Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (35)

ТИРИОН

Нищо не беше останало извън Кралската порта освен кал, пепелища и парчета изгорена кост, но вече имаше хора, които живееха в сянката на градските стени, и други, които продаваха риба от качета и бурета. Тирион усещаше очите им върху себе си, докато ги подминаваше: пиперливи очи, сърдити и немилостиви. Никой не смееше да му проговори или да се опита да му препречи пътя. Не и с Брон до него в лъскавата му черна ризница. „Но ако бях сам, щяха да ме повалят и да ми смажат лицето с камъни като на Престън Грийнфилд.“

— Връщат се по-бързо от плъховете — оплака се той. — Изгорихме ги веднъж, човек би помислил, че ще си вземат поука.

— Дай ми няколко златни плаща и ще ги избия до крак — каза Брон. — Ако измрат, няма да се върнат.

— Но на тяхно място идват други. Остави ги на мира… но ако почнат пак да си вдигат бордеите до стената, сринете ги веднага. Войната още не е свършила, каквото и да си мислят тези глупаци. — Погледна Калната порта пред себе си. — За днес видях достатъчно. Утре ще се върнем с майсторите от гилдията да им разгледаме плановете. — Въздъхна. „Какво пък, повечето го опожарих. Съвсем справедливо е да го възстановя.“

Задачата се беше паднала на чичо му, но здравият, стабилен и неуморим сир Кеван Ланистър не беше на себе си, откакто бе пристигнал гарванът от Речен пад с вестта за убийството на сина му. Близнакът на Вилем, Мартин, също беше взет в плен от Роб Старк, а по-големият им брат Лансел още беше на легло, измъчван от възпалена рана, която не искаше да зарасне. С един мъртъв син и други двама в смъртна опасност, сир Кеван беше обзет от скръб и страх. Лорд Тивин винаги бе разчитал на своя брат, но сега нямаше избор, освен отново да се обърне към своя син, джуджето.

Цената на възстановяването щеше да е съсипваща, но това беше неизбежно. Кралски чертог беше главното пристанище на владенията, съперничеше му единствено Староград. Реката трябваше отново да се отвори, и колкото по-скоро, толкова по-добре. „А откъде да ги намеря проклетите пари?“ Само това беше почти достатъчно, за да съжали, че Кутрето бе отплавал на север само преди два дни. „Докато той си ляга с лейди Арин и властва с нея над Долината, аз ще трябва да разчиствам бъркотията, която остави след себе си.“ Макар че баща му поне му беше възложил по-съществена задача. „За наследник на Скалата няма да ме обяви, но ще ме използва до дупка“ — помисли си Тирион, когато капитанът на златните плащове им махна с ръка да преминат през Калната порта.

„Трите курви“ все още господстваха над пазарния площад от вътрешната страна на портата, но сега пустееха, а буретата с катран бяха избутани настрана. По дървения скелет се катереха дрипави хлапета, мятаха се като маймунки, увисваха по гредите и си подвикваха.

— Напомни ми да кажа на сир Адам да постави тук няколко златни плаща — каза Тирион на Брон, докато минаваха покрай две от метателните съоръжения. — Някое тъпо хлапе ще вземе да падне и да си счупи гръбнака. — Отгоре се разнесе вик и върху плочите на една стъпка пред тях се пръсна буца мръсотия. Кобилата на Тирион се вдигна на задните си крака и за малко да го хвърли. — От друга страна — каза той, след като успя да я укроти — защо да не оставим скапаните пикльовци да се пръснат на паважа като зрели пъпеши?

Настроението му беше много мрачно, и не защото някакви улични въшльовци искаха да го оцапат с говна. Натрапеният му брак от ден на ден се превръщаше в жива мъка. Санса Старк си оставаше девица и изглежда, половината замък вече го знаеше. Тази сутрин, докато се качваха на конете, чу две конярчета да хихикат зад гърба му. Имаше чувството, че и конете му се смеят. Беше рискувал кожата си, за да избегне ритуала с първата брачна нощ, надявайки се да опази интимността на спалнята си, но тази надежда бързо се изпари. Или Санса беше толкова глупава, че да споделя какво става между тях с някоя от слугините, всички от които бяха очи и уши на Церсей, или беше виновно някое от „птиченцата“ на Варис.

Всъщност имаше ли значение? Така или иначе му се смееха. Единствената личност в Червената цитадела, която не намираше брака му за толкова забавен, беше собствената му съпруга.

