Шерилин Кениън
Танц с дявола (14)

13

Зад него стоеше странна жена демон с дълга руса коса, заострени уши и големи прилепови крила. Беше сладка по един адски странен начин.

Взираше се в него, без да помръдне.

Зарек нападна, ала вместо да се бие, тя изписка и се втурна към дъното на пещерата.

Зарек я последва с намерението да я спре, преди да е стигнала до Астрид, но не можа.

Демонът се втурна право към нея и за учудване на Зарек, се скри зад Астрид, поставяйки я между тях двамата, обвила крила около тялото си, сякаш за да се защити.

Демонът сложи ръка върху рамото на Астрид, гледайки го предпазливо.

— Кажи му да ме остави на мира, Астрид. Иначе ще трябва да го направя на барбекю и акри страшно ще ми се разсърди. А аз не искам акри да ми се сърди.

Астрид сложи ръка върху тази на демона.

— Сими? Ти ли си?

— Да. C’est moi.^[1] Малкият демон с рогцата.

— Вие двете се познавате?

Астрид се намръщи, обръщайки се отново към него.

— Не знаеш ли коя е?

— Тя е демон. Защо ще знам?

— Защото е спътницата на Ахерон.

Напълно слисан, Зарек зяпна малкото създание, чиито причудливи очи наистина доста приличаха на тези на Ахерон. Бледи и искрящи, само че нейните бяха обрамчени с ален ореол.

— Аш има спътница?

Демонът изсумтя. След това се изправи и прошепна силно в ухото на Астрид.

— Нощните ловци са сладки, но много глупави.

Зарек я погледна подразнено, а Астрид преглътна смеха си.

— Какво правиш тук, Сими? — попита Астрид.

Демонът се огледа из тунела, нацупила устни като малко дете.

— Гладувам. Има ли нещо за ядене? Нещо не много тежко. Може би една-две крави?

— Не, Сими — отвърна Астрид. — Няма храна.

Демонът издаде груб звук и се отдръпна от Астрид.

— „Не, Сими. Няма храна“ — изимитира я тя. — Звучиш като акри. „Не яж това, Сими, ще причини екологична катастрофа.“ Какво е екологична катастрофа, ето какво искам да знам. Акри казва, че това съм аз, когато се разям, но не мисля, че е точно така, обаче той не иска да каже друго.

Без да им обръща внимание, демонът започна да ровичка из оръжията на Зарек. Взе една граната и се опита да я захапе.

Зарек я изтръгна от ръцете й.

— Това не е храна.

Демонът отвори уста, сякаш да каже нещо, но после я затвори.

— Защо си в такава мрачна дупка, Астрид? Падна ли?

— Крием се, Сими.

— Криете се? — Тя отново изсумтя. — От какво?

— От Танатос.

— Пфу… — Демонът извъртя очи и махна пренебрежително с ръка. — Защо се криете от този загубеняк? От него дори няма да излезе хубаво барбекю. Едва ще успее да залъже най-острия ми глад. Хммм. Как така тука няма никаква храна? — Тя погледна Астрид укоризнено.

Зарек пристъпи между тях.

Демонът му се изплези, след което продължи да претърсва запасите му.

— Защо си тук? — попита Зарек.

Демонът не му обърна внимание.

— Къде е Саша, Астрид? От него би излязло хубаво барбекю. Има нещо във вълчето месо. Страшно е вкусно, след като му махнеш козината. Печена на скара козина не е много апетитно, но става, ако няма нищо друго.

— За щастие, Саша го няма. Но какво правиш ти тук без Ахерон?

— Акри ми каза да дойда.

— Кой е акри? — попита Зарек.

Сими не му обърна внимание.

— Ахерон — обясни Астрид. — „Акри“ е атлантска дума за „господар и повелител“.

Зарек изсумтя презрително.

— Ами да! Нищо чудно, че е толкова надут, след като си има демон за домашен любимец, който да го следва и да го нарича „господар и повелител“.

Астрид го погледна разтревожено.

— Не е такъв, Зарек, и най-добре не го обиждай, когато Сими е наблизо. Тя приема подобни неща много лично и когато Ахерон го няма, за да я обуздава, е по-смъртоносна от атомна бомба.

Зарек погледна малкия демон с новопоявил се респект.

— Наистина ли?

Астрид кимна.

— Някога расата й властвала над цялата земя. Дори олимпийските богове изпитвали ужас от демоните Шаронте и единствено атлантите били в състояние да ги надвият и обуздаят.

Сими вдигна поглед и го дари с широка зъбата усмивка, разкриваща зловещо кучешките и зъби. Тя облиза устни, сякаш вкусваше особено апетитен залък.

— Как ми се иска да си направя барбекю от олимпийските богове. Те са много вкусни. Един ден ще изям и червенокосата богиня.

— Никак не харесва Артемида — обясни Астрид.

Е, това и Зарек беше схванал.

— Сими я мрази, но акри казва: „Не, Сими, не може да убиеш Артемида. Дръж се прилично, Сими, не изстрелвай огън по нея, не и опърляй косата, Сими“. Не, не, не. Само това чувам. — Тя изгледа Зарек многозначително. — Не харесвам тази дума. „Не.“ Даже звучи гадно. Сими обикновено си прави барбекю от всеки, който е достатъчно тъп, за да й я каже. Но не и акри. На него му е разрешено да ми казва „не“; просто не ми е приятно, когато го прави.

Зарек се намръщи, докато гледаше как Сими прехвърча от кутия на кутия като пеперуда. Възторжено възклицание се откъсна от устните и, когато се натъкна на запаса му от злато и скъпоценни камъни, с които Артемида му плащаше всеки месец.

