Шерилин Кениън
Танц с дявола (10)

9

Джес слезе от черния форд бронко и извади рязаната си пушка изпод седалката. За всеки случай.

Нощните ветрове бяха вледеняващи, лунната светлина, отразяваща се от снега — ярка и загадъчна. Той намести тъмните си очила… не че това промени кой знае какво. Климатът на Аляска не понасяше добре на чувствителните очи на един Нощен ловец.

Къщата на Зарек беше тъмна и пуста, ала пред нея беше спрян яркочервен снегоход. Скуайрът на Джес, Анди Симс, който бе дошъл с него от Рино, слезе от форда и изгледа снегохода подозрително.

Висок едва метър и осемдесет, с черна коса и кафяви очи, Анди току-що беше навършил двайсет и една. Работеше за Джес едва от няколко месеца и бе постъпил при него, след като баща му се пенсионира предишната пролет.

Джес познаваше хлапето от деня, в който се беше родило, и гледаше на него като на по-малък брат.

Досаден и всичко останало.

— Това друг скуайър ли е? — Анди кимна към снегохода.

Джес поклати глава — скуайърите бяха в двата джипа, които тъкмо спираха зад тях.

Вдигайки повече шум от стадо подплашен добитък, те слязоха от колите и го наобиколиха. Бяха общо дванайсет, но Джес познаваше само двама-трима.

Ото Карвалети беше най-високият от тях. Метър и деветдесет и пет, с гарвановочерна коса, която беше малко дълга, но пък много добре оформена — явно и отделяше доста внимание. Пронизващият свиреп поглед не слизаше от лицето му и Джес подозираше, че ако някога успее да се усмихне, лицето му ще се напука.

Едната половина от семейството на Ото беше от италианската мафия, а другата — един от най-старите скуайърски родове. Истински аристократ, дядото на Ото някога бе оглавявал Съвета на скуайърите.

Тайлър Уинстед идваше от Милуоки. Висок едва метър и седемдесет, русокосият мъж имаше напълно порядъчен вид. Поне докато човек не зърнеше очите му. В тях нямаше нищо порядъчно. Единствено нещо напрегнато и плашещо.

Накрая идваше Алън Кърби. Още един потомствен скуайър, повикан за този лов чак от Торонто. Тъй като Ото никога не обелваше и дума, Алън беше многознайкото сред тях.

Само че нещо подсказваше на Джес, че поиска ли, Ото с лекота би могъл да надмине хапливите забележки на Алън.

— Знаех си, че ще е тук — подхвърли Алън, оглеждайки снегохода с дръзка неприязън.

Джес го погледна отегчено.

— Не е на Зарек. Вярвай ми, червеното не е неговият цвят.

И все пак подозираше, че машината принадлежи на Нощен ловец. Вече усещаше как силите му се изцеждат.

— Откъде знаеш, че не е той? — попита Тайлър.

Джес сложи пушката на рамото си.

— Просто знам.

След това нареди на скуайърите да си останат по местата и се приближи до снегохода. Свали лявата си ръкавица със зъби и докосна двигателя. Беше студен, но това не означаваше нищо при тази арктическа температура, даде си той сметка изведнъж и се почувства като истински задник, задето изобщо си беше направил труда. Машината можеше да е тук от пет минути или от пет часа. В студ като този дори и бушуващ огън щеше да изстине броени минути след угасването си.

И така — на кого принадлежеше снегоходът?

Той се огледа наоколо, но не видя никого.

Докато някъде отляво не се разнесе глухо тупване. Едва имаше достатъчно време да свали пушката си от рамо, преди четири деймона да изскочат измежду дърветата.

При вида му, те поспряха за миг, а после наведоха глави и се понесоха директно към него.

Куршумът на Джес улучи един от тях право в гърдите, а вторият се преметна във въздуха, ударен от приклада на пушката.

