Шерилин Кениън
Танц с дявола (9)

8

Джес се шмугна в малкия магазин и се отърси като мокро куче, скрило се от дъжда. Ама че нетърпим студ цареше тук, на север.

Как изобщо Зарек беше оцелял в това място преди появата на централното отопление? Не можеше да не отдаде заслуженото на своя приятел. Човек трябваше да е корав и опасен, за да си създаде дом тук, без никаква помощ от приятели или скуайъри.

Самият той би предпочел да го пребият и да го хвърлят в леговището на гърмящи змии.

Възрастният мъж зад щанда му се усмихна с разбиране, сякаш знаеше защо Джес беше изругал в мига, в който прекрачи прага. Мъжът имаше гъста сива коса и прошарена брада. Старият му зелен пуловер имаше бримки тук-там, но въпреки това изглеждаше топъл и удобен.

— Мога ли да ви помогна?

Джес смъкна надолу шала, който беше увил около лицето си, и кимна кратко и дружелюбно. Добрите обноски повеляваха да свали черната си каубойска шапка, когато се намира на закрито, но проклет да беше, ако го направеше и позволеше и един грам от топлината на тялото му да избяга. Той се нуждаеше от всяка частица от нея.

— Добра среща, сър — провлачи Джес любезно. — Трябва ми кафе или каквото друго имате, стига да е топло. Ама наистина топло.

Мъжът се засмя и посочи една кана в задната част на магазина.

— Не ще да сте оттук.

Джес се насочи към кафето.

— Не, сър, и слава на бога за това.

Възрастният мъж отново се засмя.

— А, останете тук малко по-дълго и кръвта ви тъй ще се сгъсти, че изобщо няма да забелязвате студа.

Джес силно се съмняваше. Кръвта му трябваше да се вкамени, за да не усеща този студ.

Искаше му се да си занесе задника обратно в Рино възможно най-бързо, преди да е станал първият Нощен ловец в историята, умрял от студ.

Сипа си кафе в голяма стиропорена чаша и се отправи към щанда. Сложи я върху плота и зарови из петте милиона пласта от палта, пуловери и термобельо, за да извади портфейла от задния си джоб и да плати. Погледът му попадна върху малък стъклен шкаф, в който имаше издялана на ръка статуетка, изобразяваща каубой, възседнал кон, който се беше изправил на задните си крака.

Джес се намръщи, разпознал първо коня, а после и мъжа.

Беше той.

Миналото лято беше изпратил на имейла на Зарек своя снимка, на която обяздваше най-новия си жребец. Проклет да беше, ако статуетката пред него не беше точно копие на онази снимка.

— Ей — обади се възрастният господин, който също го забеляза. — Изглеждате досущ като статуетката ми.

— Да, сър, и аз го забелязах. Откъде я имате?

Мъжът местеше поглед между него и статуетката, като ги сравняваше.

— От ежегодния коледен търг, който се проведе миналия ноември.

Джес се намръщи.

— Коледен търг?

— Всяка година клуб „Полярна мечка“ набира средства за бедните и болните. Провеждаме ежегоден търг и през последните… ами и аз не знам… двайсетина години, Дядо Коледа оставя две-три огромни торби, пълни с издялани на ръка фигурки и скулптурки, които продаваме. Предполагаме, че е някой местен художник или нещо такова, който не иска никой да знае къде живее. Всеки месец получаваме и анонимен пощенски запис за солидна сума. Повечето от нас предполагаме, че са от същия човек.

— Дядо Коледа?

Възрастният мъж кимна.

— Знам, че е глупаво име, ама не се сещам как другояче да го наречем. Пък нали става въпрос за мъж, който идва през зимата и прави добрини. От полицията са го виждали един-два пъти да оставя торбите пред сградата ни, но не го закачат. Той разрива пъртини за старите и изработва онези ледени статуи, които вероятно сте забелязал из града.

Джес зяпна, но бързо затвори уста, преди другият мъж да е видял кучешките му зъби. О, да. Беше забелязал ледените статуи.

Но Зарек?

Изобщо не приличаше на нещо, което бившият роб би направил. В най-добрия случай приятелят му беше свадлив, а в най-лошия — направо враждебен.

Но разбира се, Зарек никога не му беше казвал с какво се занимава тук, на север, за да убива времето си. Всъщност никога не му беше казвал кой знае какво.

Джес плати за кафето и излезе на улицата.

Отиде до края и, където се издигаше една от ледените статуи. Изобразяваше лос и беше висока почти два метра и половина. Лунните лъчи играеха по повърхността и, която бе толкова изкусно направена, че лосът сякаш всеки миг щеше да се освободи и да се втурне към дома.

Дело на Зарек?

Джес просто не можеше да повярва.

Отпи нова глътка от кафето, само за да установи, че то вече е изстинало.

— Ненавиждам Аляска — промърмори си той под носа и изсипа кафето на земята, а после смачка чашата.

Преди да успее да намери кошче за боклук, мобилният му телефон иззвъня.

Върху екрана беше изписано името Джъстин Кармайкъл — един от скуайърите по кръвните ритуали, който също беше тук, за да участва в издирването на Зарек. Очевидно, след като бяха чули, че Артемида и Дионисий искат Зарек да умре, оракулите начаса бяха съобщили на Съвета, който на свой ред беше изпратил най-гадните скуайъри по кръвните ритуали, за да го намерят и убият.

Джес бе единственото, което стоеше между тях и Зарек.