С всеки ден отчаянието на Санса се задълбочаваше. Тирион беше готов с най-голяма охота да пробие ледената й вежливост, за да я утеши, доколкото може, но от усилията му нямаше никаква полза. Никакви думи не можеха да го направят добър в очите й. „Нито никой Ланистър.“ Такава беше жената, която му бяха натрапили за цял живот. И тя го мразеше.

А нощите им, един до друг в грамадното ложе, бяха друг източник на изтезание. Вече не можеше да понася да спи гол, както беше свикнал от малък. Жена му беше твърде добре възпитана, за да му каже нещо неучтиво, но отвращението в погледа й всеки път, щом погледнеше тялото му, беше повече от непоносимо. Тирион беше заповядал на Санса също да си облича нощна риза. „Искам я“ — беше осъзнал. „Да, искам и Зимен хребет, но и нея искам, дете, жена или каквото е там. Искам да я утеша. Искам да чуя смеха й. Искам да дойде при мен драговолно, да ми даде радостите и скърбите си, и страстта си.“ Устата му се изкриви в горчива усмивка. „Да, и освен това искам да съм висок като Джайм, силен като Грегър Планината, И като го искам — какво?“

Неволно мислите му се прехвърлиха на Шае. Тирион бе пожелал новината да стигне до нея първо от собствената му уста, затова заповяда на Варис да му я доведе в нощта преди венчавката. Срещнаха се в покоите на евнуха и когато Шае започна да развързва връзките на елека му, той я хвана за китката.

— Почакай. Първо трябва да ме изслушаш. Утре ще трябва да се оженя за…

— За Санса Старк. Знам.

За миг той онемя. До този момент никой, дори Санса не го знаеше.

— Откъде знаеш? Варис ли ти каза?

— Някакъв паж говореше за това на сир Талад, когато заведох Лолис в септата. Чул го от едно слугинче, което пък подслушало сир Кеван, когато говорел с баща ти. — Тя се издърпа от хватката му и издърпа роклята през главата си. Както винаги, беше гола отдолу. — Все ми е едно. Тя е още момиченце. Ще й надуеш корема и пак ще се върнеш при мен.

Част от него се беше надявала на по-малко безразличие. „Но сега всичко ти е ясно, джудже. Шае е единствената любов, която ще имаш.“

Калния път беше пълен с хора, но войници и градско простолюдие отваряха път на Дяволчето и придружителя му. От двете им страни пъплеха деца с хлътнали очи. Някои вдигаха лица в безмълвна молба, други просеха шумно. Тирион измъкна от кесията си шепа дребни монети и ги хвърли във въздуха и децата се разтичаха, като се бутаха и крещяха възбудено. По-щастливите щяха тази вечер да могат да си купят парче клисав хляб. Не беше виждал в живота си толкова претъпкани пазари и въпреки всичкото продоволствие, които караха Тирел в града, цените си оставаха смайващо високи. Шест медника за диня, сребърен елен за крина зърно, цял дракон за телешки бут или за шест прасенца. И въпреки това купувачи не липсваха. Измършавели мъже и жени с изпити лица се тълпяха около всеки фургон и сергия, а други, още по-дрипави, гледаха мрачно отстрани.

— Насам — подкани го Брон, щом стигнаха до подножието на Куката. — Ако все още държиш да…

— Държа.

Речният бряг беше добро извинение, но днес Тирион имаше друга задача. Задача, която никак не му се услаждаше, но трябваше да се изпълни. Свърнаха покрай Високия хълм на Егон сред лабиринта от улички в подножието на хълма на Висения. Водеше Брон. Веднъж-дваж Тирион се озърна през рамо да види дали не ги следят, но не забеляза нищо освен обичайния боклук: колар, който биеше коня си, стара жена, която изхвърляше нощното гърне от прозореца, две момченца, които се пердашеха с пръчки, три златни плаща, водещи пленник… всички изглеждаха невинни, но всеки от тях можеше да му обърка нещата. Осведомителите на Варис бяха навсякъде.

Свърнаха на един ъгъл, след това — на друг и бавно подкараха през тълпата жени, струпани около един кладенец. Брон го поведе по криволичеща улица, през къса пресечка и под един разрушен свод. Прекосиха развалините на изгоряла къща и подкараха конете нагоре по късо каменно стълбище. Постройките от двете страни на уличката бяха бедни и сгушени една до друга. Брон спря в началото на тясна алея, в която двата коня не можеха да влязат заедно.

