Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легенди за ловеца (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dance with the Devil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Шерилин Кениън

Заглавие: Танц с дявола

Преводач: Вера Паунова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 03.06.2014

Редактор: Стефана Моллова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: egorrr/shutterstock

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-074-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12220

История

  1. — Добавяне

5

Часове по-късно Астрид слушаше тежкото дишане на Зарек, който спеше неспокойно. Сега къщата беше тиха, в безопасност от неговия гняв. Въздухът беше изгубил злата си аура и всичко изглеждаше умиротворено, с изключение на мъжа, който сякаш беше измъчван от кошмар.

Астрид беше изтощена, но въпреки това не искаше да си ляга. Твърде много въпроси не й даваха мира.

Колко и се искаше да може да поговори с Ахерон за Зарек и да го попита какво според него у Нощния ловец заслужава да бъде спасено. Само че Артемида се беше съгласила на този процес само при положение че Ахерон стои настрани и не прави нищо, с което да повлияе на присъдата. Ако Астрид опиташе да говори с него, Артемида щеше да сложи край на всичко и начаса да убие Зарек.

Трябваше да има друг начин да научи повече за госта си.

Погледът й падна върху Саша, който спеше на леглото и във вълчата си форма. Двамата се познаваха от векове. Той беше почти кутре, когато неговият клан го беше включил да се бие с египетската богиня Баст[1] против Артемида.

След като войната между двете богини приключи, Артемида бе изискала всички, които се бяха били срещу нея, да бъдат съдени. Полусестрата на Артемида, Лера, бе изпратена да свърши работата и бе намерила всички за виновни, с изключение на Саша, който беше прекалено млад, за да го държат отговорен, задето беше следвал чужди заповеди.

Собствената му глутница начаса се беше обърнала против него, мислейки, че ги е предал, за да бъде помилван, въпреки че той беше едва на четиринайсет години. В света на Катагария властваха животинските инстинкти и правила. Глутницата винаги беше обединена и всеки, който представляваше заплаха, биваше убит, дори да беше един от тях.

Така че те едва не го бяха убили. За щастие, Астрид го беше намерила и с грижите си го беше върнала към живот, и макар че той истински ненавиждаше олимпийските богове, обикновено беше толерантен към нея.

Би могъл да я остави по всяко време, ала нямаше къде да отиде. Шейпшифтърите от Аркадия искаха да го видят мъртъв, задето някога се беше бил заедно с Катагарийските убийци, които се бяха обърнали против олимпийските богове, а убийците искаха смъртта му, защото беше предал своя клан. Дори и сега животът му беше в опасност.

Навремето той беше див и ужасен да не бъде разкъсан на парчета от събратята си. Така че преди всички онези векове той и Астрид бяха сключили съюз, който беше от полза и за двама им. Тя беше попречила на другите да го убият, докато беше още кутре, а той й помагаше, когато тя не можеше да вижда.

С течение на времето се бяха сприятелили и сега Саша беше с нея от лоялност.

Магическите му катагарски сили далеч превишаваха нейните и той често ги използваше по нейно искане.

Астрид се замисли за това.

Воините Катагария можеха да пътуват във времето…

Ала не и без ограничения. Не, нуждаеше се от нещо, което да гарантира, че ще се върне, преди Зарек да се е събудил.

В моменти като този и се искаше да беше истинска богиня, а не просто нимфа. Боговете притежаваха умения, които.

Тя се усмихна, осенена от внезапна идея.

— М’Адок — прошепна, призовавайки един от Ловците на сънища. Те бяха богове на съня и властваха над Фантозис, царството на сенките между съзнателното и подсъзнателното.

В миг въздухът около нея затрептя от невидимата мощна енергия, която предвещаваше появата на един от Ловците на сънища.

Висок близо два метра и петнайсет сантиметра, М’Адок я караше да се чувства като джудже, нещо, което Астрид знаеше от опит. Въпреки че точно сега не можеше да го види, тя знаеше точно как изглежда. Дългата му черна коса беше толкова тъмна, че не отразяваше никаква светлина, а очите му бяха толкова бледосини, че сякаш бяха безцветни и като че ли грееха.

