Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (9)

Глава 8
Сред бинтовете

В кухнята Джейсън изрева:

— Оооох, пари!

— Шшшт! Сега мълчи! — скара му се Джулия. — Или искаш да отида да извикам Нестор?

— Ама, боли ме…

— Стой мирно или ще те боли двойно повече!

— Не е възможно! Оооох!

Рик се подсмихваше, наслаждавайки се на сценката. Джейсън беше седнал на масата в кухнята, а Джулия, права пред него, го дезинфекцираше с памук и кислородна вода. Въпреки вида им, нито една от драскотините не беше дълбока: бяха само охлузвания и леки резки, от този тип рани, върху които кислородната вода пари много повече.

Джейсън стисна зъби, за да не извика отново, и се насили да попита Рик:

— Раз… разбра ли онова нещо какво е?

На масата до тях стоеше мистериозният предмет, намерен в скалата.

— Готово! — възкликна Джулия, а гърдите на брат й бяха гладки и проблясваха от дезинфектанта. — Трябва да почакаш малко да позасъхне, преди да…

Не успя да довърши изречението си, защото Рик дръпна края на плата, който обвиваше странната вещ, а Джейсън, твърде любопитен, за да изчака дезинфектантът да изсъхне, скочи от масата и набързо си нахлузи една суха тениска.

Тъканта прилепна към раните му като втора кожа и Джулия направи болезнена гримаса, представяйки си момента, в който брат й щеше да трябва да си свали блузата.

— Това са бинтове! — възкликна Рик, продължавайки да ги дърпа. Материята започна бавно да се разкъсва и развива. Беше влажна и прогнила.

Джулия остави памука и се приближи към Рик, който продължаваше внимателно да ги развива.

— Бих казал, че е някаква кутия — предположи Джейсън, когато предметът беше напълно свободен от тъканта.

Беше паралелепипед от тъмно дърво, дълъг около петнайсетина сантиметра, широк седем и дебел три.

— Отваря се… — каза Рик, като натисна горния панел, приплъзвайки го надолу.

— Какво има вътре?

Когато видяха, и тримата се навъсиха.

В кутията имаше около стотина топчета от кал и един миниатюрен, навит на руло пергамент, завързан с малка връвчица. Рик едва я докосна и връвчицата се разпадна между пръстите му.

— Внимавай… — промърмори Джейсън. — Кой знае какво ли е…

— Може да си намерил средновековния еквивалент на кутия бонбони, Джейсън… — каза язвително сестра му.

Рик изключително бавно разстели пергамента върху масата. По него имаше странни рисунки и символи:

Бурята изчезна така внезапно, както и се беше появила. Слънцето срамежливо надникна иззад облаците, осветявайки капките дъжд, останали да висят по клоните и по тревните стъбълца.

Нестор беше в парника с намерението да избере растенията, които да премести на разкопания терен в градината. Подслони се там още щом започна да капе, наслаждавайки се след това на ободряващия шум от капките, които почукваха по полегатите стъкла на оранжерията.

Не се притесни за децата.

„Измокрени в морето, измокрени от дъжда“, беше си помислил. Максималното, което можеха да рискуват, беше една целебна настинка.

Още щом ги видя да се навъртат около парника, разбра, че няма да посмеят да го обезпокоят, докато не си свърши работата. Остави ги в очакване още доста време, преди да реши да изтрие ръцете си в бялата престилка и да излезе.

— Какво ви трябва? — попита ги Нестор. — Счупили ли сте нещо?

Трите деца не бяха свикнали на толкова директно отношение. Джулия сръчка с лакът брат си, сякаш да го убеди, че той пръв трябва да говори.

Джейсън изпелтечи едно:

— Не… но… се питахме дали… всъщност… тъй като от много години вие… тогава… Джулия казваше…

Притеснението му беше толкова явно, че Нестор трябваше да си наложи да не избухне в смях в лицето му.

— Мислиш ли, че в рамките на един ден ще успееш да ми го обясниш… — попита го подигравателно, — или смяташ да го даваш още по-спокойно?

Навъсеността на Нестор не беше плод на зъл характер. Просто беше навъсен и нищо повече, като всеки човек, който не е свикнал да общува с други хора.

