Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (54)

АРЯ

Празничните шатри вече бяха зад тях. Отпред се извиси портата на замъка. Виждаха се движещи се по стената факли, пламъците им играеха и подскачаха на вятъра. Светлината блестеше мътно по мокрите ризници и шлемове. Други факли тичаха по тъмния мост, който свързваше Близнаците, колона от тях се стичаше от западния бряг на изток.

— Замъкът не е затворен — каза изведнъж Аря. Сержантът им беше казал, че ще е, но бе сгрешил. Решетката беше вдигната и подвижният мост се беше проснал над запълнения ров. Беше се страхувала, че стражите на лорд Фрей ще откажат да ги пуснат. За миг прехапа устна, твърде нетърпелива, за да може да се усмихне.

Хрътката дръпна поводите толкова рязко, че тя за малко щеше да се изтърси от фургона.

— Седем проклети шибани ада — изруга той, щом лявото предно колело заседна в меката кал. Фургонът бавно се килна на една страна. — Слизай! — ревна й Клегейн и я блъсна в рамото, за да я изхвърли от седалката. Тя падна и се превъртя, както я беше учил Сирио, и скочи на крака, с нацапано с кал лице.

— Защо го направи? — изкрещя Аря. Хрътката също беше скочил. Отпра седалката пред фургона и бръкна за колана с меча, който беше скрил отдолу.

Чак тогава тя чу ездачите, изливащи се през портата на замъка в река от стомана и огън, чу тропота на конете им по дървения мост, почти удавен в тътена на барабаните от двата замъка. Мъже и коне бяха в броня и на всеки десет един носеше факли. Другите държаха брадви, секири с остри шипове и тежки, кършещи кости и премазващи броня мечове.

Отнякъде чу и вълчи вой. Не беше толкова силен, сравнен с лагерния шум, музиката и злокобния рев на побеснялата придошла река, но все пак го чу. Само дето сякаш не ушите й го чуха. Воят прониза тялото на Аря като нож, наточен от ярост и скръб. Още и още конници се изсипваха от замъка, в колона по четирима и без край — рицари, скуайъри и наемници, факли и дълги брадви. А зад тях също се чуваше грохот.

Аря погледна назад и видя, че на мястото на трите огромни празнични шатри има само две. Средната се беше сринала. В първия миг тя не разбра какво виждат очите й. Сетне пламъците от рухналата шатра заблизаха мрака и сега и другите две се сгромолясаха, тежките им промазани платнища се свлякоха върху главите на хората вътре. Ято огнени стрели изсвистя във въздуха. Втората шатра се подпали, ето че и третата. Писъците бяха толкова силни, че тя чу отделни думи през тътнещата от замъците музика. Пред пламъците заиграха тъмни сенки и стоманата на броните засия оранжева.

„Битка — разбра Аря. — Това е битка. А конниците…“ Тъмните водни въртопи в края на моста стигаха до коремите на конете, но ездачите шляпаха през тях, пришпорени от музиката. От двата замъка вече се носеше една и съща песен. „Знам я тази песен“ — изведнъж се сети Аря. Том Седмака им я беше пял в онази дъждовна нощ, когато разбойниците се бяха подслонили в полусрутената пивоварна с братята от септира. „И кой си ти, рече гордият лорд, че аз да ти се кланям ничком?“ Конниците на Фрей газеха през калта и тръстиките, но някои от тях бяха забелязали фургона. Тя видя как трима ездачи зацапаха през плитчините. „Жалко коте си ти…“ С един замах на меча — Клегейн сряза въжето на Странник и се метна на гърба му. Жребецът разбра какво се иска от него, наостри уши и зави срещу нападащите дестриери. „В палто от злато и в палто от пурпур, лъвът си има нокти. А моите са дълги и остри, милорд, като вашите дълга и остри.“ Аря се беше молила стотици и стотици пъти Хрътката да умре, но сега… сега стискаше камък, хлъзгав от калта, а дори не помнеше кога го е вдигнала. „По кого да го хвърля сега?“ Подскочи от металния грохот, когато Клегейн отби първата брадва. Докато беше зает с първия мъж, вторият го заобиколи и замахна към гърба му… Странник тъкмо се обръщаше и ударът му само перна Хрътката, колкото да разкъса широката му селяшка риза и да открие ризницата отдолу. „Той е един срещу трима.“ Аря продължаваше да стиска камъка. „Те ще го убият.“ Сети се за Мика, момчето на касапина, с което се бе сприятелила за толкова кратко.