Роден и израснал в Ню Йорк, Джъстин беше млад, едва двайсет и четири годишен мъж с гаден нрав, когото Джес изобщо не харесваше.

Той вдигна телефона.

— Да? Какво искаш, Кармайкъл?

— Имаме проблем.

— И какъв е той?

— Нали знаеш жената, която помагаше на Зарек? Шарън?

— Какво за нея?

— Ами току-що я намерихме. Беше лошо пребита, а къщата и изгорена до основи. Мен ако питаш, бил е Зарек, за да си отмъсти.

Кръвта на Джес се вледени.

— Глупости. Говори ли с нея?

— Вярвай ми, когато я намерихме, тя изобщо не беше в състояние да говори. Сега лекарите се занимават с нея, а ние сме тръгнали към колибата на Зарек, за да видим дали копелето не се крие там и да го накараме да си плати за това, преди да е наранил някой друг.

— Ами дъщерята на Шарън?

— Била при съседите, когато е станало. Слава богу. Оставих Майк да я държи под око, в случай че Зарек реши да се върне.

Джес не можеше да диша и то не беше заради вледеняващия въздух. Как бе могло да се случи нещо такова? За разлика от скуайърите, той беше сигурен, че Зарек няма пръст във всичко това.

Защото той единствен знаеше къде всъщност е Зарек.

Аш му беше доверил истината за онова, което ставаше, и му беше възложил да се погрижи никой да не прецака нещата, преди осъждането на Зарек да е приключило.

Е, нещата току-що се бяха прецакали като за световно.

— Не мърдайте, преди да съм дошъл — нареди той на скуайъра. — Искам да отида в колибата му заедно с вас.

— Защо? Да не възнамеряваш отново да вземеш да ни се пречкаш, докато се разправяме с него?

Думите ужилиха Джес като цяло стадо бодливи свинчета.

— Виж какво, този твой тон си го вземи и го изхвърли в тоалетната. Не говориш с някакъв си скуайър. Ако не си забравил, аз съм един от онези, пред които отговаряш, и изобщо не ти влиза в шибаната работа защо искам да дойда. Казвам ти просто да не мърдате, докато аз не ви наредя, или ще ви покажа как веднъж накарах Уайът Ърп^[1] да се напикае в гащите.

Кармайкъл се поколеба, преди отново да проговори, а когато го стори, тонът му беше любезен и овладян:

— Да, сър. В хотела сме и чакаме.

Джес затвори телефона и го прибра в джоба си.

Чувстваше се ужасно заради Шарън. Тя изобщо не би трябвало да се намира в опасност. Никой от скуайърите не би се осмелил да я нарани.

А независимо какво мислеха останалите, той знаеше, че Зарек никога не би го сторил, дори и да имаше възможност.

Просто не му се струваше от онези, които се нахвърлят върху по-слабите от тях.

Но кой друг би се осмелил?

 

 

Астрид откри Зарек сам, насред изпепелено до основи средновековно селце.

Навсякъде имаше трупове, някои от тях — изгорени, други — не. Мъже и жени. От всички възрасти. Гърлата на повечето бяха разкъсани, сякаш деймон или друго подобно същество се беше хранило от тях.

Зарек крачеше между телата с мрачно лице. Изтерзани очи.

Беше обвил ръце около себе си, сякаш за да се предпази от ужаса, който го заобикаляше.

— Къде сме? — попита Астрид.

За нейно изумление, той отговори.

— Табърли.

— Табърли?

— Моето село — прошепна той, а гласът му бе обтегнат и изпълнен с болка. — Живях тук в продължение на триста години. Имаше една старица, която ме видя веднъж, още когато беше младо момиче. От време на време ми оставяше разни неща — сушено овнешко, мях с пиво. Понякога просто бележка, за да ми благодари, че ги пазя. — Зарек погледна към нея с измъчено лице. — Трябваше да ги защитя.

Преди Астрид да успее да го попита какво бе станало със селото, до ушите и достигна приглушеният плач на една старица.

Зарек се втурна натам.

Тя лежеше на земята, увита в разпокъсани дрехи, старото и тяло беше прекършено. Покрито с рани и кръв.

По изражението на Зарек Астрид разбра, че това е жената, за която и беше говорил.

Той коленичи до нея и избърса кръвта от устните и, докато тя се мъчеше да си поеме дъх.

Пълни с пронизващ укор, старческите сиви очи се впиха в Зарек.

— Как можа?

А после животът в тях угасна, оставяйки ги помътнели, замъглени.

Старицата се отпусна безжизнено в ръцете на Зарек.

Той изрева от ярост, а после я положи на земята и като се изправи, закрачи в кръг, заровил гневно ръце в косата си.

Запъхтян, Зарек изглеждаше точно толкова луд, колкото го смятаха всички.

Астрид се разкъсваше от болка заради него. Не разбираше за какво става дума. Какво преживява той наново.

Тя го последва.

— Зарек, какво се е случило тук?

С изтерзано лице, той се обърна към нея и в очите му с цвят на нощно небе Астрид видя да горят омраза и вина.

Зарек махна с ръка към телата, осеяли земята наоколо.

— Аз ги убих. Всичките. — Думите сякаш бяха изтръгнати насила от гърлото му. — Не знам защо го направих. Спомням си единствено яростта, жаждата за кръв. Дори не помня как ги убивам. Само мимолетни образи, в които хора умират, щом ме доближат.

Лицето му беше мрачно. Очите му — пълни със самоомраза.

