. Продадох ги на добра цена, че и с цяла лодка отгоре. Все едно, вие уж трябваше да ги върнете.

„Знаех си, че са разбойници“ — помисли Аря. Ръката й посегна под масата да пипне дръжката на камата. „Само да се опитат да ни оберат, ще съжаляват.“

— Те не минаха по нашия път — оправда се Лим.

— Ами аз ги пратих. Или сте се напили, или сте проспали.

— Ние? Да се напием? — Том отпи яка глътка ейл. — Никога.

— Могъл си и сам да ги хванеш — каза Лим на мъжа.

— Какво, само с момчето ли? Два пъти ви казах, бабичката беше в Агнешки баир да помага на оная Ферн да си роди бебето. Бас държа, че някой от вас е посадил копелето в корема на горкото момиче. — Изгледа кисело Том. — И бас държа, че си ти, с тая твоя лютня. Пял си й на горката Ферн сладки песнички, докато си свали фустите.

— Ако една песен накара девица да си свали дрехите и топлото слънце да й целуне кожата, певецът ли е виновен? — попита Том. — И освен това тя искаше Ангай. Чух я как му каза: „Мога ли да ти пипна лъка?“ И после: „Оо, колко е гладък и твърд. Мога ли да го опъна малко, а?“

Мъжът изсумтя.

— Ти или Ангай, все едно кой е. Вие двамата сте толкова виновни, колкото аз за онези коне. Трима бяха. Какво може да направи един човек срещу трима?

— Трима — сгълча го Лимоновия плащ, — но едната била жена, а другият — във вериги, сам го каза.

Мъжът се намръщи обидено.

— Жена, ама голяма жена. А оня във веригите… а бе, не ми харесаха очите му нещо.

Ангай се подсмихна над половницата си.

— Аз като не харесам на някой очите, пускам му стрела в едното. Аря си спомни стрелата, дето избръмча край ухото й, и отново съжали, че не може да стреля. Мъжът не се впечатли.

— Да мълчиш, когато ти говорят по-големи. Пий си там ейла и си трай, че да не накарам бабичката да те подхване с черпака.

— По-големите много дрънкат. И няма що да ми казваш да си пия ейла. — И отпи здрава глътка, за да му докаже, че е прав.

Аря също отпи. След толкова дни пиене от потоци и локви, а после — от калния Тризъбец, ейлът имаше толкова хубав вкус, колкото малките глътки вино, които й позволяваше татко й преди време. От кухнята се разнесе миризма, от която устата й се напълни със слюнка, но мислите й все още бяха изпълнени с лодката. „Плаването ще е по-трудно от краденето. Ако изчакаме, докато заспят…“

Ратайчето отново се появи с големи кръгли самуни хляб. Аря си отчупи един голям комат и го заръфа прегладняла. Но се дъвчеше трудно, беше корав и клисав, и изгорял отдолу.

Щом го опита, Горещата баница направи кисела физиономия.

— Този хляб е лош — заяви той. — Изгорял е и е корав на всичкото отгоре.

— Когато има яхния и можеш да го топнеш, става — каза Лим.

— А бе не става — каза Ангай. — Ама поне няма да си строшиш зъбите.

— Яжте или стойте гладни — сопна им се ханджията. — Да не ви приличам на някой проклет пекар случайно? Да те видя теб дали ще го изпечеш по-добре.

— Мога — опъна се Баницата. — Лесно е. Много си го месил тестото, затова се дъвче трудно. — Отпи отново от ейла си и заговори с жар за скъпите на сърцето му хлябове, банички и питки, а Аря завъртя очи.

Том седеше срещу нея.

— Пирожке — рече той, — или Ари, или каквото там ти е истинското име. Това е за теб. — Постави на масата между двамата оцапан къс пергамент.

Тя го погледна подозрително.

— Какво е това?

— Три златни дракона. Трябва да купим тези коне. Аря го изгледа настръхнала.

— Конете са наши.

— Тоест откраднали сте си ги сами, нали? Не е срамно, момиче. Войната превръща много свестни хора в крадци. — Том почука с пръст сгънатия пергамент. — Плащам ти щедра цена. Повече, отколкото струва и най-добрият кон, ако трябва да говорим честно.

Горещата баница грабна пергамента и го разви.

— Ама го няма злато — оплака се той. — Само нещо написано.

— Да — каза Том. — Съжалявам за това. Но след войната ще ви го превърнем в злато, имаш думата ми на кралски човек. Аря се изправи.

— Вие не сте кралски хора. Вие сте обирджии.

— Ако бяхте срещали истински обирджии, щяхте да знаете, че те не плащат. Дори с хартия. Конете не ги взимаме за нас, дете, а за доброто на кралството, за да можем да се придвижим по-бързо и да участваме в битките, които ни чакат. Кралските битки. Или отричаш краля?

