Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (20)

Глава 19
Отдолу

Точно в средата на пода имаше четири големи камъка, разположени един до друг. Джулия беше открила, че при леко натискане всеки един от тях можеше да се завърти на деветдесет градуса и да издаде шум на вкаран в действие механизъм.

— Сигурна съм, че решението се намира в тези четири камъка — каза с усмивка Джулия. — Чувате ли какъв звук издават, когато ги завъртя?

КЛАК! КЛАК!

— Мисля, че имаш право — каза й Рик. — Но по какъв начин да ги завъртим? И после какво да правим?

— Абсурдно е… има безброй възможности! — почти изхленчи Джейсън.

Джулия упорито започна да върти четирите камъка.

— Наясно ли си какво правиш, Джулия? — попита я брат й.

— Ни най-малко — отговори му тя, без да спира да движи камъните. — Но нямам никакво намерение да си блъскам главата часове наред как трябва да се завъртят тези четири предмета за…

Внезапно в стаята се чу нещо като подземен грохот.

— Джулия, внимавай! — възкликна Джейсън.

Момичето изчака грохотът да утихне и пак започна да натиска и да тегли четирите камъка в средата на пода.

— Един от четирите води надолу, нали така? — каза си на висок глас. — Тогава давайте! Въртете се, камъни!

Джейсън наблюдаваше сестра си леко смутен.

— Казваш, че един от тези камъни ще ни отведе надолу?

КЛАК! КЛАК! КЛАК!

— Разбира се… — отговори му Джулия.

Подът на стаята започна да вибрира и се чу металически шум, като от някаква тежест, която започваше да се движи върху старинни зъбчати колела.

— Точно така! — каза Джулия, изправяйки се на крака.

Последният камък отдясно изведнъж се отвори с рязко движение.

— Ама разбира се! Отвор с капак… — промърмори Джейсън, поглеждайки сестра си, искрено възхитен.

— Но как, по дяволите, успя? — попита я обаче Рик, искрено ужасен.

Свещите бяха започнали да се топят отчайващо и за да не рискуват пак да останат на тъмно, децата решиха само една от тях да остане да гори. Джейсън я държеше в ръката си и заедно с Джулия и Рик успяха да хвърлят бегъл поглед в дупката с капака, която се беше отворила под четвъртия камък.

— Какво има в нея? Стълба?

Рик се наведе да опипа в мрака, докато Джейсън му светеше с почти догарялата свещ.

— Не. Изгладено е като… даже бих казал… че е пързалка! — възкликна момчето, смътно обезпокоено.

Тримата седнаха на пода, изпълнени с колебание какво да правят. Светлината ставаше все по-мъждива и с нарастването на тъмнината се увеличаваше и притеснението им. Гледаха в пода отвора с пързалката, който беше достатъчно голям, за да може всеки един от тримата да се пъхне вътре в него и да открие накъде води. Но… никой от тях нямаше намерение да се спусне в тъмното към… какво ли?

— Ех, ако си бяхме взели въже… — оплака се за пореден път Рик.

— Джейсън, осени ме идея! — досегна почти пипнешком речника Джулия и го измери с поглед. — Елате да чуете! — каза им тя, а после се надвеси над дупката с капака и го пусна по пързалката.

Речникът незабавно изчезна в мрака.

Рик я погледна смутено.

Тя обаче наостри слух и се заслуша. Чуваше го как се хлъзга и хлъзга, и хлъзга… до момента, в който не чу нищо повече.

— Какво си мислеше, че ще постигнеш с това, освен да загубиш завинаги единственото полезно нещо, което все още притежавахме? — порица я Рик.

Джулия се почеса замислено по главата.

— Не знам, мислех си, че ще чуя… нещо. Например дали ще падне във вода.

— И ако паднеше във вода? — извиси се ядосано чак до финалния въпросителен знак гласът на Рик.

— Така де… щяхме да сме наясно, че пързалката свършва във вода.

— И щяхме да се окажем с негоден за употреба речник, който… който… — показа отвора на пързалката Рик, а после повдигна нервно рамене.

— Вече е свършено — каза Джейсън.

— Да, свършено е! — натърти Рик. — Ама… вие двамата от коя точно точка на планетата Земя идвате? Ти, ако се окажеш в тъмното с някоя дупка в пода, пробваш да я прескочиш. Докато сестра ти, веднага щом открие някой таен проход, хвърля в него речника, за да проследи какъв ще е ефектът от това… Ама как, по дяволите, ви идват всички тези неща наум? Баща ми винаги казваше да не се доверявам на онези от града, ама… сам съм си виновен! Толкова сте бързи при зачеването на вашите абсурдни идеи, че дори нямам време да ви кажа „Не! Почакайте!“ или нещо подобно!

След това се отдалечи, продължавайки да мърмори.