— Я виж ти! — каза Сими, загребвайки цяла шепа диаманти. — И тук има лъскави камъчета като при акри. Той ми ги дава всичките. — Тя поднесе една изумрудена огърлица към шията си. — Казва, че изглеждам красива с тях, особено с онези червените, дето са в тон с очите ми. Ето, Астрид. — При тези думи тя донесе една огърлица и я закопча около врата на Астрид. — Знам, че не можеш да я видиш, но е прелестна, също като теб. Трябва да я носиш и тогава ти също ще имаш лъскави камъчета. — Тя вдигна очи към главата на Астрид. — Но все още никакви рогца. Трябва да ти уредим рогца един ден, така че и ти да можеш да бъдеш демон. Забавно е да си демон… освен когато хората се опитват да те екзор… Ох, забравих как беше думата, но ти се сещаш какво имам предвид.

У нея имаше нещо странно очарователно, но едновременно с това не изглеждаше съвсем наред… и то не само в едно отношение.

— Тя добре ли е? — попита Зарек Астрид. — Имам предвид, не искам да обиждам никого, но тя звучи, като да е по-луда и от мен.

Астрид се разсмя.

— Не бива да забравяш, че Ахерон, така да се каже, й угажда много, а и тя все още не е напълно пораснала.

— Напротив, съм — заяви Сими с тон, който напомни на Зарек за петгодишно дете. Говореше с особено напевно произношение, което не приличаше на никое, което той беше чувал някога. — Сими има нужди — продължи тя нехайно. — Страшно много нужди. Например пластмасовата карта на акри. Получавам цял куп неща от хората, когато им я дам. О, ужасно ми харесва новата пластмасова карта, която ми даде, с моето собствено име върху нея. Тя е синя и лъскава и на нея пише „Сими Партенопей“.

Тя вдигна очи и ги погледна възторжено, досущ като малко дете.

— Не звучи ли направо прекрасно? Просто трябва да го кажа отново. Сими Партенопей. Ужасно ми харесва. В единия ъгъл дори има снимката ми, а аз съм страшно привлекателен демон, макар да го казвам сама. Ама и акри казва същото. „Сими, ти си красива.“ Харесва ми, когато ми го казва.

— Тя винаги ли дърдори така? — прошепна Зарек в ухото на Астрид.

Астрид кимна.

— Вярвай ми, най-добре е да я оставим да си бърбори. Никак не й харесва, когато някой й каже да замълчи. Веднъж изяде един по-нисш бог, който го направи.

Сими наклони глава на една страна, сякаш в размътения и мозък се беше появила нова мисъл.

— И изведнъж особено харесвам мъжете. — Тя погледна към Зарек, който неволно потръпна. — Но не и този. Той е много тъмен. Аз ги харесвам синеоки, защото ми напомнят за картата ми. Хора като онзи модел на „Келвин Клайн“, Травис Фимел, дето беше на един голям билборд последния път, когато акри ме заведе в Ню Йорк. Той е направо разкошен и ми се иска да му направя други неща, които не включват барбекю. От него ми става едно горещо и ме полазват тръпки.

— Добре, Сими. Става ти горещо и те полазват тръпки. Мисля, че трябва да сменим темата — каза Астрид.

Зарек не беше сигурен дали би трябвало да е облекчен, или засегнат от коментарите й по негов адрес. Ала определено беше съгласен, че няма да е лошо да сменят темата.

Астрид се обърна натам, където мислеше, че се намира Сими, но тя вече се беше преместила.

Отново.

Като че ли не понасяше да стои на едно място.

— Сими, защо Ахерон те изпрати тук?

Сими извади от някаква кутия една кама в ножница и я разгледа с ловкост, която накара Зарек да повдигне вежди. Колкото и детинско да изглеждаше държанието и, в начина, по който действаше с оръжията му, нямаше нищо детско.

Тя опита баланса на камата като истински професионалист.

— За да те защитя от Танатос, така че сестрите ти да не се развилнеят и да унищожат света. Или нещо такова. Не ми е ясно защо всички толкова се страхувате от края на света. Няма да е толкова лошо, честно. Поне тогава майката на акри ще бъде свободна. И няма непрекъснато да е толкова сърдита на Сими.

Зарек я зяпна.

— Майката на Аш е още жива?

Сими захлупи устата си с ръка, изпускайки камата.

— О, акри така се ядосва винаги когато го кажа. Лоша Сими. Вече няма да говоря. Трябва ми храна.

Зарек потърка глава, а Сими отново се залови да отваря кутии. О, това беше страхотно. Имаше нимфа, която да защитава, някакъв психар, който искаше да ги убие, а сега и шантав демон, с който да си съперничи.

О, да, положението определено ставаше все по-прекрасно.

Той погледна към Астрид, която бе сбърчила чело, сякаш мислеше върху разкритията на Сими.

— И кои точно са сестрите ти, Астрид, че могат да унищожат света? — попита Зарек.

Астрид трепна и се размърда неловко.

Нещата бяха на път да се влошат още повече, разбра Зарек.

Потръпвайки отново, тя прошепна:

— Мойрите.

Зарек се вледени. О, да, животът му, който и преди това беше отвратителен, се носеше надолу с все по-главоломна скорост и дъното на помийната яма, в която затъваше, изобщо не се виждаше.

— Мойрите са ти сестри? — Той изрече всяка дума бавно и отчетливо, така че да няма никаква възможност нещо да бъде разбрано погрешно. Астрид кимна.

