Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (25)

АРЯ

Малката квадратна крепост си беше почти развалина, както и едрият сивокос рицар, който я обитаваше. Толкова беше стар, че не разбираше въпросите им. Каквото и да му кажеха, само се усмихваше и мърмореше:

— Удържах го аз моста срещу сир Мейнард. Рижа коса имаше той и черен нрав, но не можа да ме мръдне. Шест рани ми остави преди да го убия. Шест!

Майстерът обаче, който се грижеше за него, за щастие беше млад. След като старият рицар се унесе в дрямка на стола си, той ги отведе настрана и им каза:

— Боя се, че търсите призрак. Долетя една птица тук, преди доста време, поне преди половин година. Ланистърите са хванали лорд Берик при Окото на боговете. Обесили са го.

— Тъй де, обесиха го, ама Торос го посякъл преди да умре. — Счупеният нос на Лим вече не беше толкова почервенял и подут, но зарастваше накриво и придаваше на лицето му малко изчанчен вид. — Негово благородие не е лесен за умирачка.

— И за намиране не е лесен, както изглежда — каза майстерът. — Питахте ли Господарката на листата?

— Ще я питаме — отвърна Зелената брада.

На другата заран, докато минаваха по малкия каменен мост зад цитаделата, Джендри се зачуди дали това е мостът, на който се е бил старият рицар. Никой не знаеше.

— Сигурно ще да е той — рече Джак Късмета. — Други мостове не се виждат тъдява.

— Щяхме да знаем, ако имаше някоя песен — подхвърли Том Седемте струни. — Някоя хубава песен и щяхме да знаем кой е бил този сир Мейнард и защо толкова е напирал да мине по моста. Горкият стар Личестър, можеше да се прослави също като Рицаря на драконите, ако е имал ум в главата да държи един певец край себе си.

— Синовете на лорд Личестър измряха в бунта на Робърт — избоботи Лим. — Някои откъм едната страна, други — откъм другата. Оттогаз не е добре в главата. В такваз работа скапаните песни не помагат.

— Какво искаше да каже майстерът с това — да питаме „Господарката на листата“? — попита Аря.

Стрелецът се усмихна.

— Почакай и ще видиш.

Три дни по-късно, докато яздеха през една пожълтяла гора, Джак Късмета свали рога от рамото си и изсвири сигнал, различен от предишните. Звуците още не бяха заглъхнали, когато от клоните на дърветата се спуснаха въжени стълби.

— Връзвайте конете и нагоре — каза Том.

Изкатериха се до едно селце, скрито по по-високите клони — лабиринт от висящи въжени мостчета и покрити с мъх къщурки, прикрити зад стените от червени и златни листа, и ги отведоха при Господарката на листата — тънка като клечка белокоса жена, облечена в груба конопена риза.

— Есента дойде и не можем да се задържим дълго тук — каза тя. — Преди девет дни по пътя за Хейфорд минаха вълци. Ако им беше хрумнало да погледнат нагоре, щяха да ни видят.

— Не си ли виждала лорд Берик? — попита Том Седемте струни.

— Умрял е — отвърна уморено старицата. — Планината го хванал, забил кама в окото му. Каза ни го един от просещите братя. Той пък го чул от човек, който го видял с очите си.

— Стара приказка е туй, и лъжлива — каза Лим. — Господаря на мълниите не мож’ го уби лесно. Сир Грегър може да му е извадил окото, ама от туй човек не умира. Джак може да ти го каже.

— Е, аз поне не умрях — рече едноокият Джак Късмета. — Баща ми умря и още как, управителят на лорд Пайпър го уби, брат ми Уат го пратиха на Вала, а другите ми братя ги изтрепаха Ланистърите. Едно око е нищо.

— Заклевате ли се, че не е умрял? — Старата жена стисна ръката на Лим. — Благословен да си, Лим, това е най-добрата вест, която съм чула от половин година. Воинът да го пази дано, и червения жрец също.