Като всички други като него и той бе толкова красив за зрящите, че беше трудно дори да го погледнеш.

— Малка братовчедке. — Гласът му беше наелектризиращ и съблазнителен, ала въпреки това лишен от емоции… тъй като те бяха забранени за Ловците на сънища. — Доста време мина. Поне триста-четиристотин години.

Астрид кимна.

— Бях заета.

Той докосна ръката и, та тя да знае къде се намира.

— От какво се нуждаеш?

— Знаеш ли нещо за Нощния ловец Зарек?

Ловците на сънища нерядко бяха лечители на Нощните ловци, изцелявайки ги както физически, така и душевно. Тъй като в Нощни ловци бяха превръщани хора, пострадали от ужасна несправедливост или насилие, на новосъздадените Ловци нерядко изпращаха Ловци на сънища, които да им помогнат да се възстановят душевно и да могат да изпълняват задълженията си, без да наранят някого.

След като Нощните ловци се оправеха, Ловците на сънища ги следваха през времето и им помагаха да се излекуват физически, когато бъдеха ранени. Ето защо Нощните ловци изпитваха свръхестествена нужда да спят всеки път, когато пострадат.

Ловците на сънища можеха да действат единствено насън.

— Знам за него.

Астрид зачака обяснение, но такова не последва и тя попита:

— Какво знаеш?

— Че за него няма помощ и никой от събратята ми не се наема да опита.

Астрид за първи път чуваше за нещо подобно.

— Никога?

— Понякога някой Скотос отива при него, когато заспи, но те го правят само за да вземат част от яростта му за себе си. А тя е толкова наситена, че никой от тях не може да издържи дълго, преди да трябва да си тръгне.

Астрид беше поразена. Скотите бяха малко по-добри от демони. Братя и сестри на Ловците на сънища, те изсмукваха човешките емоции и ги използваха, за да могат самите те отново да почувстват нещо. Оставени без контрол, те бяха неимоверно опасни и можеха да убият онзи, когото „лекуваха“.

Вместо да помогне на Зарек, посещението на един от тях още повече щеше да задълбочи лудостта му.

— Защо е такъв? Какво подклажда лудостта му?

— Какво значение има? — попита М’Адок. — Казано ми бе, че го чака смърт.

— Обещах на Ахерон преди това да го съдя. Ще умре само ако аз кажа така.

— В такъв случай спести си усилията и нареди да бъде убит.

Защо всички толкова искаха Зарек да умре? Астрид просто не бе в състояние да проумее подобна враждебност към него. Нищо чудно, че той се държеше по този начин.

Дали някой изобщо го харесваше?

Нито веднъж, през цялата вечност, М’Адок не се бе изказвал така остро за когото и да било.

— Това съвсем не е типично за теб. — Астрид го чу как си пое дълбоко дъх, а ръката му върху рамото и се напрегна.

— Едно бясно куче не може да бъде спасено, Астрид. За всички, дори и за кучето е най-добре да бъде убито.

— Светът на сенките е за предпочитане пред този на живите? Ти да не полудя?

— В случая на Зарек — да.

Астрид беше потресена.

— Ако беше така, Ахерон би се смилил над него и не би ме помолил да го съдя.

— Ахерон не го убива, защото би било почти като да убие самия себе си.

Астрид помисли над това за миг.

— Какво искаш да кажеш? Та те изобщо не си приличат.

Имаше чувството, че М’Адок изпитва ума и със своя.

— Между Ахерон и Зарек има много общо. Неща, които повечето хора не могат нито да видят, нито да разберат. Според мен Ахерон вярва, че ако Зарек не може да бъде спасен, същото важи и за него.

— Спасен от какво?

— От себе си. И двамата имат склонността да избират своята болка. Просто не правят избора мъдро.

Астрид усети, че при тези думи я обзема странно чувство. Една мъничка, пронизваща болка в стомаха. Нещо, което не беше изпитвала от дълго време насам. Заболя я и за двамата мъже.

Най-вече — за Зарек.

— Как така избират своята болка?

М’Адок отказа да обясни повече. Но той често го правеше. Да си имаш вземане-даване с боговете на съня, бе почти толкова изнервящо, колкото да общуваш с някой оракул.