Зарек усети, че го залива гняв.

— Разбирам. Сестрите ти са мойрите, трите богини на съдбата, които отговарят за всичко. Жени, които не познават милост. Жени, от които дори боговете се страхуват.

Астрид прехапа устни.

— Те наистина не са чак толкова лоши. Могат да бъдат почти мили, ако ги хванеш в подходящо настроение.

— О, за бога! — Зарек зарови пръсти в косата си, мъчейки се да не избухне. Нищо чудно, че Аш беше изпратил Сими. Ако нещо се случеше с Астрид, никой не би могъл да каже какво ще последва. — Моля те, кажи ми, че е имало семейна разпра и че със сестрите ти не си говорите. Че не могат да търпят дори някой да спомене името ти.

— Не, не, ние сме в прекрасни отношения. Аз съм най-малката в семейството и те са ми по-скоро като майки.

Зарек буквално изскимтя при тези думи.

— Значи, искаш да ми кажеш, че в момента отговарям за домашния любимец на Ахерон и обичната сестричка на мойрите?

Очите на Сими се разшириха.

— Кажи на Зъбльото, че не съм никакъв домашен любимец. Ако не започне да ми говори с по-мил тон, адски ще съжалява.

Астрид не и обърна внимание.

— Не всичко е чак толкова мрачно.

— Нима? Е, моля те, кажи ми какво му е хубавото, Астрид.

— Вероятно те ще застанат на моя страна, когато отсъдя, че си невинен.

— Вероятно?

Тя кимна неубедително.

Зарек изръмжа. Съвсем типично — винаги когато нещо го прецакаше, то беше по впечатляващ начин.

Астрид отново се обърна към демона.

— Сими, защо не говориш със Зарек?

— Защото акри ми забрани. Обаче не каза, че не мога да говоря с теб.

— Всичко, което ти казва, ли правиш? — попита я Зарек.

Сими не му обърна внимание.

— Да — отвърна Астрид. — Ала добрата новина е, че Сими не може да лъже. Нали, Сими?

— Е, че защо ми е да го правя? Лъжите са толкова объркващи.

О, да, за разлика от нея самата. Зарек никога досега не беше срещал нещо по-объркващо от този демон.

— Защо Ахерон ти каза да не говориш със Зарек?

— Не знам. Онази червенокоса кучка богиня страшно се вбеси, когато той ми нареди да дойда да те защитя. Стана ето така…

И демонът смени очертанията си с тези на Ахерон.

— Защити Зарек и Астрид. Сега.

След това се преобрази в Артемида.

— Не! Не можеш да я пуснеш навън, тя ще разкаже на Зарек всичко.

Все така приела вида на Артемида, Сими сложи ръка на бузата си и прошепна силно на Астрид:

— И тук червенокосата богиня взе да говори надълго и нашироко за онова, дето се случило в селото на Зарек, и акри страшно и се ядоса. Не знам защо не иска да ми позволи да я убия и всичко да приключи, но най-сетне той каза.

Тя отново прие очертанията на Аш.

— Сими, недей да говориш със Зарек, но се погрижи Танатос да не убие никой от тях двамата.

Сими си възвърна собствената дребничка демонична фигурка.

— Така че аз рекох окей и ето ме тук, без изобщо да говоря със Зарек.

— Леле — каза Зарек, когато тя приключи соловото си представление. — Тя била и видеокамера. Страшно удобно.

Сими прикова убийствен поглед в него, но думите и бяха отправени към Астрид.

— Липсват ми дните, когато Сими можеше да си задига Нощни ловци и никой не забелязваше.

Астрид пристъпи напред, търсейки Сими, която улови ръката й и се обърна към нея с дружелюбно, мило изражение. Очевидно бе, че я харесва.

— Какво се е случило в селото му, за което Артемида не иска той да научи?

Сими сви рамене.

— Не знам. Нея бездруго все я гони параноя. Бои се, че акри ще си тръгне и няма да се върне, което аз все му повтарям да направи. Обаче той слуша ли ме? Не. — Следващите и думи бяха изречени с гласа на Аш: — Тя не е твой проблем, Сими. Ти не разбираш, Сими. — Тя издаде още един груб звук. — О, разбирам аз, и още как. Разбирам, че кучката богиня има нужда Сими да я попече на барбекюто, докато се научи да бъде мила с хората. Мисля, че ще стои много добре в огъня. Бих могла да я направя да изглежда като някоя стара вещица или нещо такова.

— Сими! — Астрид натърти името й и я улови за ръцете, сякаш за да я накара да говори по същество. — Моля те, кажи ми какво се е случило в селото на Зарек.

— О, това ли? Е, ами Танатос, не този, който ви преследва сега, ами онзи преди него, съвсем подивял и избил всички. Горките хорица нямали никакъв шанс. Акри така побесня, че искаше да изтръгне сърцето на кучката богиня, само дето аз казвам, че тя изобщо няма сърце.

Зарек имаше чувството, че някой го е цапардосал с всичка сила.

— Какво искаш да кажеш? Че не съм ги убил аз?

В главата на Астрид запрепускаха безброй мисли. Ако Зарек беше невинен за клането в селото му, защо тогава беше изпратен в изгнание.

— Зарек не ги е убил? — попита тя.

— Разбира се, че не. Никой Нощен ловец не би убил поверените му хора. Акри ще ги изяде, ако го направят. Зарек уби онези аполити… от което всички побесняха.

Зарек се намръщи. Не помнеше нищо за каквито и да било аполити. В селото му никога не се бе появявал някой от тях.

