Шерилин Кениън
Танц с дявола (3)

2

Зарек се събуди в плен на неописуема болка, което, с оглед на миналото му като роб и момче за бой, беше трудно за вярване. Особено при положение че като човек болката беше единствената константа в живота му.

С туптяща глава, той се обърна, очаквайки да усети студения сняг и земята под себе си, ала вместо това се изуми колко му беше топло.

Мъртъв съм, помисли си сухо.

Дори и в сънищата си никога не се бе чувствал толкова стоплен.

И все пак, когато повдигна клепачи и видя огън, накладен в камина, и планина от одеяла, метнати върху него, си даде сметка, че е съвсем жив и лежи в нечия чужда спалня.

Огледа се из стаята, която беше издържана в земни тонове — бледорозово, бежово, кафяво и тъмнозелено. Стените на дървената хижа принадлежаха на някой, който искаше излъчването на селска къщурка, но едновременно с това разполагаше с достатъчно пари, за да си построи нещо уютно и топло, а не студено и ветровито.

Леглото му беше скъпо желязно копие на големите легла от края на деветнайсети век. Върху неголямото нощно шкафче вляво имаше старовремска кана и купа за миене на ръце.

Който и да притежаваше това място, беше тъпкан с пари.

Зарек ненавиждаше богатите.

— Саша?

Зарек се смръщи при звука на нежния мелодичен глас. Женски глас. Тя се намираше някъде надолу по коридора, в друга стая, ала той не бе в състояние да определи точно къде заради болката в черепа си.

Чу кучешко скимтене.

— О, престани — сгълча го нежно жената. — Не съм наранила чувствата ти наистина, нали?

Зарек се смръщи още повече, опитвайки се да си изясни какво се бе случило с него. Джес и останалите го преследваха, а после той падна пред една къща.

Някой от къщата трябва да го беше намерил и прибрал вътре, само че защо, който и да било би се хабил, той не можеше да си представи.

Не че имаше някакво значение.

Джес и Танатос го търсеха, а едва ли беше нужно да си ядрен физик, за да се досетиш за местонахождението му, особено с всичката кръв, която беше изгубил, докато тичаше. Несъмнено беше оставил диря, която водеше право до вратата на тази хижа.

Което означаваше, че трябва да се изнесе оттук начаса. Джес нямаше да навреди на онези, които му бяха помогнали, но Зарек нямаше представа на какво е способен Танатос.

Мислите му се върнаха към едно подпалено село. Към ужасяващата гледка на мъртви хора по земята…

Зарек потръпна при спомена, чудейки се защо го спохождаше точно сега.

Беше напомняне на какво е способен той, реши след малко. Както и защо трябва да се махне оттук. Не искаше да навреди на някой, който бе проявил добрина към него.

Не отново.

Насилвайки се да забрави за болката на тялото си, той се надигна бавно.

Начаса кучето се втурна в стаята му.

Само дето изобщо не беше куче, даде си сметка Зарек, когато то спря до леглото му и изръмжа. А едър, бял вълк. Който очевидно го ненавиждаше.

— Махай се, Скуби Ду — сопна се той. — Правил съм си ботуши и от по-големи и по-гадни вълци от теб.

Вълкът оголи зъби, сякаш бе разбрал думите му и го предизвикваше да ги докаже.

— Саша?

Зарек замръзна, когато жената се появи на прага.

Дяволите да го вземат…

Тя беше невероятна. Дългата й руса коса имаше цвят на мед и падаше на меки вълни около слабичките и рамене. Кожата й беше бледа, с розови бузи и устни, които очевидно бяха добре защитавани от суровия климат на Аляска. Беше висока близо метър и осемдесет и носеше бял плетен пуловер и дънки.

Очите й бяха много светлосини. Толкова светли, че на пръв поглед изглеждаха почти безцветни. А когато тя влезе в стаята, протегнала ръце напред, докато се движеше бавно и методично, опитвайки се да открие вълка, Зарек си даде сметка, че е напълно сляпа.

Вълкът излая два пъти към него, след което се обърна и отиде при стопанката си.

— Ето те — прошепна тя и коленичи, за да го погали. — Не бива да лаеш, Саша. Ще събудиш госта ни.

— Аз съм буден и съм сигурен, че той лае именно заради това.

Жената обърна глава към него, сякаш се опитваше да го види.