На следващата нощ си намериха подслон под развалините на една разнебитена септа в изгорялото село Салиданс. Само парчетии бяха останали от стъклата на прозорците, а старият септон, който ги посрещна, им се оплака, че плячкаджиите обрали дори скъпите роби на Майката, позлатения светилник на Старицата и сребърната корона на Отеца.

— Отсякоха и гърдите на Майката, макар че бяха дървени — изплака той. — И очите, очите бяха от нефрит, лапис и бисери, изчегъртаха ги с ножове. Дано им прости Майчицата небесна.

— Чия работа е туй? — попита Лим Лимоновия плащ. — На глумците ли?

— Не — отвърна старецът. — Северняци бяха. Диваци, дето почитат дървета. Казаха, че търсели Кралеубиеца.

Аря го чу и прехапа устна. Усети, че Джендри я гледа, и това я ядоса и засрами.

В пещерата под септата сред паяжини, корени и строшени бурета се бяха приютили десетина души, но и те не знаеха нищо за Берик Дондарион. Нищо не знаеше дори водачът им, който носеше почерняла от сажди броня и назъбена мълния на плаща си. Когато Зелената ръка забеляза, че Аря го е зяпнала, се засмя и каза:

— Господарят на мълниите е навсякъде и никъде, мършава катеричке.

— Не съм катеричка — отвърна тя. — И скоро ще стана жена. Ще стана на единайсет.

— Гледай аз да не се оженя за теб тогаз! — Посегна да я щипне под брадичката, но Аря плесна тъпата му ръка.

Същата нощ Лим и Джендри се заиграха на плочки с домакините им, а Том Седемте струни изпя една тъпа песен за Бен Големия корем и гъската на Върховния септон. Ангай разреши на Аря да се пробва с дългия му лък, но колкото и да си хапеше устната, тя не можа да го изпъне.

— На вас ви трябва по-малък лък, милейди — каза й стрелецът с луничавото лице. — Ако в Речен пад се намери здраво дърво, може да ви направя.

Том го чу и прекъсна песента си.

— Ти си глупак, Стрелецо. Ако идем в Речен пад, то ще е само за да й вземем откупа, няма да имаш време да седиш и да правиш лъкове. Да си благодарен, ако те пуснат да си идеш с цяла кожа. Лорд Хостър е почнал да беси разбойници преди ти да почнеш да си бръснеш брадата. А и онзи негов син… на човек, който не обича песните, не можеш да разчиташ, така знам аз.

— Не музиката мрази той — каза Лим. — Тебе мрази, тъпако.

— Да, ама няма причина. Оная пачавра искаше да го направи мъж. Аз ли съм виновен, че толкова се напи, че не можа да свърши работата?

Лим изсумтя през счупения си нос.

— Ти ли направи песен от това, или някой друг проклет задник, влюбен в собствения си глас?

— Ама аз я изпях само веднъж — възрази Том. — И кой може да каже, че е точно за него? Беше песен за една риба.

— Клюмнала риба — изсмя се Ангай.

Аря не я интересуваха тъпите песни на Том, затова се обърна към Харвин.

— Какво искаше да каже той за откупа?

— Страшно ни трябват коне, милейди. Брони също. Мечове, щитове, копия. Всичко, което може да се купи с пари. А, и семе за посев също. Зимата иде, нали? — Харвин я пипна под брадичката. — Нищо де, няма да си първата златна особа, която връщаме за откуп. Нито последната.

Аря знаеше, че е вярно. Рицарите непрекъснато ги хващаха в плен и ги връщаха за откуп, жените също. „Но ако Роб откаже да им плати?“ Тя не беше някой прочут рицар, а кралете уж поставяха кралството над сестрите си. Колкото до майка й, какво ли щеше да каже тя? Дали все още щеше да иска да си я върнат след всички неща, които беше направила? Аря прехапа устна и се умисли.

На другия ден отидоха до едно място, наречено Високо сърце — толкова висок хълм, че Аря имаше чувството, че от върха му може да види половината свят. На билото му имаше пръстен от огромни бели пънове, останали от кръга на някогашни грамадни язови дървета. Аря и Джендри обиколиха хълма да ги преброят. Бяха трийсет и един, толкова широки, че можеше да ги използва за легло.

