Шерилин Кениън
Танц с дявола (8)

7

Зарек беше в Ню Орлиънс. Далечна музика се носеше в хладния нощен въздух, докато той стоеше край стария Урсулински метох във Френския квартал.

Група туристи се бяха скупчили около един екскурзовод, облечен като Лестат от романите на Ан Райс, докато друг „вампир“, с дълго черно наметало и изкуствени зъби, стоеше встрани и ги наблюдаваше.

Туристите слушаха съсредоточено, докато екскурзоводът им разказваше за известно убийство, станало в града. Две тела били намерени на стъпалата пред метоха, напълно изцедени от кръв. Старите легенди говореха, че според мълвата някога в метоха живеели вампири, които излизали нощем, за да ловуват из града.

Зарек изсумтя при тази нелепица и екскурзоводът, който твърдеше, че е тристагодишен вампир, на име Андре, го погледна.

— Хей! — каза Андре на групата си и посочи към Зарек. — Ето ви един истински вампир ей там.

Туристите като един се обърнаха към Зарек, който ги гледаше зло. Преди да помисли по-добре, той оголи кучешките си зъби насреща им и изсъска.

Туристите изпищяха и побягнаха.

Както и екскурзоводите.

Ако умееше да се смее, Зарек щеше да го стори, гледайки ги как се носят колкото ги държат краката надолу по улицата. Ала единственият начин, по който той демонстрира удоволствието си от хаоса, който беше причинил, бе циничната извивка на устните му.

— Не мога да повярвам, че го направи.

Зарек погледна през рамо и видя Ахерон, застанал в сенките като мрачно привидение, с черни дрехи и дълга лилава коса.

Зарек сви рамене.

— Когато спрат да бягат и помислят малко, ще решат, че е било част от шоуто.

— Но не и екскурзоводът им.

— Ще помисли, че е било шега. Хората винаги ни обясняват по този начин.

Ахерон въздъхна тежко.

— Кълна се, Зи. Надявах се, че ще използваш времето си тук, за да покажеш на Артемида, че отново можеш да бъдеш сред хора.

Зарек го погледна насмешливо.

— Ама разбира се. Като си започнал, защо не вземеш да ме намажеш с лайна и да ми кажеш, че е кал?

Той понечи да се отдалечи.

— Не ми обръщай гръб, Зи.

Зарек не спря.

Ахерон използва силите си, за да го притисне към една тухлена стена. Зарек не можеше да не му отдаде заслуженото — не го докосна. През тези две хиляди години и с пръст не го беше пипнал. Нито веднъж. Сякаш разбираше какво умствено страдание му причинява такъв контакт.

По някакъв странен начин Зарек имаше чувството, че Ахерон уважава това.

Атлантът срещна погледа му и го задържа.

— Миналото е мъртво, Зи. А бъдещето ще бъде такова, каквото го направиш тук през тази седмица. Отне ми петстотин години преговори с Артемида, за да получиш възможност да й докажеш, че можеш да се държиш както трябва. В името на здравия разум и на живота ти, не го пропилявай.

Ахерон го пусна и тръгна след туристите.

Зарек не помръдна, докато не остана сам. Просто си стоеше там и мислеше, а думите на Ахерон го заливаха като вълна. Не искаше да си тръгва от този град. От мига, в който беше пристигнал и бе видял тълпата, събрала се на Джаксън Скуеър, беше запленен от Ню Орлиънс.

И най-вече — беше му топло.

Не, нямаше да пропилее тази възможност. Щеше да изпълни дълга си и да защитава хората, живеещи тук.

Независимо какво щеше да му струва, той щеше да направи всичко, което трябва, за да убеди Артемида да му позволи да остане. Никога вече нямаше да убие друг човек…

Беше поел надолу по улицата, когато групичка от четирима мъже привлече вниманието му. По прекалено високия им ръст, русата коса и физическата красота разбра, че са деймони.

Разговаряха шепнешком, но дори и така, Зарек ги чу без проблем.

— Шефът каза, че живеела в мансарден апартамент над клуб „Рънингуолф“.

Един от деймоните се изсмя.

— Нощен ловец с гадже. Не мислех, че такова нещо съществува.

— О, да. Отмъщението е сладка работа. Само си представи как ще се почувства, когато я открие изцедена, голото й тяло — очакващо го в леглото.

Зарек понечи да ги нападне още там, но спря, когато група човеци излязоха със залитане от един бар. Погълнати от целта си, деймоните дори не ги погледнаха.

Туристите останаха на улицата, като се смееха и си разменяха шеги, без да подозират, че ако нямаха други планове, деймоните вече да са се насочили към тях.

Животът беше нещо извънмерно крехко.

Зарек изскърца със зъби, давайки си сметка, че ще трябва да почака, докато приклещи деймоните в някоя затънтена уличка, където нямаше да ги видят.

Потъна в сенките, откъдето можеше да ги вижда и чува, и ги последва към студиото на Съншайн…

 

 

Астрид усети, че я заболява глава, докато следваше Зарек през сънищата му, оставяйки гнева и болката му да проникнат в нея. Беше с него в уличката, където се беше разправил с деймоните, а след това беше нападнат от ченгетата.

Беше с него и на покрива, когато той повика Талон, за да го предупреди да пази Съншайн. Съвсем ясно усети яростта му. Желанието му да помогне на хора, които можеха единствено да го презират и да го укоряват. Да го осъждат несправедливо.

Не разбираше как да стигне до тях.

Така че вместо това нападаше. Нахвърляше се отгоре им, преди те да са имали възможност да го сторят.

В крайна сметка всичко това се оказа повече, отколкото Астрид бе в състояние да понесе. Трябваше да се отдръпне или и самата тя щеше да полудее от суровата сила на чувствата му.

Да се откъсне от него, не беше никак лесно — свързващият серум беше силен и искаше да ги задържи заедно, ала като нимфа тя беше по-силна. Повиквайки на помощ цялата си воля, тя отскубна същината си от неговата, така че вече не беше част от Зарек и неговите спомени. Сега беше просто наблюдателка на съня му, виждаше какво се случва, но не споделяше емоциите му.