— Аз съм чудовище. Виждаш ли сега защо не мога да те имам? Защо не мога да остана с теб? Ами ако един ден убия и теб?

Гърдите на Астрид се свиха при тези думи, заляха я истинска паника и страх.

Нима го беше преценила погрешно?

Всички мъже са виновни. Любимите думи на сестра и Ати. Единствените честни мъже са онези деца, които все още не са се научили да изричат лъжи.

Ужасена, Астрид огледа мъртвите тела наоколо. Възможно ли бе наистина да е способен на такова нещо?

Просто не знаеше какво да мисли. Който и да бе отговорен за това клане, заслужаваше да умре. И това напълно обясняваше защо Артемида не искаше той да се доближава до хората.

Тази мисъл я накара да спре.

Я чакай малко…

Нещо не беше наред. Изобщо не беше наред.

Астрид отново огледа телата наоколо. Човешки тела. Някои от тях — деца, повечето — жени.

Ако това беше дело на Зарек, Ахерон щеше да го убие на място. Той не търпеше никого, който причинява зло на слабите и беззащитните. Особено ако бъдеше наранено дете.

Невъзможно бе Ахерон да остави един Нощен ловец жив, след като е убил онези, които е бил изпратен да брани. Астрид го знаеше с всяка молекула на тялото си.

— Сигурен ли си, че ти си го сторил? — попита тя.

Зарек изглеждаше ужасен от въпроса и.

— Кой друг би могъл да е? Тук нямаше никой друг. Виждаш ли някой друг със зъби като моите?

— Може би някое животно.

— Аз бях животното, Астрид. Нямаше никой, способен на такова нещо. Астрид все още не бе в състояние да го повярва. Трябва да имаше друго обяснение.

— Каза, че не помниш как си ги убил. Може би изобщо не си го направил.

Гняв и болка лумнаха в очите му.

— Спомням си достатъчно. Знам, че бях аз. Всички го знаят. Именно заради това останалите Нощни ловци се боят от мен. Заради това не говорят с мен. Заради това съм прокуден в място, където няма хора, които да бъдат защитавани. Заради това всяка нощ се будя, обзет от ужас, че Артемида ще ме премести другаде, където има дори още по-малко хора.

Част от Астрид се боеше, че той казва истината, но тя не и обърна внимание.

Със сърцето си знаеше, че изтерзаният мъж, който бе в състояние да говори така поетично и да твори прекрасни произведения на изкуството с двете си ръце; мъжът, който бе способен да се погрижи за едно животно, което го беше ранило, никога, никога не би могъл да стори подобно нещо.

Ала се нуждаеше от доказателство.

Инстинктът и нямаше да е достатъчен, за да послужи пред майка й и Артемида. Те щяха да искат доказателство за неговата невинност.

Доказателство, че не е способен да убива хора.

— Просто ми се иска да знаех защо съм го направил — изръмжа Зарек. — Какво ме е накарало да полудея така, че да ги избия и дори да не си спомням. — Той я погледна с мрачни очи. — Аз съм чудовище. Артемида е права. Мястото ми не е сред нормалните хора.

Астрид отказваше да го повярва.

Привлече го в обятията си, предлагайки му утеха, която не бе сигурна, че той ще приеме.

В първия миг Зарек настръхна, сякаш се канеше да я отблъсне, но после се отпусна и Астрид въздъхна облекчено, благодарна, задето беше приел прегръдката и.

Силните му ръце я притиснаха към стройното му тяло с железни мускули. Астрид никога не бе усещала нещо подобно. Той бе като от стомана и едновременно с това — така нежен. Бузата й беше прилепена към коравия му гръден кош, гърдите й — към плочките на корема му.

Плъзна ръце по гърба му и той потрепери в обятията й.

Астрид се усмихна на новооткритата власт, която имаше над него. Тъй като беше нимфа на правосъдието, женствеността й винаги бе оставала на заден план. Нямаше време да се усеща като жена, нямаше време за чувственост.

Ала именно това изпитваше сега.

Заради него. За първи път в своя живот си даваше сметка за тялото си.

За това, как сърцето и бие в ритъма на неговото. За начина, по който кръвта и сякаш кипеше от усещането на ръцете му около нея.

В този миг искаше единствено да стори нещо за него. Да го накара да се усмихне.

Неохотно, Астрид се отдръпна и протегна ръка.

— Ела с мен.

— Къде?

— Някъде, където е топло.

Зарек се поколеба. Единственото, което очакваше от хората, бе да го наранят. И те никога не го бяха разочаровали в това отношение. Да повярва, че някой няма да го нарани, бе нещо съвсем различно.

Дълбоко в себе си той искаше да й се довери.

Не — имаше нужда да й се довери.

Поне веднъж.

Пое си дълбоко дъх и сложи неохотно ръка в нейната.

В миг тя ги прехвърли далеч от селото, на един облян от слънчеви лъчи морски бряг. Зарек примига и замижа срещу непривичната светлина. Вдигна ръка над очите си, за да ги защити от сиянието на слънцето, което почти беше забравил.

Никога досега не бе стъпвал на морския бряг. Беше го виждал единствено на снимки в списания и по телевизията. А от векове насам не беше виждал дневна светлина. Истинска дневна светлина.

Слънцето се разля по кожата му. Топло. Парещо.

Зарек остави топлината да попие в замръзналото му тяло. Позволи на слънцето да погали кожата му, да разтопи вековете на страдание и самота и да ги остави да се отцедят от него.