— М’Адок, покажи ми защо Зарек е бил изоставен от всички.

— Не мисля, че искаш…

— Покажи ми — настоя тя.

Трябваше да знае и дълбоко в себе си подозираше, че това няма чак толкова общо с работата й, колкото й се искаше. Потребността да знае беше повече лична, отколкото професионална.

Гласът на М’Адок беше напълно безстрастен:

— Против правилата е.

— Каквито и да са последствията, ще ги понеса. А сега ми покажи. Моля те.

М’Адок я сложи да седне на леглото.

Астрид се отпусна назад и го остави да я изкуши в сън. Той и събратята му имаха няколко серуми, с чиято помощ приспиваха, а освен това можеха да използват и мъгла от Уинк, който беше по-нисш бог на съня.

Също като други богове, и Ловците на сънища много отдавна използваха Уинк и неговата мъгла, за да контролират хората.

Независимо кой метод изберяха, ефектът му беше почти незабавен.

Астрид не бе сигурна какво точно използва М’Адок върху нея, но едва бе затворила очи и ето че вече се носеше към царството на Морфей.

Тук тя виждаше дори когато съдеше някого. Именно затова открай време обичаше да сънува по време на задачите си.

М’Адок се появи до нея. В това царство мъжествената му красота бе още по-удивителна.

— Сигурна ли си?

Тя кимна и М’Адок я преведе през няколко врати, докато не се озоваха в палата на Фантозис. Тук един калитехнис, или господар на съня, можеше да се движи през сънищата на когото и да било. Можеха да отидат в миналото и в бъдещето, и дори в царства, които човешкият ум не можеше да обхване.

М’Адок спря пред една врата.

— Сънува за миналото си.

— Искам да го видя.

М’Адок се поколеба за миг, сякаш водеше спор със себе си, но най-сетне отвори вратата.

Астрид влезе първа. Двамата с М’Адок останаха встрани от сцената, далеч от всеки, който би могъл да ги види или усети. Не че имаше нужда, ала тя искаше да е сигурна, че по никакъв начин няма да се намеси в съня на Зарек.

Хората, които сънуваха, можеха да видят Ловците на сънища или скотите само ако самите богове им позволяха. Астрид не беше сигурна дали тя, като нимфа, беше невидима за Зарек, или не.

Тя се огледа из съня му.

Онова, което я порази най-силно, бе колко ярко е всичко. Повечето хора сънуваха в повърхностни щрихи, но в този случай всичко беше кристално ясно и така реално, както и светът, който беше оставила зад себе си.

Тя видя три момченца, застанали в древен римски атриум. На възраст между четири и осем години, те държаха пръчки в ръце и викаха през смях:

— Изяж го, изяж го, изяж го.

Друго момче, на около дванайсет години, притича покрай нея. Имаше поразителна черна коса и сини очи и забележително приличаше на мъжа, когото Астрид беше видяла през погледа на Саша.

— Това Зарек ли е?

М’Адок поклати глава.

— Марий, негов полубрат.

Марий изтича при останалите.

— Не иска да го направи, Марий — каза едно от другите момчета, преди да удари нещо на земята с пръчката си.

Марий я взе от ръката му и мушна купчинката в краката им.

— Какво има, робе? Да не би да си прекалено добър, за да ядеш огризки?

Астрид ахна, осъзнала, че купчинката на земята беше друго дете. Дете, облечено в дрипи, докато останалите се опитваха да го накарат да яде гнило зеле. То се беше свило на кълбо, закрило главата си с ръце, така че почти не приличаше на човешко същество.

Момчетата с пръчките продължаваха да го мушкат и удрят. Да го ритат, когато то не отвърна нито на ударите, нито на обидите им.

— Кои са всички тези деца? — попита тя.

— Полубратята на Зарек. — М’Адок се зае да ги изброи едно по едно. — Марий вече познаваш. Марк е онзи със сините дрехи и кафявите очи. Мисля, че е на девет. Най-малкият е Луций — той току-що е навършил пет години и е облечен в червено. Осемгодишният е Ескул.

— Къде е Зарек?

— На земята, закрил главата си с ръце.