Ала същото не важеше за нейните чувства и тя усети, че я боли за този мъж по начин, по който не бе подозирала, че е възможно. Силата на собствените и емоции, завърнали се у нея, едва не я повали. Миналото и белезите му я пронизаха, разкъсвайки пашкула на вкочанената безчувственост, в който беше скована толкова дълго.

За първи път от векове насам почувства нечия чужда агония. Нещо повече от това — изпита желание да я облекчи. Да прегърне този мъж, който не можеше да избяга от това, което беше.

Пред очите й сънят на Зарек стана по-мрачен. Видя го как се бори със снежна вихрушка. Носеше само кожен панталон и нищо друго — нито риза, нито обувки. Обвил ръце около себе си, той се тресеше от студ и с мъка си проправяше път напред, като ругаеше свирепия вятър и час по час се препъваше и падаше в дълбокия до кръста сняг.

Ала всеки път щом паднеше, той се изправяше и продължаваше. Астрид беше изумена от силата му.

Ветровете брулеха широките му мургави рамене и развяваха дългата му черна коса около гладко избръснатото лице. Беше примижал, сякаш се опитваше да види през вихрушката.

Само че наоколо нямаше нищо. Нищо, освен бяла пустош.

Недосегаема за студа, който го измъчваше, Астрид го последва.

— Няма да умра — изръмжа Зарек и ускори крачка, вдигнал очи към беззвездното черно небе. — Чувате ли ме, Артемида? Ахерон? Няма да ви доставя това удоволствие.

А после се затича през скърцащия под краката му сняг, като дете, завтекло се след играчка. Краката му бяха почервенели от студа, голата му кожа беше на петна.

На Астрид й беше трудно да не изостава.

Докато той не падна.

Лежеше по очи в снега, едната му ръка — вдигната над главата, другата — протегната пред него, запъхтян от тичането. Погледът на Астрид се спря върху татуировката в основата на гръбнака му, която се движеше с всяко поемане на въздух.

Зарек се претърколи по гръб и се загледа в черното небе, докато снежинките се сипеха върху голата половина на тялото му и кожените панталони. Мократа черна коса беше залепнала за главата му, зъбите му тракаха, докато дишаше.

Все така не помръдваше.

— Искам просто да се стопля — прошепна той. — Поне веднъж да почувствам топлина. Няма ли нито една звезда, способна да сподели огъня си с мен?

Астрид се намръщи за миг при този странен въпрос, но после си спомни, че в сънищата чудноватите думи и случки са нещо нормално.

Зарек отново се обърна по очи, оттласна се от земята и продължи през вихрушката.

Следван от Астрид, той отиваше към малка, изолирана колиба насред гората. Имаше само един прозорец, но светлината, която струеше през него, беше като сигнален огън, напален в студената пустош на арктическата зима.

Изглеждаше толкова гостоприемна.

Астрид чу от вътрешността на къщурката да долитат смях и гласове.

Зарек се запрепъва към самотния прозорец. Дишайки с усилие, той сложи ръка на заскреженото стъкло и се загледа вътре като прегладняло дете, надничащо в ресторант, където знаеше, че никога няма да бъде добре дошло.

Астрид се приближи зад него, за да погледне в колибата.

Тя беше пълна с Нощни ловци, които очевидно празнуваха нещо. В камината гореше буен огън, имаше купища храна и пиене и те се смееха и разговаряха помежду си като братя и сестри. Едно семейство.

Астрид не разпозна никого, освен Ахерон, ала беше очевидно, че Зарек ги познава до един. Свивайки ръка в юмрук, той се оттласна от прозореца и отиде до входната врата.

— Пуснете ме да вляза! — провикна се, тропайки яростно.

Висок русокос мъж отвори вратата. Носеше черно кожено рокерско яке с червени келтски символи и черни кожени панталони. Тъмнокафявите му очи бяха надменни, а красивото му лице имаше отвратено изражение.

— Никой не те иска тук, Зарек.

Русокосият опита да затвори вратата.

Зарек сложи едната си ръка върху касата, а другата — на вратата, така че да му попречи.

— Проклет да си, келте. Пусни ме да вляза.

Келтът се дръпна назад, когато Ахерон се приближи и препречи пътя на Зарек.

— Какво искаш, Зи?

С измъчено лице, Зарек срещна погледа на Ахерон.

— Искам да вляза. — Поколеба се за миг, а когато изрече следващите си думи, очите му горяха от унижение. — Моля те, Ахерон. Пусни ме да вляза.

Върху лицето на Ахерон не се четеше никакво чувство. Абсолютно нищо.

— Не си добре дошъл тук, Зи. Никога не си бил добре дошъл между нас. И той затвори вратата.

Зарек заблъска по коравото дърво, като ругаеше.

— Проклет да си, Ахерон! Проклети да сте всички! — След това изрита вратата и отново натисна бравата. — Защо просто не ме убиеш, копеле такова! Защо?

Докато изричаше тези думи, в гласа му вече нямаше гняв. Той беше глух и изпълнен с копнеж и болка… и разтърси Астрид повече и от това, че бе поискал да го убият.

— Пусни ме да вляза, Аш. Кълна се, че ще бъда добър. Заклевам се. Моля те, не ме оставяй сам навън. Не искам повече да ми е студено. Моля те!

Сълзи се стичаха по лицето на Астрид, докато гледаше как Зарек блъска по вратата и моли да му отворят.

Никой не го стори.

Смехът вътре продължи да ехти така, сякаш Зарек изобщо не съществуваше.

В този миг Астрид напълно разбра безнадеждната изолираност, която той изпитваше. Самотата и чувството за изоставеност.

— Майната ви на всички! — изрева Зарек. — Не се нуждая от никого от вас. Не се нуждая от нищо.

Най-сетне той сложи ръце на вратата и се свлече на колене, насред студените вихри. Косата и миглите му бяха заскрежени, голата му кожа — червена.

Той затвори очи, сякаш звуците на веселбата вътре бе повече, отколкото беше в състояние да понесе.

— Не се нуждая от нищо и от никого — прошепна той.

А после всичко се промени.

Колибата се превърна в нейната къща в Аляска.