— Два ъгъла и свършва. Дупката е в мазето на последната къща. Тирион се смъкна от коня.

— Гледай никой да не влиза и излиза, докато не се върна. Няма да трае дълго.

Ръката му бръкна под наметалото да се увери, че златото си е още в тайния джоб. Трийсет дракона. „Цяло имане!“ Закрачи бързо по алеята с патешката си походка, нетърпелив да приключи с това.

Бинарната се оказа окаяно място, мрачно и влажно, с миришещи на мухъл бели стени. Таванът беше толкова нисък, че на Брон щеше да му се наложи да се прегъне на две, за да не си удари главата в гредите. Тирион Ланистър нямаше този проблем. В този час на деня предната стая беше празна, само една сляпа старица седеше до грубия дъсчен тезгях. Тя му подаде чаша вкиснало вино и каза:

— Ей там, отзад.

Задната стая беше още по-тъмна. На една от ниските маси до кана с вино догаряше свещ. Мъжът на масата не изглеждаше опасен: нисък — макар че за Тирион повечето хора бяха високи, — с оредяла кафява коса, розови бузи и палто от сърнешка кожа. В меките си длани държеше дванадесетструнна дървена лютня. За Тирион тази лютня беше по-страшна от дълъг меч.

Тирион седна срещу него.

— Саймън Сребърния език.

Мъжът сведе глава. Темето му беше плешиво.

— Милорд Ръката.

— Бъркате ме. Баща ми е Ръката на краля. Боя се, че и пръст не съм вече.

— Пак ще се издигнете, сигурен съм. Човек като вас не може да не се издигне. Милата лейди Шае каза, че сте се оженили наскоро. Да бяхте ме потърсили по-рано. Щеше да е чест за мен да попея на сватбата ви.

— Последното, от което има нужда жена ми, са песните ви — каза Тирион. — Колкото до Шае, и двамата знаем, че не е никаква лейди, и ще съм ви много благодарен, ако престанете да изричате името й на глас.

Последния път, когато Тирион срещна този човек, само една остра дума щеше да го накара да се изпоти, но певецът, изглежда, беше намерил кураж отнякъде. „От тази кана най-вероятно.“ Или може би самият Тирион беше виновен за тази новоизпечена дързост. „Тогава го заплаших, но от заплахата не излезе нищо и сега е убеден, че съм беззъб.“ Въздъхна и каза:

— Чувам, че сте доста надарен певец.

— Много мило от ваша страна, че го казвате, милорд. Тирион му отвърна с усмивка.

— Струва ми се, че е време да си покажете дарбите в Свободните градове. В Браавос, Пентос и Лис много си падат по музиката, и са много щедри към всеки, който им порадва душичките. — Отпи от виното. Кисело беше, но добро. — Най-добре ще е да направите един дълъг тур из всичките девет града. При този ваш талант не можете да откажете на хората да ви се насладят. По една година във всеки град — мисля, че ще стигне. — Бръкна под наметалото си, където беше скрил златото. — Пристанището е затворено и ще трябва да идете в Дъскъндейл и там да вземете кораб, но моят човек, Брон, ще ви намери кон, а за мен ще е чест да ви платя колкото за пътя…

— Но, милорд — възрази мъжът, — вие дори не сте ме чули как пея. Моля ви, послушайте малко. — Пръстите му ловко заиграха по струните на дървената лютня и мазето се изпълни с тиха музика. Саймън запя:

И яхна той през улиците на града,

от своя хълм висок,

по криви улички и стъпала, да търси

въздишка на една жена.

Че беше му съкровище безценно,

тя беше негов срам и благослов.

Че колко струват замък и една верига

пред женската целувка и любов.

— Още има — каза мъжът, след като прекъсна песента. — O, доста още. Рефренът според мен е най-хубав: „Че златните ръце са винаги студени, но, ах, как топлят женските ръце…“

— Стига. — Тирион измъкна пръстите си изпод наметалото. Празни. — Тази песен не искам да я чувам повече. Никога.

— Нима? — Саймън Сребърния език остави лютнята си и отпи. — Жалко. Все пак всеки човек си има своя любима песен, както обичаше да казва старият ми учител. Други могат повече да харесат песничката ми. Кралицата например. Или лорд баща ви.