Том Седемте струни й каза, че Високо сърце било светилище на горските чеда и че тук все още се било запазило нещо магическо.

— Никаква беда не може да сполети тези, които останат да преспят тук — каза певецът. Аря реши, че сигурно е вярно; хълмът беше толкова висок и стръмен, а околните земи — толкова равни, че никакъв враг не можеше да приближи незабелязано.

Том й каза също така, че простолюдието от околностите отбягвало това място; говорело се, че тук обитавали духовете на горските чеда, загинали, когато андалският крал Еррег Родоубиеца изсякъл свещената им дъбрава. Аря знаеше за горските чеда, както и за андалите, но духове не я плашеха. Като дете често беше играла в криптите на Зимен хребет на „влез ми в замъка“ и „чудовища и девици“ между седналите на троновете си каменни крале.

Въпреки това настръхна, когато през нощта се събуди. Беше заспала, но я пробуди бурята. Вятърът издърпа завивката й и я отпрати в храстите. Когато отиде да си я прибере, чу гласове.

До жарта на огъня видя Том, Лим и Зелената брада да си приказват с една слаба дребна женица, с цяла стъпка по-ниска от Аря и постара от баба Нан, прегърбена, цялата сбръчкана и подпряна на крива черна тояга. Бялата й коса беше толкова дълга, че стигаше почти до земята. Когато повееше по-силен вятър, я вдигаше около главата й като облак тънка мъгла. Плътта й беше още по-бледа, с цвета на мляко, и на Аря й се стори, че очите й са червени.

— Размърдаха се старите богове и не ме оставиха да поспя — чу тя гласа на жената. — Сънувах, че видях една сянка с пламтящо сърце да коли един златен елен, тъй. Сънувах един чиляк без лице, чакаше на един мост, дето се клатеше и люшкаше. На рамото му беше кацнала удавена врана, а от крилата й висяха водорасли. Сънувах кипнала река и една жена риба. Носеше се мъртва по водата, с червени сълзи на бузите, само като ги отвори ония очи, ох, събудих се от ужас. Ей туй го сънувах, че и други неща. Ще ме дарувате ли нещо, да ми платите за сънищата?

— Сънища — избоботи Лим Лимоновия плащ. — К’ва полза от сънищата? Жени риби и удавени врани. Че то и аз сънувах тая нощ. Сънувах да целувам оная слугиня от хана, дето я познавах. Ти ще ми платиш ли за това, бабо?

— Мъртва е пачаврата — изсъска старицата. — Само червеи я целуват сега. — А на Том Седемте струни каза: — Или ще си чуя песента, или ще те свърша.

Така че певецът й засвири — толкова тихо и тъжно, че Аря можа да чуе само част от думите, въпреки че мелодията й беше някак позната. „Санса щеше да я знае, бас слагам.“ Сестра й знаеше всички песни, можеше даже да свири малко и пееше много сладко. „Аз мога само да викам думите с цяло гърло.“

На сутринта дребничката побеляла жена я нямаше. Докато оседлаваха конете, Аря попита Том Седемте струни дали горските чеда още обитават Високо сърце. Певецът се изкиска.

— Видя я, нали?

— Тя дух ли беше?

— Да си чувала дух да се оплаква, че го болят ставите? Не, тя е просто една баба джудже. Е, доста е странна, и със зли очи. Но знае едни работи… дето не й е работа да ги знае, а понякога ще ти каже дали й допадаш на вид.

— Ти да не й допадаш на вид? — попита недоверчиво Аря. Певецът се засмя.

— Гласът ми пък хич. Само че винаги ме кара да й пея същата проклета песен. Не че е лоша песничката, между другото, но знам и други също толкова добри. — Той поклати глава. — Важното е, че вече надушихме миризмата. Слагам бас, че скоро ще видиш и Торос, и Господаря на мълниите.

— Щом сте техни хора, защо се крият от вас?

При този въпрос Том Седемте струни завъртя очи от досада, но Харвин й отговори.