В съня му вече нямаше Нощни ловци. Нямаше буря. Беше съвършена, мирна нощ.

— Астрид — той прошепна името и като нежна молитва. — Иска ми се да можех да бъда с теб.

Астрид не бе в състояние да помръдне при тези нежно изречени думи. Никога досега не беше изричал името й и звукът му, когато се отрони от устните му, беше като прелестна мелодия.

Той вдигна очи към тъмното небе, където милион звезди блещукаха между облаците.

— Питам се — тихичко каза той, отново цитирайки „Малкият принц“ — дали звездите не са осветени, за да може всеки човек да намери някой ден своята звезда.^[1]

След това преглътна и обви силните си ръце около краката си, все така загледан в небесата.

— Аз открих своята звезда. Тя е красота и изящество. Грация и доброта. Смехът ми през зимата. Тя е храбра и силна. Неустрашима и изкусителна. Не прилича на никоя друга във Вселената и аз не мога да я докосна. Не смея дори да опитам.

Астрид не можеше да диша, докато го слушаше да говори толкова поетично. Никога не се бе замисляла за това, че името и всъщност означава „звезда“ на гръцки.

Ала Зарек го беше сторил.

Несъмнено у един убиец не би могла да се крие подобна красота, нали?

— Астрид или Афродита — тихо каза той. — Тя е моята Цирцея^[2]. Само че вместо да превърне човека в животно, тя превърна животното в човек.

А после го завладя гняв и той изрита снега под себе си, смеейки се горчиво.

— Аз съм такъв шибан идиот да желая звезда, която не мога да имам. — Той вдигна изпълнен с копнеж поглед към небето. — Ала нима всички звезди не са недосегаеми за хората… а аз дори не съм човек.

Зарек зарови лице в ръцете си и зарида.

Астрид не бе в състояние да издържа повече. Искаше да се махне от този сън, но без помощта на М’Адок не можеше да се пробуди. Единственото, което можеше да стори, бе да гледа Зарек. Да гледа страданието и мъката му, които я прорязваха като нож.

В истинския живот той беше толкова силен. Сякаш изкован от желязо и способен да устои на всеки удар. Някой, който бе суров с другите, за да ги държи далеч от себе си.

Едва в сънищата му Астрид видя какво всъщност се крие в него. Видя уязвимостта му. Единствено тук наистина разбра мъжа, когото той не смееше да покаже никому.

Нежното сърце, наранено от тяхното презрение.

Астрид копнееше да облекчи страданието му. Да го улови за ръка и да му разкрие един свят, в който той не беше заключен на студа отвън. Да му покаже какво бе да протегнеш ръце към някого и да не бъдеш отблъснат.

Нито веднъж през всичките си векове на съдница Астрид не бе изпитвала нещо подобно към когото и да било. Зарек се бе докоснал до част от нея, която тя дори не бе подозирала, че съществува.

И най-вече — бе докоснал сърцето й. Сърце, което тя се боеше, че бе престанало да функционира.

Ала то биеше за него.

И тя не можеше просто да си стои тук и да го гледа как страда в самота. Преди да успее да размисли, Астрид се прехвърли в празната къща и отвори вратата.

Сърцето на Зарек спря да бие, когато вдигна очи и видя лицето на рая. Не. Тя не беше рай. А нещо много, много по-прекрасно.

Никога в съня му не му бяха отваряли вратата, след като веднъж я затръшнеха в лицето му. Ала ето че Астрид го беше сторила.

Тя стоеше на прага. Лицето й беше нежно, бледосините й очи вече не бяха слепи — сега те бяха топли и приветливи.

— Заповядай вътре, Зарек. Нека те стопля.

Преди да успее да се спре, Зарек се изправи и пое протегнатата и ръка. Нещо, което никога не би сторил наяве. Единствено насън би се осмелил да я докосне.

Кожата й беше толкова топла, че го опари.

Тя го притегли в обятията си и го притисна до себе си. Зарек потрепери от новото непознато усещане да го прегръщат; от усещането на гърдите й до неговите. От дъха и върху замръзналата му кожа.

Значи, това беше да те прегърнат. Топло. Успокояващо. Чудотворно.

През живота си той бе познал толкова малко човешка близост, че сега не бе в състояние да стори друго, освен да затвори очи и да се отдаде на топлината на тялото й, обгръщаща неговото.

Мекотата й.

Той вдъхна топлото й сладко ухание и се остави на насладата на новите чувства, които го изпълваха.

Това ли бе да те приемат?

На това ли казваха нирвана?

Не беше сигурен. Ала като никога, не искаше да се събуди от този сън.

Изведнъж почувства как топло одеяло обгръща раменете му. Ръцете и все така го притискаха към нея.

Зарек улови лицето й в шепа и долепи буза до нейната. О, усещането на плътта и, докосваща неговата… Толкова бе мека. Никога не си беше представял, че някой би могъл бъде така мек. Толкова нежен и пленителен.

Топлината на бузата и пропъди вкочаняващия студ. Плъзна се по тялото му и разтопи всяко кътче от него. Дори сърцето му, сковано в лед от векове.

Астрид потрепери от леко драскащия допир на бузата му до нейната. От дъха му, милващ леко кожата й.

Неочакваната му нежност я проряза.

Беше видяла достатъчно от живота му, за да знае, че нежността не бе нещо, с което той имаше какъвто и да било опит, и все пак я държеше така внимателно.

— Толкова си топла — прошепна в ухото й. Топлият му дъх погъделичка шията й и изпрати тръпки по цялото й тяло.

А после той се поотдръпна и я загледа така, сякаш тя му беше неизразимо скъпа. Проследи линията на челюстта й с опакото на ръката си. Очите му, приковани в нея, бяха тъмни и измъчени, сякаш не можеше да повярва, че тя е с него.

С несигурен поглед, той докосна устните и с върха на палеца си.

— Никога досега не съм целувал някого.

Признанието му я порази. Как бе възможно един толкова красив мъж никога да не беше целуван?

В очите му лумна огън.

— Искам да те вкуся, Астрид. Да те почувствам гореща и влажна под себе си. Да те гледам в очите, докато те чукам.