Стрела от арбалет изсвистя на сантиметри покрай лицето на Джес и се заби в друг от деймоните, докато Нощният ловец довършваше онзи в краката си. Последният опита да го нападне, но не беше направил повече от една крачка, когато друга стрела потъна дълбоко в гърдите му и го превърна в прах.

— Гадни кръвопиещи плъхове.

Веждите на Джес подскочиха при звука на мекия женски глас, предшестващ появата на висока, стройна жена.

Дългата и черна коса се спускаше на плитки по гърба и, а впитият костюм от черна кожа, който носеше, му напомняше мъничко за Ема Пийл от комикса „Отмъстителите“. Само дето ефектът му върху тялото и беше далеч по-зашеметяващ.

От гората зад гърба и се показа още един Нощен ловец. Поне десет сантиметра по-висок от Джес, той имаше бяло-руса коса и хищническа походка, която сякаш казваше „изпречиш ли се на пътя ми, жестоко ще съжаляваш“. Носеше дълго кожено палто и изглежда, се чувстваше прекрасно в този арктически студ.

Жената спря до Джес и му подаде ръка.

— Сайра от Антикабе.

Джес кимна и пое протегнатата му ръка.

— Джес Брейди, госпожо, драго ми е да се запознаем.

— Съндаун — каза другият Нощен ловец, след като се присъедини към тях. Ръцете му си останаха в джобовете. — Много съм чувал за теб. Далеч си от дома.

Джес го изгледа подозрително.

— А ти си?

— Бьорн Торсен.

Джес кимна на викинга пред себе си. Мълвата говореше, че Бьорн бил един от викингите, които през Средновековието нахлули в Нормандия.

— Чувал съм за теб — каза той на Бьорн, след което се обърна към Сайра. — Не се засягайте, госпожо, но вас не ви познавам.

— Разбира се, че ме познаваш. Задниците в интернет ме наричат Юконската Джейн.

Джес се усмихна при тези думи. Юконската Джейн беше амазонка от трети или четвърти век преди Христа, за която се говореше, че имала почти толкова гаден нрав, колкото и Зарек. Обожавала да ловува и убива и била изпратена в Юкон^[1], тъй като веднъж осакатила някакъв крал, който я подразнил.

— Тогава — провлачи Джес с порочна усмивка, докато оглеждаше одобрително елегантната й стойка — всичко, което имам да кажа, е, че никой от онези, които ви обиждат, не ще да е познал удоволствието от кампанията ви, мис Сайра. Иначе биха ви наричали кралица Джейн.

Тя се усмихна топло при тези думи.

— Истински чаровник, при това толкова учтив. Зоуи беше права.

Усмивката на Джес стана още по-широка.

Алън се прокашля.

— Е, лорд Любезни и лейди Смъртоносна, ако можем да ви отнемем минутка от времето, имаме психар, когото трябва да заловим.

Джес хвърли свиреп поглед през рамо, но преди да успее да каже нещо, от арбалета на Сайра полетя стрела.

Алън бе запратен във въздуха и се сгромоляса по гръб в снега.

Сайра се приближи и го изгледа отгоре.

— Не може да се каже, че особено харесвам скуайърите, и определено мразя кръвните ритуали. Така че, спести си по-нататъшна болка и повече не ми говори. Или следващия път ще използвам стрела за деймони.

Тя посегна и вдигна стрелата, която беше използвала.

Джес се разсмя. Харесваше жени с характер.

И точен мерник.

— Е, — каза тя, като се обърна и ги изгледа. — През последните четири дни преследвам група деймони, насочили се към Феърбанкс. Бьорн пък е по петите на едно племе, дошло от Анкъридж^[2]. Това обяснява защо сме тук. Ами вие? Джес, да не би да си преследвал деймони от Рино чак до Аляска?

Ото се отдели от групичката на скуайърите и застана пред Сайра.

— Тук сме, за да убием Зарек от Мизия, и ако ни се пречкаш, ще убием и теб, момиченце.