Джейсън реши да е прям с него и му подаде нещото, което приличаше на хартиена тръбичка.

— Намерихме това… — каза му той. — И не знаем какво е. Затова си помислихме, че може да попитаме вас.

Нестор отвори навития на руло пергамент толкова, колкото му беше нужно, за да зърне някои от символите по него.

— Къде го намерихте? — попита ги на един дъх, като изведнъж беше станал сериозен.

 

 

Спряха се до парапета, от който тръгваха стълбичките. Джейсън, малко или много, успя да му покаже и обясни къде е намерил кутийката, прескачайки детайлите, свързани с падането, както и факта, че се отърва на косъм да не се разбие върху скалите.

Нестор го изслуша мълчаливо.

Когато момченцето спря да говори, градинарят още дълго остана умислен, сякаш унесен да слуша грохота на вълните и далечните крясъци на гларусите.

Най-накрая дойде на себе си. Върна пергамента на Джейсън и каза, поклащайки глава:

— Не… Не знам какво точно да кажа. Нито какво би могло да е.

— Би ли могло да е някакъв… надпис? — попита го Джейсън. — С йероглифи?

— Това не са йероглифи… — уточни Джулия. — Аз съм виждала йероглифи, те са цветни, а и изображенията им са различни.

— А пък и това е пергамент. Древните египтяни са пишели върху папируси… — отбеляза Рик. — Във всеки случай никой египтянин не може да е идвал чак дотук, в Корнуол.

— А защо? — попита го Джейсън.

— Защото те не са били добри моряци — продължи Рик. — Имали са лодки, направени от преплетени тръстики, способни да се придвижват само по Нил. Никога не са се изправяли срещу вълните на откритото море. Освен това не са познавали руля.

Нестор възнагради момчето с червените коси с поглед, изпълнен с възхищение.

— Значи не е нищо повече от шега… — реши Джулия. — Казах ти, че е кутийка с развалени бонбони.

Джейсън изпуфтя.

— Що за шега е това да скриеш пълна с топчета от кал кутия в някаква скала? А пък и, извинявай… ами това, то какво е?

— Благодарствената бележка — продължи невъзмутимо Джулия, като се престори, че чете йероглифите: — Наистина беше голямо удоволствие да дойдем на вечеря у вас… дрън-дрън-дрън… Мама всеки път пише такива, когато с татко посещават свои приятели.

— Аз обаче ви казвам, че е някакъв вид карта — промърмори Джейсън. — Може би някой стар пират е имал база в Килмор Коув и… и може да е скрил съкровището си някъде наоколо.

— Ох, пак старата песен! — възкликна Джулия. — Преди това беше… а сега пират!

Не каза думата „призрак“ пред Нестор, но Рик и Джейсън веднага я разбраха.

— Старият собственик… — започна градинарят, но след това поклати глава, обърна се внезапно и се отдалечи, развързвайки почти яростно престилката си.

— Старият собственик… какво? — попита го Джейсън, като го последва и застана между него и парника.

— Остави, момче. Не е интересно — отблъсна го любезно с едната си ръка Нестор.

Докоснат по раните, Джейсън изпищя:

— Оооох!

— Какво ти става?

Джейсън стисна зъби.

— Нищо — отговори той.

След това остана да стои пред него, сякаш за да му подскаже: „Довърши това, което започна да казваш“.

Нестор въздъхна, предавайки се пред необикновената решителност на момченцето.

— Не мисля, че би ви заинтересувало, но все пак… старият собственик беше силно увлечен по античните езици. Имаше цял куп книги за изчезнали писмености, за шифри и различни кодове за разгадаване и други, които вече бяха дешифрирани… Може би с помощта на някоя от онези книги ще успеете да преведете написаното върху този пергамент.

Джейсън одобри и каза:

— Благодаря.

— Сега е твой ред да ми споделиш какво ти става. Боли ли те нещо?

— Боли ме, ако някой ме пипне тук, по гърдите.

— И защо?

Джейсън се усмихна:

— Защото целите са в драскотини. Това са раните, които получих, докато коремът ми се дереше в скалите, падайки надолу.

На което Нестор се засмя:

— Забавно ти е да ме вземаш на подбив, нали? — и без да предположи, че Джейсън му беше казал самата истина, се запъти към оранжерията.