— Какви аполити?

Астрид повтори въпроса му.

Сими заговори бавно и отчетливо, сякаш те бяха онези, които не можеха да се придържат към разговора.

— Онези, които Танатос събра, за да използва като пушечно месо. Ама вие нищичко ли не знаете за деймоните и аполитите? Танатос може да ги призовава и да ги кара да вършат разни неща за него. Понякога може да го прави и с хората. Беше изпратен от Артемида да убие някакъв Нощен ловец в Шотландия, а след като го направи, се зае с останалите Нощни ловци, за да ги унищожи до един и аполитите да могат да живеят в мир и да се хранят от хората, без да се тревожат за вас.

Астрид потрепери при думите на Сими, спомнила си къде се намираше тя преди деветстотин години.

— Танатос е онзи, който е убил Майлс в Шотландия?

— Да — потвърди Сими.

— А после е тръгнал след Зарек?

Сими издаде възбуден звук.

— Е, той е Нощен ловец, нали така? Вие двамата да не страдате от някаква странна човешка болест, дето ви пречи да следите какво ви говоря?

Астрид потупа ръката на Сими с надеждата да я поуспокои мъничко.

— Извинявай, Сими. Просто ни разказваш неща, за които нямахме представа.

Сими наклони глава на една страна и погледна към Зарек.

— Е, тогава е окей, предполагам. И все пак… би трябвало да знаете нещо за Танатос. При положение че е в състояние да ви убие.

Астрид усети, че Зарек се кани да каже нещо и като му даде знак да не го прави, продължи да разпитва Сими.

— Сими, защо Зарек не си спомня, че първият Танатос се е опитал да го убие?

— Защото не трябва да си спомня. Акри беше принуден да убие Танатос пред него и направи така, че Зарек да не си спомня нищо за онази бъркотия.

Зарек изпусна бавно дъха си, докато думите на демона проникваха в съзнанието му. Аш беше направил така, че да не си спомня.

— Ахерон е разбъркал мозъка ми?

По лицето на Астрид се разля облекчение.

— Ти си невинен, Зарек.

Завладя го ярост.

— Значи, бях прокуден в тази забравена от бога дупка, защото Ахерон е убил Танатос? Що за гадост е това? — Той закрачи ядосано напред-назад. — Ще убия това копеле.

Сими начаса прие формата на „малък“ дракон. Дракон, който заемаше целия им тунел. С пламнали от гняв очи тя изсъска:

— Да не би току-що да обиди моя акри?

Готов за битка, Зарек отвори уста, за да й каже, че точно това е направил, и установи, че Астрид е застанала пред него като щит. Тя стоеше между тях двамата, скривайки го зад гърба си.

— Не, Сими. Зарек има право да е ядосан. Бил е изпратен в изгнание заради нещо, което не е направил.

Сими отново си върна човекоподобната форма.

— Не, не е. Беше изпратен в изгнание, защото уби аполитите.

Сими прие очертанията на Артемида.

— Виждаш ли, Ахерон? Нали ти казах, че е луд. Знаеше, че не трябва да ги убива.

След това стана Ахерон.

— А какво друго да стори? Те се нахвърлили отгоре му, мъчейки се да го убият. Било е самозащита.

— Било е убийство.

— Кълна се, Артемида, убиеш ли Зарек заради това, ще си тръгна и никога вече няма да се върна.

Сими отново се превърна в себе си.

— Видя ли? Ето защо е бил заточен. Кучката богиня не искаше акри да я напусне, затова се съгласи да остави Зарек да живее тук, стига около него да няма други хора.

Сими огледа потискащия тунел.

— Честно казано, лично аз бих предпочела да съм мъртва. Това място е по-скучно от Катотерос, а досега не знаех, че е възможно да съществува място, по-скучно от Катотерос. Но ето че съм грешала. Следващия път, когато акри ми каже, че вкъщи не било чак толкова зле, може и да му повярвам. Та тук нямате дори сносна храна. Нито пък телевизор.

Зарек отстъпи назад, вперил празен поглед в стената, мъчейки се да си спомни миналото, докато Сими продължаваше да бъбри безспир.

И до днес чуваше писъците на селяните, ала сега се зачуди…

Чии писъци чуваше в действителност?

Астрид се приближи пипнешком. Топлината на присъствието и се просмука в тялото му. Нещо в допира и винаги го разтърсваше и го изпълваше с желание да потърси опора в нея.

Да я докосне.

— Добре ли си? — попита тя.

— Не, всъщност не съм. Искам да знам какво се е случило с мен в онази нощ.

Астрид кимна, сякаш го разбираше.

— Сими, може ли да се направи нещо, което да развали сто реното от Ахерон с паметта на Зарек?

— Не. Акри е непогрешим. Е, с изключение на едно-две неща, ама за тях не говорим, защото това дразни акри. Харесва ми тази дума — „непогрешим“. Също като мен. Непогрешима.

— Тогава, значи, е безнадеждно — промълви Зарек тихичко. — Нямам никакво доказателство, че съм невинен, и никога няма да разбера какво се е случило там.

— Аз не бих била толкова сигурна — усмихна му се Астрид. — Недей да се предаваш все още, Зарек. Ако открием доказателство за думите й, решението ми ще бъде прието. Ти си невинен. Никой няма да може да възрази. Сестрите ми няма да допуснат да бъдеш осъден несправедливо.

Зарек издаде презрителен звук.

— Бях невинен и когато ме убиха с камъни, принцесо. Ще ме извиниш, ако нямам кой знае каква вяра в правосъдието на сестрите ти.