Астрид потрепери, макар вече да подозираше, че е така. Не беше в състояние да откъсне очи от него. Той не помръдваше. Независимо колко силно го удряха, независимо какво му говореха. Просто си лежеше там, неподвижен като камък.

— Защо го измъчват?

Очите на М’Адок бяха тъжни и Астрид разбра, че той източва част от емоциите на Зарек, докато гледа момчетата.

— Защото могат. Баща им е Гай Магнус. Той управлявал всичко, включително и семейството си, с желязна ръка. Бил толкова зъл, че една нощ убил майка им, защото дръзнала да се усмихне на друг мъж.

Астрид беше потресена.

— Използвал робите си, за да научи синовете си на жестокост. Зарек имал злощастието да бъде едно от техните момчета за бой и за разлика от другите, нямал късмета да умре.

Астрид едвам разбираше какво и говори М’Адок. През живота си беше видяла много жестокост, но нищо не можеше да се сравнява с това. Невъобразимо бе, че им позволяваха да се държат с него по този начин, особено при положение че бяха от едно семейство.

— Каза, че са негови полубратя. Как така той е роб, когато те не са? Чрез мъртвата им майка ли е свързан с тях?

— Не. Баща им насилил една от гръцките робини на чичо им и така бил заченат Зарек. Когато се родил, майка му платила на една от слугините да го изнесе навън, та да умре от студ. Само че слугинята се смилила над него и вместо да го убие, се погрижила да бъде отнесен при баща му.

Астрид отново погледна към детето на земята. — Ала баща му също не го искал.

Каза го като факт — пределно ясно бе, че никой не е искал детето.

— Не. За него Зарек бил омърсен. Слаб. Във вените му може и да течала кръвта на баща му, но тя била смесена с кръвта на презряна робиня. Така че Гай предал Зарек на своите роби, които започнали да изкарват омразата си към баща му върху него. Всеки път, когато някой от робите или слугите се ядосал на бащата или братята на Зарек, момчето си го отнасяло заради тях. Израснал като изкупителната жертва на всички.

Пред очите на Астрид Марий сграбчи Зарек за косата и го издърпа нагоре. Дъхът и секна, виждайки състоянието, в което се намираше красивото му лице. Едва десетинагодишен, той беше белязан толкова лошо, че почти не приличаше на човешко същество.

— Какво има, робе? Не си ли гладен?

Зарек не отговори. Дърпаше ръката на Марий, мъчейки се да се отскубне, ала от устните му не се откъсна нито дума на протест. Сякаш знаеше, че не бива да го прави, или пък толкова беше свикнал да го малтретират, че изобщо не си даде труда.

— Пусни го!

Астрид се обърна и видя друго момче, горе-долу на годините на Зарек. Също като Зарек, и то имаше черна коса и сини очи и страшно приличаше на братята си.

Новодошлият се нахвърли на Марий и го накара да пусне Зарек, след което изви ръката на по-голямото момче зад гърба му.

— Това е Валерий — обясни М’Адок. — Друг от братята на Зарек.

— Какви ги вършиш, Марий! — скара му се Валерий. — Не бива да измъчваш по-слабите от теб. Погледни го само. Та той едва се държи на краката си.

Марий се откопчи от него и така силно зашлеви Валерий с опакото на ръката си, че момчето падна на земята.

— Ти си жалък, Валерий. Не мога да повярвам, че носиш името на дядо ни. Не правиш нищо друго, освен да го позориш.

И Марий изви презрително устни, сякаш присъствието на Валерий го отвращаваше.

— Ти си слаб. Пъзливец. Светът принадлежи единствено на онези, които са достатъчно силни, за да си го вземат. А ето че ти съжаляваш онези, които са прекалено слаби, за да се бият. Не мога да повярвам, че с теб сме излезли от една утроба.

Другите момчета се нахвърлиха върху Валерий, а Марий отново насочи вниманието си към Зарек.

— Прав си, робе — каза той, сграбчвайки го за косата. — Не струваш дори прогнило зеле. Тор е единственото, което заслужаваш за ядене.

Марий го хвърли към…

Астрид излезе от съня, неспособна да понесе онова, което знаеше, че ще последва.