Тирион потърка белега на носа си и каза:

— Баща ми няма време за певци, а сестра ми не е толкова щедра, колкото сигурно си мислиш. Един разумен човек би спечелил повече, ако си мълчи, отколкото ако пее. — По-ясно от това не можеше да го каже.

Саймън, изглежда, бързо схвана смисъла.

— Ще се уверите, че цената ми е скромна, милорд.

— Това е добре. — Явно трийсетте дракона нямаше да стигнат. — Кажете.

— На брачния пир на крал Джофри — каза мъжът срещу него, — ще има турнир за певци.

— И жонгльори, и смешници, и танцуващи мечки.

— Само една танцуваща мечка, милорд — отвърна Саймън, който явно беше следил подготовките на Церсей с Повече внимание, отколкото Тирион. — Но певците ще са седем. Галеион Къйски, Бетани Хубавопръстия, Емън Костейн, Аларик Ейсенски, Хамиш Лирата, Колио Куайнис и Орланд Староградски ще се състезават за позлатена лютня със сребърни струни… но странно защо този, който ще ги надвие всички, още не е получил покана.

— Чакай да се сетя. Саймън Сребърния език? Саймън се усмихна скромно.

— Готов съм да докажа, че хвалбите ми са съвсем основателни, пред краля и пред целия двор. Хамиш е стар и често забравя какво пее. А пък Колио с този негов безподобен тирошки акцент! Ако разберете една дума от три, смятайте се за щастлив.

— Милата ми сестра е уредила празненството. Дори да можех да ви уредя покана, може да изглежда нелепо. Седем кралства, седем клетви, седем състезания, седемдесет и седем блюда… но осем певци? Какво ще си помисли Върховният септон?

— Не ме взимате за прекалено благочестив, милорд, нали?

— Въпросът не е в благочестието. Някои формалности трябва да се спазват.

Саймън отпи от виното.

— Все пак… Животът на един певец не е предпазен от рискове. Продаваме си занаята в пивници и кръчми, пред груби пияници. Ако някой от певците на сестра ви го сполети злополука, да не дават боговете, надявам се, че ще предложите да попълня мястото му. — Усмихна се лукаво, доволен от себе си.

— Шестима певци ще са също толкова нещастно число, колкото и осем, разбира се. Ще се погрижа за здравето на седмината на Церсей. Ако някой от тях се окаже неразположен, моят човек Брон ще ви намери.

— Много добре, милорд. — Тук Саймън трябваше да си замълчи, но обзет от глупава гордост, добави: — Значи ще пея в нощта на сватбата на крал Джофри. Ако ме поканят в двора, ще предложа на краля най-добрите си творби, песни, които съм пял хиляда пъти, и съм сигурен, че се харесват. Но ако се окажа в някоя вмирисана винарна… е, това поне ще е подходящ повод да опитам някоя от новите си песни. „Че златните ръце са винаги студени, но, ах, как топлят женските ръце…“

— Няма да се наложи — каза Тирион. — Имате честната ми дума на Ланистър. Брон скоро ще ви потърси.

— Много добре, милорд. — Певецът отново вдигна лютнята си.

Брон го чакаше с конете. Помогна му да се качи на седлото.

— Кога ще го водя до Дъскъндейл?

— Няма да го водиш. Остави му три дни. После му кажи, че Хамиш Лирата си е счупил ръката. Кажи му, че с тия дрехи не върви за двора, така че трябва да си приготви ново облекло. Ще припне веднага с теб. — Направи гримаса. — Предполагам, че ще му поискаш езика. Казват, че бил сребърен. Останалото никой не трябва да го намери повече.

Брон се ухили.

— Знам една готварница в Квартала на бълхите. Много вкусна яхния правят. От всякакво месо.

— Да не си ме завел да ям там! — Тирион смуши коня и препусна. Имаше нужда от баня. Колкото по-гореща — толкова по-добре.

Но и това скромно удоволствие му се отказа. Веднага щом се върна в покоите си, Подрик Пейн го уведоми, че го викат в Кулата на Ръката.

— Негово благородие иска да ви види. Ръката. Лорд Тивин.

— Помня кой е Ръката, Под — каза Тирион. — Загубих си носа, но не и ума.

— Да не му отхапеш главата на момчето! — засмя се Брон.

— Защо не? Бездруго не я използва. — Тирион се зачуди какво ли е направил пък сега. „Или какво не съм успял да направя, по-скоро.“ Всяко повикване от страна на лорд Тивин беше хапливо; баща му не го викаше, за да хапнат или да пийнат, това поне беше сигурно.