— Съжалявам. Не ни идват много гости и Саша има склонността да е малко недружелюбен.

— О, определено го разбирам.

Тя се приближи до леглото, все така протегнала ръка.

— Как се чувстваш? — попита, докосвайки го по рамото, когато го откри.

Зарек потръпна при допира на топлата и ръка до плътта му. Беше нежен. Изпепеляващ. И накара една непозната част от него да изтръпне от болка. Ала най-лошото бе, че накара слабините му да се втвърдят. Ужасно.

Открай време не понасяше да го докосват.

— Бих предпочел да не го правиш.

— Да не правя какво? — попита тя.

— Да ме докосваш.

Тя се отдръпна бавно и примига, по-скоро като по навик, отколкото рефлекс.

— Виждам чрез допир — каза тихо. — Не те ли докосвам, ще бъда напълно сляпа.

— Е, всички си имаме проблеми.

Зарек се измести в другия край на леглото и се изправи на крака. Не носеше нищо, освен кожените си панталони и няколко превръзки. Тя трябва да го беше съблякла, за да се погрижи за раните му. От тази мисъл се почувства ужасно странно — досега никой не си беше правил труда да се погрижи за него, когато бе ранен.

Защо й беше на нея да го прави?

Дори Ахерон и Ник го бяха оставили да се оправя сам, след като го раниха в Ню Орлиънс. Най-многото, което бяха сторили, бе да му предложат да го откарат вкъщи, за да може да се излекува в самота.

Разбира се, може би щяха да му предложат повече, ако той не се бе държал така враждебно с тях. Ала враждебността бе това, което му се удаваше най-добре.

Откри дрехите си, сгънати върху един люлеещ се стол до прозореца, и въпреки болезнените протести на мускулите си започна да се облича. Благодарение на силите си на Нощен ловец до голяма степен беше успял да се излекува, докато спеше, ала състоянието му не беше толкова добро, колкото би било, ако Ловците на сънища му бяха помогнали. Те често идваха при ранените Нощни ловци, когато те заспяха, но не и при Зарек.

Той ги плашеше така, както плашеше и всички останали.

Ето защо се бе научил да се справя с болката сам. Не че имаше нещо против. Не обичаше край него да има хора, безсмъртни или не. Животът беше по-хубав, когато бе сам.

Направи гримаса, когато видя дупката на гърба на тениската си, там, където го беше улучил изстрелът от пушка.

О, да, животът определено беше по-хубав, когато си сам. За разлика от своя „приятел“, той не можеше да се простреля в гърба, дори да искаше.

— Стана ли? — попита непознатата жена изненадано. — Обличаш ли се?

— Не — подразнено отвърна той. — Пикая на килима ти. Какво си мислиш, че правя?

— Аз съм сляпа. Така че за мен спокойно можеш да правиш точно това върху килима ми, който, между другото, е много хубав, така че се надявам да се шегуваш.

За своя изненада, Зарек усети, че отговорът й го развесели за миг. Умът и беше остър и бърз. Това му харесваше.

Само че нямаше време за губене.

— Виж, не знам как си успяла да ме вкараш тук, но го оценявам. Само че трябва да си вървя. Вярвай ми, страшно ще съжаляваш, ако не го сторя.

При враждебните му думи тя се оттласна от леглото и едва тогава Зарек си даде сметка, че ги е изръмжал.

— Навън бушува снежна буря. — Гласът й вече не бе така дружелюбен както допреди малко. — За известно време никой няма да може да отиде където и да било.

Зарек не й повярва, докато не разтвори завесите на прозореца. Снегът се сипеше толкова бързо и гъсто, че приличаше на плътна бяла стена.

Той изруга под носа си. А после, малко по-високо, попита:

— От колко време е така?

— Няколко часа.

Зарек изскърца със зъби, давайки си сметка, че е хванат тук като в капан.

Заедно с нея.

Това изобщо не беше добре. Но поне щеше да попречи на другите да го открият. С малко повече късмет, снегът щеше да заличи следите му, а той със сигурност знаеше, че Джес ненавижда студа.

Що се отнасяше до Танатос, като се имаха предвид името, езикът и външният му вид, той също трябва да беше древен средиземноморец, така че Зарек все още имаше предимство. Още преди векове се беше научил как да се придвижва бързо през снега и кои опасности да избягва.