— Това не се нарича криене, милейди, но е вярно. Лорд Берик непрекъснато е в движение и рядко дава да се разбере какви са му плановете. Така никой не може да го предаде. Тези, които му сме се заклели, трябва вече да сме стотици, сигурно хиляди, но няма да е добре за всички нас да се мъкнем с него. Или ще опоскаме околностите, или ще ни изколи някоя по-голяма войска. Както сме пръснати на малки банди, можем да ударим на дузина места наведнъж и да духнем преди да са се усетили. А когато хванат някой от нас и го подложат на разпит, ами каквото и да ни направят, няма да можем да им кажем къде да намерят лорд Берик. — Той помълча. — Знаеш какво означава да те подложат на разпит, нали?

Аря кимна.

— Наричаха го „гъделичкане“. Поливър, Раф и другите. — И тя им разказа за селото до Окото на боговете, където двамата с Джендри ги бяха хванали, — и въпросите, които им задаваше Веселяка. — Има ли скрито злато в селото — винаги почваше той. — Сребро, скъпоцени камъни? Има ли храна? Къде е лорд Берик? Кой от селото му помагаше? Накъде замина? Колко души водеше? Колко рицари? Колко стрелци? Колко бяха на коне? Колко са с ризници? Ранените колко бяха? Къде заминаха, казваш? — Само като си го помисли, отново чу в главата си писъците и усети вонята на кръв и изпражнения, и изгоряла плът. — Задаваше все едни и същи въпроси — каза тя намръщена на разбойниците, — но гъделичкането го менеше всеки ден.

— Никое дете не може да бъде подлагано на това — промълви Харвин, след като я изслуша. — Чуваме, че Планината е изгубил половината си хора при Каменната мелница. Дано този Веселяк сега да се носи по Червената вилка и рибата да му хапе лицето. Ако не, добре, още един грях, за който ще трябва да отговаря. Чух негово благородие да казва веднъж, че тази война започнала, когато Ръката го пратил да наложи кралското правосъдие над Грегър Клегейн, и че той така смята да я приключи. — Харвин я потупа утешително по рамото. — Я да се качваме по конете, милейди. Дълъг ден езда ни чака до Жълъдов замък, но в края му поне ще имаме покрив над главите и топла супа в коремите.

Денят наистина се оказа дълъг, но по здрач преминаха един неголям поток и пред очите им се появи Жълъдов замък, с неговите каменни стени и грамадната цитадела от дъбово дърво. Неговият господар беше излязъл да се бие в свитата на своя господар, лорд Ванс, и портите на замъка бяха затворени и залостени з негово отсъствие. Но лейди съпругата му беше стара приятелка на Том Седемте струни, а Ангай твърдеше, че някога били любовници. Ангай често яздеше край нея. Беше по-близък на години до нея от всички останали с изключение на Джендри и й разправяше весели случки за Дорнските блата. Но не можа да я излъже. „Той не ми е приятел. Стои край мен само за да ме наблюдава и за да не мога да побягна отново.“ Е, Аря също можеше да наблюдава. Сирио Форел я беше научил добре.

Лейди Малък лес посрещна разбойниците много мило, макар че най-напред ги нахока здраво, че са повлекли на война такова младо момиче. Още по-строга стана, когато Лим се изтърва, че Аря е от знатен род.

— Кой е облякъл горкото дете в тия дрипи на Болтън? — скастри ги тя. — Тоя знак… знаете ли колко хора има, които ще я обесят само за това, че носи одрания мъж на гърдите си?

Подкараха я набързо по стъпалата, натикаха я в едно корито и я заляха с гореща вода. Слугините на лейди Малък лес я затъркаха толкова силно, че тя имаше чувството, че я дерат. Дори накиснаха във водата някаква кесийка, която миришеше на цветя.

А след това настояха да се облече в момичешки неща — кафяви вълнени чорапки и лека ленена риза, а върху нея — зелена рокля с извезани с кафяв конец по целия корсаж жълъди, и други жълъдчета около тях.