Докато влизаше при лорд баща си, Тирион чу някой да казва:

— Черешово дърво за ножниците, увито с червена кожа и украсено с лъвски главички от чисто злато. Може би по няколко граната за очи…

— Рубини — каза лорд Тивин. — На гранатите им липсва огънят. Тирион се окашля.

— Милорд? Викали сте ме? Баща му вдигна очи.

— Да. Ела да видиш това. — На масата между двамата лежеше вързоп омазнен плат, а в ръката си лорд Тивин държеше дълъг меч. — Сватбен дар за Джофри — каза той на Тирион. На светлината, която струеше от стъклата с форма на диамант, оръжието проблесна в черно и червено, когато лорд Тивин го завъртя да огледа острието, а ефесът грееше златен. — След тези глупави бръщолевения за Станис и неговия вълшебен меч реших, че ще е най-добре и ние да дадем в ръцете на Джофри нещо по-необикновено. Един крал би трябвало да носи кралско оръжие.

— Мечът е твърде внушителен за Джоф — каза Тирион.

— Ще порасте. Вземи, пробвай тежестта му. — Подаде му го с дръжката напред.

Мечът се оказа много по-лек, отколкото очакваше. Щом го завъртя в ръцете си, Тирион разбра защо е така. Само един метал можеше да бъде изкован толкова тънко и въпреки това да притежава достатъчно сила, за да служи за бой, и нямаше как човек да сбърка тези гънки, белег за стомана, огъвана на хиляди пластове.

— Валирианска стомана?

— Да — каза лорд Тивин доволно.

„Успя ли най-сетне, татенце?“ Валирианските оръжия бяха рядкост, въпреки че в света бяха останали хиляди, от които може би около двеста само в Седемте кралства. Баща му винаги го беше човъркало, че домът Ланистър не притежава нито едно от тях. Старите крале на Скалата притежаваха едно такова оръжие, но големият меч Силния рев беше изгубен, когато вторият крал Томен го бе върнал във Валирия в глупавия си поход. Така и не беше се върнал — също както и чичо му Джери, най-младият и най-дръзкият от братята на баща му, който бе отишъл да търси изгубения меч преди осем години.

Поне на три пъти лорд Тивин се беше опитвал да купи такива мечове от обеднели дребни благороднически домове, но опитите му винаги бяха отхвърляни решително. Дребните лордчета с радост бяха готови да се простят с дъщерите си, стига някой Ланистър да ги поиска, но ценяха безкрайно високо старите си семейни мечове.

Тирион се зачуди откъде ли беше дошъл металът за този. Неколцина майстори оръжейници можеха да обработват древната валирианска стомана, но тайните на направата й се бяха изгубили още когато Съдбата бе съкрушила старата Валирия.

— Цветовете са странни — отбеляза той, като извъртя острието на слънчевата светлина. Повечето валирианска стомана беше сива, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна, което и в този случай беше вярно. Но в гънките се мяркаше и червено, също толкова тъмно, колкото сивото. Двата цвята се застъпваха, без да се допират, всяка гънка — добре очертана, като вълни на нощ и кръв по стоманен бряг. — Как успяхте да ги получите тези шарки? Никога не съм виждал нещо подобно.

— Нито пък аз, милорд — каза оръжейникът. — Признавам, че не търсех точно тези цветове, и не съм сигурен, че мога да ги повторя. Вашият лорд баща поръча пурпура на вашия дом, и точно това беше цветът, който исках да вложа в метала. Но валирианската стомана е упорита. Казват, че тези стари мечове имат памет и не се променят лесно. Приложих почти стотина заклинания и осветлявах червеното много и много пъти, но цветът все помръкваше, сякаш мечът изпиваше слънцето от него. А някои гънки изобщо не искаха да поемат червеното, както сам виждате. Ако ваши благородия Ланистър са недоволни, ще опитам отново, разбира се, колкото пъти се наложи, но…

— Няма нужда — каза лорд Тивин. — Така е добре.

— Един пурпурен меч сигурно би святкал красиво на слънцето, но ако трябва да говорим честно, на мен тези цветове ми харесват повече — каза Тирион. — Притежават някаква злокобна прелест… и правят оръжието уникално. Според мен няма друг меч като този в целия свят.

— Има още един.

Оръжейникът се наведе над масата и разви втори меч.