Кой да си помисли, че деветстотинте години, прекарани в Аляска, един ден ще му бъдат от полза?

— Как можеш да си на крака и да се движиш?

Въпросът й го сепна.

— Моля?

— Беше жестоко ранен, когато те доведох тук преди няколко дни. Как така сега си в състояние да се движиш?

— Преди няколко дни? — повтори Зарек, поразен от думите и. Прокара ръка по лицето си и напипа брада. Мамка му. Наистина бяха минали дни. — Колко?

— Почти пет.

Сърцето му заби силно. Беше останал в тази къща в продължение на четири дни и никой не го беше открил? Как бе възможно?

Той се намръщи. Нещо тук не беше наред.

— Стори ми се, че напипвам огнестрелна рана на гърба ти.

Без да обръща внимание на дупката в тениската си, Зарек я навлече през глава. Сигурен бе, че именно Джес го беше прострелял. Ловджийските пушки открай време бяха любимото оръжие на каубоя. Единствената му утеха бе мисълта, че Джес го боли толкова, колкото и него. Стига Артемида да не беше вдигнала забраната си. В такъв случай копелето щеше да изпитва единствено задоволство.

— Не беше огнестрелна рана — излъга той. — Паднах.

— Извинявай, но трябва да паднеш от Еверест, за да получиш такива рани.

— Е, следващия път няма да забравя да си взема пособията за катерене.

Тя се намръщи насреща му.

— Подиграваш ли ми се?

— Не — искрено отговори Зарек. — Просто не ми се говори за случилото се.

Астрид кимна, опитвайки се да прозре още за гневния мъж, който очевидно не беше способен да разговаря, без да й ръмжи.

Беше на крачка от смъртта, когато Саша го откри. Никой не би трябвало да бъде пребит така жестоко, прострелян и оставен да умре.

Какво си мислеха скуайърите?

Астрид беше изумена, че провинилият се Нощен ловец изобщо се държи на крака дори след четири дена на легло.

Подобно отношение беше безчовечно и не подхождаше на онези, които се бяха заклели да бранят хората. Ако някой човек бе открил Зарек, истината за него щеше да стане още по-явна и те щяха да научат за безсмъртието му.

Нещо, за което Астрид определено възнамеряваше да докладва на Ахерон.

Ала това щеше да почака. Засега важното беше, че Зарек е на крака. Безсмъртният му живот или гибелта му бяха изцяло в нейните ръце и тя възнамеряваше да го изпита докрай, за да види какъв е в действителност. Дали му беше останало някакво състрадание, или беше също така празен като нея?

Нейната задача беше да бъде въплъщението на всички неща, които довеждаха Зарек до гняв. Щеше да го тласне до ръба на търпението и отвъд него, за да види какво ще направи.

Ако съумееше да се сдържи с нея, тя щеше да отсъди, че е безопасен и е с разума си. Ако избухнеше и опиташе да я нарани по какъвто и да било начин, Астрид щеше да отсъди, че е виновен, и той щеше да умре.

Така че, нека изпитанията да започнат…

Астрид си припомни малкото, което знаеше за него. Зарек не обичаше да говори с хора. Не харесваше богатите. И най-много от всичко ненавиждаше да го докосват или да му заповядват.

Така че тя реши да опита с първия дразнител — празни приказки.

— Какъв цвят има косата ти? — попита го.

Този привидно безобиден въпрос накара спомените и да се върнат към усещането на кичурите му под ръцете и, докато отмиваше кръвта от тях.

Косата му беше мека и гладка. Плъзгаше се чувствено между пръстите и, милваше ги. От допира Астрид бе разбрала, че не е нито твърде къса, нито твърде дълга — вероятно му стигаше до раменете.

— Моля? — Звучеше изненадан от въпроса й и за първи път не изръмжа думите насреща и.

Имаше красив глас. Плътен и нисък. Със звънлив гръцки акцент и всеки път, когато той проговореше, Астрид усещаше как през нея пробягва странна тръпка. Никога досега не бе чувала глас, така пропит с мъжественост.

— Косата ти — повтори тя. — Чудех се каква е на цвят.

— Какво те интересува? — войнствено попита той.

Астрид сви рамене.

— Просто съм любопитна. Много време прекарвам сама и макар че вече не си спомням как точно изглеждат цветовете, се опитвам да си ги представям. Сестра ми Клои веднъж ми подари книга, в която пишеше, че всеки цвят има своя текстура и усещане. Червеното например било горещо и неравно.