Джейсън и Джулия си размениха продължителен съучастнически поглед.

— Мисля, че ти го ядоса… — прошепна Джейсън на сестра си.

— Ха-ха — отбеляза тя с пресилена усмивка.

В действителност, въпреки че й беше неприятно да си признае, знаеше, че правото беше на страната на Рик. Джулия прекара деня в упреци към брат си, но, изглежда, сега тя направи най-голямата глупост. Особено след като успя сама да отвори дупката в пода.

— Остави на мен… — каза Джейсън, запътвайки се да поговори с момчето от Килмор Коув, което си мърмореше нещо встрани от тях.

Под светлината на единствената запалена свещ сянката на двамата се отразяваше върху стените на стаята и изглеждаше като сянка на двама гиганти.

Джулия погледна пързалката под себе си, а след това Рик, който в това време отблъскваше от раменете си ръцете на Джейсън.

Постави и двата си крака в дупката. Подметките на обувките й докоснаха излъскания камък на пързалката.

— Речникът успя… — прошепна тя, за да се самоокуражи. — Ще успея и аз.

После се отблъсна лекичко и потъна до половината в отвора на пода.

— Момчета! — възкликна тя, миг преди да полети надолу. — Елате да чуете!

Джейсън и Рик се обърнаха.

— Джулия, не! — извика Джейсън.

Рик остана като вкаменен.

Джулия му се усмихна, усмихна се точно на него, като че ли искаше да му каже: „Извинявай, Рик, сгреших, но сега всичко ще оправя“.

И се хлъзна надолу.

 

 

Джейсън и Рик се приближиха към дупката със зяпнали уста.

— АААААААААА-ООООО! — викаше Джулия някъде отдолу, а после: — ЙЕЕЕ-ААААА! — и миг след това: — ААААААА-ОООООООО-УУУУУУУААААААА!

Миг след това нищо.

— Джулия! — извика Джейсън, когато крясъците на сестра му прекъснаха. — ДЖУЛИЯ! ДЖУЛИЯААА!

Имаше нещо сюрреалистично в това да вика името на сестра си в някаква дупка на пода.

Рик го отдалечи от отвора, внушавайки му, че ако не млъкне поне за момент, няма никога да чуе евентуалния отговор на сестра си.

И ето, веднага щом Джейсън спря да крещи, много отдалече прозвуча гласът на Джулия, която им казваше:

— Невероятно е! Фантастично е! Момчета! Невероятно е! Не е възможно! Не е…

— Бих казал, че тя е добре — отбеляза Рик.

— И че пързалката не свършва във вода… — засмя се Джейсън.

След това твърде нетърпеливи, за да кажат друго, те също се спуснаха през отвора.

 

 

Пързалката потъваше в тъмнината. Докато падаше, опрял гръб в нея, Джейсън имаше чувството, че прекосява широки пространства и други много по-тесни, като например гнезда на насекоми. Спускаше се с лудешка бързина, като от време на време гърбът му отскачаше по грапавините на скалата, но тя беше толкова влажна и лепкава, че пързалянето му протичаше почти без никакво триене.

След няколко ужасяващи секунди момчето започна да изпитва някакво опияняващо усещане и последва примера на сестра си отпреди малко:

— ЙЕЕЕЕЕЕЕ! — извика на първия завой, а: — УУУУХААААА-АА! — на втория.

Зад себе си или над себе си чуваше гласа на Рик.

Колкото по-надолу се спускаше, толкова по-полегат ставаше наклонът на пързалката, но въпреки това Джейсън продължаваше да лети като ракета. Накрая тупна на един пясъчен плаж, приземявайки се горе-долу меко.

Претърколи се, ококори очи и чак сега си даде сметка, че през цялото време ги е държал затворени.

Първото нещо, което зърна до себе си, беше Речникът на забравените езици.

След това забеляза пещерата и сестра си.

Джулия стоеше изправена на няколко крачки от него и очаровано се оглеждаше наоколо.

Бавни морски вълни облизваха пясъка на затворен между гигантските каменни стени плаж, а над тях танцуваха стотици миниатюрни искрящи светлинни. Други започнаха да се запалват една по една покрай вътрешните стени на пещерата.

Джейсън се изправи на крака.

— Земята светлина… — промърмори той невярващо, докато наблюдаваше тези точици от танцуваща светлина.

— Не… — каза застаналата пред него Джулия, която държеше в ръката си едно глинено топче и деликатно започна да го разчупва. Във вътрешността й се видя трептящото телце на някакво насекомо. — Обикновени светулки, Джейсън.

— Светулки… — прошепна момчето.

— Ооооооооох! — възкликна един глас зад гърба му.

Върху Джейсън се стовари втората, летяща с лудешка бързина ракета и той се озова с лице в пясъка.

Беше пристигнал и Рик.