Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (6)

Глава 5
Картата

Започнаха да разузнават на първия етаж и да търсят призрака, след това слязоха на приземния етаж. Разположиха базата си в каменната стая, най-старата в къщата, където започнаха да чертаят и обсъждат първата си карта на Вила Арго.

— Има три камини… от които едната е в кухнята, другата тук и третата отвън. Три бани. Две трапезарии. Четири гостни. Пет спални. Една библиотека, една полубиблиотека и един… какво си написала тук, Джулия?

— Кабинет: близката до библиотеката стая с дървеното писалище, онази с изографисания таван.

— И кабинет, както го нарича Джулия… — завърши Джейсън.

— Това стълбището с картините ли е? — попита Рик, посочвайки една точка върху картата.

— Не, това е онова, което води към мазето.

Рик кимна в знак на съгласие. В действителност мазето беше огромна и потънала в прах стая, натъпкана с мебели и предмети, нахвърляни така, че да остане между тях място само за тесен проход. Не го разучаваха внимателно, защото и на тримата им се стори твърде зловещо. Джулия заяви, че ако призракът на стария собственик изобщо е съществувал, той никога не би си позволил да отиде да се скрие там долу. Останалите се съгласиха и се отказаха да го претърсват.

Джейсън пъхна химикалката в устата си и разгърна картата пред себе си.

— Хмм… липсва само стаята от куличката на върха на стълбите. И след това сме готови.

— А стаята с фара… — промърмори Рик.

— Защо я наричаш така?

— Защото нощем Юлисес Мур винаги стоеше там горе. Светлината в тази стая оставаше запалена чак до късна нощ и изглеждаше сякаш се състезава с другия фар, онзи, истинския, от другата страна на залива.

За кратко се умълчаха, представяйки си в мрака светлината от куличката на върха на скалите.

— Рик, ама що за тип беше старият собственик? — попита го Джулия.

Рик повдигна рамене.

— Честно да ти кажа, не знам — отговори й той. — А и не вярвам някой от Килмор Коув да знае.

Двамата близнаци се спогледаха удивени.

— Беше много… самобитен, разбирате ли? — продължи момченцето с червените коси. — А също и изключително резервиран, представете си, че никога не е слизал в селото.

— За четирийсет години?

— За четирийсет години.

— Ама… как е възможно?

— Не ме питайте мен. Беше женен. Майка ми се беше запознала със съпругата му, която от време на време слизаше за някакви негови поръчки, да купи риба, да вземе пощата… да прави нещата, които е нормално да се правят в едно село. Него обаче… никой не го е виждал. И след като съпругата му умря…

— Как е умряла?

Рик поклати глава.

— Наистина не знам. Но след като тя почина, той започна да изпраща градинаря.

— Нестор?

— Точно него. Доколкото знам, Нестор е работил във Вила Арго и когато госпожата е била жива, а след смъртта й започнал да я замества. Слизаше в селото с моторче, защото с болния си крак не можеше да кара колата, и правеше всички покупки за сметка на стария господин Мур.

— А той… той никога ли не мърдаше оттук?

Само при тази мисъл Джулия усети как кожата й настръхва.

— Не. Казват, че е имал лодка, голяма лодка, закотвена в едно заливче, точно в основата на скалите.

— Наистина, видях дървените стълбички, които слизат надолу! Кой знае дали все още е там…

Рик поклати глава, защото той със сигурност щеше да я е видял, ако лодката все още беше там.

— Но какъв е смисълът никога да не слиза в селото? — запита се Джулия, подхващайки отново разговора. — И защо никой не го е виждал?

— Говори се, че се срамувал, защото лицето му било обезобразено от ужасен белег, който минавал през него от край до край. И това е, казах ви всичко, което знам.

Изведнъж някаква идея озари Джулия.

— Портретите над стълбите! — възкликна, сграбчвайки ненадейно ръката на Джейсън.

Той за малко щеше да глътне химикалката, която беше захапал. Тя изпадна от устата му и се търкулна под един голям гардероб.