Зарек се намръщи насреща и. Ама че странен разговор. Но разбира се, той беше прекарал в самота достатъчно дълго време, за да разбира нуждата да говориш за каквото и да било с всеки, задържал се наблизо достатъчно дълго.

— Черен.

— Точно както си мислех.

— Така ли? — попита той, преди да успее да се спре.

Тя кимна и като заобиколи леглото, отиде твърде близо до него. Толкова, че телата им почти се допираха. Зарек почувства странен порив да я докосне. Да усети дали кожата й е толкова мека, колкото изглежда.

Господи, толкова беше красива.

Тялото й беше гъвкаво и високо, гърдите й бяха точно толкова големи, че да паснат съвършено в шепа. Много време беше минало, откакто за последен път беше чукал жена. Цяла вечност, откакто бе стоял толкова близо до една, без да опита кръвта й.

Би могъл да се закълне, че е в състояние да вкуси нейната. Да почувства ритъма на сърцето и до устните си, докато пие от нея, а емоциите й да преливат в него, изпълвайки го с нещо различно от безчувственост и болка.

Въпреки че пиенето на човешка кръв беше забранено, то бе единственото, което някога му бе доставяло удоволствие. Единственото, което погребваше болката в него и му позволяваше да познае надежда и мечти.

Единственото, което го караше да се почувства човек.

А той искаше да се чувства човек.

Искаше да почувства нея.

— Косата ти беше хладка и копринена — меко каза тя. — Като среднощно кадифе.

От думите й пенисът му начаса се стегна от копнеж и желание.

Хладка и копринена.

Това извика в съзнанието му представата как краката й се плъзват по неговите. Представата за усещането от нежната женствена кожа на дупето й бедрата й. За допира им до краката му, докато потъваше мощно в нея.

Дишането му изведнъж се накъса, когато си представи какво би било да освободи дългите и крака от тесните избелели дънки и да ги разтвори широко. Да прокара ръка през късите и къдрави косъмчета и да я докосне интимно, милвайки я, така че сладките и сокове да окъпят пръстите му, докато тя шепне в ухото му и се отърква в него.

Какво би било да я положи върху леглото и да потъне дълбоко във влажната й топлина, докато и двамата не стигнеха върха.

Да почувства устата и върху тялото си.

Ръцете й, които го стискат.

Тя посегна да го докосне.

Хванат в плен от силата на фантазията си, Зарек не бе в състояние да помръдне, докато тя слагаше ръка на рамото му. Миризмата на жена, дим и рози проникна в него и той бе завладян от неудържима нужда да се наведе, да зарови лице в кадифената и кожа и да вдъхне сладостното и ухание. Да впие зъби в меката и нежна шия и да вкуси жизнената сила в нея. Несъзнателно, устните му се разтвориха, оголвайки кучешките му зъби. Копнежът му за нея беше почти съкрушаващ.

Ала дори той бледнееше пред желанието да докосне тялото й.

— По-висок си, отколкото мислех. — Тя проследи извивката на бицепса му. Тръпки полазиха по Зарек и той се втвърди още повече.

Желаеше я. Ужасно силно.

Ухапи я…

Вълкът изръмжа.

Без да му обръща внимание, Зарек продължи да се взира в нея.

Всичките му връзки с жени бяха кратки и набързо. Нито веднъж не бе позволил жена да е с лице към него или да го докосва, докато правят секс. Винаги ги беше имал на четири крака, отзад, яростно и бързо като животно. Никога не бе искал да прекара с тях и минута повече, отколкото му беше необходимо, за да задоволи потребностите на тялото си.

Ала ето че сега с лекота си представяше как взема тази непозната жена в прегръдките си и я чука, лице в лице с нея. Как усеща дъха и върху кожата си, докато я обладава, бавно и мощно, през цялата нощ, и пие от нея.

Не каза нищо, когато ръката й се спусна надолу по неговата, макар да недоумяваше защо не я отблъсква от себе си. Незнайно как, тя го държеше неподвижен със своето докосване.

Натежалите му слабини горяха от мъчително желание. Ако не беше уверен, че не е така, би могъл да си помисли, че тя го възбужда нарочно.

Ала в допира й имаше невинност, която говореше, че тя просто иска да го „види“. В което нямаше нищо сексуално.