— Дяволите да ме вземат! — Джес смъкна тъмните си очила надолу и се взря в Ото над ръба им. — Той можел да говори. Или по-точно — да ръмжи.

— Няма да е за дълго, ако не внимава какви ги дрънка. — Сайра хвърли гаден поглед на Ото. — И между другото, скуайъре, ще е нужен някой, който е далеч повече мъж от тебе, за да ме одраска дори.

Ото отвърна на погледа и с флиртаджийска усмивка.

— Страшно си падам по жени, които драскат. Само гледай да е по гърба, сладурче. Не обичам белези.

И той мина покрай нея.

— Ненавиждам скуайърите — изръмжа Сайра, след което извади нова стрела и я изпрати след Ото.

С такава бързина, че движението му едва можеше да бъде проследено, скуайърът се обърна и я улови, без да трепне. След това я поднесе към носа си и вдъхна дълбоко.

— Ммм. Роза. Любимото ми.

Джес и Анди се спогледаха многозначително.

— Може би ще е най-добре да ви оставим насаме?

— Аха — съгласи се Алън през смях, — това наистина напомня на размножителните ритуали на гадните и намусените. Единственото, което ни липсва сега, е Ник Гошей.

Ото метна стрелата по Алън, който изсумтя, когато тя се удари в стомаха му.

Сайра, която се беше изчервила като домат, впери свиреп поглед в Ото, ала той не и обърна никакво внимание и продължи да върви към колибата с нехайна крачка.

— Имаш ли си скуайър, Джес? — попита Сайра, докато вървеше до него заедно с Бьорн.

Джес кимна към Анди.

— Отгледах ей този от мъничък.

— Слуша ли?

— През повечето време.

— Късметлия си. Аз застрелях последните трима. — И докато се насочваше към колибата, Сайра добави: — И не беше със стрела.

Е, поне с тези двамата в групичката им нещата бяха малко по-забавни.

Ала когато Джес влезе в колибата на Зарек след Бьорн, Сайра и трима от скуайърите, веселостта му се изпари.

Останалите бяха принудени да изчакат навън, защото в малкото квадратно пространство не можеха да се поберат повече души. Колибата не беше от онези, които отвън изглеждат по-малки, отколкото са отвътре. Тъкмо обратното. Отвътре мястото беше добре поддържано, но тясно и неприветливо.

Скуайърите вдигнаха няколко халогенни фенера, осветявайки голия интериор. На пода имаше сламеник със стара, износена възглавница и няколко излинели одеяла и кожи. Телевизорът беше поставен направо на пода, а стените бяха покрити с рафтове за книги. Единствените мебели в къщата бяха два шкафа.

— Мили боже! — обади се Алън. — Та той живее като животно.

— Не — възрази Сайра, докато се приближаваше до етажерките, за да разгледа книгите. — Живее като роб. За него това е подобрение в сравнение с онова, на което е бил свикнал. — Тя срещна погледа на Джес. — Познаваш ли го?

— Да. И си права. — Джес беше принуден да се наведе, за да избегне вентилатора на тавана, докато обикаляше стаята. Спомни си, че Зарек бе поне с два сантиметра по-висок от него. — По дяволите — каза, докато завърташе перката на вентилатора с пръст, спомнил си нещо, което Зарек му беше казал веднъж.

— Какво? — попита Бьорн.

Джес погледна към ловеца от Аляска, който разглеждаше килерчето на Зарек, където имаше само няколко консерви с храна и цял куп неотворени бутилки водка.

— Колко горещо става тук през лятото?

Бьорн сви рамене.

— В разгара на лятото може да стигне и над трийсет градуса. Защо?

Джес отново изруга.

— Спомням си как веднъж попитах Зарек как я кара. Той отговори: „Пека се.“ — Джес кимна към малкия вентилатор на тавана. — Чак сега разбирам какво е имал предвид. Можеш ли да си представиш да си хванат натясно в място като това посред лятото, без прозорци и климатик?