Астрид преглътна. Вярно бе — нерядко невинните също страдаха. Майка й и сестрите й омаловажаваха този факт, като твърдяха, че така било във Вселената, макар че майка и действително се опитваше да въздаде справедливост на всички.

Ала понякога наистина се случваха несправедливи неща. Нямаше как да си затвори очите за това.

Зарек беше съвършеният пример.

Все пак той трябваше да знае истината за случилото се с него. Заслужаваше поне това.

— Сими? Има ли начин да покажеш на Зарек какво се е разиграло през онази нощ?

Сими се замисли, опряла показалец в бузата си.

— Ами предполагам. Акри не спомена, че не бива да му „показвам“ нищо, каза само, че не бива да говоря с него.

Астрид се усмихна. Сими открай време тълкуваше нарежданията на Ахерон изключително буквално.

— Ще го направиш ли? Моля те!

Сими се приближи до Зарек и улови брадичката му в шепа.

Зарек понечи да възрази, но в този миг нещо сякаш преля в него от ръката й и го задържа като вкаменен.

Сими наклони лицето му, така че той да се взре в очите и, които сега бяха жълто-червени, и там Зарек видя миналото.

Всичко около него избледня, останаха единствено очите на Сими. Образите проблясваха в зениците й и оттам — направо в ума му. Не си спомняше нищо от това да се е случило. Беше, като да гледа филм, направен от собствения му живот.

Видя пламъците, които изпепеляваха селото му. Пръснатите навсякъде тела. Картини, които го преследваха от векове. Ала това не беше всичко, което видя този път.

Имаше още…

Забравени образи, които му бяха отнети.

Видя как открива случилото се в селото му. Объркан. Разгневен. Злото вече беше сторено; той не беше отговорен за него.

Някой друг беше идвал тук преди него.

Видя старата жена и как я взема в ръцете си, както всеки път. Само че този път тя каза много повече от обичайното си обвинение. „Смъртта дойде да те търси. Уби всички, защото искаше да му кажем къде живееш. Ние не знаехме и това го ядоса.“ Старческите й очи горяха с омраза и укор. „Защо не дойде? Ти си виновен. Трябваше да ни защитиш, а ти ни уби. Ти уби дъщеря ми.“

Зарек видя лицето на старата жена. Отново почувства яростта си заради онова, което деймоните бяха направили…

Сърцето му заби лудешки, когато изведнъж осъзна истината.

Не беше отговорен за гибелта на поверените му хора.

Нищо от това не беше по негова вина. Той беше на обичайната си обиколка, когато бе забелязал огъня и се бе втурнал към тях, но беше вече твърде късно.

Танатос бе дошъл в селото през деня и го беше унищожил. Не бе имало никакъв начин Зарек да ги спаси.

Докато той се взираше в очите и, Сими го преведе през забравеното петнощно пътуване пеша до селото на аполитите, където бе отишъл, за да открие виновниците за загиналите в Табърли.

Бил се бе с деймони Спати почти на всяка крачка и един от тях му беше казал за Дневния палач, който щял да обедини расата им и да унищожи Нощните ловци. Деймонът бе умрял, като се смееше, казвайки на Зарек, че с царството на Нощните ловци е свършено.

Дневния палач щеше да си възвърне света на човеците, а после те щяха да сразят Олимпийците.

Спатите ставаха все по-многобройни с всяка изминала нощ и постепенно Зарек бе започнал да си дава сметка срещу какво точно беше изправен светът. Всяко човешко поселище, покрай което минаваше, беше разрушено. Жителите му — мъртви. Избити. Душите им — погълнати от деймони, които искаха да живеят.

Никога досега не беше виждал подобно опустошение. Такава гибел.

Ако имаше свой скуайър, щеше да го изпрати да предупреди другите Ловци или да намери Ахерон и да го доведе, за да му помогне да се бие. Ала както стояха нещата, той беше сам и искаше да спре унищожението, преди да е пострадал още някой.

Зъзнещ и гладен, Зарек си беше проправил с бой път до селото на аполитите, които бранеха загадъчното създание, избило неговите хора.

Пристигнал бе едва час след залез-слънце. Типично за тях, аполитите си бяха направили дом под земята. Катакомбите бяха мрачни, вледеняващо студени и напълно лишени от каквито и да било души. По онова време аполитите често се разполагаха близо до мъртвите, за да могат да се възползват от безтелесните души, когато се нуждаеха от нещичко, което набързо да им даде сили. Освен това подобни места им осигуряваха защита. Тъй като редиците на Нощните ловци се състояха от тела без души, онези души, които се нуждаеха от тела, имаха гадната склонност да се опитват да ги обсебят. Така че за аполитите и деймоните нямаше по-добро скривалище от катакомбите и криптите.

Тъй като всички души бяха погълнати преди пристигането му, Зарек с лекота си проправи път през катакомбите.

Докато претърсваше коридорите и стаите на подземното свърталище, не намери и следа от аполитски или деймонски семейства, само признаци, че се бяха изнесли набързо.

В една от стаите откри жена с дете, което плачеше.

Тя вдигна очи към него и ахна.

— Няма да те нараня — увери я Зарек.

Тя запищя за помощ.

Зарек излезе заднешком от дома и й затвори вратата. Мислите му бяха съсредоточени само върху едного. Танатос.

Създанието, което според деймона Спати било изпратено от Артемида, за да избие всички Нощни ловци. Собствената им създателка ги беше предала и бе сътворила неуязвимо чудовище.