Поне не от нейна страна.

Зарек се отдръпна, така че между тях остана повече от метър разстояние.

Трябваше да го направи. Още една минута и тя щеше да се озове върху леглото гола, изложена напълно на неговата милост.

Не че той имаше милост за когото и да било.

Тя отпусна ръка и остана неподвижна, сякаш очакваше Зарек да я докосне. Но той не го стори. Едно докосване и щеше да се превърне в животното, за което го смятаха всички.

— Как се казваш? — Въпросът му се изплъзна, преди да успее да го спре.

Тя го дари с дружелюбна усмивка, която накара слабините му да се свият.

— Астрид. А ти?

— Зарек.

Усмивката и стана по-широка.

— Наистина си грък. Така и предположих заради акцента ти.

Вълкът й се приближи и като седна до нея, впи поглед в Зарек, оголил заплашително зъби.

— Мога ли да направя нещо за теб, Зарек?

Да. Да се пъхнеш гола в леглото и да ме оставиш да те имам до зори.

Зарек преглътна мъчително при тази мисъл, а слабините му се свиха още по-силно от звука на името му, излязло от нейните устни. Не би могъл да бъде по-корав, ако тя го държеше в ръката си и го милваше.

Устата й…

Какво правеше, за бога! Та той трябваше да бяга, за да спаси живота си, а ето че мислеше само за секс!

Държеше се като истински идиот.

— Не, благодаря — отвърна. — Нямам нужда от нищо.

Стомахът му изкъркори, опровергавайки думите му.

— Звучиш ми, като да си гладен.

Направо умираше от глад, ако трябваше да бъде откровен, само че точно в този миг много повече копнееше да вкуси нея, отколкото да сложи храна в устата си.

— Ами да, май че съм.

— Ела — каза тя, протягайки му ръка. — Може и да съм сляпа, но умея да готвя. Уверявам те, че освен ако Саша не е разместил нещата в кухнята, не съм отровила яхнията си.

Зарек не пое ръката й.

Тя преглътна, сякаш бе нервна или смутена, а после отпусна ръка и пое към вратата.

Саша отново изръмжа и Зарек изръмжа в отговор, тропвайки с крак на дразнещото псе, което изглеждаше така, сякаш иска да отхапе парче от него.

Астрид поспря на прага и той видя, че го гледа — нефокусирано, ала укоризнено.

— Да не се държиш гадно със Саша?

— Не. Просто отвръщам на поздрава му. — Ушите на вълка все още бяха присвити назад, докато изскачаше от стаята. — Рин Тин Тин^[1] май не ме харесва особено.

Астрид сви рамене.

— Той никого не харесва особено. Понякога дори и мен.

След това се обърна и пое по коридора, следвана от Зарек. У този мъж имаше нещо застрашително. Смъртоносно. И не беше само заради силата, която бе усетила в ръката му, когато го докосна.

От него се излъчваше някакъв свръхестествен мрак, който като че ли предупреждаваше всички, дори слепите, да стоят настрани от него. Навярно именно на това беше реагирал и Саша. Крайно смущаващо.

Дори плашещо.

Може би Артемида беше права. Може би трябваше да го намери за виновен и да си отиде у дома…

Но той не я беше нападнал. Поне засега.

Астрид го заведе до кухненския плот, където имаше три бар стола. Сестрите й ги бяха сложили там по-рано, когато се бяха отбили да я видят и да я предупредят колко опасна е новата й задача. Те и трите изобщо не се радваха, че бе приела да съди Зарек, но в крайна сметка нямаха друг избор, освен да я оставят да си свърши работата.

Колкото и да им беше неприятно, имаше неща, над които дори мойрите нямаха власт.

Свободната воля беше едно от тях.

— Обичаш ли телешка яхния? — попита тя Зарек.

— Не съм придирчив. Благодарен съм, че мога да хапна нещо топло, което не се е налагало да си приготвя сам.

Горчивината в гласа му не убягна на Астрид.

— Често ли го правиш?

Той не отговори.

Астрид отиде пипнешком до печката и посегна към тенджерата. Зарек в миг се озова до нея, сграбчи ръката й и я дръпна назад. Беше се придвижил толкова светкавично и безшумно, че тя ахна стреснато.

