Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (13)

Глава 12
Светкавици

Завъртяха педалите с всичка сила. На първия завой Рик и Джулия вече се бяха отдалечили на стотина метра от Джейсън. Момичето, което караше новото колело на Рик, преодоляваше нанагорнището почти без усилие. Приятелят й пък имаше тренинг и успяваше здраво да се набира на своя велосипед, докато Джейсън, омаломощен от тежестта на старата рамка, се видя принуден да слезе от своя.

— Вие продължавайте! — извика им той, започнал вече да бута колелото си.

— Хайде, кашкавал такъв! — изкрещя му Джулия.

До нея Рик въртеше педалите, изправен на крака върху тях.

— Толкова ли е трудно? — попита го момичето.

Бузите на Рик се бяха зачервили от усилието и въпреки че се задъхваше, той й отвърна:

— Не… не чак толкова!

— Заради брат ми дъждът ще ни окъпе за втори път!

— Ти тръгвай… тръгвай към къщи… — каза й Рик. — Аз ще го изчакам.

Джулия се съгласи. Взе със себе си четирите ключа и новооткрития пергамент и продължи напред. След няколко минути се изгуби от погледа на момчетата.

Едва бе изчезнала и Рик се строполи изтерзан на земята, защото да въртиш педалите на такъв велосипед беше все едно да теглиш след себе си слон. Почака Джейсън да го настигне и после закрачи до него.

— Направо останах без въздух… — задъхваше се Джейсън.

Докато буташе колелото си, Рик чувстваше, че достойнството му на колоездач е накърнено.

— Баща ми веднъж… — започна да разказва, но Джейсън му направи знак да замълчи, поклащайки глава.

— Нито дума повече. Може да умреш от преумора.

Рик си помисли, че в действителност и двамата вече се бяха приближили до тази орис: него почти го беше блъснала колата на онази загадъчна парфюмирана жена, а Джейсън беше полетял от скалите в бездната.

Продължиха мълчаливо да бутат колелетата, слушайки ритмичното въртене на спиците им.

— По-голямата част от пътя вече сме я минали… — каза не след дълго Джейсън.

И, естествено, след като го каза, започна да вали.

— Всички ли съботи в Корнуол са такива?

Момчето с червените коси не отговори. След няколко крачки обаче не можа да удържи сподавения си смях.

— Какво ти е толкова смешно? — попита го Джейсън, но в действителност и на него му се искаше да се разсмее.

Рик поклати глава и продължи да се смее.

Смяха се чак до Вила Арго, където Нестор ги чакаше, изправен пред входа на къщата.

Отвътре се чуваше шумът на пращящия огън.

Слънцето залязваше в бъркотията от облаци и дъжд. Децата се преоблякоха за трети път. Дадоха на Рик един от пуловерите на господин Кавънант и чифт негови дънки, които му бяха твърде големи.

Нестор започна да шета из кухнята, за да им приготви зеленчукова супа с хрускащи кротони. Ароматът й беше прекрасен.

Дъждът чукаше по стъклата. Огънят в камината повече стопляше душите им, отколкото да сгрява стаята. Цветовете му бяха ярки и трептящи, а звуците от периодично припукващите цепеници бяха като успокояващите удари на часовник.

Нестор си подсвиркваше, докато разбъркваше супата с черпака. Трите деца, подсушени и преоблечени, се разположиха около масата в кухнята и започнаха мълчаливо да го наблюдават.

— Телефонът… — каза той след малко и още не беше довършил изречението си, когато телефонът на Вила Арго започна да звъни.

Родителите на Джейсън и Джулия искаха да се уверят, че всичко с тях е наред.

— Да, да… всичко е наред… — излъга Джейсън. — Не. Защо?

Майка му поиска да й даде Нестор.

— Три ангелчета — излъга я и старият градинар. — Дори не съм усетил присъствието им. Разбира се. Да. Да, да. Изобщо не са излизали от градината. Ама моля ви, не. Никакъв проблем. Супа с варива. Добре. Добре, ще му кажа — и закачи отново слушалката.

— Налага се да се обадиш у вас, Рик… — подкани той момчето, връщайки се при печката. — Ще предупредиш вашите, че ще останеш да ядеш тук. А при това положение бих ти рекъл и да преспиш. В такава буря не си заслужава да въртиш отново педалите до къщи.

— Наистина ли? Би било страхотно! — възкликна той.

Какъв ден! Не само целия следобед във Вила Арго, но и през нощта!

Джейсън го придружи до телефона.

Проехтя гръм, който за миг прекъсна електричеството. Нестор разсеяно погледна лампите, които запремигваха, а после пак светнаха.

— Аз не обичам варива… — каза Джулия в кухнята.

Седнала на почетното място на масата, тя твърдоглаво продължаваше да протяга шия и да надзърта в тенджерата.

— Знам, майка ти ми го каза.

— А вие какво й отговорихте?

— Че тази вечер няма да ядеш — усмихна се Нестор.

Той хвърли последен поглед към супата в тенджерата, сложи на топло във фурната хлебните кротони, отвърза престилката си и се запъти към изхода.

— Къде отивате? — попита го недоверчиво Джулия.

Нестор хвана топката на вратата и така я завъртя, че тя грандиозно изщрака.

— В моята къщурка, за да си приготвя вечеря. Там е супата, а отдолу е хлябът. Ще останат топли още час. Яжте колкото искате. Чиниите са в стенното шкафче. Чашите над мивката. Прибори… потърсете в чекмеджетата. Можете да използвате тази маса или другата в трапезарията. Когато приключите, наредете всичко в миялната машина. Или пък го оставете там, но ще трябва да го сложите в миялната машина утре. Инструкциите са в наръчника. Препаратът е отдолу.

— Ама… не можете…

— Какво не мога? — През открехнатата врата започнаха да влизат капки дъжд и хаплив вятър.

— Не можете да ни оставите така. Ние сме само… ние сме само деца!

Нестор затвори вратата, без да е излязъл.

— Чуй ме, Джулия. Вярно е, че вие сте само деца. Аз обаче не съм детегледачка, а стар и сприхав градинар. Сготвих ви нещо, защото обещах на родителите ви, а и защото за пръв път сме заедно. Ако това ти изнася, добре. Ако не ти изнася… — отвори за втори път вратата, оставяйки влажния полъх на вятъра да нахлуе през нея, — аз съм на сто метра оттук. Ако се наложи, ела да ме извикаш.

И излезе навън в бурята.