— Старата ми леля е септа в един майчин дом в Староград — каза й лейди Малък лес, докато жените завързваха роклята й на гърба. — Изпратих там дъщеря си, когато започна войната. Докато се върне, всички тези неща ще са й станали малки. Обичаш ли танците, дете? Моята Карилин е много добра танцьорка. И много хубаво пее. Ти какво обичаш да правиш?

Аря размърда пръсти.

— Да плета.

— Много е успокояващо, нали?

— Е — отвърна Аря, — не и както го правя аз.

— Така ли? На мен винаги ми е действало успокояващо. Боговете ни даряват всички с малките ни дарби и таланти и ние трябва да ги използваме, обича да казва леля ми. Всяко наше деяние може да е като молитва, ако го вършим добре, според дарбите си. Не е ли чудесна тази мисъл? Спомни си я следващия път, когато се заловиш с плетката си. Всеки ден ли се трудиш?

— Да, докато не си изгубих Иглата. Новата ми не е толкова добра.

— Във времена като тези всички трябва много да се стараем. — Лейди Малък лес се засуети по корсажа на роклята. — Ето, сега изглеждаш като истинска млада лейди.

„Не съм лейди — искаше й се да й каже Аря, — вълчица съм аз.“

— Не зная коя си, дете — каза жената, — и може би така е най-добре. Боя се, че си важна особа. — Тя приглади яката. — Във времена като тези е по-добре да си незначителен. Де да можех да те задържа тук при мен. Но това сигурно няма да е безопасно. Имам си стени, но малко са ми хората, които да ги държат — въздъхна тя.

Вечерята беше поднесена в залата. Аря бе изкъпана и най-прилежно сресана и облечена. Джендри само я погледна и се разсмя толкова силно, че виното излезе през носа му; Харвин го плесна през ухото. Храната беше проста, но насищаше: овче с гъби, кафяв хляб, яхния с грах, печени ябълки и кашкавал. След като разчистиха блюдата и слугите излязоха, Зелената брада сниши глас и попита дали нейно благородие има някаква вест за Господаря на мълниите.

— Вест? — Тя се усмихна. — Та те бяха тук няма и преди два дни. С още дузина мъже, караха овце. Едва повярвах на очите си. Торос ми даде от благодарност цели три. Едната я изядохме току-що.

— Торос е пасъл овци? — Ангай се изсмя гръмко.

— Признавам, че гледката бе много странна, но Торос твърдеше, че като жрец знаел как да води стадо.

— Тъй-тъй, и да стриже знае той — изкиска се Лим Лимоновия плащ.

— Някой би могъл да направи от това една хубава песен. — Том дръпна струните на дървената си лютня.

Лейди Малък лес го изгледа изпепеляващо.

— Някой, който не римува „половница да ударим“ с „Дондарион“, може би. И който не пее „Легни ми, малко моме, в тревица“ на всяко девойче из околностите и после го оставя с издуто коремче.

— Беше „Дай ми да изпия хубостта ти“ — защити се обиден Том, — и всички девойчета я слушаха с радост. Спомням си и една знатна дама сред тях. Свиря, за да радвам.

Ноздрите й настръхнаха.

— В речните земи е пълно с девици, които си „зарадвал“. Човек би помислил, че голям мъж като теб ще знае да си хвърля семето на коремите им. Скоро ще те нарекат Том Седемте сина.

— Между другото — отвърна Том, — седемте отдавна съм ги надхвърлил. И много са си добри момчетата, с гласове като на славеи. — Темата явно не го обиждаше.

— Негово благородие каза ли накъде тръгва, милейди? — подпита Харвин.

— Лорд Берик никога не споделя плановете си, но край Каменната септа и гората Три петака цари глад. На ваше място бих го потърсила там. — Тя отпи от виното. — Да ви кажа, и по-лоши гости ме навестяват напоследък. Една глутница вълци виха пред вратите ми. Мислеха, че съм прибрала тук Джайм Ланистър.

Том спря да подрънква.

— Значи е вярно, че Кралеубиеца отново е на свобода? Лейди Малък лес го изгледа строго.

— Не мисля, че щяха да го търсят, ако лежеше окован в Речен пад.

— Какво им каза милейди? — попита Джак Късмета.