Бързината и силата му я накараха да се замисли. Ако поискаше, този мъж можеше наистина да я нарани, а като се имаше предвид какво му е подготвила, това беше ужасно отрезвяваща мисъл.

— Нека аз го направя — остро каза той.

Астрид преглътна при непредизвикания с нищо гняв в гласа му.

— Не съм безпомощна. Непрекъснато го правя.

Той я пусна.

— Много добре. Изгори си ръката тогава. Изобщо не ме е грижа.

Той се отдръпна от нея.

— Саша? — повика Астрид.

Вълкът се приближи до нея и се облегна на крака й, за да й покаже къде е. Астрид коленичи, улови главата му в ръце и затвори очи. След това свърза ума си с този на животното и ето че можеше да използва очите му като свои. Видя как Зарек се връща до кухненския плот и трябваше да положи усилие да не ахне.

Боейки се, че външният му вид може да повлияе на мнението й за характера му, преди да е имала възможност да общува с него, досега тя не бе използвала Саша, за да го види.

В този миг си даде сметка колко правилно бе постъпила.

Зарек беше невероятно красив. Гладката му черна коса стигаше точно под широките му рамене. Черното поло, което носеше, прилепваше плътно по тялото му и очертаваше добре оформените мускули. Лицето му беше слабо и сякаш изваяно, и дори покрито с няколкодневна брада, беше като етюд върху съвършените мъжки пропорции. И все пак той не беше хубав, а мрачно красив. Щеше да има почти зловещ вид, ако не бяха дългите му черни мигли и плътните устни, които смекчаваха чертите му.

А после той се настани на един от столовете, поднасяйки на Астрид гледката на прекрасно оформено дупе, облечено в кожен панталон.

Този мъж беше истински бог!

Ала онова, което я порази най-силно, когато той седна и се загледа в кухненския плот, беше дълбоката тъга в очите му с цвят на среднощно небе. Измъчената сянка, която тегнеше в тях.

Изглеждаше уморен. Изгубен.

И най-вече — ужасно самотен.

Астрид потупа Саша по главата и го прегърна, сякаш не се бе случило нищо необикновено. Надяваше се Зарек да не разбере какво беше сторила.

Сестрите й я бяха предупредили, че точно този Нощен ловец притежавал изключителни умения, като телекинеза, и невероятно остър слух, но никоя от тях не знаеше дали той би могъл да прозре нейните ограничени сили.

Можеше само да е благодарна, че не е надарен с телепатия. Това би направило задачата и неимоверно по-сложна.

Изправи се, извади една купа от шкафа и много внимателно я напълни с яхния. След това я отнесе до кухненския плот, недалече от мястото, където беше Зарек.

Той посегна и я пое от ръцете й.

— Сама ли живееш?

— Само аз и Саша сме.

Зачуди се защо ли я беше попитал.

Сестра й Клои я беше предупредила, че Зарек би могъл да стане агресивен и при най-малката провокация. Че се било случвало да се нахвърли на Ахерон и всеки друг, доближил се до него.

Мълвата сред Нощните ловци говореше, че бил изпратен в изгнание в Аляска, задето бил унищожил селото, за което отговарял. Никой не знаеше защо. Знаеха само, че една нощ полудял и избил всички там, а след това сринал домовете им със земята.

Сестрите й бяха отказали да й разкажат повече за онази нощ, за да не повлияят на гледната и точка.

Заради престъплението му Артемида го беше прокудила в замръзналата пустош.

Дали Зарек проявяваше просто обикновено любопитство за това, как живее тя, или зад въпроса му се криеше по-злокобна причина?

— Искаш ли нещо за пиене? — попита го тя.

— Защо не.

— Какво предпочиташ?

— Няма значение.

Астрид поклати глава.

— Не си от придирчивите, а?

Чу го как се прокашля.

— Не.

— Не ми харесва как те гледа.

Астрид повдигна вежди, когато сърдитите думи на Саша отекнаха в главата й.

— Не ти харесва как ме гледа който и да било мъж.

Вълкът изсумтя.

— Въпреки това. Не сваля очи от теб, Астрид. И сега те гледа. Главата му е наведена, но докато се взира в теб, в очите му има похот. Сякаш вече е в състояние да те усети под себе си. Нямам доверие на този поглед. Прекалено е настойчив. Може ли да го ухапя?

Незнайно защо, от мисълта, че Зарек я гледа, и стана горещо и едновременно с това я полазиха тръпки.