Астрид потрепери от неговата грубост. Беше точно каквото очакваше от будния Зарек, ала отказваше да го приеме от този.

Онова, което той предлагаше сега, не беше позволено. На Астрид й беше забранено да престъпва тази граница с онези, които съдеше.

Единственият, с когото някога бе изкушена да наруши това правило, беше Майлс. Но тя бе устояла и мъдро бе избрала да се държи настрани от Майлс.

Само че със Зарек не беше толкова лесно. Нещо у него я докосваше по начин, както нищо друго досега.

Вдигна поглед към измъчените му черни очи и видя раненото му сърце…

Той никога не бе познал нежност. Никога не бе почувствал топлината на изпълнено с обич докосване.

Астрид не можеше да го обясни, ала искаше да бъде неговата първа, а той — нейният. Искаше да го приласкае в обятията си и да му покаже какво е да бъдеш приет от някого.

Направиш ли го, можеш да изгубиш работата си на съдница.

А тя бе всичко, което Астрид някога бе искала да бъде.

Ако не го направеше, Зарек можеше да изгуби живота си. Предложеше ли му близостта си сега, възможно бе да му покаже, че няма нищо страшно в това, да се довери на някого.

Възможно бе да се докосне до поета в него и да му разкрие един свят, в който той би бил свободен да позволи на другите да видят и нежната му страна. Да му покаже, че няма нищо лошо в това, да се сприятели с някого.

Астрид най-сетне разбра какво бе имал предвид Ахерон.

Ала как би могла да спаси Зарек? Той се беше обърнал срещу онези, които е трябвало да защитава, и ги беше убил.

Тя се нуждаеше от доказателство, че той никога вече нямаше да стори нещо такова. Можеше ли да го открие?

Трябваше. Нямаше друг избор. Последното, което искаше, бе да го види как отново страда.

Щеше да го защити, каквото и да ставаше.

— Няма да те чукам, Зарек — прошепна тя. — Никога. Но ще правя любов с теб.

Той изглеждаше озадачен и несигурен.

— Никога не съм правил любов с някого.

Астрид вдигна студената му ръка към устните си и целуна пръстите му.

— Ако искаш да се научиш, ела с мен.

Зарек не можеше да диша, когато тя се отдръпна от него. В гърдите му бушуваха странни, непознати чувства. Боеше се от онова, което тя му предлагаше.

Ако го докоснеше, щеше ли това да го промени?

Той не очакваше нежност нито от нея, нито от когото и да било. Жалък, ужасяващо обезобразен роб, той бе умрял девствен, а като Нощен ловец рядко беше чукал жени. Нито веднъж в продължение на две хиляди години погледът му не бе потъвал в този на любовницата му, докато я обладаваше. Никога не бе позволявал някому да го прегърне или дори да го докосне.

Последваше ли Астрид, всичко това щеше да се промени.

В съня му, тя имаше зрение и можеше да го види…

Щеше да бъде опитомен. За първи път в живота си щеше да бъде свързан с някого. Физически. Емоционално.

И макар да беше само сън, това завинаги щеше да промени отношението му към нея, защото именно това искаше, дълбоко в себе си, заровено на място, където не смееше да надникне. Погребано в сърце, смазано от жестокост.

— Зарек?

Вдигна очи и я видя да стои на прага на спалнята си. Дългата й руса коса бе разпиляна по раменете й; единственото, което носеше, беше тънка памучна риза с копчета. Дългите й крака бяха голи, съблазнителни.

Светлината зад нея струеше през тънката материя и очертаваше всяка прекрасна извивка на тялото й.

Зарек преглътна. Ако го направеше, Астрид щеше да бъде единствена за него в целия свят. Щеше да бъде негова.

Той щеше да бъде неин.

Щеше да бъде опитомен.

Това е просто сън…

Ала дори насън никой никога не го беше опитомявал.

Досега.

Сърцето му биеше лудешки, когато се приближи до нея и я взе в прегръдките си. Не, той нямаше да бъде опитомен. Не и от това, не и от нея. Ала тя щеше да бъде негова в този сън.

Изцяло негова.

Астрид потрепери при вида на бушуващото, решително изражение върху лицето на Зарек, докато я отнасяше до леглото. В обсидиановите му очи гореше глад и тя си помисли, че може би той имаше право.

Един толкова див мъж никога не би могъл да прави любов.

Разумната част от нея и казваше да се отдръпне. Да сложи край, преди да е станало късно. Ала една друга част отказваше да го стори. Това щеше да й покаже истинската му същност.

Той я положи върху леглото и докосна устните й с пръсти, сякаш за да ги запомни. Да ги вкуси. След това нежно ги разтвори и ги покри със своите.

Астрид беше напълно неподготвена за страстта на целувката му. За необуздаността й. Беше едновременно груба и нежна. Настойчива. Гореща. Сладка. Свирепо ръмжене се надигна в гърлото му, когато езикът му докосна нейния, за да я вкуси, преди да изследва всеки сантиметър от устата и.

За мъж, който никога не се бе целувал, той беше невероятен. Астрид потрепери, когато той опита небцето й и езикът му я прониза със стрели на наслада.

Тя зарови ръце в меката му коса и простена, докато той я ближеше и хапеше лекичко, така че много скоро тя почти изгуби съзнание от екстаз. Никога досега не беше познала нещо подобно.

Нещо като Зарек.

Много отдавна не беше целувала мъж и никога — някой, който да има по-прекрасен вкус от него. Обзе я страх. Не само от него, но и от себе си.

Никой мъж не я беше докосвал. Никога не беше нарушавала клетвата си да не докосва онези, които съди.

Допирът на Зарек можеше да й струва всичко и въпреки това тя не бе в състояние да го отблъсне.

Поне веднъж в живота си тя искаше нещо за себе си. Искаше да докосне недостижимото. Да даде на Зарек нещо специално. Един рядък миг на покой, споделен с някого, който искаше да бъде с него.