Гледаха я всички: Стрелеца, големият Лим, мъжът с пъпчивото лице и неспокойно шаващите очи. Дори Шарна, която стоеше примижала на прага на вратата за кухнята. „Каквото и да кажа, ще ни вземат конете — осъзна тя. — Ще трябва пеша да стигнем до Речен пад, освен ако…“

— Не искаме хартия. — Аря дръпна листчето от ръката на Баницата. — Можете да вземете конете ни срещу лодката. Но само ако ни покажете как се кара.

Том Седемте струни за миг я зяпна, а после широката му грозна уста се изкриви в съжалителна усмивка. Разсмя се на глас. Ангай също, а след малко се разсмяха всички — Лим Лимоновия плащ, Шарна и ханджията, даже Ратайчето — беше излязло иззад буретата със зареден арбалет в ръка. На Аря й се дощя да запищи, но вместо това се усмихна и…

— Конници! — прониза ги викът на Джендри. Вратата се отвори с трясък и той нахлу в хана. — Войници! — заговори задъхано. — Идват по речния път, поне дузина.

Горещата баница скочи и събори половницата си, но Том и другите си останаха невъзмутими по местата.

— Няма защо да разливате хубавия ейл по пода ми — каза Шарна.

— Седни си на мястото и се успокой, момче, заекът идва. Ти също, момиче. Каквото и да сте препатили, вече е свършило, вече сте с кралски хора. Колкото можем, ще ви пазим.

Вместо отговор, Аря бързо посегна към меча над рамото си, но преди да успее да го изтегли и наполовина, Лим я хвана за китката.

— Хайде, стига глупости вече.

Изви ръката й и шепата й се отвори. Пръстите му бяха мазолести и ужасно силни. „Пак! — помисли отчаяно Аря. — Пак стана същото. Като в онова село, с Чизуик, Раф и Яздещата планина.“ Щяха да й вземат меча и пак да я превърнат в мишка. Свободната й ръка стисна половницата и тя замахна към лицето на Лим. Ейлът плисна в очите му, тя чу как носът му изпука и видя бликналата кръв. Лим изрева и я пусна.

— Бягайте! — изпищя Аря и се затича.

Но Лим я догони мигом с дългите крака. Тя се замята и зарита, но той без усилие я вдигна от пода. Кръвта се стичаше по лицето му.

— Спри, малко глупаче — ревна той и я разтърси. — Хайде, стига!

— Джендри тръгна да й помогне, но Том Седемте струни застана на пътя му с кама в ръката.

За бягане вече беше късно. Тя чу конете отвън и мъжките гласове. След миг през отворената врата тромаво нахълта един мъж — тирошец, по-едър и от Лим, с гъста брада, зелена по краищата, но иначе започваща да посивява. Зад него двама стрелци с арбалети внесоха ранен, а после още…

Толкова дрипава банда Аря не беше виждала, но мечовете, брадвите и лъковете им си бяха съвсем добри. Един-двама я изгледаха с любопитство, но никой не каза дума. Един едноок мъж с ръждясал шлем подуши въздуха и се ухили, а един стрелец със сламеноруса коса се развика за ейл. След това влезе един с копие и шлем с лъвска глава, после един накуцващ старец, браавоски наемник и…

— Харвин? — прошепна Аря. „Той е!“ Под брадата и разрешената коса ясно личеше лицето на сина на Хълън, който развеждаше понито й из двора, яздеше с Джон и Роб и пиеше много на празниците. Сега изглеждаше по-слаб и някак по-корав, а и в Зимен хребет не беше носил брада, но беше той — човек на баща й. — Харвин! — викна тя и се задърпа, мъчейки се да се измъкне от желязната хватка на Лим. — Аз съм! — извика Аря. — Харвин, това съм аз, не ме ли позна, Харвин? — Сълзите дойдоха сами и тя се разрева като бебе, като глупаво момиченце. — Харвин, това съм аз!

Очите на Харвин пробягаха от лицето й към одрания мъж на палтото й.

— Откъде ме знаеш? — каза той и се намръщи подозрително. — Одрания… кой си ти, някое ратайче при лорд Пиявицата?

За миг тя се затрудни как точно да му отговори. Имала бе толкова имена. Аря Старк да не би да беше само някой сън?

— Момиче съм — подсмръкна тя. — Поднасях виното на лорд Болтън, но избягах с Джендри и Горещата баница. Трябва да ме познаеш! Ти ми развеждаше понито, когато бях малка.

Очите му се ококориха.

— Богове милостиви! — задавено възкликна Харвин. — Аря Препъвачката? Лим, пусни я.

— Тя ми счупи носа. — Лим я пусна на пода. — Коя, в името на седемте ада е тя?

— Дъщерята на Ръката на краля. — Харвин коленичи пред нея. — Аря Старк от Зимен хребет.