Свикнала да не изпитва нищо към другите, сега тя беше завладяна от мощни чувства. Буквално трепереше от гняв и болка за него.

Как можеше нещо подобно да бъде допуснато? Как бе могъл Зарек да издържи живота, който му е бил отреден?

В този миг Астрид ненавиждаше сестрите си за тяхната роля в неговото детство.

Ала разбира се, дори мойрите не бяха в състояние да контролират всичко, и тя го знаеше. И все пак това не облекчи болката в сърцето и за едно момче, което би трябвало да бъде обичано и глезено. Момче, което бе пораснало и се бе превърнало в гневен, озлобен мъж.

Нищо чудно, че беше толкова суров! Как би могъл да бъде друг, когато през целия си живот се бе сблъсквал единствено с презрение?

— Предупредих те — каза М’Адок, присъединявайки се към нея. — Ето защо дори скотите отказват да посещават сънищата му. А с оглед на всичко, това е един от по-меките му сънища.

— Не разбирам как е оцелял — прошепна тя. — Как така не се е самоубил?

М’Адок я погледна внимателно.

— Единствено Зарек може да отговори на този въпрос.

Той и подаде малка стъкленичка и Астрид се взря в тъмночервената течност, която ужасно приличаше на кръв. Идиос. Рядък серум, приготвян от Ловците на сънища, който позволяваше, на тях или на някой друг, за мъничко да стане едно със сънуващия.

Използваше се в сънища, за да ги направлява и ръководи, така че един спящ да може да изпита живота на друг от първа ръка, та по-добре да го разбере.

Само трима от Ловците на сънища го притежаваха. М’Адок, М’Ордант и Д’Алериан и най-често го използваха върху хората, за да раздават разбиране и състрадание.

Една глътка и Астрид можеше да стане Зарек в неговите сънища.

Щеше да бъде той.

Да усеща всичките му емоции…

Това беше огромна стъпка и дълбоко в себе си тя знаеше, че направи ли я, никога няма да бъде същата.

От друга страна, възможно бе да открие, че у Зарек няма нищо, освен гняв и омраза. Че той действително е животното, което другите го обвиняваха, че е. Една глътка и щеше да узнае истината.

Астрид свали запушалката и отпи от стъкленицата.

Не знаеше какво сънува Зарек в момента и можеше само да се надява, че не е същото, което беше видяла преди малко.

Не беше.

Сега той беше на четиринайсет.

За миг Астрид си помисли, че слепотата и се е върнала, но после си даде сметка, че „вижда“ през очите на Зарек. Или по-точно — през окото на Зарек. Цялата лява половина на лицето я болеше всеки път щом опиташе да мигне. Клепачът му беше сраснал с бузата в белег, така че мускулите на лицето го боляха.

Дясното му око не беше затворено, но беше странно замъглено, сякаш страдаше от перде, и трябваше да минат няколко минути, преди спомените на Зарек да станат и нейни и Астрид да разбере какво се е случило.

Преди две години беше пребит от един войник на пазара и побоят беше толкова ужасен, че дясната му роговица беше пострадала сериозно. Лявото му око пък беше ослепено няколко години по-рано, при побой на брат му Валерий.

Единственото, което Зарек виждаше, бяха сенки и размазани петна. Не че го беше грижа. Поне така не беше принуден да гледа отражението си. Нито пък забелязваше презрителните погледи на хората.

Той се влачеше по една стара, претъпкана улица на пазара. Десният му крак беше схванат, почти не можеше да го свие заради всички пъти, когато беше чупен и след това зараствал, без да бъде наместен.

Именно заради това беше и малко по-къс от левия му крак, така че имаше леко кривяща се походка, заради която се движеше по-бавно от повечето хора. Дясната му ръка не беше в по-добро състояние. Почти не можеше да я движи, дланта му беше направо безполезна.

В здравата си лява ръка стискаше три квадранса[2]. Монети, които не струваха нищо за повечето римляни, но за него те бяха скъпоценни.

Валерий се беше ядосал на Марий и беше изхвърлил кесията му през прозореца. Марий беше заповядал на един от робите да събере монетите, ала той беше пропуснал три от квадрансите. Единствената причина Зарек да знае за тях бе, че го бяха ударили по гърба.