— Не, Саша. Дръж се добре.

— Не искам да се държа добре, Астрид. Всички инстинкти, които притежавам, ми казват да го ухапя. Ако имаш каквото и да било уважение към животинските ми умения, остави ме да го довърша още сега и да спестя и на двама ни още десет дни в това студено място.

Астрид поклати глава.

— Ти току-що го срещна, Саша. Ами ако Лера те беше сметнала за виновен, когато те срещна за първи път преди всички тези векове?

— Значи, отново вярваш, че съществува доброта?

Астрид се замисли. Не, не беше това. По всяка вероятност Зарек заслужаваше да умре, особено ако бяха верни дори половината от нещата, които беше чула.

И все пак думите на Ахерон не излизаха от ума и.

— Дължа на Ахерон повече от десетина минути от времето си.

Саша отново изсумтя презрително.

Астрид напълни чаша с топъл чай и я занесе на Зарек.

— Чай от розмарин, ако нямаш нищо против.

— Все едно.

Докато Зарек поемаше чашата, тя усети топлината на пръстите му.

Мощна вълна премина през нея. Тя почувства изненадата му. Горещото му желание. Незадоволения глад.

И това наистина я уплаши. Пред нея стоеше мъж, способен на всичко.

Би могъл да стори с нея каквото си поиска…

Тя трябваше да отвлече вниманието му.

Както и своето.

— Е, какво в действителност се случи с теб? — попита го, чудейки се дали той ще наруши кодекса за мълчанието и ще и каже, че останалите го търсят.

— Нищо.

— Е, надявам се никога да не се натъкна на Нищо, след като е способно да ми направи дупка в гърба.

Чу го как вдигна чашата с чай, но не каза нищо.

— Трябва повече да внимаваш — продължи тя.

— Вярвай ми, не съм аз този, който трябва да внимава. — Гласът, с който изрече тези думи, беше опасен и допълнително подчертаваше колко е смъртоносен.

— Заплашваш ли ме? — попита тя.

И този път Зарек не каза нищо. Беше същинска стена от мълчание.

Така че Астрид продължи да го притиска.

— Има ли някой, на когото да се обадим, за да го успокоим, че си добре?

— Не — отвърна той глухо.

Астрид кимна — Зарек никога не бе имал свой скуайър. Изобщо не можеше да си представи какво е да бъдеш изпратен в изгнание като него. По онова време мястото е било почти ненаселено. Със суров климат. Негостоприемно. Мрачно.

Самата тя беше тук едва от няколко дни и пак и бе отнело известно усилие да се приспособи. А поне тя имаше майка си, сестрите си и Саша, които да й помогнат да свикне.

Зарек не бе имал никого.

Докато на останалите Нощни ловци беше разрешено да имат другари и слуги, Зарек бе принуден да понася съществуването си в пълна самота. Колко ли бе страдал през вековете, как ли се бе борил с безкрайните дни, знаейки, че от мъките му няма избавление.

Нищо чудно, че беше луд.

И все пак това не извиняваше държанието му. Както и беше казал по-рано, всеки си имаше проблеми.

Зарек довърши яхнията, след което отнесе съдовете в мивката. Без да се замисли, ги изми и ги сложи настрани.

— Нямаше нужда да го правиш. Аз щях да ги измия.

Той избърса ръце в кърпата за съдове, която Астрид бе сложила на плота.

— Навик.

— Значи, и ти живееш сам?

— Да.

Тя отново се приближи до него, навлизайки в личното му пространство, и Зарек усети, че се разкъсва между желанието да бъде до нея и това, да изругае заради близостта й.

В крайна сметка реши да се отдръпне.

— Виж, имаш ли нещо против да стоиш настрани от мен?

— Смущава ли те, когато съм близо до теб?

Повече, отколкото тя можеше да си представи. Когато беше близо до него, му беше лесно да забрави какво е. Да се преструва, че е човешко същество, че би могъл да е нормален.

Ала това не беше той.

Никога не бе бил.

— Да — отвърна с нисък заплашителен тон. — Не обичам никой да застава твърде близо до мен.

— Защо?

— Не ти влиза в шибаната работа — сопна се той. — Просто не обичам да ме докосват или да стоят прекалено близо до мен. Така че ме остави на мира, преди да си пострадала.

Вълкът отново изръмжа насреща му, този път — по-свирепо от преди.