Облечен само в черни кожени панталони, той крачеше по пясъка, като разглеждаше всичко и едновременно с това — не спираше вниманието си върху нищо.

Беше дори по-прекрасно от престоя му в Ню Орлиънс. Вълните се разбиваха с грохот в брега, вятърът развяваше косата му, пясъкът беше топъл и полепваше по стъпалата му.

Астрид изтича покрай него.

Отиде до ръба на водата и започна да сваля дрехите си, докато не остана по миниатюрни сини бикини.

След това плъзна дяволит горещ поглед по тялото му, от който Зарек усети, че го полазват тръпки въпреки топлото време.

— Ще се присъединиш ли към мен?

— Мисля, че ще изглеждам малко странно по бикини.

Тя се разсмя.

— Това шега ли беше? Нима току-що наистина се пошегува?

— Аха. Трябва да съм обладан от зли духове или нещо такова.

Всъщност — омагьосан. От морска нимфа.

Тя се приближи до него с решителна крачка.

Зарек чакаше, неспособен да помръдне. Да си поеме дъх. Сякаш животът му зависеше изцяло от дръзкото полюшване на бедрата й.

Тя спря пред него и се зае да разкопчава панталона му. Усещането от пръстите й, докосващи леко тънката нишка косъмчета, която се спускаше от пъпа към слабините му, го разтърси и той начаса се втвърди. Копнееше отново да я вкуси.

Тя бавно свали ципа на панталона му, като го гледаше в лицето изпод полуспуснати мигли.

Един кратък миг преди да освободи ерекцията му, тя сякаш изгуби смелост. Прехапа устни и плъзна ръце в обратната посока, нагоре към гърдите му.

Зарек все така не можеше да диша, когато тя сложи длани върху голите му гърди, разперила пръсти.

— Защо ме докосваш, когато никой друг не го прави? — попита я.

— Защото ти ми позволяваш. Харесва ми да те докосвам.

Зарек затвори очи, докато нежната и прегръдка го възпламеняваше. Как бе възможно усещането от нещо толкова простичко, да бъде толкова невероятно?

Тя пристъпи между разтворените му ръце и той я прегърна, без да се замисли. Гърдите и се докоснаха до мускулите на корема му и го накараха да се втвърди още повече, до болка.

— Някога правил ли си любов на плажа?

Дъхът на Зарек секна при думите и.

— Правил съм любов единствено с теб, принцесо.

Тя се надигна на пръсти, така че да улови устните му в сладка, измъчваща целувка.

След това се отдръпна и като му се усмихна, свали и последния милиметър от ципа и го взе в ръка.

— Е, значи, ледени принце, ще го направиш сега.

 

 

Аш беше самичък в храма на Артемида. Седеше на парапета на терасата пред тронната зала, откъдето можеше да съзерцава красивия многоцветен водопад; беше облегнал голия си гръб на една колона, златистата му коса беше вързана на опашка.

Диви животни, в безопасност от ловци и други заплахи заради закрилата на Артемида, пасяха в двор, където земята беше направена от облаци. Чуваше се единствено звук на шуртяща вода и гласът на някоя птичка, обаждаща се от време на време.

Мястото би трябвало да има умиротворяващо въздействие, ала въпреки външното си спокойствие Аш беше разтревожен.

Артемида и нейните прислужнички го бяха оставили, за да отидат в Теокрополис, където Зевс даваше прием за всички олимпийски богове. Нямаше да я има с часове.

Ала дори това не бе в състояние да го зарадва.

Искаше да знае какво става с изпитанието на Зарек. Нещо се беше объркало, знаеше го. Усещаше го, но не смееше да използва силите си, за да го проучи.

Той можеше да понесе гнева на Артемида, но никога не би изложил Астрид или Зарек на него. Ето защо просто си седеше, силите му — оковани, гневът и раздразнението — обуздани насила.

— Акри, може ли да сляза от ръката ти за малко?

Гласът на Сими поукроти бушуващите в него чувства. Винаги когато беше част от него, тя не виждаше, нито чуваше каквото и да било, освен ако той не изречеше името й и не и заповядаше нещо. Беше недосегаема дори за мислите му.

Усещаше единствено неговите емоции. Нещо, благодарение на което винаги разбираше кога той е в опасност — единствената ситуация, в която и беше позволено да излезе от него без разрешението му.

— Да, Сими. Може да приемеш човешка форма.

Тя се изтръгна от тялото му и се появи пред него. Дългата и руса коса беше прибрана на плитки; очите и имаха буреносносив цвят, а крилата и бяха бледосини.

— Защо си толкова тъжен, Акри?

— Не съм тъжен, Сими.

— Тъжен си, и още как. Познавам те, акри. В сърцето си носиш същата болка, която и Сими усеща, когато плаче.

— Аз никога не плача, Сим.

— Знам.

Тя се приближи още мъничко и положи глава на рамото му. Едно от черните и рогца го одраска по бузата, но Аш нямаше нищо против. Сими обви ръце около него и го прегърна силно.

Аш затвори очи и я притисна до себе си, уловил мъничката й главица в едната си ръка. Само Сими можеше да направи това. Единствена тя го докосваше, без да очаква физически отклик на тялото му. Тя никога не искаше друго, освен да бъде неговото „малко момиченце“. С детската си невинност тя беше балсамът, от който Аш се нуждаеше.

— Е, сега вече мога ли да изям червенокосата богиня?