После видя, че третият конник идва към нея, и се скри зад фургона. „Страхът реже по-дълбоко от меч.“ Чуваше тътена на барабаните и зова на роговете и гайдите, цвиленето на жребците, писъка на стоманата, но всички тези звуци се сливаха, някак много далечни. Съществуваше само един конник, който връхлиташе срещу нея с дълга брадва в ръка. Носеше върху ризницата си палто и тя забеляза двете кули на гърдите, знака на Фрей. Не разбираше. Вуйчо й се женеше за дъщеря на лорд Фрей, Фрей бяха приятели на брат й.

— Недейте! — писна тя, когато конникът заобиколи фургона, но той не спря.

Когато нападна, Аря хвърли камъка, както беше замерила веднъж Джеидри с киселица. Тогава беше улучила Джендри точно между очите, но този път не улучи и камъкът само забърса слепоочието на конника. Беше достатъчно, за да го спре за миг, но не повече. Тя хукна боса по разкаляната земя около фургона. Нападателят я последва. Прорезите на шлема, където трябваше да са очите му, бяха черни. Обиколиха фургона веднъж, два пъти, три пъти. Рицарят изруга.

— Не можеш да бягаш цяла…

Брадвата го улучи право в тила, изтрещя в шлема и черепа под него, изхвърли го от седлото и го изпрати по лице в калта. Зад него беше Хрътката, все още яхнал Странник. „Откъде намери брадва?“ — щеше за малко да го попита Аря, но видя. Един от хората на Фрей лежеше затиснат под умиращия си кон и се давеше в някаква мръсна локва. Третият се беше проснал по гръб и не мърдаше. Не носеше нагърленик и скършеният меч стърчеше под брадичката му.

— Извади шлема ми — изрева й Клегейн.

Беше натикан в едни чувал сухи ябълки в дъното на фургона, зад качето със свинска пача. Аря изтърси чувала и му го хвърли. Той го хвана във въздуха с една ръка и го нахлузи на главата си, и на мястото на човека върху коня вече седеше едно стоманено куче, озъбено към пламъците.

— Брат ми…

— Мъртъв е! — изрева й той. — Да не мислиш, че са изклали хората му, а него са оставили жив? — Клегейн извърна глава към лагера. — Гледай. Гледай, мътните те взели!

Лагерът се беше превърнал в бойно поле. „Не. В касапница.“ Пламъците от празничните шатри стигаха почти до небесата. Част от големите войнишки шатри също горяха, както и петдесетина копринени павилиона. Мечове кънтяха навсякъде. „Но в замъка му днес плаче дъждът, и няма кой да го чуе.“ Аря видя как двама рицари връхлетяха върху един бягащ човек. Едно дървено буре рухна върху една от горящите шатри, пръсна се и пламъците се вдигнаха два пъти по-силни. „Катапулт.“ От замъка хвърляха масло, катран или…

— Хайде с мен. — Сандор Клегейн й подаде ръка. — Трябва да се махаме оттука, и то веднага. — Странник замята неспокойно глава и ноздрите му настръхнаха от миризмата на кръв. Песента беше секнала.

Чуваше се само един самотен барабан, чийто бавен и монотонен тътен отекваше над реката като туптене на някакво чудовищно сърце. Черното небе плачеше, побеснялата река ревеше, мъже проклинаха и умираха. Устата на Аря беше пълна с кал, а лицето й беше мокро. „Дъжд. Само дъжд е. Нищо друго.“ — Ние стигнахме! — извика тя. Гласът й прозвуча тънък и уплашен, глас на малко момиченце. — Роб е вътре, в замъка, и мама. Портата е отворена. — От нея вече не препускаха рицарите на Фрей. „Успях да стигна чак дотук.“ — Трябва само да влезем при мама.

— Тъпа малка кучка! — Пламъци заиграха по муцуната на шлема му и стоманените зъби блеснаха. — Влезеш ли там, няма да излезеш повече. Сигурно Фрей ще ти разреши да целунеш трупа на майка си.

— Сигурно можем да я спасим…

— Сигурно ти можеш. На мен обаче не ми е омръзнал още животът! — Той подкара коня към нея. — Остани или се махай, вълчице. Живей или умри. Твоите…

Аря се обърна и затича към портата. Решетката се спускаше, но бавно. „Трябва да тичам по-бързо!“ Подвижният мост също беше започнал да се вдига, водата се стичаше по него, калта се свличаше на тежки парцали. „По-бързо!“ Чу шляпането на копита, обърна се и видя, че Странник пръхти след нея и мята размекната кал с всяка крачка. Видя и дългата брадва в ръката на Клегейн, още мокра от кръв и мозък. И Аря се затича с всички сили. Вече не заради брат си, не дори заради майка си, а за себе си. Тичаше по-бързо, отколкото бе тичала някога в живота си, с приведена глава и краката й пенеха водата, бягаше от него така, както сигурно беше бягал Мика. Брадвата я улучи в тила.