Би трябвало да ги върне, но опиташе ли, Марий щеше да го пребие. Най-големият от братята му не можеше да го понася и Зарек отдавна се бе научил да стои възможно най-далеч от него.

Що се отнасяше до Валерий…

Него Зарек ненавиждаше най-много от всички. За разлика от останалите, Валерий се опитваше да му помогне, но всеки път, щом го стореше, ги хващаха, и наказанията на Зарек ставаха още по-тежки.

Като всички други в семейството, и той мразеше нежното сърце на Валерий. По-добре да го заплюеше, както правеха останалите. Защото в края на краищата Валерий беше принуден да го наранява още повече, за да докаже на всички, че не е слаб.

Следвайки миризмата на топъл хляб, Зарек докуцука до сергията на хлебаря. Уханието беше прекрасно. Топло. Сладостно. Мисълта да вкуси къс от него накара сърцето му да запърха, а устата му да се напълни със слюнка.

Чу как хората заругаха, когато се приближи. Видя как сенки се отдръпват забързано от него. Ала не го беше грижа. Зарек си знаеше колко е отблъскващ. Повтаряли му го бяха от мига на раждането му.

Ако имаше избор, и той би се махнал от себе си. Само че беше хванат в капана на това сакато, белязано тяло.

Просто му се искаше да можеше да оглушее, така както беше ослепял. Та да не му се налага да слуша обидите им.

Приближи се до един млад мъж, който стоеше край кошница с хляб.

— Махай се оттук! — изръмжа мъжът.

— Моля ви, господарю — каза Зарек, като внимаваше да не вдига замъгления си поглед от земята. — Дойдох, за да си купя къшей хляб.

— Нямаме нищо за теб, отрепко.

Нещо го удари силно по главата.

Зарек толкова бе свикнал с болката, че дори не трепна. Опита се да подаде монетите на мъжа, ала нещо го блъсна по ръката и той изпусна скъпоценните си квадранси.

Отчаяно копнеещ за къс пресен хляб, Зарек коленичи, за да събере парите. Сърцето му биеше лудешки, докато се мъчеше да ги открие, присвил почти сляпото си око.

О, богове! Трябваше да си върне монетите! Никой никога нямаше да му даде други, а кой знае кога Марий и Валерий щяха да се сбият отново.

Той търсеше трескаво из пръстта.

Къде бяха парите му?

Къде?

Беше намерил само една от тях, когато усети, че го удрят по гърба с нещо, което приличаше на метла.

— Пръждосвай се оттук! — озъби се една жена. — Пъдиш ни купувачите.

Прекалено свикнал с побоищата, за да обърне внимание на удари с метла, Зарек продължи да търси останалите две монети.

Преди да успее да ги открие, някой го изрита силно в ребрата.

— Ти глух ли си? — попита някакъв мъж. — Разкарай се оттук, жалък просяк, или ще повикам войниците.

Това вече беше заплаха, която Зарек приемаше сериозно. Последният сблъсък с войник му беше струвал дясното око. Не искаше да изгуби и малкото останало му зрение.

Сърцето му се сви при спомена за майка му и нейното презрение.

Ала още по-ясно си спомни начина, по който беше реагирал баща му, когато го бяха върнали у дома, след като войниците приключиха с побоя.

Пред наказанието на баща му дори тяхното бледнееше.

Кой знае какво щеше да стори баща му, ако откриеха, че отново е бил в града. Не му беше разрешено да напуска пределите на тяхната вила. Да не говорим пък за факта, че имаше три откраднати монети.

Е, вече само една.

Стиснал здраво квадранса, той се отдалечи от пекарната толкова бързо, колкото му позволяваше съсипаното му тяло. Докато си проправяше път през тълпата, усети нещо влажно върху бузата си и когато го избърса, откри, че е кръв.

Въздъхна и заопипва главата си, докато не откри раната, точно над веждата си. Не беше дълбока. Само толкова, колкото да го боли.

Примирен с мястото си в живота, той избърса течащата кръв.