Никой друг не би могъл да го оцени повече, отколкото той. Само той можеше да разбере…

Зарек се поотдръпна, за да разкопчае ризата й. Ала онова, което всъщност искаше да направи, бе да я разкъса. Да се изгуби в Астрид, да я смачка под себе си, докато я обладава с цялата необуздана страст, която изпитваше.

Но дори в съня си нямаше да се отнесе така с нея.

По някаква странна причина искаше да бъде нежен. Искаше да прави секс с нея като човек, а не като диво животно. Не искаше да нахлуе неудържимо в нея и с няколко мощни тласъка да постигне миг на преходно удоволствие. Искаше тази нощ да продължи. Искаше да я прекара цялата, държейки Астрид в обятията си.

За първи път в живота си искаше някой да се отнесе с него така, сякаш той има значение. Сякаш я беше грижа за него.

Нито веднъж не бе позволявал на фантазиите и сънищата си да го отведат тук. Ала тази нощ го стори.

Тя улови лицето му в шепи и наклони главата му, така че Зарек да може да надзърне в бледите и очи, които го гледаха, сякаш бе човешко същество. Очи, които виждаха нещо добро у него.

— Толкова си красив, Зарек.

Спокойните и сладостни думи го прорязаха като нож. У него нямаше нищо привлекателно. Никога не бе имало.

Той беше едно нищо.

Но докато съзерцаваше скъпото й лице, за частица от секундата почувства, сякаш беше нещо повече от това.

Несъмнено жена като нея не би го докоснала, ако той действително бе нищо. Нито дори в сънищата му.

Зарек разтвори ризата й, за да може да види тялото й. Гърдите й бяха средно големи, розовите им зърна — твърди и изпъкнали, молещи се да ги вкуси. Коремът й беше окръглен едва-едва, кожата й — бяла и подканваща. Ала онова, от което дъхът му секна, бе гледката на полуотворените й крака. На влажните тъмноруси къдрици между тях, в които се криеше обещание за истински рай. Или поне толкова близо до рая, колкото някой като него би могъл да се надява да стигне.

Астрид затаи дъх при вида на животинския поглед, с който Зарек обхождаше тялото й. Беше толкова изпепеляващ, че сякаш бе истинско докосване.

Той стана от леглото, за да свали панталона си, и Астрид преглътна, когато го видя така наедрял и корав заради нея. По мургавата му кожа имаше черни косъмчета и това беше най-невероятно мъжествената гледка, която беше виждала някога. Беше толкова красив. Нейният тъмен воин. За разлика от него, тя знаеше, че тази нощ е истинска. Знаеше, че не бива да го прави, тъй като и двамата щяха да си го спомнят, когато се събудят.

Работата й беше да остане безпристрастна. Само че тя не беше безпристрастна към този мъж, нито към неговата болка. Копнееше да го утеши по всеки възможен начин.

Никой не заслужаваше живота, който той беше принуден да понесе. Униженията и враждебността.

Зарек легна върху нея и я взе в прегръдките си. Тежестта му беше възхитителна и Астрид затвори очи, оставяйки силата му да я завладее, докато усещаше всеки сантиметър на коравото му мъжествено тяло с всеки сантиметър от своето.

Зарек се бореше да си поеме дъх. Допирът на топлото и тяло до неговото беше най-невероятното нещо, което бе изпитвал някога.

Ръцете й се плъзнаха по голия му гръб, докато погледът на очите и го обливаше с топлина.

В тях нямаше и следа от презрение. Нямаше гняв.

Красиви очи.

Той я целуна нежно; улови горната й устна между своите и я засмука лекичко, вкусвайки нектара на устата й.

В живота му като човек жените се отдръпваха отвратено само щом се доближеше до тях. Пищяха и го замеряха с предмети.

Безброй нощи беше лежал буден, чудейки се какво ли би било да докосне някоя жена. Мъчейки се да си представи усещането от ръцете й, обвити около него.

Реалността се оказа неизмеримо по-прекрасна от всичко, родено от въображението му.

Преди сънят да свърши, той възнамеряваше да я направи своя, отново и отново, докато накрая и двамата започнеха да молят за милост.

Астрид простена, когато Зарек прекъсна целувката; устните и езикът му се спуснаха по шията й и надолу по гърдите й. Тя усещаше коравата му ерекция, притисната до бедрото й, гореща и интимна, и това я накара да потрепери.

Той взе едната й гърда в шепата си, докато езикът му се плъзгаше около набъбналото зърно, засмуквайки и подръпвайки го лекичко.

Тя улови главата му в двете си ръце и видя как той простена от блаженство. Изглеждаше така, сякаш тялото и беше амброзия за него. И той го вкусваше бавно, без да бърза. Всеки сантиметър от кожата й беше близнат, погален. Опитан до насита. Сякаш не можеше да задоволи глада си за нея.

Никой мъж не бе получавал правото да стори нещо такова и Астрид се ужасяваше от онова, което предстоеше. Въпреки че знаеше какво представлява сексът, усещането й беше чуждо.

Ала същото важеше и за чувствата, които Зарек събуждаше у нея.

Всички нимфи на правосъдието трябваше да бъдат девствени и непорочни.

Никой мъж не можеше да ги докосне.

Само че Астрид вече не я беше грижа. Несъмнено майка й щеше да разбере страстта й. В крайна сметка Темида имаше многобройни деца. Бащата на Астрид беше смъртен, за когото майка й отказваше да говори, а никой не знаеше нито името, нито положението на бащата на мойрите.

Несъмнено майка й щеше да й прости това едничко прегрешение.

Нима една нощ беше толкова много?

И все пак, още докато си го мислеше, Астрид се запита дали една нощ с него би могла да е достатъчна.

Зарек усети, че му се завива свят от сладкото ухание и усещането на Астрид в обятията му. Ръмжейки тихичко, той изследваше всеки сантиметър от прекрасната й плът, близвайки я тук, гризвайки я там, заслушан в стоновете й на наслада. Тя беше храната, от която той се нуждаеше, за да живее.

Трябваше да има още от нея.

Астрид изскимтя от екстаз, когато Зарек разтвори бедрата й и я пое в устата си.

Не бе в състояние да говори, нито да диша, докато върховно удоволствие разтърсваше цялото й тяло. Всяко близване, всяко нежно всмукване изпращаше нова вълна на извънмерно блаженство през нея.