Тирион остави меча на Джофри и вдигна другия. Макар и да не бяха близначни, двете оръжия можеха да минат поне за братовчеди. Едното беше по-дебело и по-тежко, с половин пръст по-широко и с три пръста по-дълго, но и двете притежаваха същите ясни линии и същите отличими цветове, вълните от кръв и нощ. Три жлеба, дълбоко всечени, минаваха по второто оръжие от дръжката до върха; кралският меч имаше само два. Дръжката на Джоф беше много по-украсена, предпазителите бяха изработени като лъвски лапи с рубинени нокти, но ръкохватките и на двата меча бяха от фино изработена червена кожа, а дръжките им бяха с форма на лъвски глави.

— Великолепно. — Дори в неопитните ръце на Тирион оръжието сякаш оживя. — Никога не съм виждал по-добър баланс.

— За сина ми е.

„Няма защо да питам за кой син.“ Тирион остави меча на Джайм на масата до този на Джофри и се зачуди дали Роб Старк ще остави брат му да доживее, за да го вземе в десницата си. „Баща ми явно го вярва, иначе защо ще поръча да го изковат?“

— Добра работа сте свършили, майстор Мот — каза лорд Тивин на оръжейника. — Стюардът ми ще се погрижи за заплащането. И не забравяйте, рубини за ножниците.

— Няма да забравя, милорд. Много сте щедър. — Мъжът уви мечовете в мазния плат, награби вързопа под мишница и коленичи. — Чест е за мен да служа на Ръката на краля. Ще доставя мечовете в деня преди сватбата.

— На всяка цена.

След като стражите изведоха оръжейника, Тирион се отпусна в едно от креслата.

— Тъй… меч за Джоф, меч за Джайм, а за джуджето даже една кама няма. Така ли дойде работата, тате?

— Стоманата стигна точно за два меча, а не за три. Ако толкова ти трябва кама, вземи си от оръжейната. Когато умря, Робърт остави стотина. Герион му беше дал една позлатена кама с дръжка от слонова кост и сапфир за брачен дар, а половината посланици, идващи в двора, са се опитвали да спечелят благоволението му, подарявайки на Негова милост ножове, украсени с драгоценни камъни и мечове със сребърна инкрустация.

Тирион се усмихна.

— Щяха да го зарадват повече, ако му бяха подарявали дъщерите си.

— Несъмнено. Единственият нож, който използваше, беше ловният нож, даден му от Джон Арин като момче. — Лорд Тивин махна пренебрежително с ръка. — Какво завари по речния бряг?

— Кал — каза Тирион. — И няколко трупа, които никой не се беше погрижил да погребе. Преди отново да отворим пристанището, Черна вода трябва да се разчисти, а потъналите кораби да се разбият или да се извадят. Три четвърти от кейовете се нуждаят от ремонт, а някои трябва направо да се разрушат и построят отново. Целият рибен пазар е пометен, а Речната порта и Кралската порта са разбити на трески от тараните на Станис и трябва да се подменят. Разтрепервам се, като помисля за цената. — „Ако наистина сереш злато, тате, намери нощното гърне и побързай“ — искаше му се да каже, но премълча.

— Ще намериш златото, което е нужно.

— Нима? И откъде? Хазната е празна, вече ти го казах. Все още не сме платили на алхимиците за онзи адски огън, нито на ковачите за моята верига, а Церсей настоява короната да заплати половината разходи по сватбата на Джоф — седемдесет и седем проклети блюда, хиляда гости, пай, пълен с живи гургулици, певци, жонгльори…

— Малко повечко екстравагантност е само от полза. Трябва да покажем на цялото кралство мощта и богатството на Скалата на Кастърли.

— Тогава може би Скалата на Кастърли трябва да плати.

— Защо? Видях отчетите на Кутрето. Приходите на короната са десет пъти по-високи, отколкото по времето на Ерис.

— Както и разходите. Робърт пръскаше парите си точно толкова щедро, колкото и семето си. Кутрето трупаше тежки заеми. Между другото и от теб, наред с други. Да, приходите са значителни, но те едва стигат да се плащат лихвите по заемите на Кутрето. Ти ще опростиш ли дълга на трона към дома Ланистър?

— Не бъди глупав.

— В такъв случай може би седем блюда ще са достатъчно? И триста гости, вместо хиляда. Доколкото ми е известно, един брак може да бъде достатъчно обвързващ и без танцуваща мечка.