— Ти, паленце — изръмжа Зарек на вълка, — също ме остави на мира. Още едно ръмжене и се кълна, че ще те скопя с лъжица.

— Саша, ела тук.

Вълкът начаса се подчини.

— Съжалявам, че толкова ти дотягаме — каза тя. — Но тъй като по всичко личи, че за известно време сме принудени да живеем заедно, би могъл да се опиташ да бъдеш малко по-дружелюбен. Или поне що-годе любезен.

Вероятно имаше право. Ала проблемът бе, че Зарек не умееше да бъде любезен, още по-малко пък — дружелюбен. Никой никога не бе искал да разговаря с него както през живота му на човек, така и като Нощен ловец.

Дори когато се беше регистрирал в сайта на Нощните ловци, за да си чати с други като него, останалите, по-стари Ловци, бяха направили същинска драма и му се бяха нахвърлили.

Той беше изгнаник. Правилата на заточението му изискваха никой от тях да не разговаря с него. Бяха му забранили да участва в който и да било форум, чат, забранени му бяха дори лични съобщения.

По чиста случайност се бе натъкнал на Джес, който беше в една от геймърските стаи, и чакаше появата на противника си в Myst^[2]. Прекалено млад като Нощен ловец, за да знае, че не бива да говори със Зарек, Джес го беше поздравил като приятел.

Новото, непознато на Зарек усещане го беше направило уязвим и ето че той вече разговаряше с каубоя. Преди да разбере какво се случва, двамата незнайно как бяха станали приятели.

И какво му беше донесло това?

Нищо, освен дупка от куршум в гърба.

Забрави за това. Не му трябваше да говори с никого. От нищо не се нуждаеше. А последното, което искаше, бе да е общителен с някаква си човешка жена, която щеше да повика ченгетата, ако разбереше кой и какво представлява той.

— Виж, принцесо, това не е някакво светско посещение. В мига, в който бурята поотслабне, се махам оттук. Така че просто ме остави на мира през следващите няколко часа и се преструвай, че не съм тук.

Астрид реши да се отдръпне за известно време и да го остави да посвикне с нея.

Зарек изобщо не подозираше, че ще му се наложи да остане тук доста повече от няколко часа. Бурята нямаше да утихне, докато Астрид не пожелаеше.

Засега щеше да му даде възможност да се посъвземе и поразмисли, но все още оставаха изпитания, които той трябваше да премине. Изпитания, в които тя щеше да е непреклонна.

Но това щеше да почака. Сега той все още беше ранен и предаден.

— Добре — отвърна Астрид. — Ще бъда в стаята си, ако ти потрябвам.

Саша обаче остави в кухнята, за да го държи под око.

— Не искам да го наблюдавам — сопна се вълкът.

— Саша, прави каквото ти казвам.

— Ами ако направи нещо гадно?

— Саша!

Вълкът изръмжа.

— Е, добре. Но може ли поне да си отхапя едно малко парченце? Просто за да му вдъхна малко респект, та да знае с кого си има работа?

— Не.

— Защо?

При тези думи Астрид, която тъкмо влизаше в стаята си, поспря.

— Защото нещо ми говори, че ако го нападнеш, ти ще бъдеш този, който ще научи с кого си има работа.

— Да бе.

— Саша! Моля те.

— Добре де, държа го под око. Обаче ако направи нещо гнусно, се изнасям оттук.

Астрид въздъхна — Саша беше непоправим! След това се отпусна на леглото, за да опита да си почине малко преди следващия сблъсък между нейната воля и тази на Зарек.

Пое си дълбоко дъх и като затвори очи, отново се свърза със Саша, за да провери какво прави Зарек. Видя го да стои до предния прозорец и да съзерцава снега. Видя оръфаната дупка на гърба на тениската му. Видя умората върху лицето му. Изглеждаше обезсърчен, ала в същото време — непоколебим.

В лицето му имаше нещо неостаряващо. Мъдрост, която някак не се връзваше със заплашителния му външен вид.

Какво си ти, Зарек? — зачуди се тя мълчаливо.

Този въпрос неизменно и мрачно водеше след себе си друг. През следващите няколко дни Астрид щеше да научи точно кой и какво бе той. И ако Артемида беше права и той се окажеше аморален и смъртоносен, тя нямаше да се поколебае да остави Саша да го убие.