— Хей, по-спокойно! — възрази той.

Джулия обаче изцяло беше погълната от своята идея:

— Покрай стълбите са окачени портретите на всички хора, които са живели тук. Да отидем да видим обезобразеното лице на стария Юлисес!

Изпълнени с любопитство заради перспективата от потресаващата гледка, Рик и Джулия офейкаха от каменната стая. Джейсън обаче се наведе под гардероба, за да търси химикалката си.

— По дяволите! — възкликнаха Джулия и Рик след няколко секунди. — Джейсън! Бързо, ела да видиш!

Джейсън на мига забрави за химикалката под гардероба и ги настигна по стълбите.

— Олеле… — измърмори и той.

В най-високата част на портретите един липсваше. Върху стената се забелязваше само по-светлото място на стената, на което е висял.

— Липсва точно неговият…

— Откраднали са го…

— Откачили са го…

— Защо? И кой?

— Чухте ли и вие?

— Не. Какво?

— Аз да. Ама ти какво чу?

— Не знам, приличаше на…

— Откъде идваше?

— Момчета! — възкликна Джулия. — Аз нищо не чух!

След това го чу и тя. Някакъв приглушен и недоловим шум, като от стъпки.

И тримата се обърнаха бавно към огледалната врата на върха на стълбището.

Това беше вратата, която водеше към стаята в куличката. Стаята с фара.

Шумът идваше оттам.

 

 

Стори им се, че останаха да се ослушват до безкрайност, но шумът повече не се повтори. И тогава, подкрепяйки се взаимно, се приближиха до вратата. Огледалата по нея отразиха образите на три колебаещи се деца, които бавно се изкачваха по последните стъпала.

Джейсън протегна ръка, докосна дръжката на бравата и се опита да я отвори. Огледалната врата се открехна толкова, колкото беше достатъчно, за да се надникне вътре.

— Е? Какво виждаш? — прошепнаха другите двама зад гърба му.

Джейсън видя чиста и подредена стая с голяма маса, разположена в ъгъла между два от прозорците, които гледаха към морето, колекция от корабни модели и няколко списания, натрупани едно върху друго на пода. От височината на кулата, през останалите панорамни прозорци, се разкриваше изумителна гледка към скалите, Килмор Коув и парка.

— Нищо… — прошепна Джейсън, като побутна вратата толкова, колкото беше достатъчно, за да влезе с другите. — Абсолютно нищо.

— Но как е възможно? — запита се Джулия.

Точно в този момент шумът от стъпките се повтори.

Туп-туп, туп-туп.

Само че това не бяха стъпки. Един от прозорците не беше затворен добре и от време на време се удряше в касата, възпроизвеждайки този ритмичен звук, който първо Джейсън, а после и другите деца бяха помислили за стъпки.

— Ето, вече имаме обяснение за мистерията с призрака… — призна Джейсън с известна доза разочарование.

— Призракът на отворения прозорец… — усмихна се Джулия, очарована от умопомрачителната панорама, на която се любуваше от високото.

Джейсън разучи с поглед парка на Вила Арго: видя портичката, покрития с чакъл път, самостоятелната дървена къщичка, в която живееше Нестор.

Рик пък седна на масата, наслаждавайки се за няколко мига на идеята, че той е господарят на къщата. Под него се разкриваше венец от бели скали, в които се разбиваха морските вълни, а над него облаците се навързваха в небето на все по-сложни кълба. Той докосна с пръст един от многобройните модели на платноходни кораби, които образуваха върху раклата малка флота, търпеливо конструирана на ръка.

— Естествено, че го разбирам стария Юлисес… — каза той. — Изобщо не е трудно да седиш на тази маса, да взимаш по малко лепило, дърво и канап… и така да прекарваш часове наред.

Някаква особено агресивна вълна се разби върху скалите, предизвиквайки експлозия от пяна.

— Да отидем да се гмурнем в морето! — възкликна Джулия.

И без да дочака отговор, се отправи към своята стая, за да си потърси бански.