— Ами, че сир Джайм го държа гол в леглото си, но много съм го изтощила и не може да слезе. Един от тях има нахалството да ме нарече „лъжкиня“. Погълчахме се и ги изгонихме. Мисля, че тръгнаха за падината Черно дъно.

Аря се размърда неспокойно на стола си.

— Какви северняци бяха тези, дето дойдоха да търсят Кралеубиеца?

Лейди Малък лес, изглежда, се изненада от това, че е проговорила.

— Не си казаха имената, дете, но носеха черно, със знак бяло слънце на гърдите.

Бяло слънце на черно беше знакът на лорд Карстарк. „Били са хора на Роб“ — помисли Аря. Зачуди се дали още са наблизо. Ако можеше да се измъкне от разбойниците и да ги намери, те сигурно щяха да я заведат при майка й в Речен пад…

— Казаха ли как е избягал Кралеубиеца? — попита Лим.

— Да — отвърна лейди Малък лес. — Не че им повярвах и една дума. Твърдяха, че лейди Кейтлин лично го освободила.

Това толкова стресна Том, че той скъса една струна.

— Хайде де — каза той. — Пълна лудост.

„Не е вярно — помисли Аря. — Не е възможно да е вярно.“

— Аз помислих същото — каза лейди Малък лес. В този момент Харвин се сети за Аря.

— Този раагонор не е за ушите ви, милейди. Не, искам да чуя.

Но разбойниците бяха непреклонни.

— Хайде, катеричке — подкани я Зелената брада. — Бъди добра лейди и си пот рай малко в двора, докато възрастните си поговорят. Марш!

Аря закрачи сърдито и щеше да тръшне вратата, ако не беше толкова тежка. Над Жълъдов замък се беше спуснал мрак. По стените горяха няколко факли, но това беше всичко. Портите на малкия замък бяха затворени, и залостени. Знаеше, че бе обещала на Харвин да не се опитва повече да бяга, но това бе преди да започнат да говорят лъжи за малка ц.

— Аря? — Джендри беше излязъл след нея. — Лейди Малък лес каза, че тук имало ковачница. Искаш ли да я видим?

— Ако ти искаш. — Нямаше какво друго да прави.

— Този Торос — каза Джендри, докато вървяха покрай кучкарника, — не е ли същият Торос, който живееше в Кралски чертог? Един червен жрец, дебел и с бръсната глава?

— Така мисля. — Доколкото помнеше, не беше говорила с Торос в Кралски чертог, но знаеше кой е. Двамата с Джалабхар Ксхо бяха двете най-колоритни особи в двора на Робърт, а Торос освен това беше и голям приятел на краля.

— Той едва ли ме помни, но често идваше в ковачницата. — Ковачницата на Малък лес не беше използвана от доста време, макар че ковачът бе подредил изрядно сечивата си на стената. Джендри запали една свещ и я постави върху наковалнята, след което свали един ръжен. — Майсторът ми все го гълчеше за огнените му мечове. Така не се поддържа добра стомана, казваше той, но този Торос не използваше добра стомана. Той просто натапяше някой евтин меч в адски огън и го запалваше. Само един алхимичен фокус, казваше майсторът ми, но плашеше с него конете и по-зелените рицарчета.

Тя сбърчи лице, мъчейки се да си спомни дали баща й бе споменавал нещо за Торос.

— Не се държи много като жрец, нали?

— Не — съгласи се Джендри. — Майстор Мот казваше, че Торос можел да надпие дори краля. И двамата били лакомници и пияници.

— Недей да наричаш краля пияница. — Крал Робърт може би пиеше много, но все пак беше приятел на баща й.

— Аз говорех за Торос. — Джендри посегна с ръжена, сякаш искаше да я перне по лицето, но Аря го отблъсна с ръка. — Обичаше пировете и турнирите, затова крал Робърт го харесваше толкова. А този Торос беше храбър. Когато се сринали стените на Пайк, той пръв нахлул през процепа. Бил се е с огнените си мечове и с всеки удар палел железните мъже.

— Де да си имах един огнен меч. — Можеше да изреди доста хора, които с радост щеше да подпали.