Подобно нещо беше немислимо.

Би трябвало да се срамува невъобразимо от онова, което правеха. Ала не беше така. Всъщност искаше още.

Още от Зарек.

Сърцето и заби до пръсване, когато погледна надолу и го видя между бедрата си. Очите му бяха затворени, а по изражението му изглеждаше така, сякаш изпитва също толкова голяма наслада от това, да я вкусва, колкото тя — от това, че той го прави.

Астрид разтвори крака още по-широко, давайки му още повече достъп до себе си, докато тя заравяше ръка в копринената му коса. Дълбок смях се откъсна от Зарек и изпрати нова тръпка на наслада през нея, а после той отърка наболата си брада о сърцевината й.

Астрид простена гърлено.

Зарек плъзна пръсти в нея, описвайки кръг около мястото, което туптеше от болезнена нужда по него. Той изобщо не бързаше и през цялото време тялото и гореше от тръпките на насладата.

Кой да предположи, че бе възможно да се чувства по този начин?

Екстазът се надигаше, надигаше в нея, докато накрая тя не бе в състояние да издържи. Името му се изтръгна от устните й, когато Астрид свърши за първи път.

Ала Зарек не спря. Само изръмжа при звука на нейната наслада и продължи да я измъчва, докато тя не започна да го умолява да спре.

— Моля те, Зарек. Имай милост към мен.

Той се поотдръпна и вдигна изгарящ поглед към нея, а ъгълчето на устните му подскочи лекичко нагоре.

— Милост, принцесо? Та аз едва сега започвам.

Той запълзя нагоре по нея, като някакъв огромен, свиреп звяр, близвайки и гризвайки леко всичко по пътя си, докато тялото му не се изравни с нейното.

Взе лицето и в шепата си и я целуна дълбоко. Страстно.

Астрид простена, когато коляното му се пъхна между бедрата и. Косъмчетата му милваха кожата и, карайки я да трепери от очакване.

Главата на Зарек бучеше от уханието и вкуса на Астрид. От мекотата на копринените й крака, милващи неговите. Нищо не би могло да бъде по-прекрасно от усещането на ръцете й, плъзнали се надолу по гърба му, за да уловят дупето му и да го притиснат по-плътно до себе си.

Нищо не би могло да звучи по-прекрасно от името му, откъснало се от устните и, когато тя отново свърши за него.

За първи път през всичките две хиляди години Зарек се почувства човек. И най-вече — почувства се желан.

Отдръпна се съвсем лекичко, за да може да я погледне, докато разтваряше краката и още по-широко.

Ето това искаше. Нея, необуздана и влажна под него. Да усети как нектарът и го покрива, докато екстазът от това усещане не го заслепеше. Искаше да вижда лицето й, докато прониква в нея. Да види дали се разкайва за онова, което му позволява да прави с тялото й.

Подготвяйки се за най-лошото, той задържа погледа й със своя и потъна дълбоко в кадифената мекота на тялото й. Зави му се свят от насладата на това усещане. Насладата от нея.

Тя ахна, гърбът й се изви в дъга, а ръцете й още по-силно стиснаха раменете му.

Нямаше обаче презрение. Нито разкайване.

Очите й грееха с жадна страст и с други нежни чувства, които Зарек не можеше дори да започне да разбира.

Той се усмихна въпреки себе си, опивайки се от чудото, което беше тази жена, и онова, което му беше дала току-що.

Дъхът на Астрид спря, когато го почувства, корав и туптящ, в себе си. Безброй пъти се бе опитвала да си представи какво ли бе в нея да има мъж, но нищо не я беше подготвило за тази действителност. За усещането от твърдостта на Зарек.

Тласъците му бяха бавни и леки, сякаш искаше този миг да продължи, сякаш му стигаше само това, да бъде в нея. Астрид обви крака около хълбоците му и вдигна очи към него, докато той гледаше надолу към нея.

Беше толкова невероятно усещането той да бъде във и върху нея. Колко прекрасна беше тежестта му отгоре й. Изражението му, докато я съзерцаваше.

— Здравей — каза тя, почувствала се изведнъж неловко да го види над себе си, когато двамата бяха слети така интимно.

По лицето му се изписа смесица от объркване и развеселеност.

— Здравей, принцесо.

Астрид вдигна ръце и улови лицето му в шепите си, докато той отново и отново потъваше в нея, мощно и дълбоко.

Зарек затвори очи и се отдаде на насладата от това, да я усеща под себе си, докато ръцете й докосваха лицето му. Нищо чудно, че мъжете убиваха заради жени. Сега вече го разбираше. Знаеше защо Талон беше готов да умре за Съншайн.

Астрид се докосваше до неща у него, които той дори не бе подозирал, че съществуват. Сърцето му. Душата му. Отвеждаше го до невероятни висини. Тук, в обятията й, той за първи път позна истински покой.

Сега у него имаше част, която бе така спокойна, така умиротворена… и друга, която гореше и умираше да я докосва.

Отпусна се лекичко надолу, за да може да гризне нежната кожа на шията й. Ухото й. Почувства тръпките, които плъзнаха по тялото и.

Одраска лекичко кожата й с върха на кучешките си зъби, изкушен да ги забие в нея. Какъв ли вкус щеше да има? Какви ли други емоции щеше да пробуди у него?

— Ще ме ухапеш ли, Зарек? — попита тя и от думите гърлото й завибрира под устните му.

Езикът му се плъзна по вената, която туптеше на шията й.

— Искаш ли да го направя?

— Не. То ме плаши. Не искам да бъда за теб като другите жени.

— Принцесо, никога не би могла да бъдеш това. За мен ти си единствена.

— Аз ли съм твоята роза?

Той се засмя, спомнил си урока на Малкия принц.

— Да, ти си моята роза. Една-единствена сред всички планети и звезди.

В отговор тя го прегърна и това го прониза така, както нищо друго досега. Нещо в него сякаш се прекърши и се пръсна, заливайки го с нежност и топлота. Потъна дълбоко в мекотата й и свърши за нея.