Аш се усмихна на най-често задавания и въпрос.

— Не, Сими.

Тя вдигна глава и му се изплези, а после подскочи и се настани на парапета, до босите му крака.

— Искам да я изям, Акри. Тя е гадна.

— Повечето богове са такива.

— Не, не са. Е, някои са, но атлантите доста ми харесват. Бяха много мили. Повечето от тях. Никога не си срещал Архон, нали?

— Не.

— Е, той можеше да бъде гаден. Беше рус като теб, висок като теб. Е, всъщност по-висок от теб, и красив като теб, но не чак толкова, колкото си ти. Не мисля, че който и да било е толкова красив, колкото си ти. Нито дори боговете. Когато става въпрос за външен вид, ти определено си единствен по рода си. О… — Сими се сепна, спомнила си изведнъж неговия близнак. — Е, не точно единствен, нали така? Но ти си по-сладък от другия. Той е твое лошо копие. Може само да си мечтае да е толкова сладък, колкото си ти.

Усмивката на Ахерон стана по-широка.

Сими поспря за миг, сложила пръст върху брадичката си, сякаш се мъчеше да си събере мислите.

— Какво бях тръгнала да казвам? А, да, сетих се. Ахрон не харесваше цял куп хора, за разлика от теб. Нали се сещаш за онова нещо, което правиш, когато адски се ядосаш? Дето можеш да взривяваш неща и навсякъде има пламъци и хвърчат парчетии, и става голяма бъркотия? Той също можеше да го прави, но не с такъв финес като теб. Ти притежаваш голям финес, акри. Повече от мнозина. Но пак се отплеснах. Ахрон ме харесваше. Каза ми: „Сими, ти си демон от класа“. Само че някога виждал ли си демон, който да не е от класа? Ето какво искам да знам!

Развеселен, Ахерон я слушаше как бърбори за богове и богини, тачени през живота му на смъртен. Богове и богини, които отдавна бяха измрели.

Обожаваше криволичещата нишка на мисълта и. Беше, като да гледа малко дете, опитващо се да въведе ред в заобикалящия го свят и да си спомни нещо. Никога не знаеше какво ще излезе от устата и в следващия миг. Тя виждаше нещата ясно, като дете.

Ако имаш проблем, убиваш го. И с проблема е свършено.

Тънкостите и политиката бяха прекалено сложни за нея.

Сими беше просто Сими. Тя не бе аморална или зла, а просто изключително млад демон с почти божествени сили, който не разбираше от измама и предателство.

Как й завиждаше Ахерон за това. Именно затова я закриляше така. Не искаше тя да се сблъска със суровите уроци, на които животът го бе научил.

Сими заслужаваше да получи детството, което той никога не бе имал. Защитено и сигурно. Детство, в което никой не можеше да я нарани.

Не знаеше какво би правил без нея.

Тя беше съвсем мъничка, когато я получи. Самият той беше едва на двайсет и една, така че двамата почти се бяха отгледали един друг. И двамата бяха последните от вида си на тази земя.

В продължение на повече от единайсет хиляди години бяха само той и тя. Сими беше толкова част от него, колкото и някой жизненоважен орган в тялото му.

Без нея Ахерон щеше да умре.

Вратата на храма се отвори. Сими изсъска и оголи зъби, давайки му да разбере, че Артемида се е върнала по-рано.

Аш обърна глава, за да се увери. И наистина — богинята идваше към него.

Той изпусна дъха си уморено.

При вида на Сими в краката му, Артемида се закова на място.

— Защо е слязло от ръката ти?

— Говори с мен, Арти.

— Накарай го да се махне.

Сими изпуфтя.

— Не съм длъжна да правя нищо, което ми казваш, дърта краво! И наистина си дърта. Страшно, страшно дърта. И освен това си крава.

— Сими. — Ахерон натърти името и. — Моля те, върни се върху мен.

Сими хвърли зъл поглед на Артемида и се превърна в тъмна, безформена сянка. Приближи се до Ахерон и се облегна на гърдите му, превръщайки се в огромен дракон върху тялото му, с огнени спирали, които се обвиваха около двете му ръце.

Аш се засмя мрачно. Това беше начинът на Сими да го прегърне и едновременно с това да подразни Артемида. Богинята ненавиждаше, когато Сими покриваше толкова много от тялото му.

Артемида издаде звук на отвращение.

— Накарай го да се махне.

Ахерон скръсти ръце върху гърдите си.

— Защо се връщаш толкова рано?

Начаса Артемида стана неспокойна и лошото предчувствие на Ахерон се усили трикратно.

— Какво се е случило?

Артемида отиде до колоната в краката му и се облегна на нея, обвивайки ръка около мрамора. Устните и се извиха, пръстите и разсеяно подръпваха позлатения ръб на пеплоса и.

Аш се изпъна; стомахът му стана на топка. Щом избягваше да му отговори, значи, нещо се беше объркало грандиозно.

— Кажи ми, Артемида.

Тя изглеждаше бясна.

— И защо трябва да ти казвам? Ти ще ми се ядосаш, а и бездруго постоянно си ми сърдит. Кажа ли ти, ще поискаш да си тръгнеш, само че не можеш да го направиш, така че ще ми се разкрещиш.

Буцата в стомаха му натежа още повече.

— Разполагаш с три секунди, за да започнеш да говориш, или ще забравя страха ти, че някой от твоето семейство би могъл да научи, че живея в храма ти. Ще използвам силите си и сам ще открия какво е станало.