Всичко, което искаше, беше пресен хляб. Само един къшей. Толкова много ли беше това?

Огледа се наоколо, опитвайки се да открие друг хлебар с помощта на замъгленото си зрение и носа си.

— Зарек?

Гласът на Валерий го изпълни с паника. Хукна през навалицата обратно към тяхната вила, ала не беше стигнал много далеч, когато брат му го догони.

Желязна хватка го накара да се закове на място.

— Какво правиш тук? — попита Валерий, разтърсвайки грубо сакатата ръка на Зарек. — Имаш ли представа какво ще ти се случи, ако някой от другите те види?

Естествено, че имаше.

Само че беше прекалено уплашен, за да отговори. Цялото му тяло се тресеше от товара на ужаса му. Единственото, което бе в състояние да стори, беше да закрие лицето си, за да се предпази от ударите, които бе сигурен, че ще завалят всеки миг.

— Зарек! — Гласът на Валерий тегнеше от отвращение. — Защо поне веднъж не можеш да сториш това, което са ти казали? Кълна се, сигурно ти харесва да те бият. Иначе защо би правил нещата, които правиш?

И като го сграбчи за болното рамо, брат му го побутна към вилата им.

Зарек се препъна и падна.

Последната монета се изплъзна от ръката му и се търкулна по улицата.

— Не! — ахна той и запълзя след нея.

Валерий го хвана и го издърпа на крака.

— Какво ти става?

Зарек видя като в мъгла как едно дете вдигна монетата му и побягна нанякъде. Стомахът му се сви от глад; беше напълно победен.

— Исках само къшей хляб — каза той; сърцето му беше съкрушено, устните му потръпваха.

— У дома имаш хляб.

Не. Валерий и братята му имаха хляб. На Зарек даваха огризките, които дори останалите роби и кучетата отказваха да ядат. Поне веднъж в живота си искаше да сложи в уста нещо прясно, недокоснато от другиго преди него.

Нещо, в което никой не се беше изплюл.

— Какво е това?

Зарек се сви при звука на гръмовния глас, който винаги се врязваше в него като натрошено стъкло. Дръпна се назад, мъчейки се да стане невидим пред възседналия кон командир, макар да знаеше, че е невъзможно.

Той виждаше всичко.

Валерий изглеждаше също толкова ужасен, колкото се чувстваше и Зарек. Както винаги, когато се обръщаше към баща си, младежът заекна:

— Аз… аз… аз б-бях…

— Какво прави тук този роб?

Зарек направи крачка назад; очите на Валерий се разшириха и той преглътна мъчително — очевидно бе, че се опитва да измисли някаква лъжа.

— Н-н-ние отивахме на п-п-пазара — бързо каза Валерий.

— Ти и робът? — невярващо попита командирът. — Защо? Да не си искал да купиш нов камшик, с който да го биеш?

Зарек отчаяно се молеше Валерий да не излъже. Последиците за него винаги бяха по-лоши, когато Валерий лъжеше, за да го защити.

Само ако смееше да каже истината. Ала много отдавна бе научил, че робите никога не се обръщат към по-висшестоящите от тях. А пък на него, повече отколкото на всеки друг, му беше забранено да заговаря баща си.

— Ами, аз…

Баща му изръмжа някакво проклятие и изрита Валерий в лицето. Силата на удара беше такава, че го повали на земята и той остана да лежи до Зарек, а от носа му течеше кръв.

— Повдига ми се от това, непрекъснато да го глезиш.

Баща му слезе от коня и се нахвърли върху Зарек, който падна на колене и закри главата си с ръце, в очакване на неизбежния побой.

Баща му го изрита в ребрата, които все още го боляха.

— Изправи се, псе.

Зарек не можеше да диша от болка и от обзелия го ужас.

Баща му отново го срита.

— Ставай, проклет да си!

Зарек се насили да се изправи, въпреки че единственото, което искаше, бе да побегне. Ала отдавна се бе научил да не го прави. Това само още повече влошаваше наказанието му. Така че той остана на мястото си, готов да посрещне ударите.