Астрид прехапа устни, усетила го да достига върха. Той потрепери в ръцете й и тя се усмихна, притиснала го до себе си, и го целуна по рамото.

Беше толкова неподвижен. Така тих.

Кой би могъл да предположи, че е способен на нещо такова? Винаги бе толкова суров и енергичен. Самото му присъствие караше въздуха да пращи и да хвърля искри от напрежение.

Но не и сега. Сега имаше единствено тишина.

Зарек лежеше върху нея, обезсилен и изтощен, тялото му — все още слято с нейното. Не искаше да помръдне.

Не бе в състояние да го стори.

Докосването й беше изумително. Ала повече от това — чувстваше се свързан с нея. Нещо, което не бе изпитвал никога през живота си.

Наистина ли беше просто сън? О, богове, нека да не е така. Нека бъде действителност. Нуждаеше се да е действителност. Отчаяно.

Астрид затвори очи, когато Зарек отново зарови лице в шията й. По някаква причина имаше чувството, че току-що беше укротила див, неудържим звяр.

Плъзна крака по неговите, приютявайки го с тялото си, докато прокарваше пръсти през абаносовата му коса. Зарек се отдръпна лекичко и се взря в нея с удивление.

Тя толкова се радваше, че го бе направила.

Той наведе глава и отново я целуна.

Астрид вдъхна уханието му, опи се от нежността на устните му.

— О, Зарек — прошепна тя.

Зарек стисна очи при звука на името си, отронило се от устата й. Беше такава свирепа, горчиво-сладка болка и тя го прониза до дъното на душата.

Гризна лекичко нежната кожа на шията й, оставяйки кучешките си зъби да одраскат плътта и. В истинския живот досега да я беше ухапал.

Никога не би взел тялото и със своето.

Никога не би споделил емоциите й, докато пие от нея, и сега се зачуди какъв ли вкус би имала в съня му…

Отвори устни и с езика си усети туптенето на кръвта във вената и.

Щеше да бъде сладка, това поне знаеше.

— Зарек?

Вибрации раздвижиха гърлото и, когато тя заговори.

— Да?

— Най-много те харесвам, когато си нежен като сега.

Той се отдръпна от нея и се намръщи, сякаш нещо го беше присвило дълбоко в стомаха.

— Какво не е наред?

Всичко. Това не беше неговият сън. Това бе сюрреалистичен миг. Неговите сънища никога не бяха приятни. Нито веднъж не беше правил любов в тях.

Никой не му беше говорил така, както тя.

Никой не му беше отварял вратата и не го беше пускал в колибата, след като Ахерон я затръшнеше пред него.

Зарек стана от леглото и си обу панталоните. Трябваше да се махне. Нещо не беше наред и дълбоко в себе си той го осъзнаваше. Мястото му не беше тук.

Нямаше никаква работа с нея.

Нито дори насън.

Астрид видя как, докато се облича, по лицето на Зарек се появи паника. Тя се уви с едно одеяло и отиде при него.

— Не е нужно да бягаш от мен.

— Не бягам от теб — озъби се той. — От никого не бягам.

Астрид беше съгласна. Не, наистина не бягаше. Той беше по-силен, отколкото един мъж би трябвало да бъде. Понасяше удари, каквито никой не би трябвало да понася.

— Остани с мен, Зарек.

— Защо? Аз не съм ти никакъв.

Тя докосна ръката му.

— Не е нужно да отблъскваш всички.

Той изръмжа и се освободи от допира й.

— Не знаеш за какво говориш.

— Напротив, Зарек. — Така й се щеше да има начин да го накара да види онова, което тя искаше да му покаже. — Знам. Разбирам какво е да искаш да нараниш другите, преди те да са наранили теб.

— Естествено, че разбираш, принцесо. Кога си наранявала когото и да било? Кога някой е наранявал теб?

— Покажи ми добротата, която се крие у теб, Зарек. Знам, че е там. Знам, че някъде под цялата болка и огорчение се крие човек, който умее да обича. Някой, който знае как да закриля и да бъде грижовен.

Той я обходи с насмешлив студен поглед, докато закопчаваше панталона си.

— Нищичко не знаеш.

И като изръмжа, се отправи към вратата.

Астрид понечи да го последва, но после се отказа. Не знаеше какво да прави. Как да го докосне. С думите си искаше да го утеши, не да го разгневи. Ала Зарек никога не реагираше по начина, по който тя очакваше.

Обезсърчена, тя се облече и тръгна след него. Очевидно милото държание нямаше да подейства при Зарек. Така че тя избра друг подход.

Мина покрай него в коридора и му отвори входната врата.

Зарек спря — отвън грееше слънце, а ето че той не избухна в пламъци. Може би това наистина бе сън.

Трябваше да е така и все пак…

— Какво правиш? — попита я той.

— Отварям ти вратата, та да не те удари по задника, докато излизаш.

— Защо?

— Каза, че искаш да си тръгнеш. Върви тогава. Махай се. Не искам да те задържам тук, след като те отвращавам.

Логиката и го обърка.

— За какво говориш?

— Как за какво? Не е ли очевидно? Преспах с теб и ето че ти бързаш да избягаш. Съжалявам, че не бях достатъчно добра за теб. Но поне се опитах.

Не била достатъчно добра за него? Шегуваше ли се? Зарек я зяпна невярващо. Разкъсван между желанието да я наругае заради глупостта й и това, да я утеши.

В крайна сметка надделя гневът.

— Ти не си достатъчно добра? Какъв съм аз тогава? Даваш ли си сметка, че преди да умра, бях прекалено презрян дори за това, да ме изчукат от съжаление? Никой не искаше да ме докосне с която и да било част на тялото си. Късметлия бях, ако използваха пръчка, за да ме изблъскат от пътя си. Така че недей да ми се правиш на обидена и да ми говориш какво е да не струваш нищо. Никой никога не е трябвало да плати другиму просто за да му се махнеш от очите.

Зарек се вкамени, дал си сметка какво и бе казал току-що. Това бяха неща, които векове наред бе държал скрити в себе си. Неща, за които не бе говорил с никого.