— Не! — отсече тя и се обърна, за да го погледне. — Не можеш да го направиш.

Едно мускулче върху челюстта на Ахерон започна да играе.

Артемида отстъпи назад, поставяйки колоната между тях двамата. Пое си дълбоко дъх, сякаш за да събере сили, и каза с гласчето на малко, уплашено дете:

— Танатос е на свобода.

— Какво! — изрева Ахерон и скочи на крака.

— Виждаш ли! Крещиш.

— О, повярвай ми — процеди той през стиснати зъби. — Това изобщо не е крещене. Дори не съм започнал още. — Той се оттласна от парапета и ядосано закрачи напред-назад по дългия балкон. Трябваше да повика на помощ цялата си сила, за да не избухне. — Обеща ми, че ще го повикаш обратно.

— Опитах, но той се е измъкнал.

— Как?

— Не знам. Не бях там, а сега отказва да се подчини.

Аш я изгледа свирепо.

Танатос беше на свобода и единственият, който би могъл да го спре, беше под домашен арест в храма на Артемида.

Проклета да беше с нейните номера и обещания. Невъзможно му беше да се махне оттук. За разлика от олимпийците, веднъж дал дума, той беше принуден да я удържи. Щеше да го убие да наруши клетвата си. Буквално.

В гърдите му закипя гняв. Ако го беше послушала първия път, сега нямаше да изживяват повторно този кошмар.

— Преди деветстотин години, когато убих последния Танатос, ти ми се закле, че няма да го създадеш наново. Колко души е убил този? Колко Нощни ловци? Спомняш ли си дори?

Артемида настръхна и отвърна на свирепия му поглед.

— Казах ти, че се нуждаем от някого, който да може да озаптява хората ти. Ти отказваш да го правиш. Не контролираш дори демона си. Това беше единствената причина да направя нов Танатос. Нуждаех се от някого, който да е в състояние да ги ликвидира, когато се провинят. Ти… ти просто им намираш извинения. „Не разбираш, Артемида. Дрън! Дрън! Дрън!“ Разбирам, и още как. Готов си да се вслушаш във всеки друг, но не и в мен, така че създадох някой, който да ме чува, когато му говоря. Някой, който ми се подчинява.

Аш три пъти преброи до десет, като ту свиваше, ту разпускаше юмруци. Артемида притежаваше способността да го накара да избухне и да я нарани, което опасно приличаше на това, да изгуби контрол.

— Не ме предизвиквай, Арти. Не бих казал, че думата „подчинявам се“ има място в същото изречение, в което и името на твоя палач.

Подлуден от затворничеството си и жаждата за отмъщение, последният Танатос беше преминал през Англия с такава свирепа мощ, че Аш беше принуден да изфабрикува някакви измислици за „чума“, за да попречи на хората и на Нощните ловци да разберат истината за това, какво в действителност беше отнело живота на четирийсет процента от населението на страната.

Аш прокара ръце по лицето си при мисълта за онова, което Артемида беше отприщила върху света. Отново. Трябваше да се досети, когато я помоли да повика онова нещо обратно, че ще бъде твърде късно.

Но като истински глупак беше разчитал тя да удържи на обещанието си. Би трябвало да знае, че няма да стане така.

— Проклета да си, Артемида. Танатос притежава силата да събере деймоните и да ги накара да му се подчиняват. Може да ги призове от стотици мили. За разлика от моите Ловци, той не се бои от светлината на слънцето и е невъзможно да бъде убит. Единственото му слабо място им е неизвестно.

Артемида изсумтя насмешливо.

— Е, за това сам си си виновен. Трябваше да им кажеш.

— Да им кажа какво, Артемида? Бъдете послушни или богинята кучка ще насъска лудия си убиец срещу вас?

— Не съм кучка!

Ахерон се приближи и застана пред нея, принуждавайки я да опре гръб в колоната.

— Нямаш представа какво си създала, нали?

— Той не е нищо повече от слуга. Мога да го повикам обратно.

Ахерон погледна треперещите и ръце и капчиците пот по челото и.

— Тогава защо трепериш? Кажи ми как е избягал.

Артемида преглътна мъчително. Ала благоразумно му даде информацията, която той искаше.

— Дион беше. Хвалеше се в залата за това, преди да дойда да ти кажа.

— Дионисий?

Артемида кимна.

Този път Аш наруга себе си. Не трябваше да премахва спомена на бога за битката им в Ню Орлиънс. Така идиотът щеше да е напълно наясно с кого си има работа. Толкова щеше да се бои от него, че в бъдеще щеше да избягва всякакви конфронтации и с Ахерон, и с хората му.

Само че не — беше решил да защити Артемида. Тя не искаше семейството й да знае кой е той и какво представлява.

За тях Ахерон беше просто нейният любимец. Човешка вещ, която лесно можеше да бъде захвърлена и пренебрегната.

Само ако знаеха…

Беше оставил само част от спомените на участниците в онази нощ — толкова, колкото да си спомнят, че е имало битка и кой е победил.

Дори Артемида не помнеше абсолютно всичко.

Беше му обещала, че Дионисий няма да се опита да отмъсти на Зарек. А после самата тя беше решила, че Зарек трябва да бъде убит.

Кога най-сетне щеше да си научи урока, помисли си Ахерон. На Артемида не можеше да се има доверие. Никога.

Той се отдръпна от нея.