— Тирелите ще си помислят, че сме дребнави. Ще имам това сватбено празненство и речния пристан. Ако не можеш да осигуриш средствата за тях, просто го кажи и ще намеря надзорник на хазната, който ще може.

Тирион никак не държеше да понесе позора да го смъкнат толкова скоро от новия пост.

— Ще ти намеря парите.

— Да, ще ги намериш — каза баща му. — И междувременно гледай да намериш и леглото на жена си.

„Така. Значи приказките са стигнали и до него.“

— Намерил съм го, благодаря. Онази мебел между прозореца и камината, с кадифения балдахин и постелята, натъпкана с гъши пух.

— Радвам се, че го знаеш. Вече може би трябва да се опиташ да опознаеш и жената, която го дели с теб.

„Жена? Дете, искаш да кажеш.“

— Да не би някой паяк да ти шепне на ухото, или трябва да благодаря на милата ми сестра? — Предвид нещата, които ставаха под завивките на Церсей, човек можеше да си помисли, че тя ще прояви благоразумието да не си пъха носа в неговите. — Я ми кажи, защо всички слугини на Санса са жени на служба при Церсей? Омръзна ми да ме дебнат в собствените ми покои.

— Ако не ти харесват слугините на жена ти, изгони ги и си наеми такива, каквито ти харесват. Това е твое право. Притеснява ме девствеността на жена ти, а не слугините й. Тази твоя… деликатност… ме озадачава. Знам, че не изпитваш затруднения да спиш с курви. С какво това момиче на Старките е по-различно?

— Защо е този скапан интерес къде точно си пъхам онази работа? — попита ядосано Тирион. — Санса е още малка.

— Достатъчно голяма е, за да бъде господарка на Зимен хребет, когато умре брат й. Вземеш ли й девствеността, ще бъдеш с една стъпка по-близо до претенциите за севера. Направи й дете и наградата е спечелена. Трябва ли да ти напомням, че ако бракът не е консумиран, той може да се отмени?

— От Върховния септон или от Съвет на вярата. Сегашният ни Върховен септон е един добре дресиран тюлен, който джавка хубаво по наша команда. По-скоро Лунното момче ще отмени брака ми, отколкото той.

— Май> трябваше да омъжа Санса Старк за Лунното момче. Той сигурно щеше да знае какво да прави с нея.

Ръцете на Тирион стиснаха облегалките на креслото.

— Достатъчно се наслушах за девствеността на жена ми. Но след като обсъждаме бракове, защо не чувам нищо за предстояща венчавка на сестра ми? Доколкото помня…

Лорд Тивин го прекъсна.

— Мейс Тирел отхвърли предложението ми да омъжи Церсей за своя наследник Уилас.

— Отказал е нашата мила Церсей?! — Това повиши настроението на Тирион.

— При първия ни разговор лорд Тирел изглеждаше благоразположен — каза баща му. — Но ден след това всичко се промени. Дело на онази старица. Тя командва сина си безмилостно. Варис твърди, че му казала, че сестра ти е твърде възрастна и твърде използвана за нейния скъп еднокрак внук.

— Това сигурно ще се хареса на Церсей — засмя се Тирион. Лорд Тивин го погледна хладно.

— Тя не знае. Нито ще го узнае. За всички нас ще е по-добре, ако това предложение изобщо не е правено. Гледай да го запомниш, Тирион, Предложението никога не е правено, разбра ли?

— Какво предложение? — Тирион подозираше, че лорд Тирел ще съжали за този отказ.

— Сестра ти ще бъде омъжена. Въпросът е за кого. Имам няколко идеи… — Но преди да успее да ги сподели, на вратата се почука и един от стражите съобщи, че е дошъл Великият майстер Пицел. — Да влезе — каза лорд Тивин.

Пицел влезе, подпирайки се на тръстиковия си бастун, и се спря за достатъчно време, за да хвърли на Тирион толкова кисел поглед, че и мляко можеше да пресече. Величествената му някога бяла брада сега бе рядка и рошава и не скриваше розовите тлъстини по шията му.

— Милорд Ръка — промълви старецът и се поклони толкова дълбоко, колкото можеше, без да падне. — От Черен замък пристигна нова птица. Сигурно бихме могли да го обсъдим насаме?

Не е нужно. — Лорд Тивин махна с ръка на Великия майстер Пицел да седне. — Тирион може да остане.

„Оооооо, нима?“ Тирион потърка носа си и зачака.