— Казах ти, това е само номер. Адският огън разваля стоманата. Майсторът ми продаваше на Торос нов меч след всеки турнир. П все се караха за цената. — Джендри окачи ръжена на мястото му и взе тежкия чук. — Майстор Мот казваше, че е време да направя първия си дълъг меч. Даде ми едно хубаво парче стомана и си знаех точно как ще оформя острието. Само че тогава дойде Йорен и ме отведе за Нощния страж.

— Пак ще можеш да правиш мечове, ако искаш — каза Аря. — Можеш да ги правиш за брат ми Роб, като отидем в Речен пад.

— Речен пад. — Джендри остави чука и я погледна. — Ама ти сега изглеждаш различно. Като истинско момиченце.

— Приличам на дъб, с тия тъпи жълъди.

— Да, ама хубав. Хубаво дъбово дръвче. — Той пристъпи по-близо и я подуши. — Дори миришеш хубаво.

— А ти — не. Ти вониш. — Аря го бутна към наковалнята и понечи да побегне, но Джендри я хвана за ръката. Тя заби стъпало между краката му и го блъсна, но той я повлече със себе си и двамата се затъркаляха по пода на ковачницата. Беше много силен, но тя беше побърза. Всеки път, когато се опиташе да я задържи, тя успяваше да се измъкне и го удряше с юмручета. Джендри само се смееше на ударите, което я влуди. Накрая хвана двете й китки в едната си ръка, а с другата започна да я гъделичка, затова Аря го удари силно с крак в слабините и се измъкна. Двамата се бяха оваляли в прах, а единият ръкав на тъпата й рокля с жълъдите се беше отпрал. — Бас слагам, че вече не ти изглеждам толкова хубава — викна му тя. Когато се върнаха в залата, Том пееше:

Дълбока е постелята ми пухена

и там ще те положа.

В коприна жълта ще те облека

и на главата ти корона аз ще сложа.

Че ти ще бъдеш дамата на моята любов,

а аз ще бъда твоят лорд.

До мен на топло винаги ще те държа,

и моят меч от враговете ще те пази.

Харвин само ги погледна и избухна в смях, а Ангай се ухили с луничавата си усмивка и каза:

— Сигурни ли сме, че това наистина е знатна лейди? Но Лим Лимоновия плащ плесна Джендри по тила.

— Като искаш да се биеш, бий се с мен! Тя е момиче, на половината на годините ти! Да не си й посегнал повече, чу ли ме?

— Аз започнах — каза Аря. — Джендри само приказваше.

— Остави момчето, Лим — каза Харвин. — Аря е започнала, не се съмнявам. Тя и в Зимен хребет си беше такава.

Том й намигна и продължи:

А как усмихна му се тя и се засмя,

девицата от горската дъбрава.

На място завъртя се и му каза:

не е за мене пухена постеля.

От златни листи рокля ще си облека,

с треви ще си заплитам и косата.

Но можеш да си моята любов в гората,

а аз за теб — момичето от горската дъбрава.

— Жалко, че нямам рокли от листа — каза с мила усмивка лейди Малък лес, — но Карилин остави още няколко свои дрехи, които могат да послужат. Ела, дете, да се качим горе и да видим какво можем да намерим.

Стана още по-лошо от първия път. Лейди Малък лес накара Аря отново да се окъпе и да се среши, и да подреже косата си, на всичко отгоре. Роклята, която й облече този път, беше с някакъв люляков цвят и украсена с малки бисерчета. Хубавото й беше само дето тъканта й беше толкова фина, че никой не можеше да очаква, че ще язди в това нещо. Затова на другата сутрин, след като закусиха, лейди Малък лес й даде да си облече панталони, колан и туника, а отгоре — кафяв елек от сърнешка кожа, покрит с железни пъпки.

— Тези неща бяха на сина ми — каза й тя. — Той почина на седем години.

— Съжалявам, милейди. — Изведнъж Аря изпита жалост към нея, и срам. — Съжалявам и че скъсах роклята с жълъдите. Беше много хубава.

— Да, дете. Ти също. Бъди храбра.