— Нямаш представа какво причинява на човек да го затворят някъде, далеч от всяко живо същество. Да го захвърлят в някаква дупка, забравен от всички.

— А ти имаш?

Аш замълча, връхлетян от вълна потискани спомени. Болезнени, горчиви спомени, които го измъчваха само щом се осмелеше да си помисли за миналото.

— По-добре се моли никога да не научиш какво е усещането. Лудостта. Жаждата. Гневът. Създала си чудовище, Артемида, и аз съм единственият, който може да го убие.

Той присви очи и Артемида направи крачка назад.

— Казах ти, ще се свържа с оракулите и ще ги накарам да го върнат у дома.

— Гледай да го направиш, Артемида. Защото не го ли озаптиш, светът ще се превърне в място, което нощем ще те кара да се будиш с писъци.

 

 

Зарек лежеше на брега, все още в Астрид, а вълните заливаха телата им. Този сън беше толкова наситен и истински, че му се искаше никога да не се събуди.

Какво ли би било да я има в действителност?

Ала още докато си го помисляше, вече знаеше истината. За какво и беше на жена като Астрид някой като него?

Единствено в сънищата си той можеше да бъде желан. Да бъде някой, от когото се нуждаят.

Да бъде човек.

Премести се до нея, така че да вижда как водата залива голото й тяло. С мократа си коса, залепнала по нея, тя приличаше на морска нимфа, която току-що бе доплувала до брега, за да се изтегне под лъчите на слънцето и да го съблазни с извивките на тялото и копринената си кожа.

В този миг тя го погледна с мила усмивка, от която сърцето му заби лудешки, докато пръстите и се плъзваха по ръцете и гърдите му.

Астрид лежеше мълчаливо и също го съзерцаваше. Сега той изглеждаше така изгубен, сякаш любовта, която бяха правили, го бе оставила объркан.

Зачуди се какво ли бе необходимо, за да опитоми този мъж поне мъничко. Толкова, че и другите да видят онова, което тя виждаше.

Поне сега я оставяше да го докосва, без да ругае или да се дърпа от нея. И това беше нещо.

Астрид плъзна ръка по коравите линии на гърдите му, надолу към съвършено очертания му корем. Глад лумна в очите му, когато ръката и се спусна още по-ниско.

Астрид прокара език по устните си, питайки се дали смее да бъде по-дръзка с него. Все още не беше сигурна как ще реагира на това или онова.

Заигра се с малките, къдрави косъмчета, които тръгваха надолу от пъпа му. Прокара пръсти през тях и усети, че той започва да се възбужда…

Зарек затаи дъх, докато я гледаше. Колко прекрасно беше усещането от ръката и върху тялото му, докато описваше кръгове около пъпа му, а после нокътят й последва нишката на късите тънки косъмчета върху корема му.

И ето че отново я жадуваше.

А после ръката й се спусна още по-ниско.

Зарек изръмжа, когато тя го стисна в шепата си. Топлата й ръка го обгърна, докосвайки го по най-невероятния начин. Слабините му се свиха в мощен спазъм и кръвта нахлу в тях, карайки го да се втвърди от жажда по нея.

Тя прокара пръст надолу, чак до върха на пениса му и се заигра с него.

— Мисля, че ти харесва, когато правя това.

В отговор той я целуна и Астрид простена от страстта му. Той туптеше в ръката и, докато езикът му танцуваше с нейния, възбуждайки я до краен предел.

Тя се отдръпна неохотно, жадуваща да му даде онова, което никога не бе познал.

Нежност.

Приемане.

Обич.

Тази дума се задържа в ума и. Знаеше, че не го обича. Та нали едва го познаваше, и все пак.

Той я бе накарал отново да чувства. Докоснал се бе до емоции, които тя се боеше, че отдавна е изгубила. Дължеше му много за това.

Целуна го лекичко по устните и се плъзна надолу по тялото му.

Зарек се смръщи. Нямаше представа какво е намислила… докато не легна върху корема му. Сега той виждаше само голия и гръб, докато ръката и продължаваше да го милва.

Той прокара пръсти през влажната и руса коса, проследявайки я по изящния й гръб, докато дъхът и гъделичкаше бедрото му. Кожата й беше толкова мека, така нежна. Без нито едно петънце по нея.

Тя слезе още по-надолу и Зарек ахна, почувствал я да поема бавно връхчето на пениса му в топлата си уста.

Той замръзна от удоволствие. Усещането от милувката на устните и езика й не приличаше на нищо, което бе изпитвал досега. Никоя друга жена не го беше докосвала там. Той никога не го беше позволил.

Но след това се съмняваше, че би могъл да й откаже каквото и да било. Тя го беше покорила така, както никой друг преди.

Астрид простена, усетила соления му вкус. Чула за това от своите сестри, тя винаги го беше смятала за непристойно и отблъскващо. През всички тези векове нито за миг не си бе представила, че някога би могла да стори нещо такова с един мъж.

Ала ето че го правеше за Зарек и в чувствата и нямаше нищо отблъскващо. Нищо отблъскващо във вкуса му. Даряваше му рядък момент на наслада и колкото и да беше странно, на нея също и харесваше.

Той стисна раменете й, стенейки в отговор на всяко нейно близване, гризване и засмукване. Горещата му реакция я подтикна да продължи. Наистина искаше да му достави удоволствие. Да му даде всички неща, които той заслужаваше.

Зарек изви гръб в дъга, оставяйки я да прави с него каквото поиска. Изумен бе, че й позволява да го стори. Никога досега не бе доверявал тялото си на някоя жена. Винаги той бе контролирал всичко.

