Шерилин Кениън
Танц с дявола (1)

Пролог

Ню Орлиънс, денят след Марди Гра

Зарек се облегна назад, докато хеликоптерът се издигаше във въздуха. Прибираше се у дома. Без съмнение там щеше да умре. Ако Артемида не го убиеше, беше сигурен, че Дионисий ще го стори. Заплахата на Дионисий отекна в ушите му. Заради щастието на Съншайн той се бе опълчил срещу един бог, който със сигурност щеше да го накара да страда много по-ужасно, отколкото бе страдал в миналото си. Зарек все още не знаеше защо го бе направил, като се изключи фактът, че да дразни и вбесява всички, бе единственото нещо, което му доставяше искрено удоволствие.

Погледът му попадна върху раницата му. Преди да осъзнае какво прави, извади ръчно изработената купа и я задържа в ръцете си. Прокара пръсти по красивата сложна плетеница от фигури, които Съншайн бе сътворила. Навярно бе прекарала часове да майстори тази купа. Галела я бе с любящите си ръце…

Те си губят времето за някоя парцалена кукла и тя става много ценна, а ако им я вземат, те плачат…

Този откъс от „Малкият принц“ отекна в ума му. Съншайн бе изгубила голяма част от времето си за тази вещ, а накрая му бе подарила творбата си. Тя навярно изобщо нямаше представа колко много го бе трогнал обикновеният и подарък.

— Ти наистина си сантиментален — прошепна той, стиснал купата в ръце, а устните му се извиха отвратено. — Това не означава нищо за нея, а за едно безполезно парче глина ти се обрече на смърт.

Затвори очи и преглътна. Истина беше. Още веднъж щеше да умре за нищо.

И какво от това?

Нека да умре. Може би тогава ще намери някакъв покой.

Вбесен от собствената си глупост, Зарек разби купата на парчета с мисълта си. Извади MP3 плейъра си, избра „Hair of the Dog“ на „Назарет“ и надяна слушалките. Зачака Майк да махне защитата от прозорците на хеликоптера, за да го залее смъртоносната слънчева светлина.

Нали в крайна сметка Дионисий бе платил на скуайъра да направи точно това.