Освен ако той не го спреше преди това. Тогава беше възненавидял Артемида. Не само защото беше създала Танатос, но задето беше пуснала нещо подобно на свобода, без да предупреди никого.

Докато вървеше през катакомбите, деймони и аполити се нахвърляха отгоре му. Той се биеше с тях, убивайки всеки, който го нападнеше с меч в ръка, без да го е грижа дали е деймон, или аполит. Това вече нямаше значение.

Единственото, което имаше значение, беше отмъщението му.

Беше открил Танатос в един от по-дългите коридори — заедно с дузина от хората си, в помещение, където аполитите съхраняваха платове.

Зарек беше преброил пет аполити и осем деймони.

Ала онова, което го беше накарало да се поколебае, беше жената аполит, която стоеше до Танатос. Беше облечена като Спати и готова за бой.

Танатос му беше отправил зла усмивка.

— Виждате ли — казал бе той на аполитите и деймоните в стаята. — Той е един, а ние сме много. Нощните ловци не са толкова страшни. Не могат да обединят сили, без това да ги отслаби. Ние можем да ги убием така лесно, както те нас. Пронижете знака му и той ще умре точно като вас.

Те се бяха нахвърлили върху него.

Зарек бе опитал да се справи с тях, ала те се биеха с повече сила, отколкото бе срещал преди. Сякаш черпеха енергия от Танатос.

Бяха го надвили и го бяха хвърлили на земята, след което бяха разкъсали дрехите му, мъчейки се да открият знака му.

Той вече беше ранен в предишните битки. Отслабен от глад.

Ала това не му беше попречило да се съпротивлява с всички сили.

— Не носи знака на Артемида! — извикал беше един от тях.

— Разбира се, че го носи. — Танатос се беше приближил, за да погледне. Зарек се бе възползвал от тази възможност, за да се отскубне, и бе замахнал с меча си към главата на Танатос.

Танатос се бе дръпнал назад, блъсвайки жената пред себе си, за да се защити.

Неспособен да реагира толкова бързо, Зарек безпомощно беше видял как мечът му я пронизва.

А когато тя не се бе превърнала в прах, беше разбрал, че в крайна сметка не беше деймон. А аполит.

Ужасен, Зарек беше срещнал очите й и бе видял сълзите в тях. Искал бе да й помогне. Да я утеши.

Последното, което бе искал, беше да я нарани. Никога досега не беше наранявал жена… нито дори онази, която бе излъгала, че я е изнасилил.

В този миг мразеше себе си дори повече, отколкото Артемида; мразеше се, задето не беше по-бърз. Че вместо това не беше убил Танатос.

Един от аполитите проплака.

Мъж. Втурна се напред и взе жената в прегръдките си, докато тя издъхваше.

Мъжът бе вдигнал към него очи, пълни с омраза и ярост.

Това беше лицето на новия Танатос.

Зарек опита да се отскубне от Сими, когато видя това, но тя го държеше твърде здраво, принуждавайки го да изгледа миналото си докрай.

Танатос го сграбчи за гърлото и го блъсна в стената.

— Със или без знак, все още можеш да умреш, ако те разчленя.

Раздиран от вина заради смъртта на жената, Зарек дори не бе опитал да се съпротивлява. Искаше просто всичко да свърши.

Ала тъкмо когато Танатос бе вдигнал ръка, Ахерон се бе появил сякаш от нищото.

— Пусни го.

Другите деймони и аполити се бяха пръснали уплашени. Останал бе само мъжът, държащ вече мъртвата си жена.

Танатос бавно се беше обърнал към Аш.

— А ако не го направя?

От ръката на Аш изскочи мълния и Танатос начаса пусна Зарек, който се свлече на земята, борейки се за глътка въздух.

— Не казах, че имаш право на избор.

Танатос се беше хвърлил в атака.

Изведнъж очите на Аш бяха придобили наситен тъмночервен цвят. Потъмни от кръв и пълни с бушуващи пламъци.

В мига, в който Танатос трябваше да го нападне, неуязвимият убиец бе станал на прах.

Без никой да го докосне.

Аш просто си стоеше там, без да помръдне. Без да трепне.

Последният останал аполит се бе нахвърлил върху него. Аш го беше завъртял, приклещвайки го в ръцете си, с гръб към себе си. Аполитът бе опитал да се освободи, ала Аш го бе задържал без никакво усилие.

— Шшт, Каликс — прошепнал бе той в ухото му. — Заспи…

Аполитът се бе свлякъл безчувствено и Аш го беше пуснал на пода.

Потресен, Зарек не помръдваше, докато Аш се приближаваше към него. Нямаше представа откъде Аш знае името на аполита, нито как бе успял да убие Танатос с такава лекота.

Нищо от това нямаше смисъл.

Аш дори не опита да го докосне. Просто приклекна до него и наклони глава на една страна.

— Добре ли си?

Зарек не обърна внимание на въпроса му.

— Защо Артемида иска смъртта ни?

Аш се свъси насреща му.

— За какво говориш?

— Спатите ми казаха. Създава армия, за да ни изтреби. Аз бях…

Аш вдигна ръка и Зарек изпита чувството, че нещо парализира гласните му струни.

Нерешителност се четеше по лицето на Аш, докато се взираше в него. Зарек можеше да се закълне, че усеща атланта в ума си, търсещ нещо.

Най-сетне Ахерон въздъхна.

— Видял си твърде много. Погледни ме, Зарек.

Зарек нямаше друг избор, освен да се подчини.