Пицел прочисти гърло, което включваше дълга и хриплива кашлица и храчене.

— Писмото е от същия Боуен Марш, който ни изпрати последното.

Пише, че лорд Мормон е известил за диваци, които се придвижват на юг в огромни количества.

— Земите отвъд Вала не могат да поддържат огромни количества — каза твърдо лорд Тивин. — Това предупреждение не е новост.

— Последното е, милорд. Мормон е изпратил птица от Леса на духовете, за да съобщи, че е нападнат. След това са пристигнали още гарвани, но нито един от тях не е носил писмо. Боуен Марш се страхува, че лорд Мормон е убит с цялата сила, която е повел.

Тирион беше харесал стария Мормон, с грубоватия му нрав и говорещата птица на рамото.

— Това сигурно ли е? — попита той.

— Не е — призна Пицел, — но досега все още никой от хората на Мормон не се е върнал. Марш се бои, че диваците са ги избили и че ще бъде щурмуван самият Вал. — Забърка по халата си и извади къс хартия. — Ето го писмото, милорд. Апел към петимата крале. Иска мъже, толкова мъже, колкото можем да му изпратим.

— Петимата крале? — Баща му беше ядосан. — Във Вестерос има един крал. Онези глупци в черно биха могли да се опитат да го запомнят, ако искат Негова милост да изпълни молбата им. В отговора си му кажи, че Ренли е мъртъв, а другите са предатели и лъжепретенденти.

— Несъмнено ще се зарадва, като го научи. Валът е откъснат от света и вестите там често закъсняват. — Пицел закима. — Но какво все пак да кажем на Марш за мъжете, за които ни моли? Дали да не свикаме съвета…

— Не е нужно. Нощният страж е глутница от крадци, убийци и незаконородени престъпници, но на мен лично ми се струва, че биха могли да станат нещо по-добро, ако им се осигури подобаваща дисциплина. Ако Мормон наистина е загинал, черните братя трябва да изберат нов лорд-командир.

Пицел изгледа лукаво Тирион.

— Великолепна мисъл, милорд. Зная кой е подходящият човек.

Джанос Слинт.

Идеята никак не се хареса на Тирион.

— Черните братя сами си избират командирите — припомни им той. — За Вала лорд Слинт е нов. Знам, знам, аз го изпратих там. Защо да изберат точно него, а не някой по-стар и опитен?

— Защото — заговори баща му с тон, който намекваше, че Тирион е пълен тъпак — ако не гласуват така, както им се каже, то техният Вал ще се стопи преди да види и един нов човек.

„Да, това би могло да подейства.“

— Джанос Слинт е неподходящ, тате. По-добре ще е за нас с командира на Сенчестата кула. Или на Източния крайморски страж.

— Командирът на Сенчестата кула е от Малистърови. Източен страж се държи от железен мъж. — Тонът на лорд Тивин казваше ясно, че никой от двамата не може да послужи на целите му.

— Джанос Слинт е син на касапин — напомни му Тирион. — Сам ми го каза…

— Помня какво съм ти казал. Но Черен замък не е Харънхъл. Нито Нощният страж е кралският съвет. Има си сечиво за всяка работа, и работа за всяко сечиво.

Тирион кипна.

— Вашият лорд Джанос е една куха метална коруба, която ще се продаде на онзи, който му предложи най-високата цена.

— Това го отчитам в негова полза. Кой би могъл да заложи повече от нас? — Обърна се към Пицел. — Изпрати гарван. Напиши, че крал Джофри е дълбоко наскърбен от вестта за кончината на лорд-командира Мормон, но за съжаление точно сега не би могъл да отдели хора, докато на бойното поле остават толкова много бунтовници. Намекни, че нещата може да тръгнат съвсем различно, след като се укрепи тронът… стига кралят да е уверен в доброто водачество на Стража. Накрая помолете Марш да предаде най-сърдечните поздрави на Негова милост на неговия верен приятел и слуга лорд Джанос Слинт.

— Да, милорд. — Пицел отново закима. — Ще напиша точно каквото заповядва Ръката.

„Главата трябваше да ти подкастря, а не брадата — помисли Тирион. — А Слинт трябваше да го пратя да поплува със скъпото му приятелче Алар Дийм.“ Но поне не се налагаше да направи същата глупава грешка със Саймън Сребърния език. „Видя ли, татенце? — дощя му се да викне. — Видя ли колко бързо си уча уроците?“