Баща му го сграбчи за врата и се обърна към Валерий, който междувременно също се беше изправил. С другата си ръка улови Валерий за дрехите и му се озъби:

— Отвращаваш ме. Майка ти беше такава курва, че се чудя какъв ли страхливец е истинският ти баща. Защото знам, че не може да си мой син.

Зарек видя болката, припламнала в очите на Валерий, но брат му бързо я прикри. Баща му винаги използваше тази лъжа, когато беше ядосан на Валерий. Та човек трябваше просто да погледне двамата, за да му стане ясно, че Валерий е точно толкова негов син, колкото и Зарек.

Баща му блъсна Валерий настрани и като го дърпаше за косата, повлече Зарек към една сергия.

Зарек искаше да сложи ръка върху тази на баща си, та да не го боли чак толкова, ала не смееше.

Баща му не търпеше той да го докосва.

— Ти търговец на роби ли си? — попита баща му.

Пред тях се беше появил възрастен мъж.

— Да, господарю. Мога ли да ви предложа някой роб?

— Не. Аз искам да ти продам един.

Зарек зяпна, когато осъзна какво се случва. Мисълта да напусне дома си го ужасяваше. Колкото и лошо да беше там, беше чул предостатъчно истории от останалите роби, за да е наясно, че животът му би могъл да бъде далеч по-отвратителен.

Старият търговец на роби погледна радостно към Валерий, който пребледня и побърза да отстъпи назад.

— Красиво момче, господарю. Хубава сумичка мога да му взема.

— Не той — озъби се командирът. — Ей този.

И той побутна Зарек към търговеца, който изви презрително устни и си запуши носа.

— Това шега ли е?

— Не.

— Татко…

— Затваряй си устата, Валерий, или ще приема предложението му за теб.

Валерий хвърли съчувствен поглед на Зарек, ала прояви благоразумието да запази мълчание.

Търговецът на роби поклати глава.

— Този не струва нищо. За какво го използвахте?

— Момче за бой.

— Вече е прекалено голям за това. Купувачите ми искат по-малки, хубави деца. Тази отрепка не става за нищо, освен за просия.

— Вземи го и ще ти дам два денария[3].

Зарек зяпна при думите на баща си. Щеше да плати на търговеца, за да го вземе? Такова нещо беше нечувано.

— Ще го взема срещу четири денария.

— Три.

Търговецът на роби кимна.

— Нека бъдат три тогава.

Зарек усети, че не може да диша, докато думите им отекваха в него. Беше толкова жалък, че баща му беше принуден да плати, за да се отърве от него? Дори най-евтините роби струваха поне две хиляди денария.

Но не и той.

Точно както твърдяха всички — той наистина не струваше нищичко. Нищо чудно, че всички го ненавиждаха.

Видя как баща му плати на търговеца и без нито дума се отдалечи, дърпайки Валерий със себе си.

В замъгленото зрение на Зарек изникна една по-млада версия на търговеца на роби, който изпусна дъха си отвратено.

— Какво ще го правим, татко?

Търговецът опита монетите със зъби.

— Прати го да изчисти отходната яма за останалите роби. Ако хване някаква болест и умре, кой го е грижа? По-добре той да я изчисти, отколкото някой, когото можем да продадем с печалба.

По-младият мъж се усмихна и побутна Зарек с една пръчка.

— Хайде, жалък плъх. Нека ти покажа какви са новите ти задължения.

 

 

Астрид се пробуди от съня с разтуптяно сърце. Беше в леглото си, заобиколена от мрака, с който беше свикнала, докато болката на Зарек я заливаше като вълна.

Никога досега не беше изпитвала подобно отчаяние. Подобен копнеж. Подобна ненавист.

Зарек мразеше всички, ала най-много мразеше себе си. Нищо чудно, че беше полудял. Как би могъл да живее с такова страдание?

— М’Адок? — прошепна тя.

— Тук съм. — Той приседна до нея.

— Остави ми мъничко от серума, както и малко от серума Лотос.

— Сигурна ли си?

— Да.

Бележки

[1] Басг или Бастет — египетска богиня на радостта, празниците, танците, музиката и плодородието. — Б.пр.

[2] Бронзова древноримска монета с ниска стойност. — Б.пр.

[3] Древноримска сребърна монета. — Б.пр.