Сайра подсвирна.

— При това слънцето изобщо не залязва. Късмет имаме, ако успеем да излезем и за десет минути на ден.

— Ами тоалетната? — попита Алън.

Сайра посочи нощното гърне в единия ъгъл.

— От колко време е тук? — попита тя Джес. — Осем-деветстотин години?

Джес кимна и Сайра отново подсвирна.

— Нищо чудно, че е полудял.

Алън издаде насмешлив звук.

— С парите, които му плащат, идиотът можеше да си построи имение.

— Не — каза Джес. — Той не е такъв. Вярвай ми, когато си свикнал на нищо, не очакваш нищо.

Сайра отиде до единия ъгъл, където се издигаше същинска планина от дървени фигурки.

— Какво е това?

Джес се намръщи, дал си изведнъж сметка, че всеки сантиметър от стените на колибата е покрит със сложна дърворезба, същата като върху фигурките.

Внезапно си припомни дървените скулптури, които беше видял в магазина.

Ледените скулптури в града.

Горкият Зарек трябва здравата да е изкуквал от досада през месеците, когато е бил затворен в тази сбутана барака. По дяволите, та вкъщи Джес имаше по-голям гараж от това място.

— Бих казал, че това е опитът на Зарек да запази поне частица от здравия си разум, докато е затворен тук.

Бьорн вдигна една боядисана фигурка, която изобразяваше бяла мечка с малките и.

— Невероятни са.

Сайра кимна.

— Никога не съм виждала нещо такова. Почти ми се струва нередно да убием някого, който в продължение на векове е бил принуден да живее по този начин.

Алън изсумтя.

— На мен пък не ми се вижда особено редно, че изобщо са го оставили да живее, след като е избил всички в селото, което е трябвало да защитава.

Ото му хвърли странен поглед. Ако не знаеше, че не може да е така, Джес би си помислил, че скуайърът не е толкова сигурен дали Зарек наистина трябва да бъде убит.

Погледите им се срещнаха.

Не, нямаше никакво съмнение. Всъщност изведнъж го обзе подозрение, че Ото е бил изпратен тук по друга причина… също като него.

— Е, момчета, беше ми забавно — каза Бьорн. — Но силите ми отслабват заради Джес и Сайра, а все още не сме разрешили дребния проблем с деймонското преселение. Някой да има представа защо биха го сторили?

Те до един погледнаха към Сайра, която беше най-възрастна.

— Какво? — попита тя.

— Някога да си виждала или чувала нещо подобно?

Тя поклати глава.

— Чувала съм за това, деймони да се съюзяват. Преди векове, преди вие да сте били родени, имаше деймони воини. Ала никой не е виждал някой Спати поне от едно хилядолетие насам. Така че нищо не разбирам. Жалко, че не можем да се свържем с Ахерон. Може би той ще има повече информация.

Бьорн се насочи към вратата.

Джес беше последен и преди да излезе, отново огледа колибата. По дяволите, наистина му беше мъчно за приятеля му и за живота, който му беше отреден.

Не можеше да си представи какво е да си забутан насред горите, сам, при температури, които варираха от минус четирийсет до над трийсет градуса.

Нищо чудно, че на Аш му беше толкова жал за Зарек.

Шестима от скуайърите отидоха при джиповете и извадиха туби с бензин.

— Какво правите? — попита Джес подозрително.

— Ще му изгорим свърталището — отвърна един червенокос скуайър. — Когато ловуваш…

— Как ли пък не! — Джес изтръгна тубата от ръката му и я метна към гората. — Той няма нищо друго на този свят. Няма да ви позволя да го направите.

Алън се озъби насреща му.

— Той преби онази жена.

Джес присви очи.

— Все още не сте ми го доказали.

Алън извъртя очи, сякаш не разбираше как Джес може да защитава приятеля си.

— Ако Зарек не го е направил, тогава кой е бил?

— Аз.