Очите на Аш отново си бяха възвърнали особения сребърен цвят, в който сякаш се вихреха мъгли. А после всичко стана неясно, тъмно. Зарек се съпротивляваше на задушаващата горещина.

Последното, което чу, бе гласът на Аш.

— Отведи го у дома, Сими. Нуждае се от почивка.

И тогава Сими най-сетне го освободи.

Зарек остана съвършено неподвижен, докато събитията, които тя беше възпроизвела за него, попълваха огромните дупки в паметта му.

Беше потресен от видяното. От наученото.

— Как ми показа всичко това? — попита той.

Демонът сви рамене.

Това започваше да става дразнещо. Дяволите да го вземат Аш, задето и беше наредил да не говори с него.

— Астрид, моля те, задай и въпроса ми.

Астрид го стори.

Сими го погледна така, сякаш беше тъп.

— Нищо никога не се губи в човешкия ум. Просто отива на погрешното място, глупаче — каза тя на Астрид, прокарвайки пръсти през косата си. — Аз просто извадих късчетата, така че да ги видя, а после той също ги видя, когато надникна в очите ми. Лесно.

Вцепенен от това, което беше открил, Зарек погледна към Астрид, която търпеливо ги чакаше да свършат.

— Какъв всъщност е Ахерон? — попита я Зарек.

— Не знам — отвърна тя.

Зарек отстъпи настрани, а в главата му запрепускаха безброй мисли, докато се мъчеше да си спомни Ню Орлиънс.

— Направил е нещо с ума ми и в Ню Орлиънс, нали?

Сими взе да си подсвирква и се заоглежда из стаята.

— Сими, така ли е? — попита Астрид.

— Акри прави само това, което се налага. В Ню Орлиънс имаше разни лоши неща. Неща, за които Нощните ловци и олимпийските богове нямаше нужда да научават.

Зарек стисна зъби.

— Като например?

Астрид повтори въпроса му.

— Казах, че никой от вас няма нужда да научава.

На Зарек му се прииска да удуши демона, но след като току-що беше видял на какво е способен Аш, предпочете да се въздържи.

— Защо Ахерон се крие?

Сими изсъска насреща му и в гнева си забрави заповедта на Аш.

— Акри не се крие от никого. Не е нужно да го прави. Ако някой посмее да нарани акри, аз ще го изям.

Зарек не и обърна внимание.

— Човешко същество ли е изобщо? — попита той Астрид.

Тя изпусна дъха си.

— Наистина не знам. Всеки път, щом спомена името му пред сестрите ми, те започват да увъртат или направо млъкват. Той като че ли е единственият, който ги плаши. Винаги съм се чудила защо, но никой на Олимп не говори много за него. Наистина е ужасно странно.

Астрид се обърна към демона със замислено изражение.

— Сими, разкажи ми за Ахерон.

— Той е велик и прекрасен, и се държи с мен като с богиня. Богиня Сими. Това съм аз.

Астрид потръпна лекичко при тези думи.

— Имам предвид, разкажи ми за раждането му.

— О, това ли. Ахерон е роден през 9548 г. пр.Хр. на гръцкия остров Дидимос.

— Кои са били родителите му?

— Крал Икарион и кралица Аара от Дидимос и Лигос.

Зарек видя, че отговорът учуди Астрид, но не и него. Открай време подозираше, че Аш има благородническо потекло. У него имаше нещо царствено. Нещо, което сякаш казваше: „Аз съм господарят, а ти — робът. Поклони се и ми целуни задника“. И именно заради това Зарек никога не го беше харесвал особено.

— Аш не е полубог? — попита Астрид.

Сими избухна в гръмогласен смях.

— Акри — полубог? Я стига!

Зарек се намръщи, дал си сметка какво беше разкрила Сими току-що.

— Я чакай, аз мислех, че той е атлант?

Астрид поклати глава.

— Според изключително редките слухове, които съм чувала, е роден в Гърция, но е отгледан в Атлантида. Говори се, че е един от синовете на Зевс. Но както ти казах, повечето хора предпочитат да не приказват много за него.

Сими отново се разсмя.

— Да ви прилича на дъртия гръмотевичен задник? Не. Син на Зевс? Колко обиди може да понесе моят акри?

Зарек помисли за миг над това, а после му хрумна нещо друго.

— Може ли Сими да се свърже с него сега?

— Да.

— Тогава му кажи да си донесе задника тук и да те защити.

Очите на Сими припламнаха и тя плесна с крила.

— Сими — побърза да се намеси Астрид. — Той нямаше предвид нищо лошо. Може ли Аш да дойде тук?

Сими се поуспокои мъничко.

— Не. Обеща на онази зла телица, че ще остане на Олимп в продължение на две седмици. Не може да наруши клетвата си.

— Как тогава да убия Танатос? Предполагам, че няма да сгреша, ако предположа, че Аш единствен от нас може да го погледне и да го направи на пух и прах.

— Сими може да го убие.

— Не, не мога. Акри каза така.

— Как тогава да го спрем? — попита Астрид.

Сими сви рамене.

— Ако акри ми позволи, мога да го направя на барбекю, но тъй като ти нямаш огнен дъх, ще ти бъде трудничко.

— Имам огнехвъргачка.

Астрид рязко обърна глава към Зарек.

— Какво имаш? — попита тя невярващо.

Сега беше ред на Зарек да свие рамене.

— Добре е да си подготвен.

— Е — каза Сими. — Те не са лоши, ако искаш да си опечеш маршмелоус, но Танатос само ще подразнят. Обикновен огън не може да го нарани. Виж, с моя огън излиза и това страшно готино пихтиесто нещо, което полепва по жертвите ми, така че да не могат да се отърват от него. Искате ли да видите?