Болезнени истини, които се спотайваха в сърцето му и го измъчваха, столетие след столетие.

Никой никога не го бе искал близо до себе си.

Докато не бе срещнал Астрид.

И точно затова не можеше да остане. Тя го изпълваше с топлина и това го ужасяваше, защото знаеше, че не може да бъде истинско. То бе просто още едно жестоко мъчение, изпратено му от съдбата. Когато се събудеше, щеше да бъде с нея и тя нямаше да го иска. Мястото му не беше при истинската Астрид.

И никога нямаше да бъде.

— Значи, са били слепци, ако не са видели какво представляваш. Те са тези, които губят, не ти.

О, богове, как искаше да й повярва.

Нуждаеше се да й повярва.

— Защо си толкова мила с мен?

— Казах ти, Зарек. Аз те харесвам.

— Защо? Никой никога не го е правил.

— Не е вярно. През цялото време си имал приятели, но никога не си им позволил да ти помогнат.

— Ахерон — прошепна той. — Джес.

Изви устни при спомена за Съндаун.

— Трябва да се научиш да допускаш хората до себе си.

— Защо? За да могат да ме прострелят в гърба?

— Не. За да могат да те обичат.

— Обич? — Зарек се изсмя при тази мисъл. — Кой, по дяволите, се нуждае от това? Прекарал съм целия си живот без обич. Не се нуждая от нея и не я искам от никого.

Астрид стоеше неустрашима пред него. Неотстъпчива.

— Себе си можеш да лъжеш колкото си искаш, но аз знам каква е истината. — Тя му протегна ръка. — Трябва да се научиш да имаш доверие на някого, Зарек. През целия си живот си бил храбър. Покажи ми тази смелост. Вземи ръката ми. Довери ми се и се кълна, че няма да те предам.

Зарек стоеше там нерешително, сърцето му биеше лудешки. Никога през живота си не се бе чувствал по-ужасен.

Дори и в деня, когато го убиха.

— Моля те, довери ми се. Никога няма да те нараня.

Той се загледа в ръката й. Беше издължена, изящна. Деликатна. Мъничка ръка.

Ръка, даряваща любов.

Зарек искаше да избяга.

Ала вместо това вдигна ръка и сплете пръсти в нейните.

Сълзи потекоха по бузите на Астрид, когато почувства топлата сила на ръката му върху своята; когато видя изящните дълги пръсти, преплетени с нейните.

Ръката му беше голяма, мъжествена и обгръщаше нейната с могъщество.

Тези ръце бяха убивали, ала също така бяха защитавали. Бяха се грижили за нея и я бяха дарили с наслада.

И от тази простичка постъпка тя разбра, че най-сетне се бе докоснала до него. Току-що беше достигнала недостижимото.

А после връзката бе прекъсната.

Лицето на Зарек придоби сурово изражение и той отдръпна ръката си.

— Не искам да ме променят. Нито ти, нито който и да било.

И с гневно ръмжене той мина покрай нея и излезе навън. Астрид направи нещо, което не беше правила никога в живота си. Изруга.

Проклет да беше, че не остана. Проклет да бе, задето беше толкова глупав.

— Казах ти, че е упорито копеле.

Астрид се обърна и видя М’Адок, застанал зад нея, да се взира през вратата след Зарек, който, все така без риза, си пробиваше път през снега.

— Колко отдавна подслушваш? — попита Астрид.

— Не много. Знам кога не бива да се натрапвам в един сън.

Астрид присви очи.

— Надявам се да е така.

Без да обръща внимание нито на нея, нито на неизречената и заплаха, М’Адок се приближи до вратата, за да проследи с поглед Зарек, който продължаваше да гази в снега.

— Е, какво ще правиш сега? — попита той.

— Ще го напердаша, докато не му дойде умът.

— Няма да си първата, опитала се да го стори — сухо каза М’Адок. — Работата е там, че той е свикнал и това не му действа.

Астрид въздъхна уморено. Прав беше.

— Не знам как да постъпя — призна тя. — Когато става дума за него, се чувствам толкова безпомощна.

В бледите искрящи очи на М’Адок припламна мъдрост.

— Не биваше да го улавяш в това царство. Нито пък себе си. Опасно е да оставате тук твърде дълго.

— Знам. Но какво друго можех да сторя? Твърдо беше решил да си тръгне от къщата ми, а знаеш, че не можех да го допусна. — Астрид поспря за миг и го погледна умоляващо. — Нуждая се от съвет, М’Адок. Ще ми се да можех да поговоря с Ахерон. Не познавам друг, който би могъл да ми каже повече за Зарек.

— Не е вярно. Зарек също би могъл да ти каже.

— Но няма да го направи.

Ловецът на сънища срещна погледа и.

— Значи се предаваш?

— Никога.

М’Адок я дари с една от редките си усмивки, от което Астрид разбра, че източва емоциите й.

— Така и предположих. Радвам се, че вече не се чувстваш обезкуражена.

— Но как да го достигна? Готова съм да приема всякакви идеи и предложения.

М’Адок протегна ръка и върху дланта му се появи малка тъмносиня книжка, която той и подаде.

Астрид пое „Малкият принц“ и се загледа в него.

— Това е и неговата любима книга — каза М’Адок.

Нищо чудно, че можеше да я цитира с такава лекота.

М’Адок направи крачка назад.

— Това е книга за разбито сърце и за оцеляване. Книга за магия, надежда и обещания. Странно, че докосва сърцето му, нали?

С тези думи М’Адок излезе от съня им. Астрид запрелиства книгата и видя, че беше отбелязал някои пасажи.

След това затвори вратата и като се усмихваше, отиде до удобното кресло, което изведнъж се бе появило в колибата. Всички богове на съня обичаха да говорят с гатанки и метафори. Рядко казваха каквото и да било направо, а вместо това караха хората сами да откриват отговорите.

М’Адок, главният Ловец на сънища, и беше оставил ключа към проблема и между кориците на тази книга.

Ако това щеше да й помогне да разбере каквото и да било за Зарек, тя щеше да прочете всичко, което М’Адок беше подчертал.

И може би тогава щеше да има надежда за спасяването на Зарек.