Жените не го докосваха. Никога.

Не го милваха или целуваха.

Той ги караше да се наведат, свършваше си работата и си тръгваше.

Ала с Астрид беше различно. Струваше му се, че споделя себе си с нея. Че тя споделя себе си с него. Беше взаимно и прекрасно.

Астрид се сепна, почувствала как пръстите на Зарек се плъзват по сърцевината й. Разтвори крака, за да му е по-лесно, и продължи да му дарява наслада с устата си.

Зарек се поизвъртя, като през цялото време пръстите му продължаваха да я милват и изследват.

Астрид потрепери от топлината на допира му, докато хладните вълни се разбиваха около тях. Парещите лъчи на слънцето върху кожата и бяха нищо в сравнение с горещината, която неговото докосване събуждаше. Зарек разпалваше в нея огън.

Той разтвори краката й още малко и Астрид простена, когато устата му я покри.

Главата й се замая от наслада, когато той прокара език по сърцевината на тялото й, там, където тя жадуваше още от докосването му. Езикът му се плъзгаше по нея, проникваше в нея. Възпламеняваше я. Ръцете му я сграбчиха за хълбоците и притиснаха таза и още по-плътно до него, за да може да я изтезава с още по-мъчителни наслади.

Зарек потрепери от усещането да я вкусва, докато тя вкусваше него. Това, което споделяха, беше толкова повече от секс.

Да, Астрид беше права — те наистина правеха любов. И това го разтърси до дъното на изгубената му душа.

Никой от тях не бързаше — докосваха се, галеха се един друг, бавно и продължително, докато и двамата се заситиха. Свършиха заедно, в един неподправен взрив на страст.

Астрид се отдръпна, докато Зарек продължаваше да я милва.

Напълно погълнат от нея, той не обръщаше никакво внимание на водата. Поне докато една голяма вълна не се разби в тях. Зарек издаде задавен звук, нагълтал се с вода.

Вълната се отдръпна, оставяйки ги запъхтени, борещи се за въздух.

Астрид се разсмя — звънък, сладостен звук.

— Е, това вече беше интересно.

Зарек покри тялото и с целувки, докато се изкачваше нагоре, за да може да й се усмихне.

— Според мен беше по-скоро дразнещо.

Тя вдигна ръка и го докосна по бузата.

— Принцът от приказките имал трапчинки.

Начаса усмивката му угасна и той извърна поглед.

— Не преставай да се усмихваш, Зарек. Харесва ми тази твоя страна.

В очите му припламна гняв.

— Искаш да кажеш, че другата ми страна не ти харесва?

Астрид издаде звук на недоволство.

— Ама че си кисел. — Тя плъзна ръце по гърба му и стисна дупето му в шепите си. — След днешния ден не ти ли стана ясно, че харесвам всички твои страни? Дори и ако някои от тях драскат повече от други.

И тя погали покритата му с набола брада буза, за да подчертае думите си.

Той се поотпусна мъничко.

— Не би трябвало да съм с теб.

— А аз не би трябвало да съм с теб. И все пак — ето ни тук и аз съм много щастлива, че е така. — Тя размърда дупето си, както си беше притисната до него, и той простена в отговор.

Гледаше я така, сякаш не можеше да повярва, че е истинска. И в ума му действително не беше. Беше просто сън.

Астрид се зачуди как ли ще реагира, когато се събуди. Дали това щеше да помогне, или щеше да го накара да се отдръпне още повече от нея? Искаше й се да може да му отнеме лошите спомени. Да му даде щастливо детство, изпълнено с обич и нежност. Живот на щастие и приятелство.

Той положи глава между гърдите й и остана така, притихнал, сякаш бе напълно щастлив да не усеща нищо друго, освен тялото и под себе си, докато лъчите на слънцето ги грееха.

— Разкажи ми някой щастлив спомен, Зарек. Поне нещо добро в живота ти.

Той се поколеба дълго и Астрид вече си мислеше, че никога няма да отговори, когато от устните му се отрони една дума, толкова тиха, че я заболя:

— Ти.

Сълзи изпълниха очите й и тя го прегърна с цялото си тяло, приютявайки го до себе си с надеждата, че по някакъв начин може да утеши неспокойния му, измъчен дух.

В този момент Астрид разбра, че ще се бори за него, и направи стряскащо откритие.

Влюбваше се в него.

В продължение на един миг не бе в състояние да диша, плашещата мисъл беше изпълнила ума и като страшен призрак. Ала не можеше да отрече онова, което изпитваше към него, нещата, които бе готова да стори, за да го види щастлив и в безопасност.

Дъхът му милваше гърдите й, сърцето му биеше до стомаха й.

Никой не я бе докосвал по начина, по който го правеше той, и не ставаше въпрос само за секса. Той я караше да се чувства нежна и женствена. Желана.

Не се държеше с нея като с дете и въпреки това се грижеше така мило за нея.

Астрид затвори очи и остави тежестта му и водата да проникнат в нея. Остави гладката му хладна кожа да я утеши.

Какво щеше да прави? Зарек не беше от мъжете, които допускаха някой да ги обича.

Особено пък жена, изпратена, за да произнесе присъда над него. Научеше ли някога коя е тя в действителност, щеше да я намрази.

Мисълта я проряза като нож, заличавайки цялото щастие на този ден.

Ала рано или късно, щеше да й се наложи да му каже.