— Не! — отвърнаха Зарек и Астрид в един глас.

Сими настръхна.

— Не? Хич не харесвам тази дума.

— Ние те обичаме, Сими — побърза да каже Астрид. — Просто се боим от твоето пихтиесто вещество.

Зарек понечи да възрази за това с обичането и Астрид го смушка в корема.

— О — каза Сими. — Разбирам. Е, добре, спасихте си живота.

След като се увери, че наоколо наистина няма никаква храна, тя седна по турски на пода и си затананика, навивайки кичур коса около кутрето си.

— Е, имате ли QVC?

— Боя се, че не, миличка — отвърна Астрид.

— Соуп Нет?^[2]

Зарек поклати глава.

— Имате ли изобщо някаква телевизия? — Сими звучеше като нацупено малко дете.

— Съжалявам.

— Шегуваш ли се? — Сими облегна брадичка на ръката си и вдигна очи към него. — Ама че скучни хора. Един демон се нуждае от кабелна телевизия. Акри ми изигра номер. Не ми каза, че ще трябва да карам без кабелна. Нямате ли поне някое от онези мънички телевизорчета, дето работят на батерии?

Да, и като стана дума за това, Зарек дръпна Астрид настрани от Сими.

— Няма да се получи — прошепна тя.

— Кое?

— Да ме дръпнеш настрани, така че тя да не чуе. Сими чува всичко.

Зарек се сепна.

— Е, значи, добре ще се наслуша.

Той просто си стоеше там, без да откъсва очи от нея. Опитвайки се да запомни всяка линия на лицето и, всяка извивка на тялото и.

Не знаеше какво да стори, за да я защити. Джес не можеше да дойде да я вземе посред бял ден, а нямаше доверие и на скуайърите да я отведат на безопасно място.

Още повече че да им разкрие тайното си скривалище, при положение че самите те се опитваха да го убият, не изглеждаше най-блестящият ход.

Нямаше доверие на никого и единственият начин да я защити, за който се сещаше, беше да повика Танатос и да сложи край на всичко това.

Тази нощ той щеше да открие Танатос и един от двама им щеше да умре.

Беше нещо, което не искаше да казва на Астрид. Тя нямаше да го пусне, ако знаеше.

— Виж, трябва да намерим храна. Тази нощ вие със Сими ще останете на безопасно място тук, а аз ще ида да потърся нещичко.

— Защо не изпратиш Сими? Нея нищо не може да я нарани.

Зарек плъзна поглед към Сими, която си играеше с босите пръсти на краката си.

— Да, но не смятам, че трябва да бъде пускана на свобода сама, не мислиш ли?

Астрид се поколеба.

— Може и да си прав.

Зарек се отпусна на пода и я придърпа надолу със себе си. Погледна си часовника и видя, че до залез-слънце остават по-малко от два часа.

По-малко от два часа, в които да бъде с жената, която означаваше толкова много за него.

Легна на пода и затвори очи, когато тя положи глава върху гърдите му и започна да описва кръгове върху тях.

— Кажи ми нещо хубаво, принцесо. Кажи ми какво ще правиш, когато всичко това свърши.

Астрид спря движенията на ръката си и се замисли. Онова, което искаше, бе да остане със Зарек. Ала как?

Щеше да се наложи Артемида да го освободи, а тя познаваше братовчедка си достатъчно добре, за да е наясно, че Артемида не дели играчките си.

— Ще ми липсваш, принце от приказките.

Усети как той се напрегна при тези думи.

— Наистина ли?

— Да. Ами ти?

— Аз ще оцелея. Винаги го правя.

Да, така беше. И то по начин, който я изумяваше.

Тя проследи очертанията на челюстта му.

— Трябва да си починеш.

— Не искам да си почивам. Просто искам да те усещам още известно време.

Тя се усмихна.

— Ще се целувате ли? — попита Сими. — Може би ще е най-добре да се кача горе или нещо такова.

Астрид се засмя.

— Всичко е наред, Сими. Няма да се целуваме пред теб.

— Тя спи ли изобщо? — попита Зарек.

— Не знам. Сими, ти спиш ли?

— Да. Имам си и прекрасно легло. С гравирани дракони и огромен балдахин с цвят на слонова кост отгоре. Акри поръча да го изработят специално за мен преди много време и на таблата в горната част има една танцьорка, която се навива. Когато бях още бебе демон, акри я навиваше, след като ме завиеше в леглото, и аз я гледах как се върти, докато заспя. Понякога ми пееше и люлчени песни. Акри е добър татко. Добре се грижи за своята Сими.

— Ами ти, принцесо? — попита Зарек. — Майка ти завиваше ли те в леглото като дете?

— Всяка вечер, освен ако не съдеше някого. Тогава го правеше сестра ми Ати.

Астрид не го попита кой го е завивал като малък. Защото вече знаеше отговора.

Никой.

Тя още повече се сгуши в него.

Зарек се загледа в неравния таван на тунела. Странно, как преди повече от петдесет години беше изкопал тази част, без да подозира, че един ден ще лежи тук, с любимата си.

Астрид.

Въобще не биваше да е с нея. Нямаше право да я докосва.

Тя беше толкова близо до рая, колкото някой като него изобщо би могъл да стигне някога.

И все пак не искаше да се откаже от нея. Нито сега.

Нито когато и да било.

Единствено за нея в целия си живот би умрял.

И без съмнение тази нощ щеше да го стори.